Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Певците на времето (7)

4.

Сорк Куинтеро се оглеждаше изумен. Всички Костенурки се търкаляха по земята и ужасяващо виеха на умряло. Още по-странно бе това, което ставаше на няколко метра от него. Някакъв грамаден тавър бе коленичил пред една от скърбящите Костенурки и — невероятно! — протягаше грубата си трипръста лапа, за да докосне съчувствено черупката й…

А Костенурката позволяваше това!

Сорк се обърна озадачен към брат си.

— Какво им става, Кайри? Държат се така, сякаш всичките са полудели.

Кайри Куинтеро го погледна. Лицето му изразяваше кротка тъга — нещо прекалено дълбоко и тъжно, за да се възприеме като болка. Но имаше и друго, което ядоса Сорк, щом го разпозна. Съжаление. Съжаление към Сорк. Кайри съжаляваше брат си.

— По дяволите, Кайри! — избухна Сорк. — Не започвай пак с твоето „знам нещо, което ти не знаеш“! Кажи ми какво става!

Брат му разпери ръце.

— Бих ти казал, ако знаех, Сорк. Но не мога. Подозирам само, че е някаква ужасна трагедия, случила се на планетата на Костенурките.

— Но тя е на повече от седемдесет светлинни години!

Кайри въздъхна отегчено.

— Нищо ли не си научил от твоите древни лекции? Няма никакво значение, Сорк. Времето е илюзия.

Сорк изстена. Пак недомлъвки!

— Кайри — каза той заплашително. — През повечето време се примирявам с мъглявите ти приказки, но това, което става сега, е наистина сериозно. Виж ги! — Две от гърчещите се в стенания Костенурки се изправиха на крака и отчаяни се отправиха бавно и тежко към жилищните си помещения. — Става нещо важно, и аз искам да знам какво точно!

Кайри погледна брат си учудено и с разбиране.

— Ти се радваш — каза той.

Сорк намръщено поклати глава.

— Не, не се радвам… Е, малко може би. Ако е лошо за Костенурките, може да е добро за нас. Но откъде да знам, след като нямам и най-малката представа какво ги е побъркало. Както и да е. Да видим къде отиват и какво ще направят.

Той се обърна, но брат му сложи ръка на рамото му.

— Какво има, Кайри? — попита рязко Сорк.

— Сю-линг сигурно вече е свършила с операцията. Трябва да я вземем с нас.

Сорк изскърца със зъби. Беше така дълбоко влюбен в Сю-линг Куонг; но защо винаги ставаше така, че не той, а брат му пръв се сещаше за нея?

Отначало Сю-линг дори не разбра, че нещо става. Контролният диск бе в главата й, и съзнанието й бе изцяло заето с операцията. Когато Сю-линг Куонг работеше под контрола на диска, скалпелът попадаше точно там, където трябва; разчиташе безпогрешно цвета, формата и размера на всеки орган, като че това бяха напечатани на лист думи; местоположението на всеки кръвоносен съд бе сякаш предварително нанесено в нейното съзнание и цялото отворено тяло на пациента й бе познато като петте пръста на дланта й.

Д-р Сю-линг Куонг бе първокласен хирург по всички стандарти. Бе го доказала в медицинския факултет, още преди целият университет да бъде обявен за старомоден и закрит. Но под контрола на диска тя се превръщаше в нещо повече дори от първокласен хирург. Превръщаше се в свръхчовек.

Това имаше два недостатъка. Първо, щом извадеше диска от главата си, моментално забравяше всичко, което е вършила. За своите умения можеше да съди единствено по видеозаписите, на които с учудване се наблюдаваше, способна единствено да се възхищава от това колко се е усъвършенствувала в сравнение с предната операция.

Второто бе по-лошо: осъзнаването, че дългите години на обучение са били напразни. Сю-линг яростно се бе възпротивила на закриването на медицинския факултет, но бе загубила битката. На образованието сега се гледаше като на прахосване на време. Решението й да дойде на работа в зоната на Костенурките бе последното средство за осъществяване на това, за което мечтаеше. Не би дошла тук само заради настояванията на Кайри Куинтеро, този интересен мъж; имаше по-важна причина. Бе решила да изпита на собствения си гръб какво означава да си „меми“. И беше го разбрала. И трябваше да признае, че практическата полза от това бе забележителна. С имплантиран контролен диск всяко топлокръвно човешко същество можеше да бъде не по-лош хирург от нея.

Тя инструктира сестрите да зашият разреза и излизайки от операционната, извади диска. И всичко изведнъж заплува пред очите й. Връхлетя я ужасното пулсиращо главоболие и с неудоволствие забеляза как сестрите я гледаха и кимаха с възхищение, докато приготвяха пациента за настаняване в отделението.

Завеждащата болницата жена стоеше на прага.

— Ще се оправи — каза тя. — Свършила си чудесна работа.

— Благодаря — отвърна Сю-линг, после се огледа. — Какво става, Люсил? Стори ми се, че Костенурките бяха пратили няколко наблюдатели тук, когато си слагах диска.

— О, наистина е нямало откъде да научиш. Преди около половин час имаше някакво съобщение и всички Костенурки хукнаха нанякъде. Чудна работа. Никога не ги бях виждала да показват някакви чувства, но този път бяха наистина разтревожени. В момента имат събрание. — Тя се обърна и тръгна да излиза. — Както и да е — каза през рамо тя, — твоят пациент ще бъде излекуван.

Сю-линг кимна унило. Никой не можеше да възрази, че е свършила добра работа, макар самата тя да не помнеше каква точно операция е правила.

Близнаците я чакаха пред операционната. Гледаха към зоната и в първия миг тя не можа да ги различи един от друг. Едва когато се обърнаха, за да я поздравят с грейнали от щастие, че я виждат лица, успя да ги разпознае. Развълнуваното и тревожно лице без съмнение бе на Сорк. Другото — спокойното — естествено принадлежеше на Кайри. Пръв заговори Кайри.

— Решихме да отидем на събранието на Костенурките — каза приветливо той. — Каквото и да се е случило, направо са откачили. Да отиваме на арената.

По пътя Сорк си остана замислен и с раздразнение гледаше неспирно пъплещите към асансьорите на космическата стълба натоварени влакове.

— Виж ги — рече завистливо той. — Знаеш ли какво представляват тези грамадни късове стомана? Защото аз знам. Парчета от кули за изстрелване на ракети — ракети, създадени от хората!

— Които никой вече не използва — хладно поясни Кайри.

— Но могат да се използват! И сме го правили. Човешките същества са летели в космоса. А сега не ни е позволено!

— Разбира се, че ни е позволено, Сорк. Поне на някои от нас — каза Сю-линг.

— Да, на някои, но само като пътници. На корабите на Костенурките!

— Но техните кораби са много по-добри — не се остави тя. — От нашите просто няма нужда.

Той я погледна сърдито и малко остана да й наприказва думи, за които после би съжалявал, но се въздържа. Бяха стигнали до амфитеатъра на Костенурките и трябваше да прекратят разговора си.

И тъкмо навреме, помисли си Сю-линг. О, да можеше Сорк да не е толкова докачлив!

И да можеше Кайри да бъде Сорк…

Сю-линг въздъхна. Скоро, знаеше тя, ще трябва да реши на кого от двамата братя да остане вярна, както странно се изразяваха възрастните хора, и кого да отхвърли.

Но тя възнамеряваше да отлага този ден, колкото е възможно по-дълго.

Официалните събрания на Костенурките се провеждаха край специална арена, напомняща приемна за аудиенции или зала на огромен храм. Сградата, построена в характерния за Костенурките героически стил, бе препълнена до краен предел от неспокойната, шумна тълпа извънземни. Сю-линг забеляза, че определените за служителите „меми“ места, откъдето им бе позволено да наблюдават, бяха почти празни. Повечето хора не ги интересува какво вършат Костенурките, помисли си тя, може би защото бе толкова трудно да се разбере какво всъщност имат на ум.

Тя заведе братята до местата в сектора за човеци. Те бяха съобразени с ниския ръст на хората и с факта, че се нуждаят от нещо, на което да седнат. Костенурките никога не седяха. Не можеха. Тялото им не се прегъваше. Наличието на седалки обаче бе единственият компромис, който проектантите на Костенурките бяха направили за нуждите на своите васали. Стъпалата и площадките бяха изцяло пригодени за ръста на Костенурките, далеч по-високи отколкото един нормален човешки архитект би предвидил. Като цяло атмосферата в обширната, студена и подобна на пещера зала бе потискаща. Стените бяха от огромни сиви гранитни блокове и се издигаха до ненужно високия — за човешките представи — свод на тавана. Две масивни квадратни колони поддържаха високата платформа, на която щяха да застанат водачите, а между тях висеше гигантското, смътно осветено изображение на божеството Костенурка, стотици пъти по-голямо от изображенията му, пръснати из цялата зона.

Сю-линг го разглеждаше с интерес. Божеството им бе винаги изобразявано като женска костенурка с широко разперени криле. Единствената женска костенурка, която някога бяха виждали. Истинските Костенурки — тоест, мъжките — нямаха криле, сети се тя. Защо я рисуваха така? Слизаща от слънцето (но не земното — някакво по-тъмно и червеникаво на цвят), за да им донесе нов живот.

Жалко, каза си лекарката когато интересът й премина, че Костенурките не желаят да говорят за произхода и родната си планета, и особено за своята религия. Ако религията е това, което…

Но още толкова много неща по отношение на Костенурките си оставаха загадка!

Сю-линг още веднъж си каза, че идването им на Земята е истинска благословия за човешката раса. Тя никога не бе се съмнявала в това, освен когато слушаше приказките на Сорк Куинтеро. Той бе един от малцината, които твърдяха обратното.

Когато Костенурките се появили тук за пръв път, преди стотина години, хората били уплашени, гневни и войнствено настроени — най-вече уплашени от тези същества с по-съвършена наука и неизвестни намерения.

Но Костенурките като че предварително знаели как точно да успокоят човешките страхове. Сю-линг премигна, сепната от внезапно хрумналия й въпрос: как е станало това? Вероятно като са изследвали хора — например, този Франсис Крейк, — които те пленявали и изследвали в лабораториите си. Несъмнено Крейк е бил принуден да им разкаже достатъчно за живота на Земята, за да подготви почвата. Така, щото когато Костенурките най-после се показали на човеците, те незабавно дали да се разбере какви са намеренията им. Провъзгласили по радиопредаванията си от орбита, че идват като търговци. И наистина започнали да търгуват. Чудесна търговия, от която се облагодетелствувало цялото човечество. Без насилие. Без заплахи. Костенурките си проправяли път като просто предлагали на хората неща, които те не можели да откажат.

Тя се огледа нетърпеливо. На платформата все още нямаше Костенурки. Седнал до нея, Сорк казваше на брат си:

— На записите говореха за така наречения „антропологически принцип“, Кайри. Чувал ли си някога за него? Не го разбирам много добре, но като че ли има нещо общо с факта, че нашата вселена е точно каквато трябва да бъде, за да е възможен човешкият живот, а също така, предполагам, животът на Костенурките и таврите.

— Е и? Ние живеем в тази вселена, нали? Естествено, че ще е подходяща за нас.

Сорк клатеше глава.

— Не, не е толкова просто. Казват, че вселената би могла да бъде доста по-различна.

— Сядай и млъквай! — изкомандва го брат му. — Костенурките се канят да започват!