Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Singers of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 14 гласа)

Информация

Корекция
Mandor (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Фредерик Пол, Джак Уилиямсън. Певците на времето

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1995

Библиотека „Галактика“, №119

Преведе от английски: Юрий Лучев

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Петьо Маринов

Художествен редактор: Илко Бърдаров

Американска, първо издание

Излязла от печат септември 1995

Формат 70/100/32. Изд. №2434

Печатни коли 24,5. Цена 190 лв.

ISBN — 954–418–076–1

Издателска къща „Галактика“

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Юрий Лучев, преводач, 1995

© Петьо Маринов, рисунка на корицата, 1995

© ИК „Галактика“, 1995

 

Frederik Pohl, Jack Williamson. The Singers of Time

Copyright © Frederik Pohl and Jack Williamson, 1991

All Rights Reserved. Bantam Books, 1991

История

  1. — Корекция
  2. — Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
  3. — Добавяне

16.

На борда на „Златната кошута“ нямаше болничен сектор. Никога не бе възниквала нужда от такъв. Франсис Крейк никога не би пожелал да легне под скалпела на Костенурките, докато Дейзи Фей и Марко бяха пред очите му почти през цялото време, а те двамата, естествено, не боледуваха.

Въпреки това на кораба имаше всякакви болнични инструменти и медикаменти, разпръснати насам-натам из товара. Крейк и Кайри Куинтеро незабавно тръгнаха да ги търсят с помощта на двете Костенурки, които мъкнеха намереното към импровизираната операционна. Костенурките едва ли ги бе грижа за съдбата на някакво човешко същество, особено сега, когато си имаха достатъчно свои неприятности, но все пак помогнаха. Може би е един вид разкаяние, помисли си Муун Бъндиран. Нея също я извикаха да търси и Трейл замаяно се запрепъва след господарката си. После вдигнаха Сорк — Сю-линг внимателно поддържаше люшкащата се глава, а Марко и Дейзи Фей поеха основната тежест на тялото — и го пренесоха в едно опразнено товарно помещение. Достатъчно просторно за изискванията към една операционна, каза си Сю-линг. Беше добре осветено, въздухът в него не бе дишан от никого дълго време и имаше удобна плоска изпъкналост, върху която да положат Сорк. Помещението се намираше извън защитената част на кораба, но когато Кайри повдигна въпроса за радиационното облъчване, Крейк сухо му отговори:

— Все още летим с вълновото задвижване, Кайри, но и да не беше така, откъде ще се вземе тази радиация? Я погледни навън.

Сю-линг ровеше в лекарската си чанта, търсейки съответния контролен диск. Преди да си го постави, тя прегледа още веднъж инструментите.

— Асептични лампи, добре, упойка; така, хирургически инструменти, стерилизатор… Ще имам нужда от помощник, така или иначе. Дейзи Фей, ще ми помогнеш ли? И… Муун? Нали беше казала, че си завършила ветеринарна медицина?

— Но никога не съм оперирала човек! — уплаши се Муун Бъндиран.

— Няма значение. Месото си е месо, когато режеш, а и по-сложните неща ще ги правя аз. Мийте се. Всички останали да излязат! — нареди Сю-линг и пъхна диска в процепа на тила си.

 

 

Муун забеляза, че хората, които не бяха пряко заети с операцията, с облекчение напуснаха помещението. Не само защото не понасяха кръв; тя знаеше, че всички с нетърпение очакват възможността заедно да обсъдят последните събития на кораба и да се опитат да си изяснят къде всъщност са попаднали. След първоначалния шок Муун Бъндиран се зарадва, че ще помага. Изпълняваше заповедите на лекарката, без да задава въпроси. И как иначе? Ставаше дума за човешки живот.

Имаше и нещо друго. За Муун тази операция на борда на „Златната кошута“ щеше да е сбъдната детска мечта. Обстоятелствата, разбира се, не бяха нормални — намираха се на борда на самотен кораб, носещ се из пустошта на тази странна вселена, без никаква надежда за връщане на Земята. Единственото й скъпо и познато същество тук бе Трейл, свит в ъгъла. Но спомените нахлуваха неудържимо. Всичките онези дълги дни във ветеринарното училище, когато така силно желаеше да стане истински лекар, хуманен лекар… Детински фантазии, бе си казала на времето, и почти ги бе забравила. А сега най-неочаквано бляновете й се осъществяваха. Щеше да оперира!

Не беше лекарка. Това не бе посмяла да си пожелае и насън. Хирургът беше Сю-линг, не Муун; Муун дори не беше и главната сестра, защото Дейзи Фей Макуин знаеше много по-добре от нея къде и какви материали има из кораба — освен това имаше повече ръце, с които можеше да върши няколко неща едновременно. Но Муун помагаше и на двете — миеше, поставяше маските и ръкавиците, подаваше скалпели и другите инструменти.

Не изтече много кръв, когато Сю-линг сръчно смъкна част от обръснатата кожа от главата на Сорк над слепоочието, нито когато започна да разрязва самия череп, сред неприятната, остра миризма на обгорена кост. Муун мимоходом отбеляза този факт, после го изхвърли от съзнанието си. Бореха се за човешки живот и чувствата трябваше да бъдат забравени. Тя виждаше, че състоянието на Сорк Куинтеро е критично. Дишаше някак особено, с полуотворени, но невиждащи очи. Без незабавна хирургическа намеса щеше да умре, бе казала Сю-линг преди да си сложи контролния диск.

На Муун Бъндиран й беше изключително интересно. Никога не бе виждала човек, вършещ нещо с контролен диск в главата си. С ъгълчето на очите си тя любопитно поглеждаше маскираното лице на хирурга. Нима тази висока жена, която пробиваше и режеше черепа на своя любовник — или по-точно бивш любовник — беше приятелката й Сю-линг Куонг? Като знаеше за връзката им, стана й някак чудно, че сега тя разрязва безпомощната плът и кости на Сорк Куинтеро, и то под контрола на диска. Жената не приличаше на себе си с това боне и хирургическата маска. Дори гласът й беше някак несвойствен.

— Попий — сухо нареди Сю-линг и Дейзи Фей, хванала с две от пипалата си гъргорещата стъклена тръбичка, незабавно я насочи към отвора в черепа на Сорк, откъдето бе избликнала кръвта, пречеща на Сю-линг да вижда, като в същото време се държеше здраво за масата с друга двойка пипала. — Внимателно! — предупреди Сю-линг. — Не докосвай мозъка!

Дейзи Фей внимаваше. Муун също, когато подаваше скалпел или тампон. Внимателна както винаги… И отново започваше да потъва в мечти. Бе почти като да оперираш тавър! Не беше невъзможно…

Не би било невъзможно наистина, ако се съгласеше да направи това, което бе направила Сю-линг, и позволи да й отворят черепа, за да й имплантират чип, както Сю-линг бе отворила този на Сорк с бръмчащата малка дрелка…

Девойката неволно потръпна и усети предупредителния поглед на Сю-линг.

Колко продължи операцията, Муун не разбра — може би часове. Беше толкова възбудена, че изгуби представа за времето… но ето че всичко свърши.

— Ще оставим черепа отворен — реши хирургът. — Може да се наложи да влизаме пак. Но ще зашием скалпа.

И когато бинтът скри горната част на черепа на Сорк и Дейзи Фей изключително внимателно прикрепи нещо като каска отгоре, за да го предпази от случайно натъртване, а Муун сложи инструментите в стерилизатора, хирургът се изправи и обяви:

— Състоянието му е стабилно. Засега е добре, но онзи съсирек беше на много опасно място; ако се образува нов, ще стане лошо. Ще го наблюдаваме известно време.

След това хирургът вдигна ръка към тила си, за да извади диска. Като направи това, Сю-линг премигна и залитна, но бързо дойде на себе си.

После се огледа учудено.

— Е? — попита тя, потривайки от внезапна болка главата си. — Свърши ли операцията? Как е Сорк? Справих ли се?

 

 

Оставиха Кайри да дежури при Сорк, като го предупредиха да извика Сю-линг при най-малката промяна в състоянието му. Лекарката отиде да си почине. Докато оперираше, бе напълно забравила големите проблеми на „Златната кошута“. За Муун Бъндиран те също не представляваха непосредствена грижа. След операцията тя се изми с уморени движения, без да престава да се чуди защо, след като бе изтекло толкова малко кръв, ръцете и престилката й бяха целите изпоцапани. През цялото време бе наблюдавала Трейл, излегнат като куче на пода зад нея. Тя се обърна и го погледна, но той не реагира.

— Трейл? По-добре ли се чувствуваш?

Тавърът не вдигаше глава. Отговори с нисък и измъчен глас.

— Песничките тук не са щастливи, Муун. Нараняват ме.

— Как те нараняват, Трейл?

Но колкото и да настояваше, той не й обясни. Когато търпението й се изчерпи и тръгна към контролната зала, тавърът се надигна и апатично я последва.

Приближи се Дейзи Фей.

— Има новини, Муун — каза жената робот с усмихнато лице на корема. Беше плаха, по-скоро изпълнена с надежда, отколкото с увереност усмивка. Но все пак беше усмивка, а Муун Бъндиран бе започнала да забравя, че съществуват неща, които могат да те накарат да се засмееш. — Тук не е толкова лошо, колкото си мислехме! Има звезди. Просто не сме ги видели.

Малкия размаха неодобрително ръце.

— Не знаем още дали са звезди — изграчи той. — Но са небесни тела, така е.

— И то огромни — намеси се Крейк с повече недоумяващ, отколкото враждебен тон. На Муун не й бе трудно да се досети, че се е появила в разгара на нов спор, както обикновено на този кораб. — Покажи й, Марко!

— Слушам, Франсис! — отзова се Марко Рамос и занатиска бутоните. — Осъществихме систематично претърсване, Муун. В оптическите честоти не уловихме нищо, но когато превключихме на инфрачервените… виж!

Веднага щом Марко направи превключването, екраните се изпъстриха с точици светлина. На Муун това й заприлича на нормално небе, макар и малко бедничко — нямаше ги онези гъсти като рибни пасажи облаци от звезди в тяхната вселена, нито онзи ярък нощен небосвод над ранчото; беше като небето над града, където градските светлини поглъщат звездите.

— Можем да ги видим по-подробно, ако увеличим изображението — обясни Марко, — но светят много бледо. Излъчват само слаба топлина, но поне ги има.

— Сигурно са звезди — уверено каза Крейк. — Това вероятно е стара вселена и звездите са почти мъртви.

— Или са кафяви джуджета — предположи Марко, — макар да не виждам как биха могли да съществуват при липсата на няколко наистина големи и ярки между тях. А в лекциите не мога да открия никаква полезна информация за кафявите джуджета.

— Увеличи изображението. Дай да ги разгледаме отблизо — нареди Крейк.

Образите върху екрана се издуха и деформираха, след като Марко придвижи сектора на увеличение по огромното, тъмно небе. Все едно, помисли си Муун, някакъв късоглед читател мести лупа над печатната страница. Но усилията на Марко бяха почти безрезултатни. И при най-голямо увеличение обектите си останаха малки петънца от топлина в мразовития мрак на вселенската глъбина.

— Това е всичко. Само топлина — каза Марко, наведен над пулта. — Не мога да получа нищо друго, капитане. Нито оптически, нито ултравиолетови, нито радиочестоти — нищо, освен нискотемпературна топлина.

— Озадачаващо — изграчи смутено Малкия. — Не сме срещали подобни обекти преди, с изключение на…

— На какво? — попита Крейк.

— Сътрудникът иска да каже, че съществуват само разкази за подобни тела — намеси се Върховния Буревестник. — От стари времена. Недокументирани. Безполезни.

Крейк го изгледа втренчено.

— Ако има нещо, искам да го узная — каза той. Малкия измърмори нещо в ухото на по-едрата Костенурка, но Върховния само махна с лапа в знак на несъгласие.

— Неуместно. По-важното е — изкряка Костенурката — какво ще ни каже тавърът по този въпрос.

Крейк се обърна към Муун Бъндиран.

— Добър въпрос. Е, Муун?

Девойката от Ню Мексико разтревожено поклати глава.

— Трейл мълчи, капитан Крейк. Все още се чувствува зле.

— Изглежда ми здрав!

И наистина, острите като игли рога отново сияеха, макар и приглушено, във всички цветове на дъгата, но огромните синьовиолетови очи бяха замъглени.

— Заради песните му — обади се Муун. — Ако го разбирам правилно, сега те са по-различни; такива досега не е чувал. Те са му… отвратителни. И заглушават истинските.

— Това не е достатъчно, Муун — ядоса се Крейк. — За сегашното ни положение е виновен само той! Ако не беше се намесил, щяхме още да сме си в нашата вселена!

— Не зависи от мен, капитане. Нито от Трейл. Нещо в тази вселена му причинява болка. Казва, че песничките са злонамерени и че заглушават добрите. — Тя погледна тавъра с тъжни очи. — Капитане? Няма ли начин да се върнем у дома, дори без помощта на Трейл?

Крейк подръпна брадата си.

— Не виждам как да стане.

— Няма ли никакъв шанс?

Крейк я погледна със съчувствие.

— О — рече той, опитвайки се да смекчи удара който не можеше да бъде избегнат. — Винаги има шанс. Но съдбата е против нас. Ако правилно съм разбрал онези древни учени, то съществуват много вселени, може би безброй.

— Но не можем вечно да скитаме от една в друга!

— Муун — отвърна търпеливо Крейк. — Аз не знам как да се измъкнем от тази, камо ли… Ако Трейл ни посочи някакъв път, с малко късмет може би ще открием друг проход на дървояди. Но дори и това да стане, откъде да знаем в кой свят ще ни изведе? Моето предположение е, че ще ни отведе още по-далеч от Земята, а не по-близо. При този безкраен брой възможности — и всичките неподходящи, с изключение на една — каква е вероятността да улучим пътя за вкъщи?

Настъпи мълчание, после Дейзи Фей каза:

— Поне все още сме живи.

— Да, можеше да бъде и още по-зле — подкрепи я Марко.

— В какъв смисъл? — попита Муун.

— Ами в такъв, че тази вселена поне не ни унищожи с един замах. Слушах доста от онези лекции, а в тях се говори за всякакви и най-различни вселени, където физическите закони са твърде различни от нашите.

Крейк го слушаше с любопитство.

— Да?

— Ами, както казва Дейзи Фей, тук поне сме живи. А какво щеше да стане, ако бяхме влетели в някоя от онези, където животът — животът от нашия вид — е невъзможен? Където законите, позволяващи образуването на атома и протичането на химическите реакции, не важат, така че да не сме в състояние да ядем, да дишаме или смиламе храната? Или пък да се озовем във вселена, където физическите константи случайно са малко по-различни, така че да липсват звезди или да са се образували и угаснали отдавна, преди животът да е имал време да еволюира?

— Тогава не можем ли просто да преминем в друга вселена? — предложи Муун.

— Откъде? Как бихме могли да направим това, ако тук никога не е имало звезди? Без звезди е невъзможно да има черни дупки. Или проходи на дървояди.

Костенурките слушаха смутено. Крейк им хвърли бърз поглед и отново се обърна към Марко Рамос.

— Мисля, че схващам за какво говориш. Но в такъв случай, ако няма проходи, не би било възможно да влезем в тази вселена, не е ли така?

Марко се замисли.

— Така е. Но ако все пак е имало някаква друга значителна промяна в основните физически закони? Нещо, което да е променило силите на сцепление между атомите, например, така че просто да се разпаднем веднага щом навлезем в такава вселена.

— Тоест — вметна Крейк, — искаш да кажеш, че има реална опасност за нас всеки път, когато преминаваме през някой от проходите? Че следващата вселена, в която влетим, може да ни унищожи?

— Така се говори в лекциите, капитане — потвърди Марко. — Разбира се, това може и да не е вярно.

Крейк му се усмихна кисело. Нямаше какво да каже. Ако лекциите лъжеха, надеждите им почти се стопяваха; а и сега, когато Трейл не можеше да помогне с нищо, те бяха направо нищожни.

Марко се обърна мълчаливо към пулта и продължи претърсването, сектор след сектор по изпъстреното небе. Дейзи Фей се размърда.

— Ще ида да сменя Кайри — каза тя. — И той има нужда от почивка.

Крейк й кимна разсеяно. Почти бе забравил за Сорк, който лежеше полумъртъв само на няколко десетки метра; бе почти забравил и за Сю-линг Куонг. Искаше му се тя да се събуди по-скоро и да си поговорят насаме. Имаше неща, които трябваше да си кажат, помисли си той.

Макар Франсис Крейк да знаеше, че представите му за морал датират отпреди няколко века, той беше наясно, че дори в Ню Мексико през 1944 г. това, че един мъж и една жена са спали заедно веднъж, не означаваше непременно, че са длъжни да се считат обвързани по някакъв начин (макар че тогава и там това бе почти така). Сю-линг Куонг не му дължеше нищо, каза си той. Но после отхвърли тази мисъл, почувствувал, че му се полага поне един приятелски поглед или две-три думи. Както с Маделин на времето: дни, изпълнени с прекрасната им тайна; благоприличие на обществените места и всяка вечер — по няколко часа блаженство насаме. Така и трябваше да бъде. А тази жена дори не желае да го погледне в очите…

Той ядосано почеса острата си брада и като насън чу гласа на Марко, който го викаше за втори път.

— Какво каза? — премигна Крейк.

— Казах да погледнеш екрана, капитане. Локализирах обект, който не е много далеч.

Костенурките възбудено бъбреха помежду си. Всички се обърнаха да видят откритието на Марко. Струваше си. Не беше петънце светлина, а истински диск с големината на ябълка — кълбо, което изпускаше смътно червеникаво сияние като жарава.

— Какво е това? — попита Крейк.

— Не знам, но каквото и да е, е сравнително близо — повтори Марко. — Ние, разбира се, не знаем каква е истинската му големина. Но ако беше нормална звезда, нямаше да имаме подобна острота на образа при каквото и да е разстояние, надхвърлящо една-две светлинни години.

Крейк се огледа.

— Жалко, че го няма Сорк. Някакви предложения и мнения за обекта? — обърна се към всички той.

— Възможно е… — започна Малкия, но Големия Брат го прекъсна.

— Подобни обекти не са ни известни — изграчи Върховния, вперил властен поглед в другата Костенурка. — Подобна звезда не е вписвана в аналите на Братството. Напълно непознат обект.

Малкия отвори човка, за да заговори отново, но размисли и безпомощно махна с ръка.

Крейк озадачено изгледа Костенурките, но Марко отново привлече вниманието му.

— Можем да се приближим, капитане. И да разберем каква е работата.

— И каква полза? Просто за да задоволим любопитството ти, или смяташ, че така по-лесно ще намерим пътя за дома?

— Капитане, не знам изобщо дали нещо ще ни помогне да намерим обратния път, тъй че защо да не хвърлим един поглед?

Крейк въздъхна и се огледа. После кимна.

— Давай — заповяда той.

 

 

Вълновото задвижване направо стопяваше разстоянията. Пътуването до мрачно проблясващия въглен щеше да им отнеме не повече от няколко часа — нищо, в сравнение с милиардите светлинни години, които вече бяха пропътували само за няколко дни.

Крейк си помисли, че няма да е лошо да поспи малко, после отхвърли идеята — имаше да решава толкова много проблеми. Костенурките отново се оттеглиха на съвещание. Кайри се мярна за малко, после отиде да си легне. Сю-линг пристигна, триейки очи. Беше минала да нагледа Сорк Куинтеро.

— Как е той? — веднага попита Муун Бъндиран.

— Още е в безсъзнание — отвърна Сю-линг, — но дава признаци на живот. Мисля, че ще се оправи.

— Трейл и аз ще постоим при него — предложи Муун.

— Добре — каза Марко. — Тъкмо с Дейзи Фей ще идем да хапнем.

— Да ви приготвя ли нещо? — предложи Сю-линг и посочи към печката.

— О, не, ще се нахраним в кабината на Дейзи Фей — отвърна Марко.

Но не каза защо. А причините бяха две. Първо: нито той, нито Дейзи Фей обичаха да се хранят в присъствието на спътниците си. И второ — просто му се струваше, че Крейк иска да остане насаме със Сю-линг Куонг.

Марко насочи и двете си очи към лекарката. Сю-линг изглеждаше направо изтощена — може би от операцията, а може би от нещо друго, помисли си Марко. Той не знаеше какво точно става между Сю-линг и капитана, но започваше да се досеща. Очевидно не беше нещо много приятно. Все едно, каквото и да се случеше, той щеше неизменно да бъде на страната на капитана. Зачуди се какво да каже, за да го отвлече от мрачните мисли. После лицето на корема му се усмихна унило, тъй като единственото, за което се сети, не бе никак утешително. Но все пак го изрече:

— Не забравяй за припасите, Франсис.

И излезе.

Сю-линг го проследи с поглед.

— Какво искаше да каже?

Крейк потри твърдата си къса брада.

— Докато търсехме хирургическите материали, Марко забеляза, че храната ни започва да намалява. Костенурките не ни заредиха с достатъчно запаси, а ние сме много и никой не е очаквал, че пътешествието ни ще трае вечно.

— Струва ми се, че Върховния обеща да се погрижи за това.

— И аз така си мислех. Ако бях подозрителен по природа, щях да си помисля, че на Костенурките ще им достави огромно удоволствие да ни гледат как измираме от глад — тогава корабът ще бъде изцяло техен. Те ядат почти всичко — не биха се отказали дори от тия метални прегради, ако се наложи. Но според мен всъщност и те не са очаквали чак толкова дълго пътуване. — Той си пое дълбоко дъх и я погледна в очите. — Какво става, Сю-линг?

Тя не отговори веднага.

— Нищо, за което да се обвиняваш — каза най-накрая. — Грешката беше моя.

— По дяволите! Това, което стана, не беше грешка! Ти не си омъжена за Сорк Куинтеро!…

Сю-линг се усмихна. Но тъжно.

— Или за Кайри…

Крейк сърдито тръсна глава.

— Не ме е грижа с колко мъже си спала. Не си задължена на никого от тях, Сю-линг!

— Грешиш, Франсис. Обичам ги, а това не е маловажно задължение, не е ли така?

Не можеше да не попита, макар да знаеше, че ще съжалява за думите си.

— Ако го чувствуваш така, тогава защо легна с мен?

— Да. Тъкмо там ми е грешката. — Този път в усмивката й покрай тъгата се прокрадна и неподправена веселост. — Не съм казвала, че понякога не ме побъркват. Сорк! Половината от времето, когато сме заедно, се чудя какво не ми е наред, та се оставям да ме командва, да търпя пиянските му истории и лошия му нрав. А Кайри… хм, той пък е толкова пасивен! Понякога да бъдеш с него е почти като да си сам. Но… е, там е работата. Не мога да си представя живота си, без когото и да е от двамата.

— А аз?

Тя го погледна нежно и с искрено съчувствие.

— Харесвам те много, Франсис. Но как да ти кажа, не мога да те обикна.

 

 

Когато наближи момента да изключат вълновото задвижване, почти целият екипаж се събра в контролната зала, с изключение на братята Куинтеро — Сорк все още в безсъзнание, а Кайри — при него.

Крейк погледна към бавно уголемяващия се на екрана охров диск и се обърна към Муун Бъндиран.

— След като задоволим любопитството си, най-добре ще е да се махаме оттук. Ще бъде ли твоят тавър в състояние да ни помогне?

— С удоволствие, стига да можеше, Франсис — сериозно отговори Муун. Тя протегна ръка и погали Трейл който отново се бе свил на пода край нея. — Не знам какво му става. Вече не чува истинските песни, а нещо друго, което му причинява мъка.

— Какво е то? — попита Крейк.

— Не казва — отговори почти разплакана Муун. — Нещо като гняв и болка едновременно. Като че някой не спира да крещи в ухото му.

— Горкото животно — каза Сю-линг, но някак разсеяно и с умислено лице.

Муун я загледа съсредоточено, питайки се какво ли се е случило през изминалите няколко часа. Ако между нея и Франсис Крейк имаше нещо, то очевидно не вървеше добре. Муун виждаше, че капитанът външно се владее, но отвътре кипи; какво ли не би дала, за да надникне в душата на Сю-линг. Като лекар, по време на операцията Сю-линг бе така уверена и добра — направо като робот, — а сега, като обикновена жена, изглеждаше толкова уязвима.

Разбира се, сега тя си бе просто тя, а не марионетката, управлявана от диска на Костенурките.

Муун Бъндиран не изпитваше ревност. Бе приела с цялото си сърце тази жена, от която се възхищаваше. Каквото и да я тревожеше, Муун бе готова да й помогне. Когато Сю-линг мина покрай нея, тя неволно протегна ръка и я докосна. Сю-линг я изгледа смръщено, и Муун, търсейки някакво оправдание, каза:

— Беше направо чудесна в операционната. Аз… аз ти завиждам. Така искам да стана хирург!

Сю-линг я гледа продължително с невиждащи очи. После погледът и се фокусира и тя се усмихна.

— Щом е така, стани!

— Да, но… не искам да… ами… — смотолеви Муун.

— Да бъдеш „меми“ като мен? — отгатна Сю-линг и лицето й отново се помрачи. Но само за миг. — Но аз бях лекар още преди това. Можеш да учиш. Още си млада. Можеш да започнеш още сега, ако искаш. Нося някои учебници по медицина и ще се радвам да ти помагам.

Муун грейна в усмивка:

— Наистина ли? — Но изведнъж се сети за тавъра, който я гледаше кротко, легнал в краката й под пулта за управление. — А какво ще стане с Трейл? Ако се върнем на Земята и ако постъпя в медицински факултет?…

И млъкна, защото изведнъж си даде сметка колко голямо беше това „ако“.

 

 

Когато изключваха вълновото задвижване, вече достатъчно близо до странното, мрачно сияещо тяло — на Муун й се стори, че усеща топлината му, — Кайри Куинтеро влезе в залата.

— Сорк спи — докладва той. — Може ли за малко да остане сам, а аз да понаблюдавам какво става?

— Абсурд! — отсече Сю-линг, но после предложи компромисно решение. В помещението, където бяха направили операцията, тъй и тъй липсваше специално болнично обзавеждане; тогава защо да не го донесат в контролната зала? Тук винаги щеше да има кой да го наглежда — но задължително, каза тя. Всички се съгласиха. Все още в безсъзнание, изхъркващ от време на време, Сорк бе пренесен и положен върху койка в залата.

При тласъка от превключването той не се и помръдна. Сю-линг без нужда заоправя чаршафа, метнат отгоре му — просто за да върши нещо. Това не съм аз, помисли си тя. И съвсем не можа да се познае, като осъзна, че плаче. Не разбираше каква е причината за тези неочаквани и бавни, но неспиращи сълзи, които се стичаха по бузите й. Това никак не й се хареса, защото беше признак на слабост. Постара се никой да не забележи. Но плачеше, и това бе факт.

Никой не разбра, тъй като всички бяха вперили погледи в екрана, погълнати от опитите си да си обяснят какво виждат с помощта на многобройните сензори на кораба.

Докато ги гледаше скупчени там, една мисъл порази Сю-линг: необяснимо защо всички изглеждаха… хм… изглеждаха още веднъж живи. Това бе първата дума, която и дойде наум. Отчаянието, попарило ги в загиващата вселена, се бе изпарило. Какво безумие, помисли си тя. Не бяха нито сантиметър по-близо до Земята или дори до някакъв що-годе обитаем свят.

Но даже и Костенурките вирнаха глави, когато Марко посочи с няколко пипала грамадния червен въглен, запълнил половината небе.

— Капитане — викна той. — Ще опитам с оптическите честоти.

— Действувай! — съгласи се Крейк.

И екранът се промени. Мъничките светлинки на далечните галактики се появиха отново. Червеният диск изчезна. От него не остана нищо, освен някаква сянка, която затъмни част от далечните мъгляви спирали.

— Все още липсва видима светлина — докладва със задоволство Марко. — Тази звезда излъчва само в инфрачервения сектор. Затова не виждаме нищо.

— Това не е звезда — отсече Върховния Буревестник. Крейк го погледна с любопитство. Костенурката неспокойно барабанеше с нокти по нагръдника на черупката си, а Малкия нервно шаваше до него.

— Знаете ли нещо, което не ни е известно? — попита ги Крейк.

— Знае се само, че това не може да е звезда — отговори Върховния.

— Подобни обекти вече не съществуват — допълни Малкия.

— Какво искате да кажете с това „вече“? И какво е тогава, щом не е звезда?

Отговорът дойде откъм Марко Рамос.

— Франсис, според мен обектът е изкуствен.

Костенурките изграчиха, а Дейзи Фей, внезапно развълнувана, извика:

— Ей! Да! Точно така. В записите имаше нещо по въпроса!

— Правилно, Дейзи Фей — възкликна Марко, а лицето от екрана закима енергично. — Беше само споменато мимоходом, но аз го запомних, защото бе едва ли не единственото от всичките приказки на професорите, което ми се стори, че проумявам. Един от тях твърдеше, че дадена високоразвита цивилизация ще има нужда от огромно количество енергия, за да поддържа съществуването си, и най-доброто решение на проблема би било да се улови цялата енергия на някоя звезда!

— Как? — попита Крейк.

— Като се загради с нещо като стена! — извика Марко. — Звездата остава вътре, без нито грам от енергията й да се разпилее в пространството. Единственото, което би могло да се промъкне през стената, е ниската остатъчна радиация — всъщност просто топлина! — след използването на интензивната за… един бог знае за какво.

Крейк впери очи в зловещата тъмна сянка.

— Искаш да кажеш, че това е просто куха черупка? Със звезда вътре?

Марко сви рамене.

— Какво друго би могло да бъде?

— И всички останали са като тази! — развълнувано извика Дейзи Фей. — Помните ли колко много бяха на екрана? Милиони, капитане, може би милиарди! Цяла галактика — или милиарди галактики! — които са били населени и завзети, и всяка една звезда от тях е била превърната в жива машина, която да служи на… на някого, капитане!

Крейк поклати глава и посочи светлинките извън сянката.

— А тези галактики?

Марко махна с пипало — един вид сви рамене.

— Не знам, капитане. Може би още не са колонизирани. Малко вероятно, струва ми се. Може би просто са толкова отдалечени, че светлината им само показва състоянието им преди тези… хора… да са решили да ги колонизират.

Сю-линг почувствува, че главата й се замайва по-силно отколкото при включването на вълновото задвижване.

— Извинявай, Марко — започна тя. — Това означава ли, че… ти говориш за цяла вселена, населена от една-единствена високоразвита цивилизация?

— Защо не? — отговори Марко с потръпващи от вълнение пипала. — О, капитане! Това е чудесно откритие!

Дори и Сю-линг бе обхваната от всеобщото вълнение — сякаш надеждата отново се бе върнала. Костенурките оживено грачиха помежду си известно време, после Върховния Буревестник включи транспозера си.

— Нужна е голяма предпазливост, когато си имаме работа с напреднали цивилизации — каза той и Сю-линг с учудване забеляза, че Костенурката е някак нервна.

— Ами ако ни помогнат да се върнем на Земята? — обади се Муун. — А защо да не помогнат и на вас?

Още едно кратко съвещание, последвано от думите на голямата Костенурка:

— Настояваме за предпазливост, въпреки това.

— Искаме само да проверим дали ще можем да разговаряме с тях — успокои ги Крейк, — тоест, ако те изобщо съществуват.

— Точно така! — извика Марко Рамос сред възгласите на останалите, внезапно заглушени от гласа на Кайри Куинтеро.

— Чакайте! — сряза ги той. — Има още нещо, за което първо искам да поговоря с Костенурките.

Крейк вече бе отворил уста, за да даде заповед за осъществяване на контакт. Кайри? Който никога не повишаваше глас и въобще говореше малко? Всички мълчаха в недоумение. Накрая Дейзи Фей наруши тишината.

— За какво, Кайри?

Кайри се обърна и погледна Върховния Буревестник.

— Преди да пострада, брат ми искаше да те попита нещо. Тъй като той не е в състояние да го направи сега, ще го направя аз. Искам да знам — преди да продължим — дали всичките ви онези приказки бяха искрени.

Върховния Буревестник помълча, втренчил се в Кайри.

— Ние винаги сме искрени — твърдо отговори той. — Какво по-точно имаш предвид?

— Ти каза — настоя Кайри, — че вие Костенурките не сте били прави, когато сте задушили земната наука. Това само приказки ли бяха или възнамерявате да направите нещо по въпроса? Ако някога се измъкнем оттук, ще промените ли отношението си?

Голямата Костенурка се поколеба, после се обърна към Малкия. Последва шумно, нечленоразделно грачене, придружено от оживено ръкомахане; накрая Върховния Буревестник отново включи транспозера си.

— Тези въпроси не са от компетенцията само на един Брат. Единствено цялото Братство може да вземе решение.

— Това е истина — обади се като ехо Малкия. — Трябва да се решава от всички.

— Но — продължи Върховния Буревестник, — ако успеем да намерим нова Майка…

Те се спогледаха заговорнически.

— Тогава — започна Малкия, — единият от нас може да стане новият съпруг. И ще бъде по-различно, тъй като на съпруга на Майката думата му тежи.

— Но само единият от нас — уточни Върховния Буревестник, втренчил и двете си очи в Малкия. Кайри се засмя.

— Не е лошо — каза той. — Поне засега. Добре. Действувай, капитан Крейк.

Крейк отвори уста да пита нещо, после се отказа и сви рамене.

— Отлично — каза той. — Значи всички сме съгласни? Трябва да намерим начин да се свържем с тези хора… ако има такива в тези звездни черупки.

— Според мен няма да е необходимо — намеси се Марко Рамос.

Крейк се намръщи.

— Защо?

— Ако са толкова високо развити — обясни Марко, — колкото предполагаме, не може да нямат някакви уреди за следене на околното пространство, нали? А те не биха пропуснали фазовото изместване на един кораб, прекратяващ вълновото си задвижване. Не — каза той спокойно. — Мисля, че вече сме обявили присъствието си.

— Тогава защо не отговарят?

Марко разпери ръце.

— Времето, Франсис. Времето, необходимо на сигнала да стигне до тях. В края на краищата, намираме се на поне неколкостотин милиона километра от обекта — колко прави това изчислено по скоростта на светлината? Десет минути? Значи само за да ни открият, ще им са нужни десетина минути — завърши той и лъчезарно се усмихна на всички. — А ние сме тук от горе-долу толкова.

— Значи според теб — включи се Крейк, успявайки да бъде любезен, — трябва да си седим тук и да чакаме да дойдат?

Марко не отговори.

Най-неочаквано тавърът измуча. Сграбчи рогата си, внезапно засияли ярко и замята огромната си глава насам-натам като в агония.

— Трейл чува нещо! Нещо лошо! — извика Муун. На екрана избухна зелена светлина. И още веднъж. После пак и пак… Около периферията на огромната тъмна черупка заблестяха вече десетина.

— Мисля, че ни откриха — сдържано отбеляза Дейзи Фей. — Това не е ли сигнал от вълнов кораб?

Тогава се разнесе ужасеният писък на Върховния Буревестник.

— Направихме фатална грешка! — истерично изграчи той. После рязко изключи траснпозера си и се наведе над контролния пулт, грубо избутвайки Марко, и започна трескаво да натиска бутоните.

Около зелените светлини се очертаха злокобно пулсиращи, като предупредителен сигнал, червени пръстени. Двете Костенурки закрещяха ужасени.

— Включете проклетите си транспозери! — изрева Крейк, но още преди да го направят, Сю-линг разбра една от думите, повтаряна отново и отново от обезумелите Костенурки:

— Ш’шрейн! Ш’шрейн!