Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Певците на времето (41)

21.

Двадесет и четири часа от началото на полета им към Земята Франсис Крейк почти насън направи откритие. Откритието бе, че във въздуха на вълновия кораб „Златната кошута“ витае нещо ново и странно.

Откритието озадачи Франсис Крейк. То просто не му даваше мира и той се помъчи да разбере какво точно се е случило, докато изслушваше доклада на усмихващата се Сю-линг Куонг за бързото подобряване на състоянието на нейния пациент; докато гледаше как Муун Бъндиран с щастливо лице потупва и гали своя многообичан (и необикновен) тавър; докато наблюдаваше Малкия, който възторжено подтичваше след нимфата, развеждайки я из целия удивителен космически кораб; докато слушаше как ухиленият Марко Рамос и сияещата Дейзи Фей Макуин си приказват за невероятните истории, които ще има да разправят на земните човеци, когато се върнат. Всички изглеждаха променени и… хм, така щастливи.

Когато Крейк осъзна това, той скочи и запримигва от изненада. Ами че да! Как е могъл да не се сети досега! Нещо ново и различно витаеше около всички тях и името на новото чувство, владеещо кораба, беше просто радост.

Онова, което го стресна най-силно, бе фактът, че непознатото чувство е започнало да обзема и него.

Не беше чудно, че не можа да разпознае радостта отведнъж. Тя бе липсвала в живота му толкова дълго време. Малко бе радостта над Южния Пасифик, още по-малко, когато го разпитваха Костенурките и почти никаква през всичките години, когато работеше за тях като пилот на вълнов кораб. Наистина, имаше и един кратък, сладък и щастлив миг със Сю-линг Куонг… Но той бе отлетял почти преди да е започнал.

Крейк се бе примирил. Беше прекрасен спомен, но само спомен. Знаеше, че Сю-линг ще отдаде любовта си на този, на когото сама решеше. Крейк дори намери сили да сподели възторга й, когато Сорк/Кайри, или Кайри/Сорк, най-после отвори очи и я погледна. Но само за миг; вярно че тези очи бяха кривогледи и той едва позна угриженото лице на Сю-линг, когато тя се наведе над него. Въпреки всичко събитието я накара да се чувствува на седмото небе от щастие и обеща на всички, че той ще стъпи на крака и ще проходи само след седмица — всъщност не повече от месец, според външното време.

А след много по-малко от месец — всъщност само след няколко дни — те щяха да бъдат на Земята. Там за оздравяването на Куинтеро щеше да бъде използвано всичкото налично болнично обзавеждане. За всички тях щеше да започне един нов живот, при това тъй скоро. В сравнение с умопомрачителните пътешествия на „Златната кошута“ през далечни вселени, в продължение на милиарди години, пътуването през няколкото хиляди години към „настоящето“, което бяха оставили зад себе си, щеше да им се стори като кратък миг. Шега работа, помисли си Крейк, както си мислеха и всички останали на борда на „Златната кошута“, отдали се на радостта и приятните очаквания…

До момента, в който нахлуха мрачните мисли.

 

 

Крейк тъкмо довършваше обяда си, седнал пред пулта, когато Марко и Дейзи Фей влязоха в контролната зала. Не беше ги чул, тъй като се бе заслушал лениво в далечните, несекващи продрани писъци на Малкия и безценната му нимфа, които обикаляха из „Златната кошута“.

Крейк се засмя.

— Чуйте ги — каза той. — Предполагам, че това е ритуалът на ухажването им. Гладни ли сте? Трейл ще ви приготви нещо, ако искате, макар че само Бог знае какво ще е то.

Той им се усмихна, развеселен от мисълта, че единствените хранителни продукти, останали на борда, бяха малко сушени червени плодове и някакви странни десерти, които преди никой не искаше да яде. Нямаше да умрат от глад, докато стигнат Земята, но еднообразната диета със сигурност щеше да им омръзне.

— Мисля, че не са гладни, Франсис — обади се Муун Бъндиран откъм другия пулт.

Тогава Крейк ги погледна по-внимателно. Лицата на екраните им бяха необичайно сериозни.

— Какво има? — попита той. Пръв заговори Марко.

— Мислехме си… — рече с тон, който подсказваше, че мислите им не са били много приятни.

— За айодите и Ш’шрейн — добави Дейзи Фей също толкова угрижено.

— А, да — кимна Крейк. — Странни същества, наистина, но не бива да се разстройвате заради тях. Безсмислено е повече да се боим от тези Ш’шрейн. Айодите обещали, че никога вече няма да ги пуснат на свобода. Колкото до самите айоди… — Той поклати глава — не разтревожено: още нямаше защо, — а просто защото отново изпита удивление от тези неподвластни на времето, вечни създания.

— Трейл казва, че ние никога вече няма да видим айодите — продължи Марко. — Те няма да се бъркат в човешките ни работи; единствената причина един от тях да се намеси бе, че това, което се случи, е по тяхна вина.

— Да — отвърна Крейк, — но ние винаги ще знаем, че ги има, нали? — Той се замисли над това, предъвквайки сушения, корав като гьон червен плод. — За някои хора ще бъде трудно да приемат факта, че там горе има някой, който знае всичко и може да направи всичко…

После подръпна брадата си и замълча намръщено, защото чувствуваше, че е на прага да осъзнае нещо, което засега му се изплъзва. Забеляза нетърпението, изписано по лицето на Марко.

— Не за това си мислехме — каза мъжът робот, — а за Ш’шрейн.

— И за айодите — допълни Дейзи Фей. — За начина, по който са се превърнали в това, което са сега. Отначало били един народ, а после се променили така ужасно!

— И най-вече — довърши Марко, — за това дали подобно нещо би могло някога да се случи и с нас.

Думите му стреснаха Крейк.

— Какви ги приказваш? — попита той. — Ние сме една раса, нали така? Нямам предвид Костенурките и таврите.

— Не става дума за Костенурките и таврите.

— А за какво тогава? Това, което се е случило с айодите и Ш’шрейн е, че някои от тях започнали да добавят към телата си машинни части и не след дълго… О! — Той се вгледа в двамата от екипажа си, в техните механични пипала, размахващи се около блестящите им механични тела, в механичните образи на лицата им върху екраните на корема, които търпеливо го чакаха да разбере. — О, господи!

— Точно така, Франсис — строго, но със съчувствие каза Дейзи Фей. — Това, от което се боим, сме ние самите. Какво сме ние, Франсис? Не мислиш ли, че хора като нас двамата биха могли да са само началото?

Това бе вероятност, за която Франсис Крейк не смееше да мисли. Но не можа да освободи съзнанието си от нея през целия ден. Ш’шрейн и айодите… Да, сети се той, имаше една много стара история — човешка история — за нещо подобно. Помъчи се да си я спомни: „Машината на времето“ от англичанина Х. Уелс. За това как човешкият род расте и еволюира, и как накрая се разделя на две отделни раси — добрите, глуповати Елои, с техните слънчеви цветя и песни, и ужасните и също толкова глупави Морлоки, които се заселват под земята и нощем изпълзяват оттам, за да пируват с телата на далечните си братовчеди.

Крейк потрепери.

Разбира се, айодите съвсем не бяха като онези празноглави деца на цветята от книгата на Уелс. Напротив. Бяха не просто интелигентни, а направо като всемогъщи богове…

И точно в този миг в главата му проблесна тъй дълго изплъзвалата се мисъл. Богове! Ами да! Нима има нещо по-близко до религиозната представа за един мъдър, всевиждащ и всемогъщ — но винаги загадъчен и скрит Йехова, Аллах или някой друг, от айодите?

Тази мисъл му донесе облекчение. Човешкият род бе съумял да живее с представата за Бог почти през цялата си история, без да бъде унищожен от него, и едва ли би било фатално да узнае, че Бог всъщност са айодите. А колкото до Ш’шрейн и разделението, в резултат на което се появили, както и до двамата му приятели роботи, които напомняха за тях, то…

Застанал пред Сю-линг в импровизираната операционна, той навъсено й каза:

— Трябва да внимаваме. Знаем какво може да стане. Ще го помним. Няма да позволим същото да се случи и с нас.

Сю-линг го погледна учудено над тялото на пациента си и той си даде сметка, че тя го слуша с половин ухо.

— Разбира се, Франсис — отвърна разсеяно жената. — Но не ти ли се струва, че той изглежда по-добре?

Крейк хвърли поглед към пациента върху масата. По-добре от какво? — запита се, но бе достатъчно благоразумен, за да не го изрече на глас. По-голямата част от превръзките на Сорк/Кайри — на Куинтеро — бяха свалени; очите му, ако не истински отворени, бяха с полуповдигнати клепачи.

— Разказвам му за преживелиците ни — продължи Сю-линг. — И мисля, че ме разбира — е, поне донякъде. Трудно можеш да определиш кога е буден и кога заспал.

Крейк изцяло се съгласи с нея. И все пак, точно в този момент едно от очите като че се фокусира върху него, а устните се размърдаха, сякаш се опитваха да изрекат нещо. Но се чу само един пресеклив стон и Сю-линг бързо се наведе над болния.

— Какво ти е, скъпи? — А когато треперещите устни замряха неподвижни, тя започна да го успокоява. — Не се ядосвай, дето не стана от първия път. Съвсем скоро ще можеш да говориш нормално — и да правиш всичко останало, обещавам ти!

Тя провери показанията на апаратите и всичките тръби и кабели, които стърчаха от тялото на Куинтеро под най-различни ъгли, след което грижовно намести бинтованата глава върху възглавницата. Когато се увери, че пациентът й кротко спи, тя се изправи и се прозя. После нададе ухо към граченията на двете Костенурки.

— Какво според теб правят те, Франсис? — попита Сю-линг.

— Опознават се, предполагам. Едва ли им е много лесно в този момент.

Тя кимна.

— Стори ми се, че… — Крейк забеляза, че тя не използва име, а просто посочи към пациента, — … че искаше да им каже нещо преди малко, когато се отбиха тук. Но аз не им позволих да останат дълго, защото той бе прекалено възбуден, и не разбрах за какво става дума.

— Не знаех, че вече говори!

— Да, говори. Е, не много добре, но то е само въпрос на време.

— И не знаеш какво е искал да им каже? — измърмори Крейк.

— Дори не съм сигурна, че изобщо е искал нещо да им казва, Франсис. Но все пак определено беше нещо във връзка с Костенурките. Успях да разбера само две думи. Едната беше „Малкия“. Сигурна съм, че втората беше „обещание“.

Крейк повтори двете думи. Те предизвикаха у него само слаб интерес… докато значението им внезапно не изплува в съзнанието му.

— Разбира се! — извика силно той и Сю-линг сърдито му направи знак да пази тишина. — Прав е! — продължи Крейк малко по-тихо, но не по-малко развълнувано. — Трябва да побързаме, преди да е станало късно! Обещанието на Малкия!

 

 

Отне му часове; обсъди всяка точка с всичките си спътници на „Златната кошута“, с изключение на Костенурките, за да е сигурен, че не е пропуснал нищо. Накрая Франсис Крейк сведе направените петдесетина предложения до списък от пет клаузи. Прочете ги два пъти. После преплете пръсти и изпрати Марко Рамос да намери и доведе Костенурките в контролната зала.

Докато чакаше, прочете списъка още веднъж, за всеки случай. Пет клаузи, всяка от които можеше да се сравнява с „Декларацията на правата на гражданите“ или с „Магна харта“:

„Предвид неоценимите заслуги на човечеството, Братството…

(бяха умували върху тези уводни думи по-дълго, отколкото върху самите клаузи, но в крайна сметка се спряха на този вариант)

… се съгласява да извърши следните промени в своята политика, влизащи в сила веднага:

1. Братството никога вече няма да прави опити за намеса в човешката наука, образование и всяка друга дейност;

2. Братството ще предостави на човечеството мостри от всеки уред, машина и проект, които бъдат поискани, и ще съдействува на човешките учени за възпроизвеждането им; особено що се касае за вълновите космически кораби;

3. Братството ще предостави на човечеството средства за дешифриране съдържанието на контролните дискове, така щото то да може да бъде усвоявано от хората без загубата на тези знания в отсъствието на дисковете;

4. Братството незабавно ще прекрати практиката на поробване и търговия под каквато и да е форма с таврите за каквато и да е цел, особено практиката на използването им за храна; ще позволява на мъжките таври да се развиват нормално; ще освободи всички таври, намиращи се понастоящем в негово притежание;

(и накрая една обобщаваща клауза, в случай че са пропуснали нещо)

5. При поискване Братството ще съдействува на хората и таврите по всякакъв друг начин за установяването на суверенитет в техните собствени територии и равнопоставеност с Братството във всяко отношение.“

Крейк вдигна поглед от документа и видя, че Муун Бъндиран го наблюдава от съседния пулт. Той се засмя смутено.

— Не ме бива много в дипломатическите преговори на високо равнище — призна той.

Тя се огледа — някой идваше.

— Справяш се отлично, Франсис — успя само да каже тя преди Марко и Костенурките да влязат в залата.

Ръждивочервеникавият Сътрудник приличаше на любимото малко кученце на огромната сребриста нимфа, но въпреки това му идваше да си подсвирква от щастие.

— Сътруднико — веднага започна Крейк. — Искам да ти напомня…

Но Малкия го прекъсна.

— Не е уместно вече да се обръщате към мен с титлата „Сътрудник“ — изграчи той и дори през транспозера се усещаше въодушевлението му. — Тази, Която Ще Бъде Майка, е съгласна отсега нататък да бъда наричан Този, Който Ще Бъде Съпруг.

— Добре — нетърпеливо се съгласи Крейк и вдигна листа. — Сега, това, което ти и Отговорникът обещахте…

Но отново не можа да довърши.

— Вече бях уведомен от Марко Рамос — изграчи Малкия. — Аз съответно разговарях с Тази, Която Ще Бъде Майка, и тя прие споразумението. Това ли е документът? Дай ми го.

Той го пое с ноктестата си лапа и го поднесе на нимфата сред поток от неразбираемо крякане и грачене. Тя, без да умува дълго, драсна с нокът върху листа и го върна на Крейк.

Крейк се вторачи в хирургическия разрез от острия й нокът върху документа.

— Това ли е всичко? — попита той. — Нещо друго?

— Друго няма — заяви Малкия, — освен задачата да ни върнеш живи и здрави в нашето време, капитан Крейк. Трябва колкото може по-бързо да свием брачното си гнездо! — Той колебливо погледна нимфата, която показваше признаци на отегчение от този разговор на непознат за нея език. — Имам обаче един въпрос. Тъй като планетата на Майката не съществува вече, ще имаме нужда от подходящо място за излюпването на нашите малки братя. Какво ще кажете за планетата Меркурий? За вас тя няма никаква стойност. Вярно че температурата там е доста висока, но затова пък има достатъчна за изхранването на малките радиация… — Като видя изражението на Крейк, той млъкна. — Какво има, капитан Крейк? Не е ли подходяща планетата Меркурий?

Крейк поклати глава, разтревожен от идеята за един свят на Костенурките в съседство с техния.

— Не бих казал — неохотно отвърна той.

Но Малкия не го слушаше.

— Да, да! — възкликна Костенурката, следейки с едно око нимфата, която тръгна из залата. — Сега не е моментът да обсъждаме тези подробности. Подходяща планета без съмнение ще се намери, щом веднъж се завърнем в нашето време — което, разбира се, трябва да е след изчезването на предишната ни Майка, както се досещате.

— Естествено — съгласи се Крейк и внезапно се намръщи. — Не, не се досещам — каза той. — Защо трябва да е след това?

Костенурката изграчи удивено.

— Защото не може да има две снасящи майки едновременно. Това е абсурд!

— Но ако спрем точно преди изчезването, може би бихме могли да го предотвратим!

— Това не трябва да става! — изсъска гневно Малкия. — Каква полза? Няма да можем да направим нищо! Не можем да попречим на Ш’шрейн да откраднат планетата! Айодите няма да се намесят втори път и ще бъдем безпомощни пред техните ужасни оръжия. И сигурно ще загина — но, което е по-важното, животът на бъдещата Майка ще бъде изложен на опасност!

— Защо да не опитаме все пак? — рязко каза Крейк, подръпвайки гневно брадата си.

— Не бива! Помисли, капитан Крейк! — продължи настоятелно Костенурката. — Да предположим, че въпреки всичко успеем да опазим старата Майка от Ш’шрейн. В такъв случай каква стойност ще има този документ, който е толкова ценен за вас? Никаква, Крейк! Той не би бил валиден за старата Майка. Не би означавал нищо; вие, хората, ще си останете в предишното положение. — Той млъкна и гордо обърна поглед към нимфата, която се бе отправила към изхода. Малкия тръгна след нея. — И най-лошото, аз няма да бъда Съпругът!

 

 

— Ето, виждаш ли, всичко се оправи — каза Муун Бъндиран на своя капитан.

— Според теб всичко е наред? — попита Крейк. Той се позамисли и се предаде. — Да, струва ми се. Не съм чувал лъжа от устата на Костенурка — засмя се капитанът. — Но не съвсем. Трябва да убедим Малкия да не създава своята нова планета на Майката в нашата Слънчева система. Смятам, че ще ни бъдат по-добри съседи, ако са по-далеч.

— Може би си прав — замислено отвърна тя, изучавайки лицето му. — Едно само остана неуредено, Франсис. Надявам се, няма да си помислиш, че съм прекалено пряма.

Той премигна насреща й, когато тя стана и се приближи. Понечи да възрази срещу своеволното й напускане на вахтата, после се отказа — в края на краищата, ако уредите на състоянието на кораба сигнализираха за нещо нередно, щяха да ги чуят и предприемат необходимото.

— Франсис — каза тя и хвана ръката му, — ето, това е. Знам, че ме смяташ за дете. Е, може и да е така. Но вече не съм онова момиченце, което бях. И запомни, Франсис, няма да бъда дете още дълго.