Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Певците на времето (27)

14.

Единственото сигурно нещо бе, че пътуването към бледия и далечен маяк на Костенурките ще бъде продължително. Поне един-два дни, каза Крейк на Сю-линг, премълчавайки на колко години от „въображаемото“ време се равнява това.

Сега, когато остана по-свободен, Крейк се зае да довърши някои неща. Не беше забравил Трейл и господарката му. Макар че се опитваше да бъде спокоен, гласът му прозвуча малко рязко, когато се обърна към Муун Бъндиран.

— Искам да ми отговориш на няколко въпроса. Защо позволи на това животно да ми попречи да ви спася?

Тавърът го гледаше предано.

— Трейл си имаше причини — твърдо каза Муун. — Той винаги си има основателни причини за всичко, което върши, но невинаги може да ги обясни.

— Основателни причини! Какви основателни причини би имал той да рискува кораба ми, да не говорим за живота ни?

— Не говори на тавъра по този начин — строго го смъмри Върховния Буревестник.

— Ако не беше тавърът — намеси се Малкия, — не бихме попаднали на следите на нашата планета. Ние знаехме, че постъпваме правилно, като го взимаме с нас. Той заслужава похвала.

Сю-линг погледна Костенурките и премигна. Ставаше нещо, което не бе очаквала — нещо, което Върховния Буревестник намираше за интересно, защото забеляза как едното му огромно око бавно се извърта към неговия по-малък брат. Крейк обаче не го занимаваха подобни полуприкрити намеци. Той отвори уста, за да им възрази, но вниманието му бе привлечено от нещо зад тях. Протегна шия да види по-добре Дейзи Фей, която седеше пред контролния пулт и изглеждаше ядосана.

— Какво има? — попита Крейк.

Жената робот помаха с няколко от пипалата си.

— Не знам, Франсис. Какво ще кажеш за това?

Капитанът си проправи път между огромните Костенурки и се приведе над нея.

— Кое?

Дейзи Фей посочи с три-четири пипала към няколко различни показания на навигационната карта.

— Опитвам се да установя ориентировъчни точки, Франсис — далечни галактики, с които да сравня по-близките звезди. Но те…

— Глупава жена! — изръмжа Върховния Буревестник. — Защо си губиш времето с тези неща? Ти трябва да търсиш планетата на Майката!

— Знам, но…

— Не спори! — прекъсна я заповеднически Костенурката. — Много е просто. Трябва да откриеш една планета. Тя не може да бъде далеч от прохода на дървояда.

— И трябва да я намериш бързо — обади се Малкия, потръпвайки от внезапна мисъл, — защото, ако планетата е преминала сама, тя е в ужасна опасност — тя е загубила своето слънце! И какво ще правят Майката и потомството й без радиация!

Крейк го изгледа кисело.

— Няма ли да им стигне радиацията от всичките тези звезди? Както и да е, в обсега на уредите ни самотна планета няма — съобщи им той с изопнато лице. — Вижте какво е открила Дейзи Фей. Онези ориентировъчни галактики. Навигационната система ги засича, но какво показват честотните анализатори? Всичките са в синия сектор.

В залата настъпи мълчание. Муун се осмели да го наруши.

— Не разбирам. Какво значение има цветът на някаква си далечна галактика?

— Голямо — глухо отвърна Сорк. — Това означава, че сме в една умираща вселена. Синьото изместване означава, че тя не се разширява, а се разпада.

— И още по-лошо — с напрегнат глас изрече капитан Крейк. — Цялото това пространство е изпълнено с опасна радиация.

Сю-линг гледаше разтревожено капитана, който се опитваше да се овладее — има опасност да получи мозъчен удар, помисли си тя, ако не се успокои. Тя го съжали и сложи ръката си на рамото му, но той като че не забеляза.

— Ние от Братството не се страхуваме от нея — презрително заяви Върховния Буревестник.

— Но ние се страхуваме! Тя ще ни убие. Ако тези едновремешни лекции означават нещо, то цялата тази вселена загива, като при това се нагрява, излъчвайки все повече и повече радиация…

Върховния Буревестник обърна и двете си пламтящи очи към капитан Крейк.

— Хилави мокри създания! — каза той преизпълнен с отвращение. — Това е без значение. Ние няма да стоим тук милиард години, за да я наблюдаваме как се свива до размерите на точица, както се говори във вашите легенди. Ще останем само докато намерим планетата на Майката.

Той надуто избръщолеви нещо на Малкия, после и двете Костенурки тръгнаха да излизат. Озадачена, Сю-линг извика след тях:

— А няма ли за какво още да си поговорим?

— Да поговорим ли? — изхриптя Малкия. — Не, каква е ползата от разговори, когато сме на път към планетата на Майката? Време е да празнуваме.

— А ние празнуваме единствено с братята си, дори и ако са малко по-амбициозни от необходимото — добави Върховния Буревестник и извъртя едното си око към Малкия.

 

 

Крейк гледаше след тях.

— Какво според вас искаше да каже Върховния Буревестник? — попита той неопределено кого.

Сорк поклати глава.

— Костенурки — каза го така, сякаш това обясняваше всичко. — Интересно, все пак — продължи той по-скоро учудено, отколкото язвително. — Знаем как се отнасят с таврите, а изведнъж искат от този тук да направят герой. — Той изхълца лекичко.

Сю-линг не можеше повече да се сдържа.

— Сорк, ти си пил!

Той не отрече.

— Понякога друго спасение няма, мила. Не е лошо да опиташ и ти. Мисля, че по едно питие ще ни дойде добре на всички, като знам какво ни очаква.

Сю-линг бе озадачена.

— И какво е то?

Сорк й отговори с пиянска проницателност:

— Какво ще стане, когато Костенурките открият, че планетата на Майката вече не съществува? Не помниш ли какво им казах? Предупредих ги, като им повторих думите на онзи Хокинг: може би е възможно да се премине през проход на дървояд — мисля, че това го доказахме, — но гравитационните сили ще смажат всяка форма на материя, която успее да го стори. И онова, което ще се покаже от другата страна, ще бъдат спагети.

— Спагети?

— Точно така. Усукани, накъдрени и безформени спагети. Ето какво е имал предвид Хокинг: организираната материя не може да преживее подобен преход и да остане организирана. Ако планетата на Майката е паднала през прохода, то тя е излязла отвъд във вид на неузнаваеми късчета.

Сю-линг сбърчи чело.

— Сорк? — каза. — Как така, след като ние самите преминахме почти невредими… нали?

— Невредими? — въздъхна замислено Сорк. — Питам се какво означава това сега.

— Не си играй с нас, Сорк! — обади се заплашително Крейк. — Отговори на жената!

— О, това не е игра. Просто… казаното от Сю-линг е неуместно. Планетата е била изградена от материя, така че е била унищожена. Но при преминаването си ние не сме били под формата на материя. Бяхме включили вълновото задвижване, следователно сме били под формата на вълни, а не на частици. Затова сме и живи. Не — поклати глава той, — можете да забравите опитите си да откриете тази планета. Тя не съществува.

Той унесено се взря в космоса със странен израз на лицето и заприлича на тавъра, когато слушаше своите песни. Изглеждаше озадачен — сякаш обмисляше следващия си ход в игра на шах; тревожен — сякаш не съвсем уверен, че един велик план ще се осъществи; и тъжен. После разтърси глава.

— Уф! — възкликна. — Очаква ни дълго пътуване и ще трябва да изчакаме края му, за да си отговорим на повечето въпроси. Така че отивам да спя. — Той крадешком погледна към Сю-линг. — Ще дойдеш ли с мен, скъпа? Не? Е, така си и мислех.

И излезе.

— Кайри! Иди при него, моля те! — каза Сю-линг. — Той отново пие, сигурна съм.

Кайри я погледна спокойно.

— Искаш от мен да го спра?

— Не само това! Ако можеш, разбери откъде взима пиенето… счупи бутилките…

Кайри въздъхна и последва брат си. Но на прага се спря.

— Никой не може да бъде с него през цялото време, Сю-линг — каза той. — Сорк трябва да следва съдбата си. Тя не е по-добра от съдбата на който и да е от нас. Но му е единствената.

 

 

Прехапала устни, Сю-линг се загледа след него. Крейк, който я бе наблюдавал през цялото време, се обърна към екипажа си.

— Марко, Дейзи Фей! Поемете вахтата. Сю-линг? Ела с мен. Мисля, че знам къде е пиенето.

Сю-линг го последва; и там, в кабината му, тя намери отговора. Крейк потършува зад една преградка, после я погледна смутено.

— Загадката е разбулена. От моите запаси. Имах половин кашон със скоч там. Трябваше да го заключа, но не съм предполагал, че някой ще го отмъкне.

Сю-линг имаше нещастен вид.

— Не мога да имам доверие на един пиян — каза тя и се обърна. — Ще го потърся, преди да е изпил всичко.

Крейк я спря с ръка.

— Не си бавачка на Сорк. Остави брат му да се погрижи за него — отсече той. Тя се поколеба, изтръпнала от докосването му. — Защо толкова се тревожиш за него?

— Тревожа се и за двамата! — Сю-линг прехапа устни, чудейки се дали да сподели всичко с този мъж, така внезапно появил се в установения порядък на живота й. — Те са нещо специално.

Крейк почеса кестенявата си брада.

— Бившите любовници са винаги нещо специално.

Тя се намръщи. Как смее да ги нарича „бивши“?

— Не е така. И не защото са просто близнаци. Те са като огледални отражения един на друг: разумният, внимателен, бавен Кайри, и Сорк…

— … който се втурва с главата напред там, където разумните хора не смеят и да пристъпят — довърши Крейк и промени темата. — Защо не се отпуснем за малко? Бих ти предложил питие, но в момента барът е празен.

— Нямам нужда от питие — отвърна Сю-линг, зарадвана, че няма да разговарят за Сорк и Кайри Куинтеро. — Просто ще поседя.

— Добре. Ще ми бъде приятно да поседим с теб, Сю-линг.

Сю-линг си каза, че в редките моменти, когато се случваше да са заедно с Франсис Крейк, обстановката винаги е била напрегната. Нито пък тя самата бе имала възможност да се отпусне, откакто корабът бе излетял.

— Може би все пак трябва да се връщаме при другите — поколеба се Сю-линг.

— Защо? — съвсем логично попита той. — Ако сега имаме нещо, то е време. Марко и Дейзи Фей могат да се справят с всяка ситуация.

— Сигурно е така — отговори му тя, но малко разсеяно, тъй като съзнанието й бе почти изцяло заето с факта, че ръката му се намира върху нейната. Сю-линг погледна ръцете им, после вдигна очи към лицето му. — Франсис? През 1945-а година мъжете така ли започваха любовните си увертюри?

Крейк се изчерви. Тя го виждаше, че се притеснява, но въпреки това не маха ръката си.

— Беше само един от начините, поне доколкото си спомням.

Сю-линг кимна замислено.

— Муун Бъндиран доста се интересува от теб.

— Тя е дете. Не съм я докосвал.

— Нямаше да е лошо, ако не беше докосвал и мен точно сега, Франсис.

— Може би — съгласи се неохотно Крейк и пусна ръката й. — Съжалявам, Сю-линг, забравил съм как да се държа с жените. Разбирам ги, колкото разбирам и Костенурките, а това, по дяволите, е много малко.

Тя се изненада.

— Но аз мислех, че Костенурките ти са ясни. Разправяш се с тях от… векове.

— Само от няколко години — поправи я Крейк. — А през това време бяхме само Марко, Дейзи Фей и аз. Дявол го взел, изобщо не съм ги разбрал тия Костенурки! Как, например, са създали тези вълнови кораби?

— Те са изключително интелигентни. Предполагам, че просто са ги изобретили някак.

— Без да са изучавали квантова физика? Която за тях винаги е била богохулство, поне досега, когато са отчаяни. А историята им? Избягват да говорят за нея, но от време на време подочувам по някое име или намек. Например онзи народ Ш’шрейн, с когото воювали навремето. Лош народ, казват Костенурките; но що за война е било, кой е победил и къде са сега тези Ш’шрейн? Не знам. По дяволите! — той разтърси глава. — Не познавам добре даже човешката история, ако става дума. Не съм бил в колеж. Постъпих в армията на деветнайсетгодишна възраст, а в 188-а изтребителна група нямаше много време за учене. Знам имената на някои велики личности — Карл Велики, Юлий Цезар, Ейбрахам Линкълн — но нищо за това, което са направили, нито пък защо.

— Е, все нещо си чувал — увери го Сю-линг. — В края на краищата си кръстил кораба си с името на един доста известен ветроход.

Крейк изглеждаше поласкан.

— О, имаш предвид „Златната кошута“? Да. Това беше една романтична идея. Предполагам, че съм я взаимствувал от майка ми. Тя беше англичанка по рождение; омъжила се за баща ми през Първата световна война и обичаше да ми разказва за великите англичани. Особено за сър Франсис Дрейк.

— А пък ти си Франсис Крейк, с „К“.

Той се усмихна тъжно.

— Не е случайно, тя ме е кръстила така: Франсис Дрейк Крейк, но май не е много сполучливо. Звучи смешно. Имах си доста неприятности с това име в училище.

Тя се смееше.

— И е имало защо.

— Но той е бил велик човек, наистина — каза Крейк с уважение. — Най-великият английски морски капитан. Обикалял света с тромавите си ветроходи, стотици години преди да се родя. Исках да стана като него, когато порасна. — Крейк се смути. — Когато ме пратиха да летя над Южния Пасифик, аз… аз си представях, че следвам неговите пътища. Знаех, че не съм първият, както е бил той, но все пак си въобразявах, че изследвам неизвестни места…

— Което и правиш в момента, Франсис.

— Да — отговори той и млъкна.

— Значи си постигнал мечтата на живота си — продължи Сю-линг и почувствува, че се забърква в нещо, без да знае точно в какво и защо, но едно смътно предположение вече витаеше в съзнанието й.

— Не докрай — каза Крейк.

Очите му търсеха нейните, но не посягаше да я докосне отново.

Сю-линг въздъхна.

— О, по дяволите… — промълви тя и се хвърли в обятията му и думите станаха вече излишни.

Оказа се, че Франсис Крейк не бе забравил чак всичко за човешките жени. Сю-линг се питаше защо досега не е правила любов с брадат мъж… после дали съществува дума като „тригамия“… а накрая вече не се чудеше на нищо и не мислеше за нищо, защото се бе съсредоточила изцяло върху това, което се случваше с нейните устни, крайници, таз и тяло; дочуваше, но решително отказваше да послуша тихото тъничко гласче, което й нашепваше, че това ще създаде неприятности.

 

 

И то наистина създаде неприятности на един от членовете на екипажа на „Златната кошута“. Когато Муун Бъндиран видя Франсис Крейк и Сю-линг Куонг за пръв път след случилото се, те нито се докосваха, нито разговаряха помежду си по-особено, но на Муун й бе достатъчен само един поглед, за да настръхне и прехапе устни.

Трейл, разбира се, също забеляза веднага. Тавърът съчувствено докосна рамото на Муун с топлата си лапа, мърморейки гальовно. Муун откъсна очи от двойката и го погледна.

— Няма нищо, Трейл — успокои го тя.

Поне така би трябвало да е, продължи мислено девойката. Не можеше да има някакви претенции към космическия капитан, нито пък имаше право да съди Сю-линг Куонг за постъпките й. (Но двама мъже би трябвало да са достатъчни за когото и да било, възмущаваше се тя). Не им се сърдеше. Сю-линг беше толкова красива с тази нейна медночервена коса и големите сини очи — всеки мъж би я пожелал!

Докато тя, Муун Бъндиран, е толкова безнадеждно млада.

Девойката въздъхна примирено. Забеляза, че не е единствената, която е усетила нещо различно в отношенията между Сю-линг и капитана. Напрежението между Сорк и Франсис Крейк растеше. Добре че Сорк в момента не пиеше. Вероятно не беше и съвсем трезвен, но може би си налагаше да се ограничава при тези необичайни обстоятелства.

Каквото и да става, каза си Муун решително, тя си има Трейл, нейния най-добър и верен приятел. Отдалечи се заедно с него, опитвайки се отново и отново да разбере смисъла на неговите „песни“.

Но не бе в състояние да накара Трейл да обясни постъпките си. Не че той отказваше да отговаря на въпросите й — Муун бе уверена, че големият, любящ тавър никога няма да й откаже каквото и да било. Само че отговорите му бяха плачевно непонятни. Особено ако въпросите започваха със „защо“. Тогава неизменният отговор бе: „Така ми заповядват песните, Муун. Те са винаги прави.“

— Но не можеш ли да ми кажеш дали в тях се пее за това, което ще ни се случи? За това дали Костенурките ще открият някога своята планета?

Синьовиолетовите очи се извърнаха настрани.

— В песничките не се говори за това.

— Тогава защо ни накара да продължим?

— Песничките казват, че това е необходимо, Муун. Няма причина да спираме. Няма друго място, където можем да бъдем.

Муун изтръпна.

— По… дяволите… по… дяволите! — изрече отчетливо тя. — Не предполагах, че ще стане така. Надявах се… о! — Млъкна, опитвайки се да си припомни своите смътни надежди. — … просто да те отърва и да продължим да си живеем както преди. Не исках да те откарат в кланицата!

— Както кажеш, Муун — измуча покорно тавърът.

— Знам! Но и ти трябва да желаеш същото! Какво искаш от своя живот, Трейл?

Големите очи я погледнаха озадачено.

— Да желая?

— Не знаеш ли какво искаш? Аз да! Поне така си мислех. — И веднага добави: — Не да бъда с някого. Става дума за кариерата ми. Искам да стана лекарка, като Сю-линг Куонг. Тя е чудесна жена и върши чудесни неща. Спасява живота на хората, помага им… искам да кажа, че така ми се ще да бъде, ако някога попаднем на място, където живеят хора. Но… не знам.

Тя се замисли, вперила поглед в мрачното великолепие на безбройните сини слънца навсякъде около тях. После тръсна глава.

— Да, обаче не искам да ми пробиват черепа, а не знам как иначе ще го постигна. — Отново поклати глава и се усмихна на тавъра, клекнал в краката й. — Но така или иначе, това е моята мечта. А твоята?

— Мечта? — повтори като ехо Трейл, сякаш доловил непознат вкус в думата.

— Питам те какво искаш?

— Не искам, Муун. Аз просто съм. С теб съм щастлив, Муун. Не „искам“ нищо повече.

Когато приближиха маяка, всички се оклюмаха.

— Това е кораб, капитане — докладва Марко. — Няма и следа от планета наоколо.

— Казвах ви — отбеляза Сорк Куинтеро, без да се обръща конкретно към някого.

— Корабът им дрейфува — допълни Дейзи Фей. — Не работят нито вълновото, нито дори масовото задвижване. Разузнавателният кораб е все още в люка си, но не получаваме сигнал от нито единия. Остава единствено маякът, но и той свети с много малка мощност.

— Свържете се с кораба! — заповяда Малкия.

— Вече се опитахме, Сътруднико — отвърна Марко почти със съчувствие. — Никакъв отговор.

Върховния Буревестник беше твърде горд, за да приеме съчувствието на човеците. Той ядосано тикна клюнестото си лице в екрана.

— Ще се качим на кораба да огледаме — обяви Костенурката.

Лицето на корема на Марко грейна от вълнение.

— Можем ли, капитане? — нетърпеливо попита той. — Ясно е, че при тая жестока радиация ти не можеш да излезеш в космоса, но за мен и Костенурките няма никакъв проблем…

— Ти не — сряза го Малкия. — Съмняваме се в пригодността ти за подобни условия, докато за нас няма никаква опасност. Интензивната радиация ще ни позволи да преминем в анаеробно състояние, в което няма да се нуждаем от въздух. — Двете свирепи очи се извъртяха към Крейк. — На кораба ще се качим ние и нито един от вас. Това е грижа на Братството, не ваша.

Безсмислено беше да спорят. Без повече обяснения двете Костенурки се настаниха в разузнавателния кораб, прикрепен към корема на „Златната кошута“. Само миг по-късно хората почувствуваха тласъка от излитането му.

— Горките копелета! — измърмори Сорк Куинтеро с почти искрено съчувствие.

Сю-линг го погледна учудено.

— Да не би да ги съжаляваш за това, че планетата им е изчезнала?

— По дяволите, Сю-линг, те не са толкова глупави. Вече го знаят, но се чувствуват длъжни да проверят и най-безнадеждната следа.

— А какво да правим ние? — запита го Крейк.

— Ха! — възкликна в отговор Сорк. — Нашето положение да не би да е по-розово от тяхното? Загубихме прохода. Не можем да се върнем. Дори и да намерим мястото, бас държа, че той вече се е затворил. Колко години по вселенското време са минали?

Муун Бъндиран кимна, след като тавърът измуча тихо в ухото й. Тя го погледна озадачено и рече:

— Трейл казва да не се опитваме да се връщаме, а да продължаваме напред. Така се пеело в песничките му.

— Отлично! — саркастично възкликна Сорк, кимайки. — Точно защото се вслушвахме в неговите песни, сега сме на тоя хал!

Никой не се обади. Тогава Марко, който смутено бе изслушал разговора им, вдигна очи към екрана и промълви:

— Те са на кораба, капитане.

Дори при максималното увеличение на изображението разузнавачът на „Златната кошута“ не изглеждаше по-голям от играчка; бе застинал в относителен покой близо до другия кораб. После бавно се доближи, почти се допря до него и увисна неподвижен.

— Какво правят, капитан Крейк? — попита разтревожено Муун Бъндиран.

— Опитват се да се закрепят, разбира се — отговори Сорк вместо Крейк. — И естествено, не успяват.

— Откъде си толкова сигурен? — обади се Сю-линг и отново някой друг отговори.

— Защото на онзи кораб няма живи — каза Кайри Куинтеро с глас, далеч не толкова суров, колкото думите му. — Мисля, че всички ние знаехме това. Ако там имаше някой, щеше да отговори на сигналите ни.

— Вижте ги! — прекъсна го Дейзи Фей.

Костенурките излизаха от люка на разузнавателния апарат. От това огромно разстояние те изглеждаха като мравки, изпълзяващи под зловещото сияние на околните звезди. Сю-линг потрепери при мисълта за изгарящото излъчване, макар да знаеше, че Костенурките няма да пострадат — напротив, дори щяха да се зарадват от притока на свежа сила. Костенурките се прехвърлиха с въже на борда на чуждия разузнавателен апарат. Пообиколиха го, посъветваха се един с друг и преминаха върху корпуса на притихналия вълнов кораб.

Муун Бъндиран зяпна от учудване, когато от корпуса внезапно избухна сноп нажежени до бяло искри.

— Режат метала, за да влязат — мрачно обясни Крейк. — Май си прав, Сорк.

Сорк Куинтеро кимна разсеяно. После се прозя.

— Мисля да подремна малко. Ще тършуват кой знае колко време, преди да се върнат… а и без това вече знаем какво ще намерят.

 

 

Мина време, наистина. Толкова време, че Крейк взе да мърмори недоволно колко опасно е да висят тук, в това тежко заразено от радиацията пространство, наситено с излъчваната от звездите енергия. Бе заповядал никой да не напуска защитения сектор на кораба, което може би щеше да предпази здравето им, но с нищо не допринасяше за подобряване на настроението. Крейк не откъсваше очи от уредите. Ако останеха тук безкрайно дълго, дори защитното покритие нямаше да издържи на радиацията…

Веднага щом глухото металическо изтракване им подсказа, че Костенурките са се върнали, Крейк се втурна да ги посрещне.

— Е? — попита той.

Пръв излезе Върховния, навел папагалската си глава, за да не я удари в горния ръб на люка. Спря се и обходи с очи контролната зала. Малкия стоеше зад него.

Най-накрая заговори. Дори през транспозера гласът му звучеше безжизнено и отчаяно.

— Искаш да узнаеш какво открихме? Няма причина да крием. Всички Братя на кораба са мъртви.

— Отдавна. Много мъртви — допълни Малкия, изпросвайки си кисел поглед от Върховния Буревестник, който продължи:

— Макар никой от екипажа на кораба да не е оцелял, те са оставили дневник. От него научихме, че корабът е летял с вълново задвижване близо до планетата на Майката, когато обектът, наречен „проход на дървояди“, се отворил. Корабът и планетата били всмукани в него, и те видели… — гласът замря за миг, после прозвуча отново, безизразен както винаги. — Видели как планетата се разпръсква като дъжд от прашинки. Това било всичко. Планетата на Майката… вече не съществува.

— О, Отговорнико! — импулсивно възкликна Муун Бъндиран. — Толкова съжалявам!

Огромните червени очи я пронизаха, но Костенурката каза само:

— Искаме да се консултираме насаме. Сътрудникът и аз.

Докато излизаха, Сорк се разсмя.

— Какво има да се консултират? — подвикна той. — Което го няма, го няма.

Малкия, който вървеше зад Големия Брат, се спря и го изгледа. После отговори с достойнство:

— Някои неща желаем да обсъдим насаме. Все пак има някои сведения, които ще представляват интерес и за вас, надявам се. Последното вписване в дневника е направено петдесет и четири години след навлизането им в тази вселена…

Сорк широко отвори очи.

— Петдесет и четири години?

— … но самият дневник — продължи Костенурката, без да му обръща внимание, — продължил да регистрира датите известно време и след това. Дълго време, Сорк Куинтеро. Може би трябва да направиш справка по въпроса в онези твои лекции. Последната вписана дата е от хиляда и сто години по-късно.

Костенурката се обърна и понечи да тръгне, но едното й око отново се извъртя към тях.

— Излиза — обяви Костенурката, — че в тази вселена има някакви аномалии по отношение хода на времето.