Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Певците на времето (37)

19.

Навремето светът бе имал значение за капитан Франсис Крейк, но това бе много отдавна. Сега светът му се бе обърнал надолу с главата и представляваше една непонятна бъркотия от роботи убийци, извънземни същества, вселили се в тялото на кроткия тавър, и кораби, които правеха неща, каквито бе сигурен, че никакъв кораб не е в състояние да направи. Единственото спасение от пълното полудяване той намираше пред пулта за управление… и това, че се канеше да вкара „Златната кошута“ в сърцето на един проход на дървояд, бе показателно за цялото безумие на борда.

Бе заповядал на Малкия да заеме мястото на втория пулт. Той беше изключително развълнуван от неочакваната надежда и просто не го свърташе на едно място — непрекъснато си мърмореше нещо и транспозерът му час по час излъчваше откъслечни фрази за планетата на Майката и смъртта на Големия Брат. С пилотирането и навигацията нямаха никакви проблеми. Флотилията на Ш’шрейн се бе подредила във формата на мишена, и Крейк се носеше право към проблясващата десятка в центъра й.

Преходите през тунелите на дървояди бяха вече нещо обичайно за тях. Крейк дълбоко си пое въздух, когато от другата страна на прохода видя нормално небе — звезди и далечни галактики, нищо заплашително, нищо странно и неочаквано. Той се облегна назад и най-после си отдъхна.

Озърна се и махна на Дейзи Фей.

— Поеми пулта — заповяда той. — Ще отида да накарам Сю-линг да поспи.

Малкия бързо извъртя очи към Франсис Крейк.

— Смени и мен, капитане — помоли той. — Трябва да преместя тленните останки на Големия Брат на подходящо място.

— Добре. Марко!

Когато човекът робот зае мястото на Костенурката на втория пулт, Крейк се обърна към Муун Бъндиран.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се, капитане — отвърна тя с повишено настроение, понеже тавърът й отново си бе същият.

Естествено, тя го взе със себе си в операционната. Не искаше да го оставя сам, макар да не бе никак лесно да го събуди. Задълженията на Трейл като гостоприемник на съществото, което се бе вселило в тялото му, бяха изчерпали силите му. Искаше му се единствено да яде и да спи, сгушен в краката на Муун Бъндиран.

Но когато стигнаха, девойката отвори уста от изненада. На операционната маса се виждаше само едно тяло. Главата му беше почти изцяло превързана; бинтовете скриваха дори очите.

— Какво се е случило? — попита тя. — Кайри… умря ли?

Сю-линг вдигна глава и я погледна. Отдавна бе махнала контролния си диск и очите й просто лъщяха от умора. Трябваше да оближе устни, преди да отговори.

— Тялото му — да. Но Кайри е все още жив — или поне част от него — в главата на Сорк.

— Лягай си — заповяда Крейк, хвана я подръка и я поведе към вратата.

Тя се поколеба, но се подчини, и се запрепъва по коридора. Крейк се обърна към Муун Бъндиран.

— И двамата са там — каза й той, гледайки бинтованата глава. — По една половинка от всеки мозък — частите, които не са пострадали.

— Но трансплантацията на мозък е невъзможна!

— Възможна е, ако си Сю-линг Куонг с контролен диск в черепа, и ако ти помага Костенурка, също с такъв диск. Поне е жив. Или са живи — както ти харесва повече. Сю-линг казва, че няма да има проблеми с отхвърлянето на присадените части, тъй като са еднояйчни близнаци и генетичната им химия е напълно идентична.

Муун преглътна и обезпокоена се вгледа в тялото върху масата. Не й вдъхваше доверие. Единственият признак на живот у него бяха жуженето и свистенето на импровизираната животоподдържаща апаратура и уредите, контролиращи жизнените функции.

— И сега той… те… ще се оправят ли?

Франсис Крейк сплете пръсти.

— Да — отвърна той, надявайки се да се окаже прав. Доколкото бе успял да забележи по време на операцията, Сю-линг си разбираше от работата. Дори Малкия, със същия като нейния диск, не бе показал с нищо, че изпитва някакви съмнения или колебания по отношение на действията й.

Крейк се сепна от неочаквания смях на Муун. Той я стрелна с поглед, питайки се дали истерията най-накрая не е обзела и нея. Но смехът й изглеждаше съвсем нормален.

— Извинявай, Франсис, но не мога да не си помисля, че това, в края на краищата, решава един проблем, не е ли така? — И обясни: — Сега Сю-линг ще престане да се тормози от вечното си раздвояване между тях.

— Струва ми се, че имаш право — каза след малко Крейк с леден глас.

Муун го изгледа отначало сепнато, после — с искрено съжаление.

— Искам да кажа, в случай, че тя все още иска единия от тях… или него… тоест… Не знам какво искам да кажа — измърмори тя, съзнавайки, че е сплескала цялото си извинение.

Позамисли се и реши, че е най-добре да замълчи. Седна върху сандък от медицинска апаратура близо до спящия тавър и погали ниско подстриганата козина между сияйните му рога.

Почувствувал се не по-малко неловко от самата Муун, Крейк промени темата.

— Разкажи ми за онзи… как го наричаше — „поет“?

— О, да — с радост се отзова Муун. — Само че „поет“ не е съвсем точно. Той ми каза, че вярната дума на човешкия език е „айод“ — древна земна дума, от времето на микенската цивилизация. Или някаква друга. Нещо като бард. Омир, казваше той, бил айод.

Трейл се размърда в съня си. Тя почеса топлата, широка глава. Тавърът изпъшка и отново заспа.

— Някакъв си поет — отбеляза Крейк, — а укроти тези Ш’шрейн, без дори да се изпоти.

— Според мен те не са просто поети, Франсис. — Тя го погледна въпросително. — То е като приказка, нали? Когато ми говореше, все ми си струваше, че ще започне с „имало едно време…“

 

 

Едно време, бе казал, или почти казал, айодът…

Едно време, много, много отдавна (но времето е единно, бе казал също така айодът), айодите били органични същества, населяващи една планета в галактика и вселена много далеч от Земята — вселената, която току-що бяха напуснали, всъщност.

— Били живи хора като нас? — попита Крейк.

Муун поклати глава.

— Никога не е казвал, че са били като нас — поправи го тя. — Каза само, че били биологични същества, каквито сме и ние.

По външен вид, каза тя, никак не приличали на човеците. Но по всичко останало — да. Също като човеците, и те били находчиви и силни, понякога сериозни и понякога мъдри.

Но, както и при хората, действените и находчивите не били непременно тези, които били сериозни и мъдри.

Тези същества еволюирали като всички други. Разумът им постоянно се усъвършенствувал. С течение на времето открили огъня, земеделието, машините — също като човеците, — построили градове и цивилизацията им процъфтявала. Когато достигнали стадия на зачатъчната наука и технология, мъдрите изучили звездите и планетите в пространството. Находчивите взели тези знания и ги използвали. Построили кораби и тръгнали да изследват други светове — и не само да ги изследват, но и да ги притежават.

— И това били Ш’шрейн? — предположи Крейк.

— А другите — айодите? Не още, Франсис, но точно така станало след много, много време.

През всичкото това време се случвали най-различни неща. Изследователите и нашествениците достигали все по-далеч и по-далеч в космоса. От време на време се натъквали на други същества, някои от които интелигентни почти колкото тях. Мъдрите, които си стоели на Земята, се радвали на тези открития. Но находчивите гледали на нещата по друг начин. Понякога другите същества и народи били поглъщани от тяхната разрастваща се империя. Често били прогонвани… или просто унищожавани.

Тези, които станали Ш’шрейн, били страшни разрушители. Те дори унищожили собствените си тела. Простата органична плът не била достатъчно здрава и силна за техните нужди.

Отначало търсели топли и плодородни планети като тяхната, но те се срещали рядко. Просто не достигали за удовлетворяването на желанията на ненаситните Ш’шрейн. Но и на този проблем намерили разрешение. В това им помогнали онези, които станали айоди. Те научили нашествениците как да се променят, за да се приспособят към по-тежките условия на средата с протези и механични способи, докато постепенно се превърнали в полу-човеци, полу-машини. Хората ги нарекли киборги. Сега вече били напълно годни за по-нататъшните си нашествия, на които се били отдали. Били освободени от нуждата от плът и кръв. Можели да оцелеят при всякаква гравитация и атмосферни условия, и дори при липсата на такива.

Постепенно (каза Муун Бъндиран на капитана) Ш’шрейн загубили всички органични части от телата си. Умовете им били програмирани така, че те се превърнали в неръждаеми, вечни, подобни на компютри същества, а телата им никога не остарявали и умирали. Броят на Ш’шрейн се удвоявал, и отново и отново, докато цяла една галактика вече не можела да ги побере — накрая даже решили, че и цяла вселена не е достатъчна за множеството могъщи и непобедими Ш’шрейн…

Докато айодите…

Айодите също се множали.

Но те избрали различен път. Не към неорганичната материя; не към материята изобщо. Умните айоди отдавна били открили принципите на вълновото движение. Били дали това знание на Ш’шрейн, както и толкова други неща — естествено, че без вълновото задвижване Ш’шрейн не биха могли да напуснат пределите на родната си Слънчева система. Айодите обаче изнамерили друго приложение на вълновото движение.

Тъй като вълновите кораби ставали все по-сложни и по-сложни, те вече не зависели изцяло от механичните компоненти. Накрая нуждата от такива напълно отпаднала. От своите кораби айодите възприели свободата на нематериалното съществуване. Те се трансформирали. От органични същества, зависещи от условията на околната среда, те се превърнали в устойчиви вълни от чиста енергия — самоподдържащи се системи, които земните учени биха нарекли „устойчиви вълнови единици“. Те се движели непрекъснато и също били безсмъртни.

Учейки се непрекъснато, айодите започнали да разбулват загадките на квантовия свят. Отдавна били стигнали до идеята за множествеността на вселените. И сега, когато не били вече подвластни нито на времето, нито на пространството, те поели към тях. Айодите били в постоянна връзка един с друг, осъществявана посредством управлението на собствения си енергиен спектър и флуктуационното създаване на нови вълни в привидния вакуум, които са в основата на всичко и навсякъде. И нещо повече. Айодите били един огромен хор, възхваляващ в химни величественото единство на всичко.

Те никога не били сами. Между вселените нямало нито време, нито пространство, тъй че айодите от далечното минало били в близък контакт с тези от далечното бъдеще, макар че за тях нямало минало и бъдеще. Те били айодите, и били навсякъде и всякога.

Знаели, че поемат ли към нови вселени, злокобните, враждебни кораби на по-лошата им половина — Ш’шрейн — незабавно ще ги последват. И когато открили съществата, които човеците наричат Костенурки, Ш’шрейн побързали да се появят веднага след тях.

И повели война с Костенурките.

Но накрая айодите решили, че това не може повече да продължава. Не можели да позволят цялата система от вселени да бъде омърсена от злобата на тези техни alter ego, които вървели по петите им. Айодите решили да действуват. Оставили родната си вселена на Ш’шрейн. Вкарали корабите им обратно в нея и затворили всички проходи на дървояди, като по този начин я изолирали… За известно време.

Франсис Крейк слушаше и не вярваше на ушите си, но бе неспособен да се съмнява.

— Значи Ш’шрейн не оставили нещата така? Просто изчаквали удобния момент и са се опитали отново? — попита той.

Муун кимна.

— Те никога не забравили Костенурките. Не можели да забравят единствената война, която загубили. Този път нападнали самата планета на Майката. Прекарали я през прохода на дървояда и я унищожили. Тогава може би сметнали, че ще бъде лесно да се справят с останалите Костенурки… Но айодите не позволили това да се случи, Франсис.

— Но все пак го позволили. Оставили ги да съсипят планетата на Майката.

Тя кимна сериозно.

— Мисля, че той съжаляваше за това. Той каза: „Слушахме други песни“. Но това е за последен път. С Ш’шрейн наистина е свършено. Айодите вече никога няма да им позволят да напуснат вселената си. Никога.

 

 

Когато се върнаха в контролната зала, Крейк зае мястото си пред пулта и се заслуша в думите на Муун Бъндиран, която за четвърти или пети път разказваше своята приказка на останалите си спътници на борда на „Златната кошута“ — по веднъж на всеки, който влизаше в залата след почивката си и още няколко пъти на всички заедно, за да отговори на въпросите им, или по-точно — да им каже на кои въпроси не може да отговори. Крейк слушаше, без да се обажда, за разлика от Малкия, който непрекъснато я прекъсваше.

— Това е всичко, което знам — каза накрая девойката, уморена и изнервена. — Трябва да се погрижа за Трейл. Но така или иначе, няма смисъл да ме питате за работи, дето не ги знам. Според мен това, което ви разказах, е всичко, което айодите са искали да узнаем.

— Но има неща, които непременно трябва да разберем — обади се Дейзи Фей. — Трябва да определим курса, Муун. Те — айодите — не ти ли казаха къде трябва да отидем?

Девойката поклати глава и тръгна към печката.

— Мисля, че Трейл ще ни съобщи това след като се нахрани. Другото, което… — Тя сви устни, преди да продължи. — Той обаче сякаш наблегна повече на това не къде отиваме, а кога.

Костенурката изграчи развълнувано.

— Трябва да се пита! — Гласът от транспозера трепереше. — В такъв случай възможно ли е да се завърнем на планетата на Майката преди да е била унищожена?

— Мисля, че тъкмо това искаше да каже — потвърди Муун.

— Но това означава пътуване назад във времето!

Муун сви рамене.

— Мога само да повторя казаното от него: „Няма време. Има само едно вечно сега.“ Каквото и да означава то.

Изморен от въпроси, които нямаха отговор, Крейк разтърка очите си. Не беше само умората, макар че и тя не беше за пренебрегване. Острата миризма на амоняк от разкъсаното тяло на Върховния Буревестник пареше очите му. Като видя как Муун Бъндиран поставя храна в печката, се сети, че е гладен, питайки се дали ще може да преглъща хапките си сред тази непоносима воня.

Муун забеляза израза на лицето му.

— След малко ще привикнеш, Франсис — каза тя. — Въздушните циркулатори са включени.

— Бавна работа — намръщи се той.

Крейк я наблюдаваше как поднася храната на събудилия се тавър, който я изгълта светкавично, но изискано, както винаги, и подаде чинията си за още. Муун гальовно разроши главата му.

— Ей сега ще приготвя нещо и за нас, Франсис — обеща девойката. — После погледна към Малкия, навъсен като облак. — Съжалявам, че не мога да ти кажа нищо повече, Сътруднико — рече му тя с искрено съчувствие. — Съжалявам и за твоя приятел.

Малкия мълчаливо я изучаваше.

— Боли ме заради загубата на един Голям Брат — изрече накрая той. — Нищо повече. — След това внезапно се извърна целия към Муун Бъндиран. — Тавърът е вече напълно буден! — извика той с груб, почти заповеднически тон. — Сега може ли да ни каже какво да правим?

Муун се изправи пред животното, без да маха ръката си от широката му глава, сякаш за да го предпази.

— Остави го на мира! И на него му се събра много.

— Но аз искам да знам! — замоли се Малкия, а двете му очи оглеждаха залата в търсене на подкрепа.

Получи я от самия тавър. Трейл спря да дъвче и вдигна кротките си очи. Измърмори нещо в ухото на Муун, млъкна, после добави още нещо и продължи да яде.

— Какво каза? — попита Крейк, не по-малко нетърпелив от Малкия.

Муун озадачено погледна Трейл.

— Каза, че ще ни отведе на планетата на Майката, Сътруднико, но ще минат много, много години, преди да стигнем. Каза и нещо лично за теб. — Тя се поколеба, преди да довърши: — „Сътрудникът трябва да знае, че от едно егоистично желание може да произлезе нещо наистина прекрасно.“

— Какво означава „много години“? — попита Крейк, но Муун не го чу. Тя гледаше към Малкия, който обидено си мърмореше под носа.

— Искаш ли да ни кажеш нещо, Сътруднико? — попита Муун сърдечно и дружелюбно.

Костенурката забарабани с нокти по нагръдника си, местейки поглед насам-натам. После включи транспозера си и изрече на един дъх:

— Не съм егоист! Исках само да се възползвам от привилегията да направя нещо велико за Братството! Отговорникът не беше прав!

Всички го гледаха, смаяни от неприсъщия за една Костенурка емоционален изблик.

— Виждам справедливост в смъртта на Отговорника! — извика той. — Скърбя за него, но той си е виновен. Аз бях този, който предложи плана за използването на този кораб в името на Майката, не той! Не беше почтено от негова страна да настоява да ме придружи, след като му бе добре известно, че само един мъжкар ще бъде удостоен с честта да се събере с новата Майка.

Той извърна поглед и се втренчи невиждащо във водовъртежа от звезди на екрана.

— Искаш да кажеш, че те е принудил да го вземеш със себе си? — попита Крейк.

— Принуда? — Костенурката недоумяващо извъртя едното си жълточервено око към капитана. — Този въпрос е лишен от всякаква интелигентност. Как е възможно един Брат да принуждава друг да направи нещо?

— Тогава защо му позволи?

Погледът на Костенурката стана гневен.

— Защо ли? Защото той беше мой Голям Брат.

Папагалската му човка се затвори с изщракване, после подкани с безмълвен жест Марко Рамос да заеме мястото му и се запъти към усамотението на кабината си.

Марко седна пред пулта и обърна очите си към капитана. Лицето на екрана на корема му кисело се усмихна.

— Костенурки, Франсис. Никога няма да ги разберем, нали?

 

 

Да, Франсис Крейк знаеше, че никога няма да разбере Костенурките. Но той приемаше този факт спокойно. Просто още една загадка, в добавка към всички останали, които се бяха изсипали на главата му. Щом не разбира какво кара Костенурките да вършат каквото вършеха, то едва ли някога ще проумее разните там айоди, Ш’шрейн, и най-вече жените.

Прозя се. Трябваше да поспи. Умираше за сън. Но просто нямаше сили да стане. Седеше пред пулта и уморено се взираше в прелитащите край тях съзвездия. Но викът на Марко откъм съседния пулт прогони сънливостта му.

— Франсис! Искам да ти покажа нещо!

Крейк тръсна глава и окончателно се разбуди. Погледна към Марко, който бе извел на малък екран пред себе си плетеница от линии във всички цветове на дъгата. От такова разстояние не можеше да ги различи добре, но нямаше и нужда. Марко сочеше навън.

— Забелязваш ли нещо при онези външни галактики?

Крейк запримигва. Човек не би могъл да види подробности от външните галактики при нормално увеличение на изображението — Магелановите облаци, да, М–31 от Андромеда, ако гледаш където трябва, и може би още една-две…

Сега обаче ясно се виждаха стотина. Озадачен, той попита Марко:

— Защо са толкова много?

— И аз това се питах, Франсис. По-скоро не защо са толкова много, а защо са толкова близо! Тогава проверих спектрите. — Той посочи дъгоцветните линии. — Обърни внимание на изобилието от елементи, Франсис. От първите петдесет звезди, които прегледах, всичките се оказаха бедни на метали. Почти единствено водород и хелий, независимо каква е звездата!

Крейк забрави за съня.

— Различни звезди? Искаш да кажеш, че това не е нашата вселена? — попита той, подготвяйки се за нови неприятности.

— Не, Франсис, не мисля, че не е тя. Според мен това е нашата вселена, може би дори и нашата галактика — не би имало смисъл айодите да ни изпращат другаде, нали? Но твърде рано. Когато вселената е била още млада. Дори още не се е разширила твърде много — затова и виждаме всички онези галактики извън нашата. — Човекът робот развълнувано размахваше пипала, а лицето на екрана му преливаше от щастие. — Това обяснява думите на Трейл, капитане! Трябва да продължаваме да летим със скоростта на вълновото задвижване — да забавим времето, да си убием времето, един вид — докато вселената остарее достатъчно за появата на нашите планети!

Крейк премигна насреща му.

— Но тогава… тогава как ще ги намерим?

— Трейл ще ни помогне — увери го Марко. — Той почти обеща, нали така?

— Разбира се — намеси се Муун Бъндиран, която тъкмо влизаше в залата, ръка за ръка със Сю-линг Куонг. — Нима се съмнявате? — Тя се обърна към Крейк. — Току-що бяхме при пациента; състоянието му се подобрява.

— Отлично — измърмори Франсис Крейк, внезапно спомнил си за своето поражение. Лъчезарното лице на Сю-линг го раняваше право в сърцето. Той я погледна, опитвайки се да изглежда равнодушен и дори щастлив, макар че му бе трудно. Радостта й го дразнеше; дразнеше го и представата за това как горещо ще защитава тя този Сорк — или Кайри — или Сорк/Кайри, или както там ще се нарича новата личност. Не искаше да я дели с когото и да било, да знае, че идва при него от леглото на някой друг и се надвесва над него…

Накратко, Крейк ревнуваше. Без да си дава сметка колко издайнически са думите му, той каза:

— Предполагам, че ще остане в критично състояние дълго време, въпреки всичко — все пак това са два мозъка в един череп и… според мен ще бъде истинско чудо, ако в края на краищата той оживее.

Сю-линг го стрелна с поглед.

— Чудо? Няма нужда от никакви чудеса, Франсис. Той ще се оправи.

Крейк сви рамене и млъкна. Тя го поизгледа и каза:

— Франсис, това бе наистина необикновена операция на необикновени пациенти. Знаеш, че Сорк и Кайри бяха близнаци. — Той кимна рязко. — Но сигурно не ти е известно, че те бяха така наречените „сиамски близнаци“ — един вид генетическа грешка, не изключително рядко срещаща се, но не и твърде честа. Преди да се родят, лекарите открили, че са физически свързани. По онова време такива бебета се износвали докрай и се раждали както си били. Понякога изживявали целия си живот свързани един с друг, и дори ги показвали по цирковете! Сега, естествено, вече не е така. Благодарение на Костенурките. Техните лекари успешно разделят двете бебета още в матката, докато все още има шансове за нормалното им развитие.

— Нормално… — повтори Крейк. В тона му нямаше ирония, но Сю-линг не пропусна да долови насмешката в самата дума.

Тя кипна.

— Точно така! Нормално! Като се има предвид какви биха могли да бъдат. Били са свързани чрез мозъците си, Франсис! И двамата са имали един мозък. Хирурзите трябвало да прережат corpus callosum, за да ги разделят.

Той я слушаше внимателно.

— Corpus…?

— Callosum. Онова, което свързва дясното с лявото полукълбо на мозъка. Оперирали ги докато още били в ембрионален стадий, така че да има достатъчно време у всеки от двамата да се развие ново полукълбо на мястото на липсващото. Но все пак… — Тя прехапа устни. — Знаеш ли, че хората се различават според това кое от полукълбата им — лявото или дясното — е по-добре развито? Така било и с тях… само че сега двете полукълба отново са свързани. Франсис, те не само ще оздравеят; ще се чувствуват по-добре от всякога, защото отново ще са един човек!

Крейк я гледаше объркан. Беше му дошло прекалено много.

— Надявам се. Искам да кажа, сигурен съм, че си права, Сю-линг.

Той млъкна и задърпа брадата си, опитвайки се да измисли какво да каже. Поздравления? Или: „Надявам се, че вие двамата — или тримата? — ще бъдете много, много щастливи“? Чашата наистина преля. Крейк стана и махна на Дейзи Фей да го смени на пулта.

— Извикай ме, ако стане нужда — каза той неопределено и се отправи към каютата си. Беше прекалено зает със собствените си мъки, за да забележи как Муун Бъндиран го проследява с внимателен, изпълнен със съчувствие… и увереност поглед.