Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Singers of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 14 гласа)

Информация

Корекция
Mandor (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Фредерик Пол, Джак Уилиямсън. Певците на времето

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №119

Преведе от английски: Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат септември 1995

Формат 70/100/32. Изд. №2434

Печатни коли 24,5. Цена 190 лв.

ISBN — 954–418–076–1

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Юрий Лучев, преводач, 1995

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Frederik Pohl, Jack Williamson. The Singers of Time

Copyright © Frederik Pohl and Jack Williamson, 1991

All Rights Reserved. Bantam Books, 1991

История

  1. — Корекция
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Добавяне

12.

Муун Бъндиран най-много се чудеше на Костенурките, които изглежда не губеха надежда, въпреки очевидния факт, че планетата им вече не съществува. Те продължаваха да настояват — не, те направо се молеха, колкото и невероятно да беше — да узнаят колкото може повече от онези остарели лекции.

Но какво точно, Муун не разбираше. Отначало и тя се бе заслушала в записите заедно с останалите, но не можеше да свърже нищо в тях с познатата й действителност, освен това повечето й звучаха някак обезпокоително.

Например Трейл. За какво ли им бе притрябвал той? Седнал с кръстосани крака на пода, тавърът я погледна със загриженост в топлите си очи.

— Няма нищо страшно, Муун — промърмори той. — Не чувам злонамерени песни за теб.

— А за теб? — попита тя. — Какво мислят да правят Костенурките с теб?

Той помълча, после каза:

— Каквото трябва, Муун.

— И кое е то?

Но той не отговори, просто взе ръката й в своята и отново затвори очи. Муун неспокойно се размърда. Цялата тази ситуация, помисли си тя, започва да става твърде необичайна, за да се чувствува човек нормално. Тя стисна трипръстата, твърда лапа на Трейл, която й вдъхваше сигурност. Единствената сигурност, която имаше откак тези „същества“ — нейните спътници — бяха започнали да грачат и да си крещят един на друг.

Фактът, че бяха преустановили вълновото задвижване, все пак бе някакво утешение. Поне вече не я заобикаляше зловещата сфера от звезди и празно пространство. Сега бяха включени само лампите, но и това, което осветяваха в контролната зала, не можеше да накара Муун Бъндиран да се чувствува по-добре.

Най-чудното беше, че цялата тази тягостна атмосфера изглежда не влияеше на Трейл. Доколкото виждаше Муун, тавърът дори беше доволен. Той най-спокойно съзерцаваше ужасния, огромен вихър от зловеща светлина, наречен „черна дупка“, който изпълваше долния ляв ъгъл на екрана — ослепително ярък, въпреки че уредите го бяха затъмнили максимално, за да не заличава блясъкът му всичко останало там. Трейл даже тихичко си мърмореше нещо — в такива случаи Муун казваше, че мърка като котка. Това я окуражи. Щом Трейл е спокоен, значи поне засега не ги дебне опасност.

Муун Бъндиран горещо се надяваше да е така.

Всички останали обаче бяха неспокойни и напрегнати. Двете Костенурки си ломотеха нещо с изключени транспозери, а Сорк Куинтеро и капитан Крейк изучаваха екраните с тревожни лица. Муун се размърда, при което капитан Крейк я погледна. Усмихна й се, въпреки цялото си изтощение и грижи. Посочи екрана.

— Ето го нашия нов проблем. Имам предвид корабите.

Муун се взря в екрана, но не видя нищо, което да прилича на вълнови кораби — само някакъв куп от едва различими зеленикави точици.

— Почакай. Ще усиля идентификационния сигнал.

Той отривисто докосна клавиатурата и точиците се превърнаха в ято дребни зелени птички, кръжащи около мястото, където трябваше да се намира планетата на Костенурките. Представляваха малки, ярки триъгълничета, зелени като тревата в градинката на майка й.

— Какво е това? — попита тя.

— Космически кораби на Костенурките — отвърна кратко Крейк. — Светлите точки всъщност са идентификационни маркери, изпратени от навигационната система. Това не е светлина. Не можеш да ги видиш с просто око. Представляват сигнали, чрез които даден кораб получава информация за други близки кораби.

— Но те са много!

Той кимна.

— Обикалят в орбита около нещо. Виждаш ли точно какво?

Тя се взря още по-настойчиво. После поклати глава. Там нямаше нищо… освен… може би…

— Онова там, сред тях? Нещо като… не знам… нещо като запетайка?

Крейк кимна мрачно, вперил поглед в същата посока. Повече от всичко друго то приличаше на пукнатина в стъклото на прозорец.

— Да — каза той и присви очи. — Не съм изненадан, че не знаеш какво представлява. Аз също не съм много сигурен. Бих казал, че е малка черна дупка, но около нея липсва акреционен диск. Знам само какво би трябвало да се намира там. Планетата на Костенурките. Но нея я няма.

— Според мен е онова, което наричат тунел на дървояди — намеси се Сорк Куинтеро.

Муун го изгледа недоумяващо, питайки се дали не се шегува. Той забеляза израза на лицето й и се разсмя.

— О, това не е като дупката от червей в ябълка, Муун — каза той. — В космоса няма червеи. Но на тия стари записи учените говорят за нещо подобно — за това, че черната дупка може да създаде един вид проход през пространството… не, не точно през пространството, а…

Сорк млъкна, клатейки безпомощно глава.

— Не го разбирам — оплака се той. — Костенурките все за същото ме питат, но не мога да им кажа нищо повече от това, което е в лекциите: че някои хора смятали тези „проходи на дървояди“ за един вид вход към други вселени. Ако това означава нещо…

Муун премигна.

— Как е възможно да има повече от една вселена, Сорк? Мислех, че вселената е, хм, всичко, няма нищо друго освен нея.

Той отново се изсмя.

— Виждаш ли колко е сложно? Може би всичките тези лекции са пълни с измислици, не знам. Костенурките също смятаха така… досега.

Сорк млъкна, внезапно доловил, че Костенурките са притихнали и го слушат.

— Не исках с нищо да ви засегна — каза бързо той, за да ги успокои.

Върховния Буревестник включи транспозера си.

— Не можеш да обидиш истината — изрече печално той. — Но истината…

— … Истината има много лица — довърши мисълта му Малкия.

— Така е, навярно — съгласи се Върховния Буревестник със стържещ глас, втренчил и двете си очи в екрана. — На тази планета бе нашият свят дом, а сега нея я няма!

— И ако това наистина е тъй нареченият проход на дървояди, тя може би е изчезнала в него — предположи Малкия, поглеждайки строго към измъчения от безкрайния разпит Сорк Куинтеро. Той ядосано сви рамене. Капитан Крейк се покашля.

— Е, това е положението. Какво ще предприемем сега? Обръщаме и се прибираме на Земята ли? — Едновременният грак на двете Костенурки бе красноречив отговор. — Добре тогава, какво ще правим? Не желая да ме смятате за безсърдечен — знам какво означава това за вас. Но ако планетата я няма, значи я няма, не е ли така?

Два чифта очи го пронизаха мълчаливо и гневно.

— Планетата е отишла някъде — поправи го Малкия. — Ако това, което казва Сорк Куинтеро, е вярно…

— Не, не! — извика уплашено Сорк. — Не знам кое в тия лекции е вярно и кое не… Просто ги цитирах!

— Ако е вярно — продължи Малкия, без да му обръща внимание, — то вероятно съществува проход на дървояд, и в такъв случай трябва да помислим.

— И освен това — допълни Върховния Буревестник, — ние ще се оттеглим за размисъл в нашия сектор. Когато сме готови, ще се върнем да ви съобщим решението си.

— Чакайте малко! — извика Крейк. — Какво искате да кажете с това „решение“? Трябва да поговорим… — Но те вече бяха излезли. — Какво по дяволите… За какво решение говорят, Сорк? Имаш ли представа?

Сорк Куинтеро гледаше след Костенурките. После премигна и се обърна към Крейк.

— Дали имам представа? Не. Мога само да гадая, а не искам, защото… защото това ме плаши.

Крейк го гледаше настойчиво.

— Зарежи това, Сорк. Не ми пука дали те е страх или не. Искам да чуя какво мислиш.

— То е само догадка — заинати се Сорк.

— По дяволите, Сорк!

Сорк сви рамене.

— Според мен те смятат, че планетата им е преминала през прохода на дървояда и се е озовала в някаква друга вселена. — И като забеляза как го гледат Муун и капитанът, добави: — И мисля, че искат да я последваме.

— Това възможно ли е? — поиска да знае Крейк.

— Откъде, по дяволите, да знам? — попита Сорк, и с пълно право. — Питайте Муун. Или нейния тавър — и те знаят толкова, колкото и аз.

Крейк разсъждаваше върху нововъзникналия проблем и слушаше само с половин ухо. После вдигна поглед.

— Една минутка. В лекциите казаха, че тези проходи на дървояди съществували само в продължение на една скилионна част от секундата, а според реалното време планетата е изчезнала преди почти сто и петдесет години…

— В лекциите също така се казва, че проходите са прекалено малки, за да бъдат видени — напомни Сорк и посочи с ръка към грамадния екран. Като се обърна отново към Крейк, на лицето му играеше усмивка. — Да се отдаде човек на размисъл — каза той, — струва ми се, е най-доброто за момента. Това и смятам да направя… ако намеря нещо, което да ми помогне да размишлявам по-добре.

 

 

Когато Сорк излезе, Муун Бъндиран попита капитана:

— Какво имаше предвид той?

— Надушил е уискито ми — отговори й Крейк.

— Но Сю-линг казва, че не трябва да пие! — разтревожи се девойката.

— Да не е малък! — сряза я Крейк. — Да си решава сам. — Той тръсна глава и приключи със Сорк. — Не знам какво да правя. Мислех, че Костенурките поне ще се опитат да се свържат с онези другите кораби. Да знаех само какво им е в главите!

Муун мълчаливо потръпна. Стисна още по-силно добрата лапа на Трейл. Крейк видя това и сви устни.

— Късметлийка си — каза унило той. — Поне си имаш кой да те утешава, нищо че е само едно домашно животно.

— Трейл не е „домашно животно“ — възрази Муун най-сериозно. — Той е мой приятел, капитан Крейк…

— Добре, де. Не исках да го обиждам — извини се капитанът. После прочисти гърлото си. — Отдавна искам да те питам нещо. Моля те, не ме разбирай неправилно, но… отнася се за теб и Трейл…

Муун се изправи.

— Да не би да ме питаш дали не правим нещо неприлично? Така би се изразила майка ми.

— О, не! Наистина! Нищо такова, само…

— Само че все те човърка, нали? — разсърди се тя. После омекна и тъжно рече: — Доста хора си го мислят. И точно затова биха го изгорили жив, ако ни бяха хванали. Но Трейл наистина е само мой приятел, капитан Крейк! Той е като… — Тя помълча, търсейки най-подходящите думи. — … Като дете. Присъствувах на раждането му. Беше колкото котенце — малките таври са дребни — а аз бях само на около осем години. Играех си с него като с кукла, къпех го, пеех му… той чуваше моите песни много преди да започне да чува онези, които сега казва, че слуша. Люлеех го в количката за кукли и му четях. Научих го да говори и чете! Таврите никак не са глупави, да ти кажа.

— Не знаех, че може да чете — гузно измърмори Крейк.

— Може да прави много неща. Само че… Е, таврите са по-различни от нас, нали. Много от нещата, които са важни за нас, въобще не ги интересуват. Трейл е като… — Девойката се изчерви, защото не се сещаше за точната дума — … като… ами като светец. — Тя се пресегна и погали голямата глава. — Помниш ли как те гледах вътре в къщата, докато стана твърде голям, Трейл? — Огромните очи сякаш се усмихваха с любов. — Той би умрял за мен, капитан Крейк. Сигурна съм. А и той знае, че за него бих направила всичко.

Крейк ги погледа известно време, после се извърна към вратата. Изразът на лицето му отново се смени.

— Не точно това исках да те питам. Защо според теб им е нужен на Костенурките тук?

Муун сви рамене.

— Не ги разбирам тия Костенурки — заяви тя.

Крейк поклати глава озадачен.

— Мисля, че има нещо общо с песните, които той слуша. Какво знаеш за тях?

— Красиви са — без да се колебае отговори Муун. — Така казва Трейл, но… Но той не може да ми ги разкаже съвсем точно, защото му липсват думите. Твърди, че няма такива думи, с които да ми преведе смисъла им, нито в неговия език, нито в нашия; просто са красиви. Започнал да ги чува, когато му поникнали рогата. — Тя разсеяно продължаваше да гали главата му. — Казва, че най-много от всичко се бои да не пострадат рогата му. А това, че можеше да попадне в кланицата и да го направят на пържоли, въобще не го вълнува. Но мен — да! Трейл никак не се боеше от кланицата. Боеше се само да не загуби рогата си, защото това би означавало да загуби песните си.

Крейк се взираше в неясно очертаната върху екрана гънка. Дълбоки бръчки прорязваха челото му.

— Допускаш ли, че Костенурките се интересуват тъкмо от тези песни? — попита той. — Може ли Трейл… да предсказва бъдещето или нещо подобно?

Муун се замисли сериозно.

— Не бих казала — отговори накрая тя. — Не съвсем. Понякога Трейл усеща, че нещо не е наред. Или че има някаква опасност. Или че ни очаква някаква неприятност. Но не мисля, че песните му имат нещо общо с нас. Те като че ли идват някъде отвън. Не знам и къде е това „отвън“ — добави, предугаждайки въпроса на Крейк, — но имам чувството, че това е някъде отвъд всичко. Може би отвъд цялата вселена.

Крейк се намръщи и кимна бавно — не за да покаже, че е разбрал, помисли си Муун, а просто за да потвърди, че е чул думите й. Но тя не се засегна. Песните на Трейл бяха… хм, чудновати и тя ясно съзнаваше, че също не разбира за какво се пее в тях.

Муун се зарадва, когато на прага застанаха Дейзи Фей и Марко.

— Ред ми е да те сменя, капитане — каза Марко; лицето на корема му приветливо се усмихваше на своя командир. — Някакви заповеди?

Крейк отново погледна мътния екран.

— Няма заповеди. Чакаме — каза той и се изправи. — Май ще трябва да понагледам Сорк да не се напие; а може пък и да каже още нещо умно. Като те гледам, Муун, ми се струва, че и ти имаш нужда от почивка.

— Не ми се спи — възпротиви се тя.

— Имам малко чай в моята кабина, ако ти се пие — любезно предложи Дейзи Фей и Муун прие с готовност. Където и да е, щеше да й бъде по-добре, отколкото в тази студена, безлична контролна зала в очакване бог знае какво. Освен това бе любопитна да види как живее една жена робот.

Но като излизаха, Муун се спря.

— Капитан Крейк? Те наистина са важни, трябва да знаете — неочаквано каза тя. — Имам предвид песните на Трейл.

— Сигурен съм в това — уморено отговори капитанът. — Но ми се ще да знаех защо.

 

 

Кабината на Дейзи Фей беше изненада за Муун Бъндиран. По стените бяха окачени картини — най-вече земни пейзажи и снимки на някакви големи градове от времената преди идването на Костенурките, с небостъргачи, пълни с хора улици и автомобили. Имаше също и стенни вази с цветя — изкуствени, наистина, забеляза Муун, но вероятно нямаше как Дейзи Фей да отглежда истински на борда на вълновия кораб. И докато Дейзи Фей кипваше водата в смешно чайниче и слагаше чашите, Муун попита:

— Нямаш ли легло?

— Муун, скъпа, за какво ми е на мен легло? — отговори през смях жената робот. — Дори не сме в защитения сектор, в случай че не ти е направило впечатление. На Марко и мен не ни е нужна защита, поне през повечето време. В това отношение сме почти като Костенурките. Но ти не се тревожи — добави бързо Дейзи Фей, размахала успокоително две от пипалата си при вида на безпокойството, което внезапно се изписа на лицето на Муун Бъндиран, — наблизо няма опасен източник на радиация. — Жената робот постави чашите на една полица, после отиде в другия край на кабината и издърпа от стената някакво приспособление за сядане. — Но ми е приятно да си пазя разни спомени от времето, когато бях жена от плът и кръв — въздъхна тя. — Тази седалка я поставих тук специално за Франсис — да му е удобно, когато идва. Сядай, Муун.

Муун предпазливо се отпусна на седалката. Трейл седна с кръстосани крака на пода край нея, вперил очи в Дейзи Фей Макуин. Муун нежно сложи ръката си на широкото му теме между рогата и лекичко почеса меката къса козина. За да поддържа разговора, тя попита:

— Предполагам, че Костенурките добре са се грижили за вас там, на орбиталната станция.

По лицето на видеоекрана на Дейзи Фей пробягна смущение.

— Е, да… Да ти кажа право, Муун, не бяхме чак толкова сериозно пострадали.

— Но капитан Крейк ни обясни, че са ви… хм… ремонтирали.

— Да, до известна степен — призна Дейзи Фей. — Но не беше това причината да не го придружим на Земята. Ние просто… не искахме хората да ни виждат. — Тя разсеяно потупваше облото си тяло с едно от пипалата. — Знам, че изглеждаме смешно, Муун. Но не бива да обвиняваме Костенурките за това, че може би са използвали за модел самите себе си.

Муун се покашля.

— Дейзи Фей, мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се — подканващо отговори жената робот. — Дори се досещам какво ще ме питаш. Как сме станали такива, нали? Ще ти кажа. Аз дори се гордея с това — не е ли вярно, че съм единствената жена робот във вселената, а? И не е ли за предпочитане да съм си такава, отколкото мъртва? — Тя седна на пода върху четири от осемте си пипала. После подобно на Муун протегна пипало и го положи внимателно върху широкото рамо на Трейл. Трейл премигна, но само издаде тих и дълбок дружелюбен звук.

— Беше през войната — започна Дейзи Фей. — Бях кореспондент на един чикагски вестник… Знаеш ли какво е вестник?

— Онова, от което хората научавали какво се случва по света? Преди да измислят видеоекраните?

— Точно така. Нямах голям опит, но повечето мъже бяха мобилизирани и се наложи да натоварят мен, младото момиче, с тая работа. Пратиха ме в Южна Америка да се запозная с плановете на другите страни за живота след войната. Трябваше да прелетя над Андите — планинска верига в Южна Америка…

— Знам ги — увери я Муун. — Все още са си там.

— Да. Предполагам, че е така. Както и да е — продължи Дейзи Фей с внезапно подрезгавял глас, — разбихме се.

— Разбихте се? Тоест, самолетът ви е паднал от небето?

— Да… Не забравяй, Муун, това беше много отдавна. Самолетите не бяха така надеждни. На борда бяхме шестима — стар ДЦ–2, това е малък витлов търговски самолет. Помощник-пилот беше Марко. Докато се опитвахме да намерим път през проходите, връхлетя буря и ни тласна право върху скалите.

Тя млъкна; само пипалото й нежно милваше рамото на тавъра. Лицето на екрана й беше тъжно. После рязко раздвижи пипала и продължи:

— Никой не беше виновен, трябва да знаеш. Най-малко пък Марко, той дори не беше в пилотската кабина в момента. Но станалото — станало. Пилотът загина на място, също и двама от пътниците. Другият пътник — жена, — беше зле ранена. Ние с Марко се опитахме да я свалим от планината на носилка, защото знаехме, че ще умре от студ във виелицата там, на тази надморска височина…

Тя отново замълча. Нежните движения на пипалата й печално замряха.

— Попаднахме в лавина, която ни отнесе далеч надолу. Бяхме живи погребани под снега. Безпомощни. И двата крака на Марко бяха счупени, също и гръбнакът му. Не можеше да се движи. Аз бях малко по-добре — само с една счупена ръка, но бе счупване с отворена рана и болеше адски… бяхме зле. И мръзнехме. Единствената ни надежда беше в аварийното радио „Мей уест“, което носехме със себе си.

— Какво е това?

— „Мей уест“ ли? Вид портативно радио с ръчка, която въртиш, за да заработи. Но нямахме големи шансове да го използваме, тъй като се намирахме в дълбока долина и радиосигналът нямаше да преодолее планината. — Тя почти се засмя. — Оказа се, обаче, че няма да имаме нужда от него. Не очаквах някой самолет да ни намери и бях права. Никакви самолети. И когато онзи смешен апарат се спусна отгоре — приличаше на банан с тесни, дълги, леко закривени криле, и бълваше бледосин дим от дъното си, — та тогава си рекох, че съм умряла или сънувам. Досещаш се какво е било.

— Костенурките ли?

— Позна от първия път! Разузнавателен кораб на Костенурките. Повярвай ми, като видях съществото, което излезе от него за да ни прибере, си помислих, че окончателно съм се побъркала. После припаднах… и когато се свестих, бях в този си вид.

— Значи Костенурките са те превърнали в… — Муун прехапа устни, за да не произнесе следващата дума.

— Те ме ремонтираха — поправи я Дейзи Фей. — Направиха всичко възможно, Муун. Ние с Марко бяхме едни от първите човешки същества, които виждаха. Знаели са само как изглеждат те самите, затова са използвали себе си за модел — по онова време още нищо не им е било известно за човешката анатомия.

— И са се учили от опитите, проведени върху вас?

— Да. И от труповете. Най-вече от труповете. — Гласът на Дейзи Фей беше тъжен. — Защото не всички хора, които се опитали да спасят, оцелели. Ние имахме късмет. — Тя се изправи и плавно размаха пипала. — Но чаят е готов, Муун. Как го обичаш?

 

 

Муун Бъндиран се чувствуваше странно сгрята и спокойна в компанията на Дейзи Фей. Сякаш беше на Земята, в кухнята на някоя приятелка — не че тази каюта на борда на космическия кораб с нещо напомняше на кухните в Ню Мексико или че Дейзи Фей приличаше на приятелките й там, у дома. Все пак бе така приятно…

Но само до момента, в който видя какво направи Дейзи Фей с чая си. Трябва да е зяпнала от изненада, защото очите се извиха към нея.

— Извинявай — каза Муун и отклони поглед.

Жената робот с изискан жест отвори малкото капаче точно под екрана на корема си и хванала чашата с две пипала, внимателно наля малко чай в отвора.

После лицето на екрана й се усмихна.

— Съжалявам — каза гузно Дейзи Фей. — Забравих колко странно изглежда отстрани. Но ние усещаме вкуса на храната. Ние сме си хора, Муун. Имаме си мозъци, почти като вашата кръвоносна и храносмилателна системи, жлези и така нататък. Загубили сме само периферните части на телата си.

Муун реши отново да опита късмета си.

— А можете ли… хм… вие с Марко да…

— Де да можехме! — въздъхна Дейзи Фей. — Но сегашната ни анатомия не го позволява. Не можем да имаме полови контакти. Костенурките просто са пренебрегнали това — предполагам защото не им е било известно, че човеците могат да изпитват подобна необходимост. Нали знаеш, че и те самите никога не го правят, освен когато един-единствен от милиардите мъжкари се съвокуплява с новата Майка, щом тя съзрее… Жалко, наистина, защото само да можеше да видиш какъв беше Марко преди катастрофата! Бе направо разкошен! Не много висок. Даже го надминавах по ръст с около един инч, когато бях с високи токчета, но това са подробности. Имаше прекрасно телосложение, — и с тези топли кафяви очи… От средиземноморския тип мъже, които на времето бяха доста прочути… Бях се побъркала по него, наистина. Ако не беше така, нямаше да съм на онзи самолет. А после се разбихме, и край на всичко. Така и не успяхме да правим любов…

Тя помълча тъжно известно време. После лицето на екрана отново се усмихна.

— Но поне сме живи — каза тя. — И сме заедно!

 

 

По-късно, докато хранеше тавъра, Муун се замисли за „късмета“ на Дейзи Фей Макуин и Марко Рамос и потръпна.

— Не знам, Трейл — промърмори тя и потърка копринената козина между рогата му. — Сигурно е по-добре да си жив, отколкото мъртъв, и това наистина е късмет… Но що за живот води Дейзи Фей?

Тавърът, клекнал до нея, извърна големите си синьо-виолетови очи и я погледна без да престава полека да дъвче червените плодове.

— Като си помислиш — продължи Муун, — какъв ли ще бъде и нашият живот оттук нататък? Спътниците ни са добри хора, Трейл, сигурна съм. Нямам предвид Костенурките, разбира се. Не ги разбирам добре. Но капитан Крейк и останалите… имам им доверие. Само дето всичко започна да става малко страшничко…

Тавърът тихо измуча — не слова, просто отклик. Това бе всичко, което тя очакваше — или от което се нуждаеше; по същия начин бе разговаряла с Трейл още когато той беше малко теленце — споделяше с него всичките си детски грижи, без да се нуждае от отговор, а само от утехата, която й даваше неговото присъствие. Почувствувала се по-добре, тя се усмихна.

Като довърши плодовете, тавърът се изправи на крака и я погледна с очакване.

— Да отидем да видим какво правят другите ли? — попита тя. — Костенурките много се забавиха. Какво ли са намислили? — Тя въздъхна и пое голямата космата лапа. — Постъпихме правилно, Трейл — каза му тя съвсем сериозно, докато вървяха към контролната зала. — Не можехме да им позволим да те осакатят, нали? Но… о, колко щастлива бих била, ако само знаех какво ще се случи!

Но час по-късно, когато вече знаеше, тя не се чувствуваше никак щастлива.