Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Певците на времето (35)

18.

Първата мисъл на Крейк бе да се втурне след извънземните машини („мисъл“ бе твърде цивилизовано понятие за това, което той чувствуваше: атавистичния нагон на нападнатия и разярен мъжкар), но се спря. Не от страх, макар да бе сигурен, че нападението над тези машини-убийци, които бяха умъртвили някои от членовете на екипажа му, няма да има никакъв резултат освен собствената му гибел. В контролната зала го задържаха по-важни грижи.

Нищо вече не можеше да се направи за Върховния Буревестник. Малкия клечеше сред зловонните останки от своя Голям Брат и унило си мърмореше нещо, докато налудничаво събираше и подреждаше късчетата от тялото му, сякаш така щеше да го възкреси. Но Кайри Куинтеро…

Кайри не бе мъртъв. Не съвсем.

— Сърцето му бие — извика Муун Бъндиран, коленичила на пода и положила обгорената глава на Кайри в скута си. Крейк хвърли мрачен поглед към коридора, после коленичи до нея.

Да, в основата на шията наистина се долавяше пулс — слаб, но равномерен.

— Дръж се — каза Крейк не толкова на Муун, колкото на самия Кайри.

Докато тя почистваше овъгленото място, стараейки се да отбягва миризмата на изгорено, Крейк смъкна ризата и колана си. С ризата уви раната на мястото на ръката и рамото на Кайри и я пристегна с колана. Кръвта шуртеше като фонтан и почти веднага се просмука през импровизираната превръзка, но постепенно намаля. Ще го убие по-скоро раната на главата, помисли си Крейк, чудейки се как това още не е станало.

Откъм коридора се чу шум и той вдигна глава. Беше Марко. Крещеше нещо, но странно — по-скоро сърдито, отколкото уплашено или от болка. Крейк изруга.

— Стой при Кайри — каза той на Муун Бъндиран. — Аз трябва да тръгна след тях…

Когато се опита да се изправи, тавърът стана, приближи се и внимателно, но настойчиво го натисна надолу. После измърмори нещо неразбираемо.

— Кажи му да ме пусне, Муун! — викна Крейк.

Но тя не го чу, защото слушаше какво й говори Трейл.

— Не, Франсис. Трейл казва, че можеш да останеш тук. Всичко е наред, казва.

— Наред? — избухна Крейк, вперил гневен поглед в тавъра.

Той наведе грамадната си глава срещу Крейк. Очите му светеха, а рогата сияеха още по-ярко от тях. Главата бавно се заклати насам-натам и тавърът отново проговори.

— Казва, че с Марко няма да се случи нищо лошо. Ш’шрейн са смутени — мислят ги за машини като тях самите.

— Какво значение има това? И откъде, по дяволите, Трейл знае?

— Знае, Франсис — убедено отвърна девойката. — И… о, Франсис! Казва още нещо. Не го разбирам съвсем, но като че говори за помощ!

— Помощ? За бога, да! Бих се молил и за помощ, ако знаех на кого!

— Не, Франсис, не е така. Той казва, че помощта идва.

Крейк се обърна и я погледна.

— Е, откъде, по дяволите, ще се вземе тази помощ тук? — попита той… и загуби равновесие, когато тавърът внезапно го пусна и се изправи.

Крейк с изумление и боязън гледаше огромната фигура на Трейл. Нещо ставаше с животното. Тавърът отметна назад огромната си глава и вдигна силните си ръце към небето. Дълбоко в гърлото му нещо заклокочи, като сдържаното ръмжене на лъв. Изведнъж Трейл като че стана по-едър отпреди. Острите като игли рога едва ли не пращяха от огъня вътре в тях, а по повърхността им се гонеха златисти и синьобели отблясъци.

После наведе глава и ги изгледа. Нямаше и следа от досегашната покорност. Стоеше гордо изправен в цял ръст, и само очите му бяха все още кротки и добри.

— Помощта идва оф мен, Франсис Грейк — каза той с глас, който капитанът никога не бе чувал да излиза от устата на тавъра.

 

 

Крейк едва не изпусна колана, благодарение на който животът все още не бе напуснал Кайри Куинтеро. Тавърът протегна лапа, сложи я върху ръката на Крейк и двамата заедно стегнаха превръзката.

— Не се здрахувай — произнесе дълбокият, сърдечен глас на английски. На съвършен английски, доколкото позволяваха устните и гърлото на тавъра. Някои от съгласните бяха малко провлечени, а гласните бяха малко по-закръглени и плавни, отколкото в човешкия говор, но думите бяха съвършено отчетливи. — Оф дълго време слушаме песента на този тавър — обяви гласът, — и ще ви се помогне.

Малкия вдигна жълточервените си уплашени очи от купчината остатъци от неговия Голям Брат. Муун Бъндиран сложи длан пред устата си.

— Кой си ти? — изхлипа тя. — Ти не си Трейл!

Големите очи се сведоха благо към нея.

— Трейл е в мен, и никога не фи е напускал — произнесе гласът. — Всичко ще се опрафи.

Откъм коридора отново се дочу шум. Огромната глава се повдигна и рогата се насочиха към входа на залата. После тавърът отново погледна надолу. Пусна ръката на Крейк и внимателно сложи лапата си в основата на шията на Кайри. Рогата проблеснаха за миг.

— Има време — каза той, — но Кайри Куинтеро трябфа да получи помощ незабавно. Франсис Грейк, вдигни го. Занеси го при Сю-линг Куонг. Сътруднико, помогни му.

Муун се разплака.

— Но онези Ш’шрейн са там отвън!

Голямата глава кимна успокояващо.

— Ш’шрейн — рече приятният глас с лека отсянка от тъга, — повече няма да се фърнат тук. Да тръгваме.

Предишният Трейл се обърна и с гъвкави и бързи движения се упъти към изхода. Островърхите рога грееха така ярко, че чак хвърляха бледи и подвижни отблясъци по стените на коридора.

Нямаше начин да не се подчинят на заповедите му. Малкия пусна долу късчетата от тялото на Върховния Буревестник, които бе събрал. Двамата с Крейк повдигнаха безжизнения Кайри Куинтеро и тръгнаха след тавъра, следвани от Муун Бъндиран.

Шокът бе лишил Франсис Крейк от всякакво въображение. Той не оспори заповедите. Дори не се запита накъде ги води съществото в образа на тавъра, нито пък какво ще намерят там, когато стигнат. Беше му все едно…

И въпреки това, щом пристъпи в коридора, зяпна от почуда.

Жестоките, зли машини убийци Ш’шрейн стояха в редица до стената като статуи. Без да мърдат или заплашват. Безмълвни. Пипалата им висяха неподвижни, като замръзнали. Очите им не проследиха тавъра, докато той минаваше край тях, без да ги удостои дори с поглед.

Марко беше там. Жив! Виж ти! Той се отдръпна встрани, за да даде път на Трейл, който отмина, мърморейки напевно и успокоително. Марко въртеше недоумяващо очи; по лицето на корема му се четеше изумление. После ги насочи към капитана.

— Франсис — попита той, — какво става? Тези същества се канеха да ни избият… и изведнъж просто се вкамениха!

Крейк дори не направи опит да му отговаря.

— Помогни ни да пренесем Кайри — нареди той. Роботът човек въздъхна тежко при вида на раните. Той се завтече да изпълни заповедта, но все пак не можа да се сдържи и попита:

— Но какво е станало с Трейл?

— Ще ти обясним по-късно — обеща Крейк, без да си вярва, че ще удържи на думата си.

Трейл стоеше на прага на операционната и говореше с хората вътре. Дейзи Фей промуши червеното си закръглено тяло покрай него и огледа коридора.

— О, небеса! — извика тя. — Какво е станало с Кайри?

Тя се отстрани от пътя на носачите, които го внесоха в помещението.

— Трябва да му помогнеш, Дейзи Фей Макуин — обърна се към нея съществото, въплътило се в Трейл с плътния си, вдъхващ доверие глас. — Ти, Сю-линг Куонг, ще направиш какфото е нужно.

Сю-линг вдигна глава от операционната маса, където лежеше Сорк; под въздействието на контролния диск лицето й бе напълно безизразно.

— Разбира се — отговори тя. В гласа й нямаше нито изненада, нито съмнение.

Сложиха Кайри на операционната маса до брат му. Сю-линг се приведе и с каменно лице методично заразглежда раните.

— Всички вие ще й помагате в тофа — каза Трейл и посочи с трипръстата си лапа Крейк, екипажа му и Костенурката — с изключение на Муун Бъндиран. Тя ще дойде с мен.

Муун се дръпна назад.

— Но Ш’шрейн са там отвън — проплака тя.

Тавърът наведе глава и добродушно я погледна.

— Да, Ш’шрейн — изрече плътният глас малко тъжно. — Не се страхуфайте от Ш’шрейн. Аз ще се погрижа за тях. — Той помълча някак печално, и добави: — Трябфа, защото те са нашето друго „аз“.

 

 

Крейк вършеше всичко като насън. Изпълняваше заповеди. Не правеше опити да мисли, защото нямаше как да разбере какво става.

Единствено Сю-линг изглеждаше хладнокръвна, делова, компетентна. Контролният диск я предпазваше от всеобщото удивление и безпокойство.

— Дейзи Фей, подготви пациента. Останалите да се мият. Малкия, ти си единственият, който може да си постави диск; в чантата ми има един резервен. Използвай го, защото ще ми помагаш — ясно и решително се разпореди тя.

Никой не възрази. Изглежда всички, също като Крейк, бяха изпаднали в някакво полусънно състояние. Изпълняваха каквото им се заповядаше, дори когато това, което вършеха, го вършеха за пръв път през живота си, както бе с Франсис Крейк.

След три бойни полета над Южния Пасифик не можеше да се каже, че не е виждал кръв. И все пак от това умишлено и контролирано кръвопускане го полазваха тръпки. Беше натоварен със стерилизирането на инструментите и бе доволен, че не е директно включен в опериращия екип. Така поне нямаше да вижда какво става на масата, тъй като останалите я бяха наобиколили плътно. Малкия обгаряше кръвоносните съдове на мястото на рамото на Кайри Куинтеро и помещението се изпълваше с миризмата на изгоряла плът. Сю-линг отваряше черепа му, като в същото време наблюдаваше Дейзи Фей, която следеше състоянието на Сорк Куинтеро, а Марко Рамос изпълняваше ролята на асистент на тримата едновременно. Беше истинско щастие, че телата на екипажа му бяха снабдени с толкова много крайници — и двамата вършеха по дузина неща наведнъж.

Крейк най-съвестно стерилизираше инструментите в радиоклава, като ги поставяше върху стерилен памук с облечената си в ръкавица ръка и ги държеше под въздействието на унищожителната за микробите радиация толкова, колкото бе предписано. Но не можеше да се застави да не се вслушва в шумовете отвън. Не бе забравил мълчаливата, вкаменена редица от машини убийци само на десетина метра от операционната; знаеше, че огромният кораб на Ш’шрейн все още е долепен до корпуса на „Златната кошута“. Съзнаваше с болка, че на неговия кораб са се качили враждебни извънземни същества, срещу които оставаше безпомощен като дете.

Всичко беше тъй невероятно! Никакъв кораб не би могъл да ги застигне, когато летят с вълново задвижване! Беше му трудно да приеме факта, че е станал свидетел на такова нещо… и особено на пълното им подчинение от вселилото се в тялото на Трейл същество. Чашата бе преляла. Прекалено много шокиращи събития. Прекалено много чудеса…

Постара се да изхвърли всичко това от мислите си. Почти не поглеждаше към операционната маса. Просто автоматично поемаше замърсените скалпели и пинсети, подавани му от Дейзи Фей или Марко, почистваше ги, стерилизираше ги, подготвяше ги за нова употреба — и така отново и отново, в продължение на часове, които бе престанал да брои.

Чак когато Сю-линг най-после глухо и изтощено прошепна: „Можем да затваряме“, той си позволи да действува самостоятелно. Отдалечи се от масата и тръгна към вратата. Хукна по тихия, празен коридор — къде са Ш’шрейн? — към контролната зала.

Когато влетя вътре, отново бе готов за всякакви изненади — но не и за онова, което видя.

Първо погледна екраните.

Гледката го накара да изругае от смайване и ярост. Млечното сияние го нямаше, но небето около „Златната кошута“ не беше пусто. То просто гъмжеше от огромните, блещукащи, обли като яйца кораби на Ш’шрейн. Бяха стотици, всичките в близкия оптически обхват.

Крейк хвърли поглед към фигурите край контролния пулт и се стъписа. Тавърът го гледаше кротко.

— Не се страхуфай — разнесе се гласът, който не принадлежеше на Трейл. — Те са тук, защото така искам аз. Те ще напрафят каквото трябфа да се напрафи за фас.

— И какво е то? — попита Крейк.

Тавърът не отговори, но рогата тъй сияеха, че едва не заслепиха Крейк. Той се извърна и огледа контролната зала.

Едва тогава съзнанието му регистрира факта, че петте робота Ш’шрейн не са на борда на кораба.

— Отишли са си — констатира той, но тревогата му превърна репликата във въпрос.

Муун Бъндиран сложи ръка върху неговата.

— Той ги накара да си отидат, Франсис — обясни тя. — Дори ги накара първо да почистят.

— Да почистят?

Чак тогава забеляза, че боклуците, които бяха засипали цялата зала, са изчезнали. Муун Бъндиран кимна към покрита с чаршаф купчинка в ъгъла. Едно изтръгнато червено око гледаше света, без да го вижда изпод ръба на чаршафа.

Тавърът стоеше и ги следеше мълчаливо с доброжелателни и дружелюбни очи. Крейк понечи да го попита нещо, но той се бе обърнал към вратата.

Шляпайки и грачейки. Малкия се втурна в залата с диск в ръка. Уплашеният му поглед обиколи залата. Видя купчинката останки от Отговорника за Човечеството, смъкна чаршафа, за да се увери, че всичко е там, и чак тогава се взря в екрана.

И изкрещя, сочейки огромната флота отвън. Муун побърза да го успокои.

— Всичко е наред, Сътруднико. Те ще направят каквото им заповяда той.

Костенурката обърна двете си очи към Трейл, после отново ги насочи към екрана.

Тогава го забеляза и Крейк. Нещо ставаше с флотилията от кораби на Ш’шрейн. Не че се групираха за атака, но все пак безредната допреди малко сбирщина сега се подреждаше в двуизмерна, радиално симетрична форма, напомняща огромна паяжина в пространството близо до „Златната кошута“.

В средата й се появи смътно, безцветно петно.

— Отварят път за вас — каза Трейл. — Тофа правят. И го правят за последен път, за когото и да било. — Съществото замълча, после почти със съжаление добави: — Този път ще ви отведе, където желаете.

— На планетата на Майката? — възкликна Малкия. — Но тя е унищожена!

— Беше унищозена тогава. Сега не е унищозена. Времето е единно — произнесе гласът, а огромните синьовиолетови очи огледаха още веднъж залата; тавърът сякаш се усмихваше.

— Всичко сфърши — раздаде се гласът.

И тялото на Трейл се смъкна на пода. Очите сякаш внезапно ослепяха, а рогата станаха почти черни.

 

 

Муун Бъндиран извика, хвърли се върху тялото на своя приятел и прегърна главата му с две ръце. За момент изглеждаше отчаяна.

После очите оживяха, а огромните рога отново започнаха да излъчват млечното си сияние.

Тавърът седна. Протегна се, прозя се и докосна Муун с гальовна лапа. Измърмори й нещо… после отново легна кротко на пода на контролната зала и заспа.

Франсис Крейк потрепери, като си даде сметка, че в залата са останали с един по-малко.

— Какво ти каза? — попита той. Муун го погледна учудено.

— Каза, че можеш да прекараш кораба през онзи проход на дървояди ей там, Франсис — прошепна със страхопочитание тя. После нежно погледна възкръсналия си тавър, и когато вдигна глава, от очите й се стичаха радостни сълзи.

— О, Франсис — каза тя. — Наистина си мисля, че този път всичко ще мине добре!