Серия
Хичи (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gateway, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 29 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ГЕЙТУЕЙ. 1993. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.6. Фантастичен роман. Превод: от англ. Георги СТОЯНОВ [Gateway, by Frederik POHL (1977)]. Художник: Петър ХРИСТОВ. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 84/108/32. Печатни коли: 23. Офс. изд. Тираж: 3 000 бр. С твърда и мека корица и с подвързия. Цена: 30.00 лв.; 38.00 лв. — с подвързия.


По-долу е показана статията за Гейтуей от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за фантастичния роман. За термина от компютърните мрежи вижте Гейтуей (компютърни мрежи).

Гейтуей (на английски: Gateway) е фантастичен роман, написан от писателя Фредерик Пол през 1977 г.

Боб Бродхед – ветеран от три полета в пространството, човек невероятно известен и богат, се връща във времето на своята младост, за да предприеме едно пътуване към себе си, по-опасно и смразяващо дори от междузвездното пътешествие, издигнало го на върховете на славата.

Романът е носител на наградите ХЮГО и НЕБЮЛА.

1.

Казвам се Робинете Бродхед, макар че съм мъж. Моят психоаналитик (който няма име, тъй като е машина, но аз го наричам Зигфрид фон Шринк) често си прави шеги с този факт, ако приемем, че един компютър изобщо може да се шегува.

— Защо се дразниш, когато някой смята, че името ти е женско, Боб?

— Не се дразня.

— Защо тогава непрекъснато го повтаряш?

Ядосвам се на Зигфрид, когато ми казва, че повтарям все едно и също. Поглеждам към тавана, украсен с орнаменти и висящи декоративни вази, после към прозореца. В действителност това не е прозорец, а холографска снимка на прибоя при нос Каена. Наистина Зигфрид е програмиран доста формално.

След малко отново подхващам.

— Какво да се прави, като са ме кръстили така. Опитвах да се пиша Робинет, но всички го произнасят постарому.

— Добре знаеш, че можеш да си избереш друго име.

— Ако го бях направил — отговорих аз, — щеше да ме обвиниш, че се опитвам да избягам от вътрешното си раздвоение.

— Виж какво ще ти кажа — отвърна Зигфрид с глупавото си чувство за хумор, — недей да използваш термини от психоанализата. Ще ти бъда благодарен, ако просто ми разкажеш какво чувстваш.

— Какво чувствам ли? За стотен път ти казвам, че се чувствам щастлив. Нямам никакви проблеми. Защо да не се чувствам щастлив?

Много често имаме такава игра на думи и да си призная, това никак не ми харесва. Мисля си, че в програмата му нещо е объркано.

— Кажи ми. Роби, защо не си щастлив? — настоява той.

Не му отговорих. Зигфрид продължи:

— Мисля, че си разтревожен.

— Стига, Зигфрид — изкрещях с чувство на възмущение, — докога ще ми повтаряш все едно и също. Не съм разтревожен.

— Няма нищо лошо в това да кажеш какво чувстваш — продължи той примирително.

Отново погледнах към прозореца. Бях ядосан, защото чувствах, че треперя, без да зная защо.

— Слушай, Зигфрид, знаеш ли, че ти си един голям досадник?

Отговори нещо, но не го слушах. Чудех се защо ли си губя времето с тези сеанси. Ако някога е имало някой, който да има всички основания да се чувства щастлив, това сигурно съм аз. Богат съм. Изглеждам доста добре. Не съм много стар и освен това имам право на пълно здравно обслужване, така че през следващите петдесетина години можех да бъда на всяка възраст, каквато пожелаех. Живеех в Ню Йорк Сити под Големия балон. Това можеха да си позволят само много богатите и някои известни личности. Имах вила с изглед към морето Тапан и язовира Палисейд.

 

———————————————

481     IRRAY (O) = IRRAY (Р)                   13,320
        ,С,мисля, че си разтревожен             13,325
482     XТЕRNАLS;66АА3 IF ; 5В                  13,330
        GОТО ¤¤7Z3                              13,335
        XТЕRNАLS @ 01R IF @ 7                   13,340
        GОТО ¤¤ 7Z4                             13,345
        ,S, Млъкни, Зигфрид, ти винаги          13,350
        така казваш                             13,355
        XТЕRNАLS с99997АА! IF с8                13,360
        GОТО ¤¤7Z4 IF ? GОТО                    13,365
        ¤¤7Z10                                  13,370
        ,S, Не съм разтревожен за               13,375
        нищо.                                   13,380
483     IRRAY. МЛЪКНИ. ВИНАГИ.                  13,385
        РАЗТРЕВОЖЕН/НЕ.                         13,390
484     ,С, Защо не ми кажеш за какво           13,395
        се тревожиш?                            13,400
485     IRRAY (Р) = IRRAY (Q) INITIАТЕ          13,405
        СОМFОRТ МОDЕ                            13,410
        ,С, Няма нищо лошо                      13,415
        ако ми кажеш как се                     13,420
        чувстваш.                               13,425
487     IRRAY (Q) = IRRAY (R) GОТО              13,430
        ¤¤ 1 GОТО ¤¤ 2 GОТО                     13,435
        ¤¤3                                     13,440
489     ,S, Знаеш ли Зигфрид                    13,445
        колко много ми                          13,450
        досаждаш?                               13,455
        ХТЕRNАLS с1! IF ! GОТО                  13,460
        ¤¤7Z10 IF ¤¤ 7Z10! GОТО                 13,465
        ¤¤1 GОТО ¤¤ 2 GОТО ¤¤3                  13,470
        IRRAY. БОЛКА.                           13.475

———————————————

 

Момичетата пощуряваха, щом видеха трите ми отличителни гривни за междупланетни полети. На земята, дори и в Ню Йорк, не се срещаха под път и над път такива космонавти. Всички искаха да им разказвам какъв е животът на мъглявината Орион или на Магелановия облак. (Разбира се, никога не съм бил по тези места, а за единственото място, на което съм бил, не ми се приказваше.)

— Или — продължи Зигфрид, след като бе почакал няколко микросекунди, за да получи отговор, — ако наистина си щастлив, защо търсиш помощ?

Мразех да ми задава същите въпроси, които си задавах сам. Не му отговорих. Обърнах се, за да се наместя по-удобно върху меката постелка, защото предчувствах, че сеансът ще е дълъг и неприятен. Ако знаех какво ми е, щях ли да търся помощ?

— Роб, днес не си много отзивчив — чух гласа му откъм края на постелката. Понякога държането му беше по човешки глуповато. Седнал в креслото, той почукваше с един молив и от време на време дяволито се усмихваше. — Защо просто не ми кажеш за какво мислиш?

— За нищо конкретно не мисля.

— Остави ума си да блуждае и ми съобщи първото, на което се спре, Боб.

— Спомням си… — казах и спрях.

— Какво си спомняш. Боб?

— Гейтуей?

— Звучи повече като въпрос, отколкото като съобщение.

— Може. Не съм виновен затова. Спомням си Гейтуей.

Имаше за какво да си го спомням. Оттам са ми и парите, и гривните, и всички други неща. Това беше, чакай да видя, на 31 ден от Орбита 21, което значи, като го пресметна, преди шестнайсет години и два месеца. Бях излязъл от болницата само за трийсет минути и не можех да чакам да си взема възнаграждението, защото трябваше да хвана кораба и да офейкам.

Зигфрид вежливо напомни:

— Моля те, Роби, кажи за какво мислиш.

— Мисля за Шикитей Бакин — отговорих аз.

— Да, спомням си, споменавал си го. И какво си мислиш за него?

Не отговорих. Старият сакат Бакин живееше в стая до моята, но не ми се щеше да обсъждам това със Зигфрид. При мисълта за Шики започнах да се гърча върху постелката и ми се доплака.

— Изглеждаш разстроен, Боб.

Отново не му отговорих. Шики беше почти единствената личност на Гейтуей, с когото се сбогувах. Беше странно, тъй като имаше доста голяма разлика в общественото ни положение. Аз бях космонавт-изследовател, а Шики беше най-обикновен боклукчия. Плащаха му колкото да преживява. Работата му не беше особено важна, но дори и на Гейтуей трябваше някой да събира боклука. Рано или късно Шики щеше да стане много стар или много болен, за да може да върши каквато и да е работа. Тогава, ако има късмет, ще го изхвърлят в откритото пространство и ще умре. Ако ли пък няма късмет, може би ще го изпратят на някоя планета. Не след дълго там също ще умре, но преди това, в продължение на няколко седмици, ще изживее ужаса на безпомощно, сакато същество.

И все пак беше ми съсед. Всяка сутрин още със ставането грабваше прахосмукачката и педантично почистваше всеки сантиметър от жилището си. Въпреки редовното почистване то беше замърсено от многото боклуци, които непрекъснато се носеха из въздуха на Гейтуей. След като почистеше идеално, дори и около корените на малките храстчета, които лично бе засадил и подкастрил, той вземаше шепа малки камъчета, капачки от бутилки и парченца хартия — същите онези, които само малко преди това бе почистил — и ги поставяше точно там, където са си били. Истински чудак! Никога не можах да разбера какъв е смисълът на това, но Клара казваше… казваше, че тя разбира.

— Боб, за какво мислеше точно сега? — попита Зигфрид.

Свих се на кълбо и смутолевих нещо.

— Не можах да разбера, Роби.

Нищо не бях казал. Чудех се какво ли е станало с Шики. Предполагам, че е умрял. Изведнъж ми стана много тъжно. Да умре толкова далече от Нагоя! Отново ми се доплака. Въртях се и се гърчех и не можех да заплача. Мятах се по постелката, докато ремъците, с които бях пристегнат, започнаха да скърцат. Нищо не помагаше. Болката и срамът не искаха да излязат. Бях доволен от себе си за голямото старание, с което се опитвах да разкажа какво чувствам, но трябва да си призная, че нямах никакъв успех, а мъчителното интервю продължаваше.

Зигфрид отново ме подкани.

— Боб, бавиш се с отговора. Да не би нещо да те спира?

Хитро се измъквам.

— Що за въпрос е това? Откъде да знам дали нещо ме спира? — Замълчах и започнах да ровя в най-скритите кътчета на мозъка си с надежда да намеря нещо за Зигфрид. Нищо не намерих. Отговорих категорично: — Мисля, че няма нищо такова. Не чувствам нещо да ме спира. По-скоро имам толкова много неща за казване, че не знам откъде да започна.

— Започни с кое да е, Боб. Разкажи за първото нещо, което ти дойде наум.

Това вече е чиста глупост. Откъде да знам, кое е първото нещо, след като всички щъкат като пощурели? Баща би? Майка ми? Силвия? Клара? Бедният безкрак Шики, който се опитва да се задържи във въздуха, като пърха с криле и обира паяжините във въздуха на Гейтуей като лястовичка в хамбар.

Насочих се към онази част от мозъка си, където знаех, че ще ме заболи. Беше ме боляло и по-рано. Преживяванията ми като малък, едва седемгодишен, когато марширувах в парка „Рок“ начело на група деца и се молех някой да ми обърне внимание. Или пък когато бях вън от реалното пространство и знаех, че сме попаднали в капан, а от нищото под нас, широко ухилена, се задаваше призрачна звезда. О, имах стотици такива спомени и всички те ми причиняваха болка. В указателя на паметта ми те са ясно обозначени: „болезнени“. Знаех къде да ги намеря, но не знаех как ще се почувствам, ако ги изкарам. Ако си стоят там, няма да има никаква болка.

— Чакам, Боб — подсеща ме Зигфрид.

— Мисля — отвръщам аз. Докато лежах, ми дойде наум, че ще закъснея за урока по китара. Това ме подсеща за нещо и поглеждам пръстите на лявата си ръка, за да видя дали ноктите ми не са много дълги, или пък случайно кожата на пръстите ми не е станала по-твърда и по-дебела. Не свирех добре. Повечето хора обаче на са много критични, а на мен свиренето ми доставяше удоволствие. Не е трудно. Трябва само редовно да се практикува и да се помни. Чакай да видя, казвам си, как се преминаваше от до-мажор в си-бемол?

— Боб — обажда се Зигфрид, — този сеанс не е много резултатен. Остават ни само около десет-петнадесет минути. Защо просто не споделиш първото нещо, което си спомняш… сега?

Премълчавам първото и му съобщавам второто.

— Първото нещо, което ми идва наум, е как плачеше майка, когато почина баща ми.

— Мисля, че това не е първото нещо. Боб. Позволи ми да отгатна. Първото нещо не е ли свързано с Клара?

Почувствах тежест в гърдите! Пламнах! Дъхът ми спря! Сякаш отново я виждах, такава каквато беше преди шестнайсет години и нито ден по-стара… Отговарям:

— Всъщност, Зигфрид, мисля, че исках да ти говоря за майка си. — Усмихвам му се мило.

Зигфрид никога не въздиша в знак на възмущение, но умее да мълчи по не по-малко красноречив начин.

— Разбираш ли — продължавам предпазливо да описвам всичко, свързано с въпроса, — след смъртта на баща ми тя искаше отново да се омъжи. Не веднага, разбира се. Не искам да кажа, че чувстваше тази смърт като освобождение от някакво бреме или нещо подобно.

Не! Тя наистина го обичаше. Сега обаче разбирам, че тя беше здрава, млада жена — е, доста млада. Чакай да помисля. Предполагам че е била на трийсет и три.

Сигурен съм, че заради мен не се омъжи повторно. Чувствам се виновен затова. Аз не й разреших. Казах й: „Мамо, защо ти е друг мъж? Аз ще бъда мъжът в семейството. Аз ще се грижа за теб“. Само че, разбира се, не можех. Бях едва петгодишен.

— Мисля, че си бил на девет. Роби.

— Така ли? Ами да бе, Зигфрид. Излиза, че си прав.

Опитах се да преглътна една голяма слюнка, събрала се кой знае откъде в гърлото ми, задавих се и се закашлях.

— Сподели го, Роби! — продължи настойчиво Зигфрид. — Сподели онова, което си мислиш.

— Върви по дяволите, Зигфрид.

— Хайде, Роб, кажи го.

— Какво да кажа? Боже, Зигфрид. Ти просто ме изправяш до стената! От тази глупост някой от нас да има полза.

— Кажи какво те тревожи, Боб, моля те.

— Затвори мръсната си тенекиена уста! — Грижливо потисканата болка започва да излиза и аз не можех да я понеса.

— Предполагам, Боб, че се опитваш…

Опитвам се да се надигна, а ремъците ме спират. Ритам по постелката и от нея хвърчат парчета. Изкрещявам:

— Млъкни, чуваш ли! Не мога! Не искам да слушам. Не мога да понеса всичко това, не разбираш ли? Не мога! Не мога да го понеса! Не мога!

Зигфрид търпеливо изчаква да спре това изстъпление и не след много то наистина спира. Преди още да успее да каже нещо, промълвявам:

— По дяволите, Зигфрид, цялата тази работа няма да ни доведе до никъде. Мисля, че трябва да спрем. Сигурно има други, които се нуждаят повече от твоята помощ.

— Не се тревожи за това, Роб — отговаря Зигфрид, — капацитетът ми е достатъчно голям.

Избърсах сълзите си с една от хартиените салфетки, които Зигфрид предвидливо бе оставил до постелката ми, без да кажа нищо.

— В действителност имам свободен капацитет — продължи той. — Ти си този, който трябва да реши дали да продължаваме с тези сеанси, или да ги прекратим.

— Имаш ли нещо за пиене в стаята за почивка?

— Имам, но не е такова, каквото ти харесваш.

Казаха ми, че на последния етаж на тази сграда има много приятен бар.

— Чудесно! Просто се чудя за какъв дявол седя тук.

Петнайсет минути по-късно, след като бяхме уточнили часа на сеанса за следваща седмица, пиех чай в стаята до кабинета. Ослушах се, за да чуя дали следващият пациент бе започнал да крещи, но не можах да доловя нищо.

Измих си лицето, сложих си вратовръзката и пригладих косите си. Качих се до бара да обърна едно набързо. Оберкелнерът ми бе познат. Настани ме на една маса с изглед на юг към водите на по-малкия залив на Балона и насочи поглед към едно стройно зеленооко момиче с бакърен цвят на кожата. Поклатих отрицателно глава. Обърнах се за малко да се полюбувам на източените й крака, после станах и като се чудех къде да отида на вечеря, се отправих към учителя по китара.