Серия
Звездно дете (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Reefs of Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

РИФОВЕТЕ НА КОСМОСА. 1995. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.7. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Иван МАДАНСКИ [The Reefs of Space, Frederick POHL & Jack WILLIAMSON]. Формат: 20 см. Страници: 168. Цена: 65.00 лв. ISBN: 954-8340-03-8


ПЪРВА ГЛАВА

— Регистрирайте се незабавно! — отривисто изкомандва майора. — Ей, вие, Опове, да не заспахте?

От радарните антени той изглеждаше като сънен млад дявол с провиснала долна челюст. Но беше много, много опасен.

— Слушам, сър — отвърна Стив Рейлънд, докато се оглеждаше.

Това е то. Рейкявик. Съвършено друг свят.

Рейлънд беше пристигнал преди малко от лагер с максимално строг режим на безопасност зад Полярния кръг. Присвил очи от яркото слънце, той не можеше да откъсне поглед от тристаметровите здания и от реактивните лайнери и ракети, накацали по летището.

Ниският мъж до него кихна и го побутна.

— Всичко е наред — каза му Рейлънд и влезе в празната стаичка на Службата за Безопасност.

Както във всяка друга стая, и тук в ъгъла стоеше телетайп.

— „Информация“ — набра на клавишите Стив. — „Стивън Рейлънд, оп. АВС-38440, О.Б. Опорто, оп. XYZ-99942, пристигнаха на“… — Бърз поглед към табелката с кода, прикрепена на телетайпа, — „станция 3, радиус 4–261, Рейкявик, Исландия. Въпрос. Какви са указанията?“

Само след миг от Планиращата Машина дойде отговора — една буква: „П“. Това означаваше, че Машината е приела съобщението, разбрала го е и го е запаметила. Заповедите ще дойдат после.

Вратата се отвори и в стаята надникна една от девойките-компаньонки. Нейната професионална усмивка се скри веднага, щом забеляза железните нашийници на вратовете на Рейлънд и Опорто. Опасни. Девойката кимна на майора и затвори вратата.

Телетайпът зазвъня. Рейлънд се наведе и прочете съобщението:

„Действия. Да се отиде във влак 667, линия 6, купе 93.“

Майорът погледна към телетайпа иззад рамото на Рейлънд и се ухили:

— Директно в банките за органи, хващам бас!

— Да, сър — тихо отговори Рейлънд.

Не искаше да спори. За един оп спора с майор, на чийто шлем има радарни антени, е безпредметен.

— Тогава мърдайте — каза майорът. — Рейлънд…

— Да, сър?

— Благодаря ти за шаха — намигна майорът. — Надявам се пак да ви видя, макар и на части. — Доволен от плоската си шега, той се захили зад тях. — И без глупости, предупредени сте!

— Няма да забравя — отговори Стив, докосвайки железният обръч на шията си.

Опорто пак кихна.

— Да тръгваме — подкани той.

— Добре, — съгласи се Рейлънд. — Какъв беше номера?

Дребният се усмихна.

— Влак 667, линия 6, купе 93. Много лесно се помни… ап-чих! По дяволите! Ще настина. Давай да се махаме от тоя хладилник!

Рейлънд тръгна към изхода. Пресякоха тротоара, приближиха до чакащите в редица таксита и се настаниха в едно от свободните. Покрай тях минаваха туристи, работници, служители на летището и случайни хора, но всички спускаха непроницаеми маски на лицата си, щом забележеха железните нашийници.

Стив набра върху пулта на машината кода на местоназначението и таксито се вля в потока коли по широкия булевард, устремено към огромното мраморно здание в другия край на града.

Над входа на грандиозната сграда, директно в мрамора, бе изсечен следният надпис: „План на Човека. Гара на субметрото“.

Малката групичка пресече просторната чакалня, пълна с пътници. Въпреки тълпата те се чувствуваха самотни. Рейлънд тъжно се усмихна. И помни, без глупости! Как не! Когато имаш нашийник, не си струва да се отклоняваш от маршрута, предначертан за теб. Ако все пак се решиш, за останалите ще е много по-здравословно да се намират някъде по-надалече.

— Шеста линия търсим, нали?

— Да, влак 667, купе 93. Какво става с тебе, да не са ти изтрили паметта? — промърмори Опорто.

— Шеста линия. От тук.

Рейлънд бързо тръгна по посочения път. Той се оказа товарна рампа. Елеваторът беше изключен и се наложи да слязат по стълбите. Стигнаха до перона на субметрото.

От както подземните линии на субметрото прорязваха планетата, стана невъзможно да се определи къде отива даден влак. От Исландия можеха да отидат в Канада, Бразилия, дори в Южна Африка или Индия. Чрез чудовищни по енергия, но управляеми ядрени взривове Плана на Човека прокара идеално прави тунели в недрата на планетата. В тяхното безвъздушно пространство пътуваха влаковете на субметрото, придържани от електростатичните сили на тороидните ускорители. И понеже практически нямаше триене, скоростта беше съизмерима с тази на междупланетен полет.

— Къде ни е влака? — попита недоволно Опорто и продължи да се оглежда.

Ярка светлина заливаше неуютната товарна рампа, отразявайки се от огромни алуминиеви повърхности и дразнейки очите. Една бригада работници товареше транспорти платформи на съседната рампа с помощта на кранове и елеватори. На стотина метра от тях се показа група пътници, слизащи от ескалатора.

— Обзалагам се шест към пет, че следващият влак е нашия — предложи Опорто.

— Аз съм пас — отвърна Рейлънд, отклонявайки парите. Все пак се надяваше, че дребосъка е прав.

На рампата беше студено. Хладният въздух бучеше във вентилаторите и предизвикваше неконтролируемо трептене. Опорто пак кихна и започна да подсмърча. Рейлънд беше облечен само с тънката лагерна униформа и трепереше неудържимо.

Когато в лагера пристигна заповедта за отпътуването им, те трябваше да преминат задължителен медицински преглед, включващ и горещ душ. Доволният пазач пусна зловеща „шега“ за това, че в банките за органи месото трябва да е чисто. Рейлънд не му обърна внимание. Не можеше да си позволи такъв разкош.

Човек с железен нашийник има съвсем прости планове за бъдещето. Такъв човек мисли единствено за мига, когато ще се освободи от стягащият го железен обръч. И за нищо друго.

От шахтата на тунела се чу писъка на сирената за предупреждение. На изхода на шеста линия замигаха червени светлини. Заработиха въздушните помпи. Порталът на изхода на шеста линия бавно се отвори и се появи локомотива-влекач, дърпащ вагона.

— Щеше да загубиш — отбеляза Опорто.

Рейлънд кимна. Разбира се, че щеше да загуби.

Вагонът спря. Отвориха се клапаните за изравняване на налягането, високите врати се задвижиха напред и надолу, и образувайки нещо като мост, легнаха върху рампата. По „моста“ веднага се задвижиха лентите на ескалатора.

— Гледай, Стив! Това хич не ми харесва! — извика дребосъка, като сочеше изскочилите от вагона униформени служители. Но те дори не погледнаха Рейлънд и спътника му, докато тичаха покрай тях. Всеки носеше дебела кожена чанта на куриер. И чантите, и униформата бяха в един и същ цвят.

Яркосин цвят!

Специална охрана…

Без да вярва на очите си, Рейлънд бавно погледна нагоре. От тавана над рампата, сред мрежата от тръбопроводи и кабели, се появи ослепителна светлина. Върху купола на вагона, на около дванадесет метра от рампата, засия синя звезда. С ускорен пулс Стив прочете четирите легендарни думи: „План на Човека. Кабинет на Планиращия“.

Специалният вагон, който чакаха, се оказа личния вагон на Планиращия!

Първата мисъл на Рейлънд беше, че сега, най-накрая, ще има възможност да запознае със своето дело самият Планиращ. Но втората мисъл унищожи първата. Планиращият, както и всички хора на Земята и в Слънчевата система, бяха само оръдия на Планиращата Машина. И ако все пак някога Рейлънд бъде освободен, ако му свалят нашийника, то това ще стане само по заповед на Планиращата Машина, на която не действуват човешки аргументи.

Събрал цялата си воля, Стив отхвърли от главата си всякаква надежда. И все пак оставаше някакъв шанс. Може би все пак не отиваха в банка за органи…

— Кое е нашето купе? — с пресъхнало гърло попита Стив.

— Деветдесет и трето — въздъхна Опорто. — Интересно ми е, дали си способен да запомниш нещо, а? Влак 667 — това е произведение на две прости числа — 23 и 29. Линия 6 — това е разликата между същите две прости числа. А номера на купето е вторите цифри в обратен ред. Толкова е просто!

Рейлънд не слушаше. Особеното отношение на Опорто към всичко, свързано с числа и операции с числа, не беше нищо ново за него. Сега той мислеше за по-насъщни проблеми. Даде знак на приятеля си и се отправи към ескалатора. Дребосъка го последва.

Стигайки до вагона, те се натъкнаха на жена със синя униформа. Охрана. Преди още Рейлънд да я попита нещо, жената забеляза нашийниците им, намръщи се и побърза да се отдалечи, без дори да счете за нужно да разбере какво търсят двама Опасни в личния вагон на Планиращия. Но така или иначе тя нямаше за какво да се безпокои. Само крачка встрани от маршрута — и обръчите около техните вратове щяха да я направят последната крачка в живота им.

По тази причина да се движат напосоки беше опасно и Рейлънд спря, докато се показа друг пазач.

— Извинете, сър — Стив се опитваше да заговори един възрастен мъж със сребриста коса, който носеше нашивки на полковник от Техническия корпус на пагоните на синята униформа. — Сър!

— Какво има? — попита мъжът хладно.

— Заповядано ни е да се явим в купе 93.

— Име — кратко заповяда полковника.

— Рейлънд, Стивън. И Опорто.

— Ясно — полковника въздъхна. — Е, добре, не си струва да гръмнете във вагона на Планиращия. Предпазливостта не пречи.

Той ги заведе до една малка стаичка и ги побутна навътре. После завъртя дръжката на вратата.

— Вижте, не се заключва. Но трябва да ви предупредя, че всички коридори са покрити с радари. Разбрахте ли? — Разбраха. Полковникът замълча. — И’кей. Между другото, казвам се Лескюри. Полковник Паскал Лескюри. Ще се видим пак, и то скоро.

Той излезе, затваряйки вратата след себе си.

Рейлънд огледа купето набързо. Но не го интересуваше нито комфорта, нито великолепната обстановка. като намери телетайпа, той регистрира себе си и Опорто. След малко дойде отговорът:

„П. Действия. Да се чакат по-нататъшни указания.“

Опорто не можеше да сдържа треперенето. Лицето му гореше.

— Винаги е така — заяви той. — Настивам, и ако не се лекувам, лягам за цяла седмица. Вече имам температура!

Рейлънд поклати глава.

— Не, нямаш температура. Вече се движим.

Операторът на пулта за управление на субметрото знаеше чий вагон кара, затова огромната сфера тръгна плавно и абсолютно безшумно. Те не почувствуваха никакъв тласък, само усещаха необикновена лекота.

Това беше особеност на пътуването със субметро. Вагонът се движеше по хорда. При дългите маршрути тунелите се намираха на хиляда мили под повърхността. След първоначалното ускорение първата половина на пътя приличаше на спускане със свръхскоростен асансьор.

Рейланд се протегна разсеяно и хвана за рамото олюляващият се Опорто. Стив се намръщи, като си спомни, че тороидните силови полета, обграждащи стените на тунела, дължат своята стабилност до известна степен на него, Стив Рейлънд.

Преди три години, в същата вечер, когато полицията на Плана нахлу в кабинета му, Стив тъкмо беше завършил диктовката на описание на силов тунел, при който загубите от хистерезис са намалени наполовина, а срока на експлоатация в сравнение със старите тунели е увеличен най-малко два пъти.

Това беше единственото, което Рейлънд помнеше.

Нима бяха направили нещо с мозъка му? Хиляди пъти си беше задавал този въпрос. Стив можеше да напише по памет уравненията на собствената си теория за хеликалните полета, сменила теорията на примитивните „магнитни бутилки“, които по-рано предпазваха стените на тунелите от разтопените камъни и магма — подобно на това, както в зората на ядрената енергетика физиците изолираха водородна плазма.

Но така и не успяваше да си спомни етапите на работа, довели до тези уравнения. Той разбираше конструкцията на йонните ускорители за двигателите на атомните ракети, но самият той, авторът на тази конструкция, оставаше загадка. Що за човек е бил този учен? Какво е направил, какво е постигнал?

— Стив… — изстена Опорто. — Би ли ми донесъл нещо да изпия?

Рейлънд се върна в настоящето и изгледа приятеля си. Да изпие ли? Опорто май бълнува.

— Ще попитам Машината.

— Питай я, Стив. Много съм болен.

Рейлънд се колебаеше. Какво да прави?

Докато се чудеше, Опорто с омекнали колене тръгна към телетайпа.

— Сам ще я попитам — промърмори той. С треперещи пръсти той се протегна към клавишите, а недоволният му поглед беше отправен към Стив. Това беше грешка. Не биваше в това състояние да се разсейва, и без това трудно се удържаше изправен. Опорто залитна, изгуби равновесие и се строполи върху телетайпа. Апарата с грохот се разби на пода. Засвяткаха искри и в купето замириса на изгоряла изолация.

На Рейлънд му идваше да изругае, но само стисна зъби. Какъв е смисъла? Опорто не го направи умишлено.

— По дяволите! — пак застена дребосъка. — Стив, къде изчезна тоя полковник? Може да ми донесе някое хапче.

— Не се вълнувай — проговори Рейлънд разсеяно, мислейки за потрошения телетайп.

Почти през целият си живот, като се започне от първите дни след завършване на училището, Стив не беше правил нищо, без да се консултира с Машината. Дори в лагера с максимално строг режим имаше телетайп в ъгъла на бараката. Сега изпитваше странно чувство — сякаш я нямаше необходимата жизнена опора.

— Стив… — едва прошепна Опорто. — Дай поне вода…

В края на краищата, това Рейлънд можеше да направи. На масата имаше гарафа и малки кристални чаши с инкрустации от злато. Дребосъка изпи водата и се отпусна безсилен в масивния фотьойл с разкошна облегалка, затворил очи.

Рейлънд започна да мери с крачки тясното купе. Нищо друго не можеше да прави — полковникът ги предупреди за радарите в коридора. Не биваше и да се мисли за излизане — нали бяха Опасни, т.е. в железните нашийници носеха по осем грама мощен взрив. Една крачка в зона, забранена за Опасни (а такива зони на Земята имаше много) — и лъчът на радара ще взриви обръча. Рейлънд беше свидетел на един такъв случай и не желаеше това да се случи с него.

Целият свят е един затвор. Но това купе е част от личния вагон на Планиращия. Рейлънд докосна пердетата на фалшивия прозорец, погали огледалната повърхност от полирано дърво.

Преди три години той живееше в подобна стая. Разбира се, не толкова разкошна, но беше негова. В нея имаше мебели, използвани само от него, място, където да държи дрехите си, книги и други вещи. В онзи живот Стивън Рейлънд беше благонадежден, имаше свое място в Плана на Човека и пропорционална на това място част от материалните блага на обществото. Но всичко свърши преди три години, в една фатална петъчна вечер.

Дори сега, след безброй сеанси на това, което наричаха „възстановяваща терапия“, той все още не разбираше какво стана с него. Скалъпеното обвинение звучеше като „незапланирано мислене“, но безжалостните терапевти истински се стараеха да изкопчат от него поне една мисъл, нелоялна към Плана.

Единствената улика бяха няколко книги за Космоса — пожълтели трудове на Лий, Хамов, Хойл и Айнщайн, които Стив успя да спаси от библиотеката на баща си.

Рейлънд, разбира се, знаеше, че тези книги не влизат в списъка на разрешените от Плана, но не виждаше в своето хоби нищо подривно. Той безброй пъти обясняваше на терапевтите, че е точно обратното — специалните уравнения на хеликалното поле са тясно свързани с процесите, протичащи в цялата Вселена, с непрекъснатото възпроизводство на вещество в нея. Без да се знаят уравненията, описващи разширението на Вселената, никой учен не би могъл да усъвършенствува подземните тунели на субметрото.

Рейлънд не можеше да проумее обвинението, но терапевтите отказваха да дадат по-точна формулировка. В системата на Плана отделният човек няма права, само функции. Не бяха длъжни да му дават информация, но бяха задължени да получат информация от него. За съжаление сеансите не дадоха резултат — той така и не можа да си спомни нищо.

Нищо…

— Стив… извикай доктор…

— Не мога! — разпалено заяви Рейлънд. — Ако за Плана трябва да си болен, ще боледуваш!

Опорто стана още по-блед.

— Млъкни! Ами ако някой подслушва?

— Какво толкова съм казал? Но ти сам знаеш, че в коридора не може да се излиза…

— Рейлънд…

Дребосъкът се закашля, без да довърши. Кашлицата ставаше все по-силна. Явно организма на Опорто беше особено чувствителен, алергичен. След трите години, прекарани в стерилната атмосфера на полярния лагер, той беше беззащитен срещу инфекции и зарази. Потънал в разкошното кресло, Опорто дишаше тежко. Рейлънд докосна челото му с длан. Беше горещо.

— Потърпи, приятелю. Остана съвсем малко, някакви си два часа…

— За два часа ще умра — изхлипа Опорто. — Ще ритна камбаната. Не можеш ли да извикаш лекар?

Рейлънд се видя в чудо. Не знаеше какво да прави. Дребосъкът беше прав за много неща. Планът се грижеше за допълнителна имунизация на тези, които живееха в подложени на инфекции райони, но един свръхалергичен човек може и да си загуби имунитета.

— Добре — уморено проговори Рейлънд. — Ще направя каквото мога. Да тръгваме.

Стив осъзнаваше опасността от това начинание, но така или иначе въпроса беше на живот и смърт.

Вратата се отвори без проблеми.

Рейлънд надникна в коридора, крепейки приятеля си.

Никой.

Да се беше появил поне един пазач!

— Какво правиш? — изплашено запелтечи Опорто. — Остави ме! Не трябва да излизаме! Полковника ни предупреди!

— Трябва да те заведа на лекар, не разбираш ли?

Рейлънд внимателно огледа коридора. Там, където се пресичаха коридорите, имаше непознати устройства, приличащи на паланкини на източни владетели. Сигурно радарите са там. Но нали и в направлението, от където дойдоха, също имаше такова устройство, а радар нямаше…

Стоп. Трябва внимателно всичко да се обмисли.

Фактът, че успяха благополучно да се доберат до купето, все още не означаваше нищо. Не беше изключено излъчването на радара да е било нарочно спряно, за да могат да минат. Ако се разсъждава логично, най-вероятно само един маршрут да е забранен за тях. Пътят назад, към изхода на вагона.

— Виждаш ли тези врати, Опорто? Мисля, че може да опитаме да влезем в една от тях.

— Защо мислиш, че може?

— Защото нищо друго не ни остава.

Рейлънд повлече Опорто след себе си. Нашийникът като че ли стана по-тежък. Ако можеше да стане супермен като Дондъривоу, чието полузабравено име беше останало в паметта му… и чиято съдба по някакъв начин беше свързана с неговата собствена…

Кой е този, тоя Дондъривоу? терапевтите се интересуваха от този човек с такъв интерес, че просто трябваше да има сериозна причина за това. Наистина ли Рейлънд познаваше този Дондъривоу? Кога го е видял за последен път? Кога е получил съобщение от него? И какво е пишело в това съобщение?

Дондъривоу беше син на изследовател на Космоса, последният търговец, натрупал състояние от изследването на астероидите и луните на външните планети. Той създаде търговска империя, неподчинена на Плана на Човека. Рон Дондъривоу пристигна на Земята, за да изучава космическа медицина в колежа, където бащата на Рейлънд преподаваше математика. В това време Плана успя да анексира последните независими астероиди и луни. Бащата на Рон беше победен в космическа схватка, при опит да попречи на завоюването на своите владения. Самият Рон стана Опасен заради участието си в студентски демонстрации. после изведнъж изчезна. Носеха се слухове, че е успял по някакъв начин да се отърве от нашийника и да избяга в Космоса извън границите на влияние на Плана.

Рейлънд си спомняше само една единствена среща с Рон Дондъривоу в кабинета на баща си. По онова време Стив беше на осем години, а Дондъривоу беше възрастен човек, студент-дипломант, романтична и загадъчна личност. Но тази среща не би могла да обясни настойчивите въпроси на терапевтите. Всички опити да ги убеди, че не е получавал съобщение от Дондъривоу, се оказаха неуспешни.

Но който и да е Дондъривоу, Рейлънд не би могъл да последва неговият пример. металният обръч ще остане на мястото си дотогава, докато Машината не изпрати сигнал към ключалката да се отвори.

Стив се чудеше дали ще чуе тихото превключване на релето при възпламеняването на обезглавяващия заряд? Дали ще почувства полъха на смъртта?

Отговорът можеше да дойде само по един начин — да отвори вратата и да влезе в чуждото купе.

В коридора имаше десетина врати и Рейлънд бутна най-близката. Неочаквано добил сили, Опорто се отскубна и избяга на няколко крачки.

„Май се съвзе“ — помисли си Стив без особена радост и прекрачи в купето.

Не се случи нищо.

Смутен, Опорто също влезе.

— Стив, този път ни провървя, а?

Рейлънд кимна, без да отговаря, защото на езика му се въртяха доста неприятни думи за човека, подтикнал го да рискува, а след това избягал страхливо.

Първо Стив се огледа. Стаята беше почти толкова голяма, колкото и купе 93. Имаше скромна мебелировка — късо легло, масичка с няколко цветя във вазата, голямо огледало, няколко шкафчета. рейлънд прецени, че тук сигурно живее момиче, и то не е от високопоставените в този вагон. Най-вероятно секретарка или любовница.

От стаята, през малко дървено стъпало, се минаваше през още една врата. Този път Стив не изчака Опорто, а пое дълбоко въздух, задържа дъха си и прекрачи през прага.

Пак не се случи нищо. Само в устата му се появи кисело-соления вкус на кръв — май си беше прехапал устните.

Стъпалата зад вратата се оказаха доста стръмни. Рейлънд помогна на Опорто да слезе, което не беше трудно, защото летящият в тунела вагон беше намалил теглото им до няколко фунта. Те се оказаха в друга стая, също малка и празна.

Но тук мебелите бяха разкошни — в бели и златисти тонове, на малката тоалетна масичка пред кръглото огледало бяха подредени абаносовочерни гребени и четки за коса. Най-вероятно стълбата се използува от прислужницата на стопанката на тази стая, помисли си Стив.

Изведнъж се чу някаква песен. рейлънд изтръпна, но бързо се съвзе и извика:

— Има ли някой тук? Чувате ли? Търся лекар!

Отговор не последва, но и песента не спря. Това беше женски глас, чист и приятен. Явно момичето пееше за собствено удоволствие. От време на време някой куплет се повтаряше, следваше малка пауза, и после нов куплет. На фона на песента, като акомпанимент, се чуваше нещо като чуруликане.

Рейлънд хвърли поглед към Опорто, вдигна рамене и без колебание отвори вратата.

Пред него, като в хубав сън, изплува изумрудено-сребриста стая. По стените бавно плуваха меки зелени светлини. В центъра имаше сребърна вана близо два метра в диаметър, наполовина вградена в пода. От човките на кристални делфини бликаха тънки струйки вода, ароматизирана и топла, падайки в бухналата пяна, от която се подаваха главата, ръцете и коляното на най-прекрасното момиче, което Рейлънд беше виждал.

— М-моля за извинение… — смутен и обезпокоен, Рейлънд успя да каже само това.

Девойката се обърна и го погледна. На влажните и рамене бяха кацнали две… птици. Или не. Само външно приличаха на птици, но бяха направени от метал — пера от най-тънки сребърни нишки, очи от рубин… Металните птици се размърдаха неспокойно и тихо, но враждебно записукаха.

Опорто погледна над рамото на Рейлънд, възкликна сподавено и падна на колене.

— Но… но това е… дъщерята на Планиращия… — той хвана Стив за крака, но веднага го пусна и запълзя към ваната. — Простете, моля Ви! О, моля Ви, не се сърдете, ние не искахме да Ви обезпокоим!

Това като че ли разтревожи момичето, но не много. Тя не извика, а само спря да пее и тихо произнесе:

— Охрана!

Наблизо сигурно имаше микрофон, защото отвън веднага се чу шум. Освен това металните гълъби излетяха от раменете й и се нахвърлиха върху лежащия Опорто. Острите им клюнове разкъсаха дрехите му, а крилата им режеха като бръсначи. В този момент втора врата се отвори с трясък и в стаята се втурнаха четири жени от охраната на Планиращия в сини униформи.