Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Певците на времето (33)

17.

Франсис Крейк не можа да се сдържи. Като видя гигантската Костенурка да избутва Марко и да заема мястото му пред контролния пулт, той изрева и се хвърли напред.

Върховния Буревестник не отстъпи лесно. С яростен грак той посегна към Крейк с ноктестите си крайници, но капитанът не се отказа. Въпреки че Костенурката бе два пъти по-висока от него и много по-тежка, той успя пръв да сложи ръце върху контролното табло.

Крейк знаеше, че всичко това е безсмислено. По отношение управлението на кораба нямаше тайни нито за него, нито за Отговорника. Знаеше, че Костенурката не е по-лош пилот от него, но все едно. „Златната кошута“ бе неговият кораб.

Крейк обърна гръб към вбесения Върховен Буревестник. Разсеяно избърса с ръка кръвта на рамото си, където ноктите на Костенурката бяха разкъсали кожата му и изруга полугласно, докато се взираше в екраните, където изкуственото небе започна бавно да се върти около тях. И двете Костенурки шумно протестираха, забравили транспозерите си изключени, но Крейк не им обръщаше внимание.

Корабът завиваше толкова бавно! Но се налагаше да се примирят. Нямаше начин това да стане по-бързо. Вълновият кораб не бе изтребител; не можеше да спира, завива и тръгва на заден ход с бързината на един Р–38 или Р–51, на каквито Крейк бе летял над Южния Пасифик. Повече приличаше на огромен лайнер. Навигаторът можеше единствено да промени посоката на тягата, след което сумарният вектор щеше бавно и постепенно да измени и посоката на полета.

Малкия накрая се сети да включи транспозера си.

— Бягай, Крейк! — умоляващо каза той. — Да се махаме оттук по най-бързия начин! Моля!

— Бързо! Защото според нас това са Ш’шрейн! — додаде Върховния веднага щом включи своя транспозер.

— По-бързо от това не мога — процеди през зъби Крейк.

Той огледа за миг контролната зала. Сю-линг се бе навела над своя пациент с пребледняло от безпокойство лице; Муун не се отделяше от съкрушения тавър; другите просто стояха и чакаха. После отново се обърна към екрана. Излъчващите зелена и червена светлина обекти напредваха в тяхната посока — и колко много, отбеляза той намръщено, — но не директно към тях. Курсът им бе изместен с няколко градуса и ъгълът се увеличаваше.

Крейк изруга още веднъж. После загърби екрана и се вгледа в Костенурките, подръпвайки замислено брадата си.

— Ще се разминем, струва ми се — каза сухо той. — Засега нямаме работа, тъй че нека чуем истината от вас двамата. Кои са тези Ш’шрейн?

Двете Костенурки помълчаха известно време, смутено въртейки очи във всички посоки. После се спогледаха и Върховния заговори от името на двамата.

— Те са съществата, които някога ни съсипаха — изрече той като на погребение. — Те убиха хиляди от нас, а сега сме в ръцете им.

 

 

Щом Костенурките заговориха, Сю-линг вдигна глава.

— Сорк е зле — промълви тя. — Кайри! Донеси ми чантата. Бързо!

Сорк изстена и тя отново се наведе над него с насълзени очи.

Крейк видя това, но сега имаше други грижи. Отмести поглед от Сю-линг и го насочи към Костенурките.

— Цялата истина! — настоя с дрезгав глас. — Всичко, което сте крили от нас досега!

— Няма много за разказване — поде Върховния. — Много Майки се смениха оттогава. Ние си гледахме търговията, без никому да пречим… — Крейк се изсмя язвително, но Костенурката сякаш не забеляза, — … когато корабите ни започнаха да изчезват. Тогава на екраните ни се появиха флотилии от непознати кораби. Не бяха като нашите, Крейк. Бяха много по-маневрени и… въоръжени.

— Нашите също — вметна Малкия колебливо. Отговорникът извърна двете си очи към него и го изгледа свирепо, после се предаде.

— Да — призна той. — Истина е. Беше истина по онова време; оттогава се смениха много, много Майки. Но нашите оръжия се оказаха безполезни. Техните бяха по-добри, също и корабите им.

С ъгълчето на очите си Крейк забеляза как Кайри тича към Сю-линг с чантата й в ръка. Тя трескаво я отвори, намери контролния диск и го мушна в процепа на тила си. Крейк се извърна — не искаше да гледа как жената се превръща в робот.

— И какво още? — попита Костенурките.

— Няма друго — изграчи Върховния. — Те ни нападнаха. Съпротивлявахме се. Победиха ни — отново и отново. Дори успяха да се доближат до светата планета на самата Майка!

Той млъкна, обзет от ужас. Крейк отскубна кичур косми от брадата си.

— Е? И какво стана после?

— После си заминаха — отвърна най-после Върховния, барабанейки неспокойно по нагръдника си.

Крейк го изгледа.

— Какво означава „заминаха си“? Първо ви нападат и ви побеждават, а после просто ей така си отиват?

— Така беше — настоя Отговорникът. — Виждаме, че си озадачен. Нормално е. И ние бяхме озадачени — в аналите ни са запазени всичките дебати, въпроси и обсъждания, но на тези въпроси няма отговор, Крейк. Ш’шрейн просто си заминаха.

— И ето ги отново — нещастен допълни Малкия.

Крейк поклати глава и отново се взря в гъмжилото от червени и зелени петънца. Бяха вече най-малко сто; флотилията се разгръщаше ветрилообразно, като струя от градински маркуч.

— Отговорнико! — обади се Муун Бъндиран. — Сигурен ли си, че тези неща на екрана са… Ш’шрейн?

— Така казват и уредите — отговори Върховния Буревестник. — Това са отличителните знаци на техните кораби.

Щеше да каже още нещо, ако тавърът не бе измучал.

— Тихо! — каза Муун и доближи ухо до голямата глава. После погледна нагоре. — Трейл казва, че е вярно. Това са те.

— Откъде, по дяволите, знае? — попита Крейк, но Малкия вече ломотеше нещо.

— Разбира се, че са те! И са ужасни, защото изобщо не са живи същества.

— Машини — допълни Върховния Буревестник. — Те са машини. Не са нито като нас, нито като таврите, нито като вас човеците. Просто машини.

— Които убиват — поясни Малкия и очите му се завъртяха в ужас.

Крейк седна и недоволно изду бузи.

— Искате да кажете, че са роботи или нещо подобно? Защото ако…

Не успя да довърши. Марко го прекъсна.

— Капитане! Погледни екрана!

Крейк се обърна и очите му се разшириха. Петънцата си бяха пак толкова, но изглеждаха по-малки и някак по-бледи отпреди. В същия миг започнаха да изчезват.

Крейк дълбоко си пое въздух.

— Е — промърмори той, — каквито и да са, като че ли си отиват.

— Не сме съвсем сигурни — неспокойно каза Върховния Буревестник.

 

 

Крейк превключи инфрачервения обхват на екрана и видя как грамадният рубиненочервен въглен се смалява зад тях. Нямаше и следа от ужасните кораби на Ш’шрейн. Той остави Марко на пулта с нареждането да продължи да бяга — не защото смяташе, че това е най-доброто за момента; а просто защото нямаха друг избор.

Сю-линг Куонг бе извадила диска от главата си и се суетеше около своя пациент. Муун Бъндиран беше край нея.

— Иди да си починеш, Сю-линг — предложи тя. — Аз ще го наглеждам.

— Лявата половина на тялото му е парализирана — безпокоеше се Сю-линг. — Може би има тромб… мисля, че ще се наложи да оперирам пак.

— Но не и в това състояние — настоя Муун. — Не си отпочинала достатъчно, за да оперираш. Иди да поспиш; аз ще наблюдавам Сорк. — Тя се обърна и тъжно погледна тавъра, който се бе свил покрай стената с отворени, но невиждащи огромни очи. — Ще се погрижа и за двамата болни — промълви тя.

Сю-линг почувствува внезапно угризение.

— Забравих за горкия Трейл. Съжалявам, Муун. Изглежда и той се нуждае от помощ.

— Не можем да му помогнем — натъжена отвърна Муун. — Отказва да яде, да пие вода… всичко, дори да приказва. Ако изобщо проговори, то е все за голямо страдание и заслепяващ гняв — неща, които не разбирам добре.

— Но поне мога да го прегледам.

— О, Сю-линг — отвърна Муун, едновременно развеселена и засегната, — какво знаеш ти за таврите? Аз съм се грижила за тях цял живот и ми е пределно ясно, че не става въпрос за физическо страдание.

Сю-линг като че ли не й повярва съвсем, но Муун беше непреклонна.

— Капитан Крейк! — извика тя. — Моля, накарайте я да отиде да си почине!

Най-неочаквано Сю-линг се подчини, и чак когато ги видя да излизат заедно, Муун се запита дали не е направила грешка.

Дълго преди да стигнат до каютата на Сю-линг, Франсис Крейк си зададе същия въпрос. Почувствува се неловко.

— Не е нужно да те изпращам, Сю-линг — каза той. — Все пак мисля, че наистина трябва да си починеш поне малко.

— Моля те — отвърна тя. — Няма да спя, Франсис. Трябва да прегледам Сорк след един час.

Тя седна на ръба на леглото си, после се облегна назад и затвори очи. За момент Крейк помисли, че е заспала, но тъкмо се канеше да излезе на пръсти, когато тя заговори.

— Сорк никак не ми харесва. Едната половина от тялото му е парализирана.

— И ще го оперираш отново?

Тя отвори очи и го погледна.

— Мислиш ли, че бих стояла тук със скръстени ръце, ако вярвах, че мога с нещо да му помогна? Нямам нужните инструменти. Ако бяхме на Земята, щях да направя хиляди неща — да присадя зародишна тъкан или пък да обработя раната по микрохирургически път. А какво мога да сторя тук? — Тя поклати глава. — Но ако състоянието му продължи да се влошава, ще трябва да опитам.

Тя се изправи, отърсвайки се от ужасната мисъл.

— Говори ми, Франсис. Кажи ми какво става. Какви бяха онези неща на екрана, от които Костенурките така се уплашиха?

Крейк бе забравил, че по време на инцидента Сю-линг беше с поставен контролен диск. За да спечели време, той каза:

— Сега си почини — и после ще ти обясня всичко.

— Сега, Франсис!

Първото, което Крейк бе научил за Сю-линг бе, че понякога може да бъде упорита не по-малко от него самия.

— Добре — съгласи се той и накратко й предаде случката и споделеното от Костенурките. Тя се разсъни напълно още преди края на разказа му.

— Сигурен съм, че бяха онези машини, които те наричат „Ш’шрейн“ — завърши той, — но Върховния не го каза. Вероятно от страх.

— Казваш, че били някакви машини?

Той кимна.

— Ако наистина става дума за Ш’шрейн — да. Костенурките открили това отдавна, по време на онази война, когато пленили два техни кораба. Екипажите им били мъртви. Ако може да се каже „мъртъв“ за една машина; но те намерили именно машини. Според Малкия били ужасни и грозни. Нищо чудно, че им изглеждали такива. Но както ги описват, наистина трябва да са били отблъскващи — метални тела във формата на пирамида, с много пипала…

— Като Марко и Дейзи Фей?

Крейк й хвърли изпълнен с неприязън поглед.

— Моите приятели са хора, Сю-линг!

— Не исках да ги обиждам — съжали Сю-линг. — Те са и мои приятели. Извинявай. — Тя потрепери. — И сега ни преследват същите тези Ш’шрейн?

— Вече не. Дано. Тоест, ако съществата, които ни преследваха, наистина са същите Ш’шрейн. Не се тревожи за тях, Сю-линг. Каквито и да са, сега не представляват заплаха за нас. Знаеш, че сме в безопасност, докато летим с вълновото задвижване — един фотон не може да настигне друг.

— Сигурен ли си?

Той кимна поразведрен, а тя въздъхна и затвори очи.

Крейк я погледна и се запита дали трябва да си тръгне, знаейки отговора много добре, но не изгарящ от желание да направи каквото трябваше. В този момент Сю-линг за него беше най-красивото създание, която някога бе виждал. Беше съвсем различна от всички други жени. И от безвъзвратно изгубената Маделин Макей, помисли си той, припомняйки си своята отдавнашна любов, за първи път без болка. Очите на Сю-линг бяха издължени във формата на бадем и наситено сини. Имаше високи ориенталски скули, а косата й беше медночервена и лъскава. В нея имаше нещо и от Изтока, и от Запада, и Франсис Крейк, който бе пропуснал смешението на расите през последните няколко века, я пожела неудържимо.

Без да мисли, той протегна ръка и докосна гумените устни на процепа в тила й.

Очите й веднага се отвориха и се втренчиха в него.

— Моля те, недей, Франсис.

— Просто съм любопитен — оправда се той, но не беше съвсем искрен.

— Неприятно ли ти е? — попита тя.

— Не… — колебливо отвърна той, без да е сигурен, че и този път не лъже. — Боли ли?

— Не, разбира се… Но се сещам за миналото си. Невинаги съм била „меми“, Франсис. Бях най-обикновена лекарка; после, когато заработих заедно с „меми“ — хирурзите, които владееха всички умения на Костенурките, реших, че и аз трябва да бъда добра като тях. — Тя потрепери. Грациозното помръдване на топлите й, заоблени рамене я прави още по-красива, помисли си Крейк. — Още на другия ден ги оставих да ми срежат черепа.

— Съжаляваш ли?

— Не. Каква полза? Станалото — станало.

— Това не променя нищо. И така си изключително красива.

Това я сепна. Погледна го по-различно.

— Франсис — каза Сю-линг сериозно, — съжалявам, ако пак ти внушавам напразни надежди, но моля те, недей. Наистина съжалявам. Ти си чудесен мъж и всяка жена би се гордяла с теб… но аз имам ангажименти, които все още не са отпаднали. — Тя му се усмихна мило. — Бях позабравила за тях, но се налага отново да си ги припомня.

 

 

Сю-линг внезапно реши, че трябва да се върне при пациента си още преди да е изтекъл единият час. Крейк се зарадва. Бе непоносимо да си сам с нея, да я гледаш и усещаш мириса на тялото й, и да не можеш да я докоснеш… Той също изпита желание да бъде в контролната зала на своя кораб.

Не че присъствието му там беше необходимо. Крейк застана зад Марко Рамос при пулта и се загледа в екраните. Мъгливият медночервен диск отдавна се бе смалил и се бе превърнал в още едно въгленче, тлеещо в тези враждебни небеса.

— Не виждам никакви следи от корабите на Ш’шрейн — каза Крейк.

— Изчезнаха преди около половин час, капитане. Сега, струва ми се, сме свободни да се приберем у дома.

Крейк прочисти гърлото си. Ако беше в по-добро настроение, звукът би могъл да мине за смях.

— Свободни, може би. Но да се приберем… съмнявам се.

Марко извъртя око към него.

— Имаш ли някакви заповеди за мен, капитане?

Крейк поклати глава.

— Продължавай по същия курс. Не знам къде отиваме, но поне летим нанякъде. — Ядосан от чувството си за безпомощност, той се обърна към Муун Бъндиран. — Някакви блестящи идеи от страна на Трейл?

Тя въздъхна.

— Нищо особено, боя се. Само повтаря, че лошата песен става все по-силна. Тревожа се за него, капитане.

Крейк не отговори. Не искаше да й казва истината, която беше, че той се тревожи за всички тях, в това число и за себе си.

— Някакви предложения? — обърна се към всички в залата.

Кайри Куинтеро само го погледна виновно, Марко и Дейзи Фей си замълчаха, а Костенурките си мърмореха нещо помежду си с изключени транспозери, без да обръщат внимание на хората.

Оставаше Сю-линг Куонг.

Наведена над безжизненото тяло на Сорк, тя методично движеше над него сензорите, които мереха пулса, температурата и другите жизнени функции, без да вижда и чува нищо друго. Крейк не искаше да я гледа, защото видът й го караше да се чувствува сам и изоставен, но не можеше да се въздържи. Още веднъж си напомни, че Сю-линг Куонг няма никога да му принадлежи, но от това не му стана по-леко. Тя вдигна глава.

— Състоянието му се влошава — обяви тя с изопнато, но решително лице. — Ще оперирам втори път.

— Но нали каза, че тук липсват необходимите неща?

— Така е, но нямам избор. Ако не направя нещо, той ще умре. Може би ще успея да го позакърпя някак… но ще имам нужда от помощ. Дейзи Фей, Марко, ще ми помогнете ли?

— Аз да — предложи Муун Бъндиран, но Сю-линг поклати глава.

— Този път не, Муун. Погрижи се за Трейл.

— Прави каквото ти казва, Марко — заповяда Крейк и зае мястото му пред пулта, а Кайри Куинтеро смени Дейзи Фей Макуин. Крейк проследи със смръщен поглед спътниците си, които изнесоха Сорк Куинтеро. Франсис Крейк в никакъв случай не му желаеше злото. Вярно, че една малка част от съзнанието му пресмяташе какви последствия би имала евентуалната му смърт върху отношенията му със Сю-линг… но той не искаше да се разнищва тази мисъл. Беше грозна. И глупава, тъй като, каквото и да се случеше със Сорк, на практика Крейк не би имал никаква полза, поне докато ангажиментът на Сю-линг към Кайри Куинтеро не отпаднеше…

Викът на Кайри го сепна и той се обърна. Кайри изглеждаше необичайно развълнуван.

— Франсис! Видя ли екрана? В ред ли са уредите ни?

Да, на екрана наистина се виждаше нещо твърде странно. Някаква смътна, мъглява сянка, неясна и неопределима. Крейк дори не беше сигурен, че изобщо я има — напомняше за почти невидимата лятна утринна омара.

Но преди я нямаше.

Разтревожен, Крейк трескаво посегна към пулта и включи сензорите. Провери един по един всички честотни обхвати на електромагнитния спектър. Инфрачервен, оптически, микровълнов… да, мъглявината се улавяше на всички честоти и по цялото небе. Освен това бързо се сгъстяваше и накрая се превърна в млечно сияние, като осветена мъгла, която обви „Златната кошута“.

— Какво, по дяволите, е това! — изръмжа Крейк, но гласът му бе заглушен от едновременните жалостиви писъци на Костенурките.

— Знаехме си ние! — изстена Върховния, а Малкия извика:

— Ш’шрейн!

Крейк ги погледна озадачено.

— Какви ги разправяте? Невъзможно е корабите им да са ни настигнали!

— Ние ви казахме, че техните кораби са по-добри от нашите! — изкряка истерично Върховния Буревестник.

— Но там няма никакви кораби — отвърна Крейк, — само нещо като…

Щеше да каже „мътилка“, но не се сети за думата.

Внезапно се появи кораб.

По-точно част от кораб. Той не се показа целият, а малко по малко, като древен дирижабъл, подаващ носа си от някой облак. Приближаваше.

Несъмнено беше кораб. С невиждана форма — като огромна футболна топка. Когато най-накрая се измъкна от млечния облак, носът му почти докосна корпуса на „Златната кошута“.

— Наистина са Ш’шрейн — изстена Върховния.

Крейк нададе уплашен и гневен вик. Ръцете му затанцуваха по бутоните — опитваше се да направи нещо, да промени курса, да изключи вълновото задвижване, каквото и да е — но без никакъв резултат. „Кошутата“ не се подчиняваше.

Странният кораб се прилепи към „Златната кошута“ и застина в покой. В корпуса му се отвори люк. И от него излязоха…

Ш’шрейн.

Без съмнение това бяха те — метални чудовища, не по-едри от котка, размахващи къси, гъвкави крайници. Скупчиха се върху корпуса на „Златната кошута“ и започнаха да се катерят право към шлюза на разузнавателния кораб.

— Но ние летим с вълново задвижване! — възкликна глуповато Крейк. Не вярваше на очите си. Всеки знаеше, че когато един кораб лети с вълново задвижване, той е напълно изолиран от каквито и да било материални обекти във вселената. Просто беше невъзможно тези същества да са там!

Но бяха. Изумен, той ги наблюдаваше как се събират около външния шлюз на разузнавателния кораб. Той поддаде. Съществата нахълтаха.

След миг вътрешният люк на входа на самата „Кошута“ се отвори и пет от извънземните чудовища се изсипаха вътре.

Крейк се вцепени от изумление. Останалите в контролната зала на „Златната кошута“ закрещяха и се втурнаха напред. Върховния Буревестник се хвърли отчаяно към нашествениците, следван от Кайри Куинтеро… за зла участ на Отговорника, който моментално намери смъртта си.

Костенурката нямаше никакъв шанс. Водачът на Ш’шрейн дори не се спря. Той просто вдигна пипало и го насочи към Отговорника. От края на пипалото изскочи голяма виолетова искра и се стрелна към Костенурката. Искрата бе смъртоносна. Чу се ужасяващ плисък, разнесе се отвратителна миризма на химикали и тялото на Върховния Буревестник се пръсна като детски балон. Късчета от плът и хитин се разлетяха из залата, изсипаха се по стените, уредите и върху хората като злокобен дъжд…

Кайри Куинтеро, който бе тичал зад Костенурката, също пострада. Ръката и рамото му бяха откъснати, а главата му обгоря от едната страна.

Малкия изпищя от ужас и болка. Той се хвърли на пода и като обезумял взе да рови в купчинката остатъци от тялото на своя Голям Брат. Муун Бъндиран се затича към Кайри; Трейл мъчително се надигна и я последва, поклащайки огромните си рога насам-натам.

Крейк реши да не се намесва, но тялото му не го послуша. Преди да се усети, той вече се носеше към Ш’шрейн — без някаква определена цел, просто за да нападне, с ясното съзнание, че с голи ръце няма да постигне нищо, освен собствената си гибел. И той съзря лицето на смъртта, когато две от съществата вдигнаха пипала и ги насочиха към него…

Но не стреляха.

И петимата Ш’шрейн замръзнаха на местата си и се обърнаха към коридора.

По него се приближаваше червеникавият силует на Дейзи Фей Макуин, привлечена от шума в контролната зала. Тя се спря, и като видя какво става, се вкамени от ужас.

Ш’шрейн, изглежда, се съвещаваха безмълвно. После зарязаха оцелелите в контролната зала. Тръгнаха към Дейзи Фей, хванаха я и я повлякоха по коридора, въпреки протестите и опитите й да се освободи. После гласът й заглъхна и те изчезнаха.

В заприличалата на скотобойна контролна зала се възцари тишина, нарушавана единствено от хлипанията на Муун Бъндиран.

— Кайри… — проплака тя. — Мисля, че е мъртъв.