Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Singers of Time, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 11 гласа)
Корекция
Mandor (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Фредерик Пол, Джак Уилиямсън. Певците на времето

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №119

Преведе от английски: Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат септември 1995

Формат 70/100/32. Изд. №2434

Печатни коли 24,5. Цена 190 лв.

ISBN — 954–418–076–1

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Юрий Лучев, преводач, 1995

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Frederik Pohl, Jack Williamson. The Singers of Time

Copyright © Frederik Pohl and Jack Williamson, 1991

All Rights Reserved. Bantam Books, 1991


На Стивън Хокинг

С признателност за вдъхновението, за което той никога не ще узнае, и най-вече за това, че е Стивън Хокинг.

Веднъж по време на изповед един землянин на име Августин изпял такава песен:

 

Всъщност, що е това време? Ако никой не ме пита — знам.

Поискам ли да го обясня, като ме пита някой — не знам.

 

Но един от айодите, които знаят, че са и учени (понеже айодите знаят, че са всичко), изпял в отговор:

 

Времето е винаги.

Времето е всичко.

Времето е илюзия, но няма друга истина освен времето.

1.

На Земята съществото бе известно като Върховния Буревестник, но в действителност бе Костенурка — така човешките същества наричаха благодетелите си от космоса. Но и „Върховен Буревестник“ не бе истинското му име. Просто така го знаеха повечето човеци. Официално се обръщаха към него с титлата му, която беше Отговорник по надзора. Естествено, той имаше име на своя си език, но за човеците това не беше никак важно. Те не се и надяваха, че някога ще могат да произнесат пискливите грачения и високочестотни съскания, от които се състоеше езикът на Братството.

Отговорникът насочи око надолу към своя събеседник и помръдна един от закривените си нокти, обхванати в ципа.

— Е, Млади Братко — рече той любезно, ако скърцащият му глас изобщо би могъл да прозвучи любезно, — това ще са задълженията ти като Сътрудник.

Младият Брат използва и двете си очи, за да огледа безрадостния пейзаж отвън. Това беше най-голямата зона на Братството на Земята, със стотици работници-човеци и забързани към орбиталната стълба влакове, натоварени със суровини.

— Ще направиш хубав бизнес с тези същества — обеща Отговорникът. — Търговията се оживи още повече, след като завършихме орбиталния асансьор. — Едното му око проследи с гордост кабела, губещ се в глъбините на небето. — Когато дойдох тук за пръв път, трябваше да използваме космически кораби за товаро-разтоварни работи на орбита. И естествено, транспортните разходи поглъщаха голяма част от печалбите ни.

— Много е влажно тук — оплака се Младият Брат.

Върховният Буревестник не беше особено толерантен към подчинените си. И малкото му останало съчувствие към тях бързо се изчерпваше. Този новак дори не изглеждаше като истински член на Братството. Беше нисък. Докато Върховният Буревестник се извисяваше на почти три метра височина, и гладката му черупка в сребристо и черно блестеше на жълтеникавата слънчева светлина на този свят, наречен Земя, новодошлият бе с половин метър по-нисък. И грозен. Дори цветът на черупката му бе отвратителен. С какво ли се е хранил, та е придобила този ужасен ръждивооранжев оттенък? И без никакъв блясък. Ако трябваше с една дума да се опише външността на Младия Брат, то най-подходящата би била „мършав“. Не бе за вярване, че той и Отговорникът са от едно и също люпило.

За съжаление, тъжно разсъждаваше Отговорникът, такива неща се случваха. Когато за Майката настъпеше краят на размножителния цикъл, винаги съществуваше вероятността някоя от последните й рожби да е… непълноценна.

Заключението, което неизбежно следваше от тази мисъл, натъжи Отговорника. Това означаваше, че Майката — а тя бе и неговата собствена майка — щеше скоро да бъде заменена с друга. Но какво да се прави, такъв е животът.

Върховният Буревестник се изправи и огледа своето владение, по-скоро със задоволство, отколкото с гордост. Излишната гордост не бе характерна за старшите членове на Братството. Нямаха нужда от нея. Те просто си даваха ясна сметка, че великото им Братство обхваща хиляди звездни системи и пренася богатствата им, за да ги сподели с по-низшите раси като тези човеци, извличайки, разбира се, огромни печалби от сделките.

Дори на тази тъжна, прогизнала малка планета Братството действуваше с размах. Десетки хиляди тона суровини пълнеха товарните кабини, които ден след ден се изкачваха до орбитата по трите огромни асансьора на гигантското съоръжение. Разбира се, тези суровини не бяха кой знае колко ценни. Срещаха се навсякъде в космоса, а и в самата Слънчева система имаше потоци от астероиди, обикалящи в орбита около третата планета, богати на метали и минерали. Но бе удобно да разполагаш с планета, населена от разумни… е, прилично разумни същества, които да ги събират и превозват до товарните терминали.

— Изглеждат толкова меки — отново възропта Младият Брат, — и влажни.

Отговорникът насочи и двете си очи към новопристигналия. Не ги ли учеха вече тия хлапаци на добро възпитание? Считаше се за голямо благоволение Отговорникът да запознае един новак с планетата по подобен любезен начин, тъй като неговото пристигане можеше да означава собственото му евентуално отзоваване.

Той се опита да потисне раздразнението си.

— Да, отблъскващи са, но няма да имаш никакви проблеми с човеците. Те горят от желание да търгуват с нас.

— Защо трябва да имам проблеми? — попита Младият Брат озадачено.

Отговорникът по надзора отклони второто си око и се вторачи в събеседника си. На това хлапе му липсваше елементарна култура. Не се говори така на по-голям Брат, особено ако е високопоставен Отговорник.

Гневът подведе Отговорника да каже нещо не съвсем уместно:

— Напомням ти, Млади Братко — процеди бавно той, — че не всички същества, с които Братството се е сблъсквало, са били кротки като тия човеци.

Думите му попаднаха на място. Младият Брат отмести погледа и на двете си очи, потресен и смутен от намека за отколешната, но още помнеща се война с Ш’шрейн.

— Не съм забравил, Големи Братко — промърмори той.

Отговорникът кимна леко, после махна с покритата си със здрави рогови плочки ръка към зоната, като остави очите си да гледат в различни посоки. Навън кипеше оживление; по космическата стълба, спускаща се от орбитата до базата и оттам — към света на човешките същества, непрекъснато се превозваха товари. Той посочи работниците-човеци и каза:

— Туземците са изцяло от органична материя, знаеш ли това?

Новият Сътрудник им хвърли изпълнен с отвращение поглед.

— Знам. Крехки, влажни и примитивни, като таврите.

— Почти като таврите, да — съгласи се Отговорникът. — И двата вида са твърде влажни, физическата им структура е сходна. Но у земните хора липсва онази противна суеверност на таврите.

— Дано — отвърна с искрена надежда Сътрудникът, поглеждайки почтително отдолу нагоре. — Значи няма да имат нужда от усъвършенствуване?

— Е, във всеки случай, не колкото таврите — каза замислено Отговорникът. Таврите бяха създали сериозни проблеми на Братството, преди да бъде открит начин как да се попречи на възникването им веднъж завинаги. — Боя се, че човеците също си имат своите суеверия. Ще се убедиш сам. Но те умират да търгуват с нас, копнеят за нашите машини и се прехласват по нашите космически технологии. — Той посочи с ръка към величествената космическа стълба. — Сега, след като я завършихме, търговията процъфтява, товари ще има непрекъснато. Човеците ще ни помагат. Те лесно се поддават на обучение, особено с малко технологична помощ от наша страна. Но и без никаква помощ на някои от тях им бе разрешено да управляват вълнови кораби.

Сътрудникът бе шокиран, но се овладя и не го показа. Рече:

— В мъдростта на Майката не може да има грешки. — Нещо в тона му накара Отговорника да го стрелне с поглед, но Сътрудникът се отказа от темата. Двете му очи загледаха на различни страни, за да обхванат колкото се може по-голяма част от зоната — твърде мрачна гледка за новопристигналия Млад Брат. — Прекалено горещо и влажно е тук — отново се оплака той.

Отговорникът, който добре знаеше, че със смяната на сезона ще стане още по-горещо и влажно, едва прикри усмивката си.

— Ще свикнеш. Бъди доволен, че си изпратен тук. Основите на другите два крака на стълбата се намират на по-лоши места от тукашните. Трябваше да ги разположим в така наречената тропическа зона на тази планета.

Сътрудникът изпъшка, като си помисли за годините, очакващи го в този влажен, пълен с изпарения климат.

— Тук е бил един от техните „градове“, така ли? — попита той и потръпна.

— Да, отвратително, нали? — съгласи се Върховният Буревестник.

Самата представа за град бе отблъскваща: цяла човешка раса натъпкана в огромни здания, когато истинският смисъл на съществуването на всяка жива твар е непрекъснато да търси нови и нови дарове за своята Майка. Но разбира се, човеците бяха твърде изостанали в това отношение. Те нямаха една-единствена Майка.

— Мястото се е наричало Канзас сити — продължи Отговорникът, изговаряйки земното име така, че никое човешко същество не би го разбрало. — Градът бил разрушен до основи по време на една от техните войни и всъщност не си струвало да го възстановяват. Но транспортните комуникации бяха горе-долу запазени, така че базирахме единия крак на стълбата тук.

— Войни! — изсумтя Сътрудникът. Думата прозвуча като обиден епитет.

— О, да, те водели войни. Ние, разбира се, сложихме край на всички тези безсмислени физически стълкновения.

— Естествено. — Сътрудникът обърна едното си жълто-червено око към Отговорника. — Има ли още нещо, което трябва да науча за това място?

Върховният Буревестник извъртя едното си око към небето.

— Младият Брат вече всичко ли знае? — попита той.

— Не — призна Сътрудникът, полагайки усилия в думите му да проличи уважение.

— В такъв случай Младият Брат може да задава въпроси за всичко, което го интересува — каза благосклонно Отговорникът.

Сътрудникът сподави стона си и се заоглежда. Посочи група работници, които разтоварваха метални отпадъци от открит вагон.

— Виждам, че човеци и таври работят заедно, Големи Братко — каза той. — Няма ли да е по-добре, ако за съответния вид работа се използва най-подходящата за нея раса?

Отговорникът кръстоса поглед в знак на несъгласие.

— Таврите са незаменими при вдигането на тежки товари — обясни той, — но в някои неща човеците проявяват по-голям интелект. Всъщност човеците много харесват таврите, не само като работници, но и като храна. Сега почти всички човеци се хранят с месо от таври.

— Не са ли употребявали месо преди да дойдем?

Отговорникът махна великодушно.

— Да, разбира се, месото на сродните им животни. Но тези животни били лишени от всякакъв интелект, нямали разум дори колкото един тавър. Невъзможно било да бъдат инструктирани да се явяват за клане, когато станели готови. Освен това хабели продукти, защото употребявали същите зърнени храни, както и човеците, а таврите ядат всичко, което расте, стига да получават по няколко от нашите червени плодове. Между другото, човеците също ги обичат…

Но Младият Брат вече показваше признаци на изтощение.

— Пет пари не давам какво ядат животните. Големи Братко — изпъшка той. — Тук е прекалено влажно.

Отговорникът насочи и двете си очи към Сътрудника. И само добави:

— Много добре. Ще отидем в една от сградите, където е по-сухо, и ще ти покажа как се грижим за човеците.

 

 

Новият Сътрудник се стараеше да демонстрира учтивост към Големия Брат, заемащ такъв висок пост. Но не му се удаваше твърде. Въпреки желанието му. Беше изтощен. Климатът на тази затънтена планета беше направо ужасен за един Брат, свикнал с безводния комфорт на световете на Майката.

И на всичкото отгоре, имаше си свой личен, по-специален проблем.

Сътрудникът беше един от последните, изскочил от люпилото на настоящата Върховна Майка. Знаеше, че в сравнение с другите Братя неговите физически данни са били съвсем близо до долната разрешена граница. Яйцата, показали при анализите малко по-ниски от неговите стойности, са били унищожени.

Но макар и твърде млад, Сътрудникът не беше глупав. Подобно нещо би било недопустимо. Братството толерираше физическите недостатъци, но не и умствените. На никой Брат не се позволяваше да доживее дори първата година след излюпването си, ако имаше някакви интелектуални дефекти. Освен това Сътрудникът бе изцяло посветен в служба на Братството и божествената Майка — нещо, подразбиращо се от само себе си.

Но така или иначе, новият Сътрудник съвсем не бе доволен от назначението си. Подобно на всеки млад брат, надянал последната си черупка, бележеща зрелостта, и той бе мечтал за друга, по-вълнуваща мисия в името на Майката. Да пътува от звезда на звезда с вълнов кораб, да открива нови търговски пътища и нови съкровища, които да откарва у дома, в нозете на Майката — към това се стремеше всеки млад брат. Но да попаднеш тук! Не можеше да се пребори с чувството, че ако беше малко по-привлекателен физически, съдбата му щеше да е съвсем различна и далеч по-щастлива. Да го назначат в този задушен, прогизнал свят, за да ръководи стадо от няколко милиарда отвратителни чуждоземни бе… е, така става с тези, които са макар и мъничко под стандарта.

А това го накара мислено — защото бе достатъчно разумен, за да не го изговори на глас — да се запита какво ли е сбъркал Отговорникът, та се е наложило и него да го изпратят на такова ужасно място?

Отговорникът нервничеше, и това не остана незабелязано за Сътрудника. Разбираше го отлично. Чувствуваше не по-малка досада, а и глад. Тъкмо щеше да предложи половин час почивка за освежаване в радиационната камера, когато Отговорникът го въведе в ниска постройка, обитавана изглежда от мекотелите туземци. Той се спря пред вратата и с жест го покани да влезе.

— Навярно ще ти бъде интересно да разгледаш това заведение. Болница е — обясни Отговорникът. — Болница за човеци. Едно от нещата, които им предоставихме, беше възможността да се ползват от нашите познания по медицина и анатомия.

Сътрудникът бе изненадан.

— Нямат ли си собствени болници? Искам да кажа… разбрах, че са притежавали машини и дори примитивни космически кораби…

— О, да, но човешки машини — каза Отговорникът и махна пренебрежително с ноктестата си ръка. — Твърде груби. Изобщо не могат да се сравняват с това, което им даваме ние. Техните космически кораби, например, използвали химически ракети за отделянето си от земната повърхност и извеждането в орбита. Можеш да си представиш колко изостанали са били и как са разхищавали, преди да им докараме асансьорите на космическата стълба. Медицината им също беше доста примитивна. Влез и сам ще се убедиш.

В сградата бе по-поносимо, отколкото навън — по-хладно и не толкова влажно, но и тук имаше изненади. Отговорникът се загледа в двама кротки млади таври, които почистваха и пренасяха разни неща, вършейки обичайната си работа. Рогата им едва бяха покарали.

— Не очаквах да срещна таври тук — изненада се Сътрудникът.

— О, има ги — отвърна Отговорникът с нескрито задоволство. — Всъщност таврите са отлична стока за внос в този свят. Човеците ги харесват както като работници, така и като храна. Научихме човеците как трябва да се отнасят с тях — похвали се той, — и те старателно следват нашите указания.

— Да благодарим на Майката за това — каза Младият Брат с дълбока признателност.

— Разбира се. Сега да ти покажа как помагаме на човеците. Например в тази болница.

— Нямат ли си собствена медицинска апаратура?

— Имат, разбира се, но нашата е по-добра. Тук ние оказваме на човешките същества първокласна помощ, каквато те сами не са в състояние да си позволят… Света Майко!

Отговорникът нададе уплашен писък. Един от минаващите покрай тях човеци се бе вкопчил в ръката му. В първия миг Сътрудникът изпадна в паника, но после разумът му подсказа, че Отговорникът няма защо да се бои от тези влажни диваци. Човешкото същество гордо показваше на Отговорника горния си крайник, където се виждаше рисунка на някакво животно, направена, както изглежда, направо върху кожата.

Отговорникът, възвърнал самообладанието си, включи транспозера, закрепен на ръката му, и заговори на човека. Сътрудникът потръпна, като чу звуците, излизащи от устата на Отговорника — беше някакво подобие на човешкия език, толкова близко, колкото позволяваше говорният апарат на Братята. Ще се наложи и той да го учи, помисли си с мрачна обреченост. Едва чуваше преобразуваните от уреда звуци, настроен на доловими за човешкия слух честоти. Когато човекът отговори, се разнесе единствено неприятен шум.

За изненада на Сътрудника Отговорникът започна да се смее.

— Какво развеселява моя Голям Брат? — попита Сътрудникът с покорно отпуснати ноктести ръце в знак на уважение, каквото трябваше да покаже, защото усещаше, че присъствието му дразни Отговорника.

— Този човек е нов в зоната — обясни Отговорникът. — Виж, дори още няма контролен диск в черепа си. Предполагам, че е тук, за да го оперират и да му поставят.

— Контролен диск?

Отговорникът самодоволно докосна човека там, където черепът се съединяваше с гръбначния стълб. На това място оперираха човеците и имплантираха в черепите им информационни чипове, които им помагаха да извършват сложни технологични манипулации.

— Човеците не притежават нашите естествени ганглийни възли, Млади Братко — обясни той. — Ето защо чрез хирургическа намеса им поставяме заместващи ги чипове. Това бе първото голямо предизвикателство пред нашите анатоми, но за щастие екземплярите, доставени от разузнавачите, ни дадоха достатъчно материал за експерименти.

— Знам за събраните екземпляри. Големи Братко — каза Сътрудникът и му се прииска всичко това да свърши по-бързо. — Някои от тях са все още живи, надявам се.

— Не говоря за оцелелите, а за онези от тях, които при залавянето им бяха твърде сериозно пострадали и просто бе излишно да ги подлагаме на реанимация. Чрез направената им дисекция нашите анатоми се научиха как да имплантират информационните чипове. После бе вече лесно да се извършват различни видове операции, които бяха извън възможностите на човеците. Болницата е построена тъкмо с тази цел.

Сътрудникът изстена, но не на глас. Очевидно Големият Брат нямаше никакво намерение да млъкне. Преди да предприеме цялото това пътешествие от дома до тук, Сътрудникът бе натъпкал големия си чудесен мозък с всички свързани с новото му назначение факти, които бе успял да изрови. Човеците притежавали само експлозивно задвижвани космически кораби и не били и чували за вълновата енергия. Естествено. Единствено Братството разполагаше с вълнови космически кораби… е да, Братството и онази другата галактическа раса, която би трябвало отдавна и безвъзвратно да е забравена. А орбиталната стълба — този асансьор към космоса? Естествено, Братството бе сметнало за своя първостепенна задача да я конструира в най-кратки срокове. Как иначе биха смогвали да въртят този огромен междузвезден бизнес?

Той повдигна нокът с плахата надежда, че ще спре леещия се поток на образователната лекция:

— Само едно не разбирам, Големи Братко — поде плахо той. — Какво така те развесели у тия човеци?

— Просто това, че толкова ни обичат — отвърна Отговорникът, в умиление свел очи към човешкото същество. — Виждаш ли това на ръката му? Нарича се „татуировка“. Украсил се е с тази картинка, която според него прилича на нас.

— Твърде далечна прилика — намръщи се Сътрудникът, оглеждайки избледнелите линии на изображението.

— О, всъщност това не е рисунка на наш брат. Татуировката изобразява едно земно животно, наречено „костенурка“. — Гласните му струни превърнаха човешката дума в неразбираема каша от звуци. — Така ни наричат и нас — „костенурките“.

Сътрудникът бе дълбоко възмутен.

— Как може да ни оскърбяват, назовавайки ни с името на някакво си нямо животинче!

— Не е така — въздъхна Отговорникът. — Човеците имат в религиозните си предания една стара приказка, в която се говори за надбягване между костенурка и заек. Въпреки че заекът тича много по-бързо, състезанието спечелила костенурката; така че, както виждаш, при тях костенурката е на почит.

— Щом Големият Брат казва… — измърмори Сътрудникът.

— Да, така е. Нима не виждаш? Ние печелим надбягването, въпреки всичко — изпълнен с гордост рече Отговорникът. — Ние винаги печелим.

— Винаги! — откликна Сътрудникът, зарадван, че най-после има за какво да се съгласи с Отговорника. Братството печелеше всеки път. Всяко състезание, в което взимаше участие. Или поне някои от членовете му…

А той бе твърдо решен да победи в следващото и най-важното от тях.

 

 

Добре че поне отново тръгнаха. Отговорникът продължаваше с разясненията си:

— В момента се извършват няколко сложни хирургически операции. Човеците прииждат отвсякъде, за да им окажем помощ със знанията, които донесохме на тяхната планета. Ела, ще наблюдаваме една такава операция.

Сътрудникът неохотно го последва в така наречената операционна. Около хирургическата маса плътно един до друг стояха човеци в бели, зелени и виолетови престилки. Разгледа ги внимателно.

— Но нима човеците сами ще правят операцията? — учуди се той. — Не ми ли каза Големият Брат, че тази болница е предназначена само за тежки случаи, с които могат да се справят единствено членове на Братството?

Отговорникът кимна леко в знак на одобрение.

— Поне си наблюдателен — промърмори завистливо той. — Да, хирурзите са човеци, по те използват уменията на Братството. Виж, всички имат контролни дискове в черепите си. Необходими са им, тъй като тази операция е наистина трудна. — Той насочи изпълнено с очакване око към Сътрудника. — Погледни пациента. Забелязваш ли нещо необичайно?

Сътрудникът го огледа, после безпомощно махна с ръка:

— Какво би трябвало да забележа?

— Ами това, че е жена — отвърна ликуващо Отговорникът. — Половината от човеците са жени!

Сътрудникът потръпна: мисълта за разумна раса с повече от една активна Майка бе смътно отблъскваща, макар да бяха го учили да очаква това.

— Какво й е?

— Бременна е. Плодът се нуждае от помощ. Тези същества раждат малките си живи, като таврите, но понякога не всичко протича както трябва. В случая двете бебета в утробата й са съединени. Човеците ги наричат „сиамски близнаци“. Мозъците им са свързани.

— Мозъците?!

— Да — самодоволно отвърна Отговорникът, — но с помощта на нашите контролни дискове хирургът ще успее да ги раздели в матката и те ще се развият нормално. Ето за какво е дошла тук тази жена от някой от техните градове.

— Градове! — повтори Сътрудникът и потръпна. — Отвратително!

— Дори самите човеци смятат, че от шум и мръсотия там е вече невъзможно да се живее — каза хладно Отговорникът. — Ето защо тук им осигуряваме помощ, особено когато изпаднат в подобни затруднения.

Сътрудникът нетърпеливо попита:

— Но защо ни е да се занимаваме с тях? Защо не ги оставим да се оправят сами?

— О, Сътруднико! — възкликна Отговорникът. — Изглежда на нищо не са те научили. Ами нали отношенията ни са толкова добри тъкмо защото правим за тях всичко това! Дадохме им машини, медицинска апаратура, таври за прислужници и за храна, червени плодове вместо техните, достъп до космоса по нашата стълба. Тези неща са стоката, с която търгуваме. Демонстрираме на човеците, че нашата технология е по-съвършена от тяхната, и по този начин ги караме да забравят еретичните си възгледи.

Младият Брат учудено изгледа шефа си отдолу нагоре.

— Какви еретични възгледи?

— Става дума за фантастични изопачения на истината на Майката — обясни навъсено Отговорникът — под формата на псевдонауки, които те наричат „физика“ и „астрономия“, въплъщаващи всъщност собствените им чудати идеи за звездите.

— Какво ли знаят тези диваци за звездите? — изуми се Сътрудникът.

— Не са съвсем диваци — призна Отговорникът в името на справедливостта. — Но представите им са невероятно погрешни. Някои от тях дори влизат в богохулно противоречие със законите на Майката. Например идеите им за така наречената пространствено-времева многоизмерност и нещо, което наричат „квантова реалност“…

Сътрудникът потрепери:

— Трябва да ги изкореним!

— Да, наистина. Програмата вече е в действие. Цялата тази ерес ще бъде унищожена заедно с ред други вредни обичаи и понятия като „народи“ и „войни“.

Сътрудникът въздъхна и каза унило:

— Но за това ще е необходимо много време.

— О, несъмнено — отвърна Отговорникът, почувствувал, че най-после ще може да си отдъхне. — Но ти разполагаш с време. А сега — добави той сияещ — мисля, че можем да приключваме с инструктажа ти. Поемай си задълженията, а аз… аз ще изкарам остатъка от службата си на орбиталната станция, далеч от тази прогизнала жалка планета.