Фредерик Пол, Джак Уилямсън
Певците на времето (5)

3.

На четири хиляди километра от зоната на Костенурките в Канзас сити капитан Франсис Крейк се огледа и се почувствува почти спокоен.

Това бе истинско блаженство, за което бе копнял от много, много дълго време. Само фактът, че стоеше на летището, събуждаше мъчително сладки отдавнашни спомени — спомени за почти забравения младши лейтенант Франсис Крейк от Втората световна война. Деветнайсетгодишен. Светът бе пред него. Споменът за първоначалното обучение в Маями Бийч, кадетските години във въздухоплавателното училище в Мисисипи, тренировките с двумоторни машини в Оклахома, и за всичките места където е бил, за стаите за отдих с джукбоксовете, от които се лееха звуците на „Онази стара черна магия“ и „Моят блян“, и всичките други глупави, сантиментални и чудесни песни за разделени влюбени и щастливи срещи. В спомените на Крейк имаше и истински незабравими срещи: безценните четирийсет и осем часови забежки с един приятел пилот, за да прекарат у дома един ден; последната презокеанска отпуска, когато Маделин бе обещала да чака своя пилот да се върне жив и здрав от войната…

Не биваше да мисли за Маделин. Най-после Крейк бе разбрал, че очакването сигурно е продължило твърде дълго.

Не биваше също така да мисли и за края на тая история, за момента, в който бе сигурен, че ще умре… ако като по някакво чудо не бе се появил онзи теснокрил разузнавателен кораб на Костенурките, който го спаси от водите на Коралово море. Да, наистина му спасиха живота…

Или му го взеха.

Сега отново стоеше на истинско летище. От онези, които му допадаха. Не беше като онова гъмжащо от хора налудничаво място в Канзас сити, където се бе качил на търговски самолет за Ню Мексико. Тук беше спокойно, никой за никъде не бързаше — нямаше гигантски лайнери, рулиращи към пистата за излитане; виждаха се само няколко паркирани леки самолета и табела с надпис: „Дават се под наем“. След като се обади на онази симпатична лекарка в зоната на Костенурките, за да провери за съобщения от орбиталната станция, той влезе в офиса. Посрещна го стройна млада жена, която го огледа преценяващо и попита:

— Самолет? Разбира се, сър. Предполагам искате бавноходен, но пъргав двуместен? Какъв модел?

Крейк сви рамене.

— Оставям на вас да решите — каза той и отклони поглед, когато тя му се усмихна, преди да тръгне пред него към хангара. Чувствуваше се неловко. Не защото не съзря в очите й интерес. Не защото вече не бе способен да прави секс. Или поне така си мислеше. Всъщност и сам вече не знаеше — след всичките тия продължителни космически пътешествия, откакто Костенурките го спасиха, без спътници човеци, освен Марко и Дейзи Фей, а Дейзи Фей, макар и със сигурност жена, в онези дни бе толкова…

Както и да е, тази красива жена имаше един-единствен недостатък. Изобщо не приличаше на Маделин.

Но той я последва пъргаво — може би заради нетърпението да се качи на истински самолет след дългата си служба на космическите кораби на Костенурките. Бе сигурен, че сегашните самолети ще са малко трудни за управление. Това можеше да се очаква след всичките тези години. Крейк си каза, че няма да е лошо първо да направи няколко обиколки на пистата, за да свикне с новите уреди за управление. Но едва ли ще е чак толкова сложно. Всеки самолет има криле, задкрилки, двигател и механизъм за приземяване; а ако си летял на П–38 във въздушен бой над Тихия океан, можеш да управляваш всичко…

Но грешеше. Оказа се, че не е така.

Когато жената му отвори вратата на пилотската кабина, Крейк отскочи назад поразен. Командното табло! Нямаше лост, нямаше педали за руля, нямаше дроселни клапи. Имаше единствено клавиатура като на компютър. И толкоз.

— Естествено — каза жената иззад гърба му с топъл като очите си глас, — ще имате нужда от пилотски контролен диск. За нас ще е удоволствие да ви го осигурим, без допълнителна такса, тъй че ако… о! — възкликна тя със съвършено различен тон. Крейк се обърна и я погледна. Жената се бе втренчила със широко отворени очи в тила му. — Но вие не сте „меми“, както виждам?

— Не съм — отвърна той със стиснати устни.

— О! — промълви тя, опитвайки се да асимилира изненадващото си откритие. — Боя се, че всичките ни самолети са приспособени за управление единствено чрез контролен диск, сър…

— А имате ли нещо, което не е? — рязко я прекъсна той. — Джип? Велосипед? Кокили?

— Какво е „кокили“? — полюбопитствува тя. — Но нямаме, така или иначе. Само няколко наземни автомобила — не много големи и бързи, разбира се. Но изцяло с ръчно управление…

 

 

Така че няколко часа по-късно Крейк караше наетия автомобил по тесните шосета на Ню Мексико. Не беше самолет, но щеше да го закара там, където искаше да отиде, и той отново се успокои.

Удивяваха го нещата, които виждаше през прозореца на колата. Нима това е земята, където се е родил? Бе подготвен да очаква промени, защото го бяха предупредили, че климатът е вече коренно различен. Че всяка година дъждовете, тласкани от мусоните откъм Бая, стават все по-проливни и са изменили до неузнаваемост сухите равнини, които той познаваше. Но не бе очаквал чак това! Бе горещо също както някога, но всичко друго бе напълно ново. Елши и върби — вместо самотно стърчащите някога тополи, овощни градини с червените плодове, ниви с царевица и соя — вместо сухите, плоски и пусти земи от детството му, в които не растеше нищо друго, освен пелин и мескит, докъдето поглед стига.

Франсис Крейк не бе човек, който се съмнява в себе си. И все пак започна да се пита дали изобщо е трябвало да предприема пътуването. Можеше да се окаже пълна загуба на време, и това бе почти сигурно. Нещата се бяха променили за неколкостотин години. От родния му дом няма да е останала и следа. И едва ли някой, който го помнеше, щеше да е още жив. Всичко бе толкова чуждо.

Но Франсис Крейк нямаше какво друго да губи, освен време, докато хората от екипажа му бяха извън болницата на Костенурките.

Все още съжаляваше, че не е намерил самолет вместо тази чудата, гореща, нищо и никаква триколка. Какъвто и да е самолет… е, не чак какъвто и да е, поправи се той. Не искаше да сяда отново в бърза и трудноуправляема машина като осакатения П–38, на който летеше, когато двигателят отказа и той се заби във водите на Коралово море преди толкова време. Да речем, някой бавен и лек ЮС–78, какъвто бе пилотирал в тренировъчното училище, или дори „Пайпър Къб“. Всякакъв що-годе сносен летателен апарат щеше да свърши работа…

Освен единствения вид, който предлагаха на летището в Кловис, Ню Мексико. И за управлението на който трябваше да имаш в главата си контролен диск.

Франсис Крейк нямаше намерение да става „меми“. Имал е късмет, помисли си той, че когато разузнавателният кораб на Костенурките го извади от вълните през 1945 г., още не бяха измислили тези контролни дискове за човеците. И не биха могли, тъй като Франсис Крейк бе първият пленен от тях човек. Пленен? Би могло и така да се каже, разсъждаваше той, тъй като нямаше друга по-подходяща дума. Бяха спасили живота му, и доколкото умееха, се бяха отнасяли добре с него. Но не го пускаха да си иде у дома.

 

 

Гората стана по-рядка. От време на време минаваше покрай царевични ниви и някой и друг парцел със захарно цвекло. На времето тук не се отглеждаха подобни растения. Районът вече не бе скотовъден. Крейк предполагаше, че скотовъдството изобщо е изчезнало като поминък от цялата планета, откакто Костенурките бяха докарали на Земята първите стада от новия и по-добър вид тревопасни — таврите. Тук-там съзираше групички от тях, спокойно пасящи в късната привечер, но никъде не видя някогашните огромни стада четирикрак добитък, които си спомняше от младостта. Странно, но не се виждаха и човеци. Бе карал почти час, без да срещне жива душа по пътя или да подмине някаква сграда.

Ню Мексико винаги е бил рядко населен, но това бе нещо съвсем различно.

През всичките години на междузвездните си пътешествия в служба на Костенурките често си бе мислил за Земята. Но сега си даде сметка, че не е разбирал в какво се е превърнала тя по време на благосклонното партньорство на Костенурките. Във всеки случай не бе очаквал хората да са толкова намалели. Нима както бе станало някога с аборигените при идването на европейците, човешкото развитие е спряло, задушено от технологическото превъзходство на Костенурките?

Разбира се той знаеше, че военните стълкновения бяха прекратени. Костенурките не вярваха във войната, във въоръженото нашествие и насилието от всякакъв вид. Но какво още се бе случило на Земята? Знаеше, че все още съществуват големи градове — самият Канзас сити бе почти изцяло възстановен извън зоната на Костенурките. Но колко на брой човеци всъщност са останали?

 

 

Крейк намали. Просто му се дощя да спре колата край нива със соя — не защото тя го интересуваше кой знае колко, а защото се бе уморил от шофирането. Групичка таври методично плевяха междуредията, като внимаваха да не повредят соевите растения.

Големите им глави се заобръщаха флегматично към него.

— Здравейте! — каза той и протегна ръка, за да погали главата на най-близкия. Той не реагира; просто го гледаше безизразно, дъвчейки тревата, която стискаше в юмруците си.

Бяха работници от ранчото — всичките имаха белези от жигосване по широките си космати лица, точно под масивните скули. Забеляза със съжаление, че всичките таври са женски. Да имаше поне един зрял мъжки с тях! Мъжките, преди да достигнат възрастта на млади бичета, бяха много по-будни и интелигентни. Някои от тях ставаха добри домашни прислужници или работници, преди да ги изпратят в кланицата. Женските бяха с изключително ограничени умствени способности.

Но и тях ги очакваше същата съдба. Толкова са мили, помисли си той. Дали знаят, че ще бъдат заклани?

Сигурно, ако това, което бе научил за таврите, бе вярно. Крейк не бе общувал много с тези същества; на разузнавателния кораб, който го спаси в Коралово море, нямаше такива, и само бе зървал няколко, докато бе на служба при Костенурките. Не знаеше почти нищо за тях. Костенурките казваха, че таврите са повече или по-малко интелигентни. (Но защо тогава се отнасяха с тях като с добитък или роби?). Освен това Костенурките не обичаха много-много да говорят за тях, така че Крейк не бе прекалявал с въпросите си. Бе доловил нещо в смисъл, че възрастните мъжки таври били… как беше? Опасни? Откачени? Или просто — по причини, известни само на Костенурките, — те им бяха противни.

Но не това бе най-трудната загадка. Големият въпрос бе защо, ако таврите наистина бяха толкова интелигентни, колкото говореха хората, така безропотно позволяваха да бъдат поробвани, принуждавани да живеят на стада, кастрирани и накрая убивани за храна.

Крейк се оттегли в сянката на китката червеноплодни дървета от другата страна на пътя, за да обмисли какво да предприеме оттук нататък. Подслонен под широките мъхнати пурпурни листа той извади картата, която му бе дала младата жена в Кловис и се смръщи над нея.

— Разбира се! — бе се извинила тя. — На тази карта ги няма всички малки селища в Ню Мексико. Но мисля, че това, което търсите, е някъде тук. — И начерта с молив малко кръстче върху едно от шосетата.

Проблемът бе, че той не знаеше къде точно се намира. Това Ню Мексико въобще не изглеждаше така, както го помнеше. Сгъна картата. После усети глад и си откъсна няколко от плодовете. Големите, тежки кълбета бяха още жълтеникави, неузрели достатъчно, за да придобият характерния си рубиненочервен цвят, и се оказаха по-тръпчиви, отколкото той ги обичаше. Подхвърли повечето плодове на таврите през оградата на соевата нива. Може би те щяха да ги харесат повече от него.

И тогава на пътя се появи първата кола.

 

 

Беше лек четириколесен камион. На каросерията, вкопчил се здраво в покрива, стоеше висок млад тавър, все още с рога, а шофьорът се оказа млада жена в гащеризон и шапка с козирка.

Тя спря зад колата на Крейк и погледна към дърветата.

— Ей, здрасти! — извика тя. — Повреда ли?

Той поклати глава и се приближи, но вниманието му бе почти изцяло насочено не към жената, а към тавъра. Едрото, странно същество също кимаше. Крейк реши, че е почти достигнал зрелост — рогата му бяха вече заострени и дори в слънчевата светлина се виждаше как проблясват с оттенъка на зрелостта, който скоро щеше да ги обхване изцяло. Синьовиолетовите му очи се бяха втренчили в Крейк. Космическият капитан отстъпи назад, когато тавърът с лекота скочи долу и взе да души непознатия.

— По-полека, Трейл! — изкомандва младата жена. Тавърът послушно се отдръпна, а тя рече: — Не бой се, нищо няма да ти направи.

Крейк не отделяше поглед от животното. Чудно, но не изпитваше страх. Имаше нещо успокоително в държанието му, в начина, по който гледаше Крейк с огромните си виолетови очи — като че съществото го бе харесало.

Той се обърна към жената.

— Не знам много за таврите — започна той и, като се вгледа по-внимателно в лицето й, възкликна: — О, боже!

Тавърът издаде неспокоен звук и младата жена направи крачка назад.

— Нещо не е в ред ли? — попита тя. — Добре ли си?

— Да — отвърна той. После разтърси глава. — Аз просто… изненадан съм, това е. Приличаш… хм… приличаш на една жена, която някога познавах, и съм малко… шокиран. — Овладя се и без да отделя поглед от девойката, продължи: — Започнах да казвам, че не знам много за таврите — извини се Крейк. — Виждал съм ги, естествено, но на космическия кораб нямахме много контакти с тях. — Тя го гледаше учудено, сякаш бе изтърсил, че не знае какво е това залез или дъжд. После със закъснение отговори на въпроса й: — Добре съм, просто си почивам от пътуването. Името ми е Франсис Крейк. На времето живеех по тия места.

— Муун Бъндиран — отвърна тя и протегна ръка през прозореца. Погледна го с любопитство. — Живял си тук, а не знаеш много за таврите?

— Беше отдавна.

— Така излиза — съгласи се тя недоверчиво, но отвори вратата и слезе от камиона. Бе съвсем млада, не по-възрастна от тавъра, който пристъпваше живо с четирипръстите си крака, неотклонно вперил огромните си очи в Крейк. И не приличаше чак толкова много на жената, за която я бе взел отначало. От друга страна определено бе красива — факт, който ставаше все по-важен за Франсис Крейк в непривичната компания на всичките тези човеци на Земята — макар по лицето й да се четеше някаква тревога, която той не можеше да си обясни. Като се обърна да затвори вратата, Крейк видя, че косата й е вързана на опашка. На тила й нямаше белег от имплантиране.

— Не си „меми“ — установи той изненадан и със задоволство.

— Разбира се, че не съм — каза тя на свой ред изненадана. — Защо? Тук няма такива, освен по няколко в градовете. Но май и ти не си — добави, като се вгледа в тила му и направи същото откритие.

Той се засмя.

— Извинявай. Казах, че съм отсъствувал дълго, а на летището почти всички, с които разговарях, имаха контролни дискове. Не исках да прозвучи така.

Тя кимна в знак, че приема обяснението му и неочаквано заяви:

— Но можех да бъда. Мислех да го направя.

Крейк я погледна недоверчиво.

— Защото исках да стана лекар. Ние имахме семеен лекар — който е помагал при раждането ми и после се грижеше за нас дълги години.

— Беше ли той „меми“?

— Не! Там е работата — обясни тя. — Обичах д-р Тетфърд повече от всеки друг мъж, освен баща ми, и исках да бъда като него. Но той умря, и край. Един от работниците в ранчото пожела да заеме мястото му. Тази идея въобще не ми харесваше, но той го направи. Отиде в града, там му направиха разрез на главата и когато се върна, си носеше и дисковете. О, всъщност беше добър лекар, така беше. Но си остана все същия невеж пастир! А аз… аз просто не можех да съм като него.

— Естествено — отвърна Крейк, гледайки я с някаква смесица от любопитство и съчувствие. После промени темата: — Може би можеш да ми помогнеш. Търся мястото, което се нарича Порталес.

Тя премигна насреща му.

— Порталес? Ами че ти си в самото ранчо Порталес!

Той премигна на свой ред.

— Не говоря за ранчо. Имам предвид града.

Тя поклати глава.

— Вече няма град, който да се казва Порталес — увери го тя.

— Но аз живеех там.

— Господине! — рече тя, — никой не живее там много отдавна. Дори вече не е град. Дядото на татко разправяше, че бил наводнен преди сто години…

— Наводнение?! В Порталес?

Тя кимна.

— След като Костенурките построили подводната преграда в северната част на Тихия океан, заради Сухия Период — обясни тя. — Дядото на татко често ни разказваше за него. Някога тук напоявали земята. Но след време язовирите се изчерпали. Не останала и капчица вода. Пустинята се върнала. Хората не можели повече да живеят тук и затова просто се изселили…

— Говореше за наводнения, а не за суша.

Тя кимна.

— Тъкмо заради сушата Костенурките се заели с цялото това макростроителство. Искали отново тези земи да станат плодородни — за наше добро, нали разбираш. И издигнали подводната преграда, която отклонила топлото тропическо течение покрай Алеутските острови и през Беринговия проток, и…

— Мис Бъндиран — рязко я прекъсна Крейк, — защо ми разправяш всичко това?

Тя се намръщи.

— Обяснявам ти защо градът вече го няма. Когато времето започнало наистина да се променя, станали няколко страхотни наводнения. Целият град бил разрушен. Не мисля, че от него е останало много.

— И въпреки това искам да го намеря — каза той решително. — Междувременно, търся къде да си опъна палатката за през нощта.

Девойката го изгледа преценяващо.

— Само място за палатка?

— Да. Имам всичко необходимо в колата. Търся само място. — Той се поколеба, после обясни: — Може да се каже, че съм един вид в отпуска.

Тя кимна и бързо взе решение.

— Можеш да се установиш, където ти харесва. Никой няма да те безпокои, освен ако запалиш огън или оставиш много боклуци. Ако искаш разрешение, имаш го — можеш да пренощуваш, където ти харесва в нашите земи.

Той я погледна с любопитство. Девойката се изчерви и каза:

— Е, земята всъщност не е изцяло наша. Една компания на Костенурките изкупила старите нотариални актове, след като климатът се променил. Било справедливо, казват хората, понеже тя не струвала нищо преди това.

— Значи са ви помогнали, променяйки климата. А сега притежават земята — каза язвително Крейк.

— Татко твърди, че е справедливо — повтори упорито тя и с това въпросът приключи. — Както и да е, той е управител на ранчото, но точно сега е на другия край с братята ми. Сигурна съм, че ще се радват да ни гостуваш. Къщата ни е на десет километра надолу по пътя, при разклона. Ако тръгнеш наляво, пътят ще те отведе там, където е бил градът. Поне така мисля. Има поток. Я ми кажи, къде работиш?

Крейк се обърна и я погледна. Тя бе застанала под червеноплодните дървета; лицето й бе засенчено от високо извисяващите се клони, покрити с едри, кафеникави, дебели кожести листа. Жълтите цветове във формата на камбана изпълваха въздуха с благоухание, към което се примесваше особената, остра миризма на таврите, идеща откъм другата страна на пътя.

— Прощавай, че съм толкова любопитна — каза тя с извинителен тон, — но изглеждаш някак не на мястото си. Мога ли да ти бъда полезна с нещо друго, освен в търсенето на онзи древен град?

Той поклати глава, заставяйки се отново да се вгледа в лицето й, за да се увери, че то не е на жената, която мечтаеше пак да намери. Не беше. Тази девойка бе олицетворение на настоящето, жива и жизнена в тази странна сегашна действителност.

— Няма нищо — отвърна Крейк. После направи решителната крачка: — Работя в космоса, мис Бъндиран. Капитан съм на вълнов кораб.

Тя зяпна от учудване.

— Какъв каза? Не знаех, че е възможно. Мислех, че единствено Костенурките могат да управляват междузвездни кораби.

— Така е — съгласи се той, — но аз съм особен случай. Специално този кораб е предоставен лично на мен за мое собствено ползване. Но си го заслужих, така си е. Костенурките ми го дадоха под наем, за да действувам от тяхно име и да върша неща, с които на тях не им се занимава. Те например никак не обичат да слизат на повърхността на планетите, освен ако тези планети не са по-студени и сухи от Земята. Вероятно защото родната им планета е такава, но не мога да го твърдя със сигурност. Виждал съм я от космоса, но това е всичко.

— Но си виждал много други места?

Крейк се засмя.

— Единайсет — призна си. — Поне на толкова съм кацал. Ако трябва да броим и тези, които съм виждал на екрана на кораба от орбита, може би ще станат неколкостотин. Но не на всичките си струва да се каца, нали така.

— Единадесет! — възкликна тя, затаила дъх.

— Е, но и годините не бяха малко — каза той. — Нямам предвид субективните години; повечето от полетите ми се извършваха със скорост, близка до тази на светлината, така че поради забавянето на времето те протичаха по-бързо. Знаеш ли какво представлява забавянето на времето?

Погледна я въпросително. Тя кимна утвърдително.

— Изглеждаш прекалено млад, за да ти се е случило всичко това — отбеляза момичето. Крейк отново се засмя.

— Роден съм през 1923 година.

Тя премигна.

— Моля?

— 1923. Това е дата — обясни той. — Годината, в която съм роден. Така хората са пресмятали годините преди идването на Костенурките. 1923-а бе изключителна по броя на родените момченца. Родих се тъкмо навреме за войната.

— Война? — повтори глухо тя. Това бе дума от мъглявото минало.

— О, да, тогава водехме войни. Тази беше наистина голяма — нарекохме я Втора световна война, и вихърът й повлече и мен. Костенурките сигурно са обикаляли наоколо, наблюдавайки ни от разстояние. После, когато вниманието на всички е било съсредоточено върху войната, те са дошли с разузнавателна мисия. Именно тогава ме взеха със себе си. През 1945-а. Бях на двайсет и две години. Бях участвувал в бойни полети вече почти година, а войната бе към края си. Пилотирах изтребител. Свалиха ме над Коралово море, докато обстрелвах една японска подводница, излязла на повърхността.

Той млъкна, връхлетян от спомените.

— Отначало не се уплаших много — продължи след малко Крейк. — Помислих си, че от някой самолетоносач все ще ме забележат…

Крейк сви рамене.

— Но уви. Не се появи никой. Дрейфувах цяла седмица в гумена лодка, изгубен между облаците и вълните, и това, което най-накрая видях, нямаше нищо общо с творенията на човешката ръка. Беше разузнавателен самолет на Костенурките, който проучваше планетата. Не мисля, че спасяването ми бе акт на милосърдие. Костенурките обикновено не действуват така. Те просто искаха да си набавят човешки екземпляр, без да привличат внимание. Но така или иначе, спасиха живота ми.

Крейк отправи поглед към космоса.

— Това се случи векове според земното време, а няма и петнайсет години по моя часовник и дневника ми. Предполагам, знаеш какво става с времето, когато пътуваш с такава скорост… о, извинявай. Вече те попитах, нали?

Муун го гледаше съчувствено. Мъжът бе угрижен, това се виждаше. Искаше й се да го докосне и успокои, но в края на краищата, той бе само един почти напълно непознат човек.

Крейк се замисли. После сви рамене.

— Опитах се да науча езика им, но това отне много време. Трябваше първо да изобретят транспозера. Нали знаеш как е с Костенурките и таврите. Никой не може да възпроизведе звуците на техните езици.

— Аз мога, малко. Езикът на таврите, не на Костенурките — каза тя. — Трейл е тавър, но ме разбира, а също и аз него.

Той я погледна озадачен.

— Много хубаво. Но Костенурките са умни. В края на краищата понаучих достатъчно, за да схващам за какво говорят, а и те започнаха да разбират моя английски. Разпитваха ме. Накараха ме да работя… — Чертите на лицето му се изкривиха. — Това беше първото, което започнах да върша за тях. Помагах им да разберат човеците. Разказах им всичко, което можах, за Земята, защото си помислих, че те не могат да влошат нещата повече, отколкото войната. — Той помълча мрачно и продължи: — Работех на техния кораб, и като видяха, че се оправям добре, ми предложиха сделката. Костенурките са честни търговци. Плащат си за свършената работа. И тъй, като ме провериха и се увериха, че се справям добре, ми дадоха под наем междузвезден кораб. Все още разполагам с него. Оттогава насам летя с моя екипаж вместо Костенурките.

Гласът му затихна. За да наруши възцарилото се мълчание, Муун предложи:

— Никога не съм срещала човек, участвувал във „война“. Струва ми се, че това му е най-хубавото на идването на Костенурките — поне вече не водим онези ужасни войни. Костенурките не ги одобряват.

Крейк се разсмя.

— И знаеш ли защо? Чувала ли си за Ш’шрейн?

Муун Бъндиран се замисли.

— Нн-не, не съм, струва ми се.

— Да, те са причината Костенурките да не вярват във войната — заяви той с дрезгав глас. — Не си мисли, че се дължи на някаква нравствена възвишеност. Когато им се наложило, въобще не се поколебали да воюват. Но това просто е излишно, когато си имат работа с хора като нас.

Муун Бъндиран забеляза, че брадичката му трепери под къдравата брада.

— Не виждаш ли? — извика той. — Вече не сте свободни! Когато ме отвлякоха, просто пропуснаха да ми съобщят една малка подробност — че имат намерение да покорят планетата и цялата човешка раса!

Зад тях тавърът издаде тревожно предупредително гъргорене и Франсис Крейк си даде сметка, че плаши младата жена.

— О, дявол го взел, Мади — измърмори той, — съжалявам. Просто малко се разгорещих. Кажи на твоя тавър, че нищо лошо няма да ти се случи.

— Трейл знае това — отвърна тя. — Всичко е наред. — И след миг добави: — Коя е Мади?

Той премигна насреща й.

— Какво?

— Нарече ме Мади. Някоя твоя позната ли е?

Той отвърна смутен поглед.

— Вече не! — промълви. — Отдавна вече не… и никога вече няма да бъде.

 

 

На Муун Бъндиран й се щеше да прекара целия ден с този интересен непознат, но бе невъзможно: трябваше да отидат с тавъра до града за продукти, и най-накрая, твърде неохотно, тя остави мъжа от космоса да търси древния град Порталес.

Той замина.

На Муун й докривя. По пътя за града тя правеше съзнателни усилия да си мисли за него. Не й беше никак трудно, поне в началото, тъй като срещата с капитан Франсис Крейк със сигурност бе най-интересното събитие в живота й от дълго време насам. Но уви — досадните грижи, които бе успяла за кратко да изтика в ъгълчетата на съзнанието си, нахлуха отново.

Тя хвърли разтревожен поглед в огледалото за обратно виждане. Синьовиолетовите очи на Трейл тъжно и настойчиво се взираха в нейните. Прилоша й, като осъзна за сетен път, че няма никакво съмнение.

Нямаше да е нужно да казва на Трейл какво го очаква.

Той вече знаеше.

Не беше честно! Но какво можеше да направи?! Муун Бъндиран с тъга си помисли колко хубаво би било, ако Трейл седеше до нея, както някога, когато беше по-малък. Едно от невъзможните вече неща. Трейл бе прекалено едър, за да се побере в кабината, но не това бе истинската причина. По-важното бе, че хората щяха да започнат да приказват, ако някой ги видеше. Едно беше малко тавърче да ти стане домашен любимец — глупаво, наистина, но приемливо, а съвсем друго — когато теленцето се е превърнало в млад бик, с рога, вече започнали да излъчват светлината на зрелостта, която скоро ще угасне завинаги…

Муун Бъндиран потръпна при мисълта за житейската съдба на любимия й тавър. Основното бе научила в детството си на ранчото и запълнила пропуските в университета, където се дипломира като специалист по отглеждане на таври. Като всички останали студенти тя също бе взимала участие в жигосването и поставянето на рутинните инжекции. Не беше трудно. Характерът на таврите съвсем улесняваше манипулациите. Огромните същества влизаха с готовност и лежаха кротко и без да се противят, докато тя си вършеше работата. Понякога на излизане дори я потупваха нежно с коравите си трипръсти ръце. Младите мъжкари, докарвани за кастриране и изрязване на рогата, бяха също така безропотно послушни. Беше го правила сама в колежа и си спомняше как едрите, силни животни се оставяха да ги връзват с вериги за работната маса. Веригите бяха необходими не защото някой тавър би оказал съпротива, а защото болките от операцията можеха да предизвикат неволно свиване на мускулите и по този начин да се попречи на хирурга.

После, когато всичко свършваше, таврите се изправяха полека и с предпазливи крачки, поради болките от раните си — мълчаливо излизаха от операционната.

Точно както щеше да направи и Трейл… ако тя не го предотврати.

 

 

В града Трейл подтичваше послушно след господарката си, която обикаляше магазините и пазареше. Той с лекота носеше на рамо големите торби с концентрирана храна за малките тавърчета, после ги товареше на каросерията на камиона, клечеше пред дрогерията, пред магазина за железария и пред този за дрехи, докато тя купуваше отбелязаните в списъка неща.

Когато излезе от железарията, Трейл седеше на бордюра със свити под себе си огромни нозе и празен поглед. „Слушане на песните“ наричаше той това свое състояние на непроизносимия си език, което на Муун много й приличаше на така наречената „медитация“. Когато докосна топлото му, кораво рамо, големите синьовиолетови очи начаса се вдигнаха към нейните. После бързо се надигна и пое торбата от ръцете й.

Магазинерът бе излязъл след нея. Той погледна Трейл, после Муун Бъндиран, избърса ръцете си в престилката и каза:

— Не е ли вече старичък да го водиш със себе си?

Муун не отговори. Заповяда на Трейл да стане, и когато едрият тавър пъргаво се покатери на каросерията, тя кимна за довиждане на човека. Но нямаше лесно да се отърве от него. Собственикът на магазина познаваше Муун Бъндиран още от времето, когато бе в пелени, и я обичаше. Приближи се до нея и бащински сложи ръка на рамото й.

— Слушай, детето ми — каза той с тъжен и изпълнен с разбиране глас. — Знам как се чувствуваш. Но не бива човек да се привързва много към тях. Винаги настъпва моментът на раздялата. Колкото повече я отлагаш, толкова по-лошо става.

Муун кимна.

— Довиждане! — каза тя възможно най-любезно, метна се в кабината и запали мотора. Но докато потегляше, забеляза преливащия от мъдрост и доброта поглед, с който той я изпроводи.

Когато излезе извън града, Муун съзнателно подкара бързо — прекалено бързо, — защото бе намислила нещо.

Трябваше да поговори с Трейл за това, което го очакваше. И то сега, каза си тя. Бе го отлагала и отлагала, но вече нямаше за кога.

Но не знаеше как да започне. От очите й закапаха сълзи. Девойката сподави плача и натисна педала на газта, макар да знаеше, че скоростта няма да реши проблема…

Изведнъж небето се раздра от оглушителна гръмотевица.

Муун се сепна, извъртя рязко волана и едва не изгуби управлението на камиона, който се занесе. Възможно ли бе да се задава буря? Но толкова внезапно? Небето при това бе почти безоблачно, доколкото се виждаше над червеноплодните дървета край пътя.

Когато звукът — яростно трополене по тавана на кабината — се повтори, тя отби на банкета и спря. Не беше гръмотевица.

Беше Трейл.

Разтревожена и почти обезумяла, тя изскочи навън и погледна тавъра. От обичайното му кротко поведение нямаше и следа; той с все сила думкаше с юмруци по тавана на кабината и стенеше.

— Трейл! Престани! Какво ти става? — извика Муун.

Бурята спря също тъй внезапно, както бе започнала.

— Лошо — измърмори той. — Много лошо нещо стана.

Муун сложи ръка на шията си.

— Майка ми…?

Голямата глава се поклати мрачно.

— Не. Не човек. Не тук. Но много лошо.

Поуспокоена, но все още уплашена, тя попита:

— Какво, Трейл?

Голямата глава се килна назад; рогата се вирнаха право към небето, синьолилавите очи се притвориха. Но тавърът не можеше да й даде ясен отговор.

— Песничките пеят лошо нещо за Костенурките — изрече с мъка той. — Има голям страх. Голяма болка. Велика скръб… Муун.

— Но само за Костенурките ли? — настояваше тя.

Тавърът не отговори, само разлюля огромната си глава. Момичето се размърда неспокойно, после се насили да направи това, което никак не й се искаше.

— Трейл! — каза тя. — Помислих си, че е нещо друго. Свързано с теб. — Погледът й срещна преданите очи на младия тавър. — Трейл! — повтори тя бавно и ясно. — Известно ли ти е какво ще се случи с теб?

Тавърът за миг остана мълчалив. После огромната глава кимна. Той заговори на тавърски — така безнадеждно непроизносим за човеците, толкова труден за разбиране, дори когато думите бяха познати:

— Изпято е. Истина е. Правилно е.

И с бързо махване на ръката посочи първо рогата, след това престилчицата, прикриваща слабините му и накрая гърлото.

Муун потръпна. Знаеше, а изглеждаше така спокоен!

— Но има и още нещо, Трейл. След като те заколят, те ще…

Не можа да довърши. Трейл изчака малко, после с жестове наподоби ядене.

— Изпято е — промълви той. — Много пъти чувал тази песен.

— Но аз не искам това да се случва! — отчаяно извика момичето. — Трейл, можеш да се скриеш в западните плантации! Има достатъчно червени плодове, и никой не ходи там, освен близките ми. Но аз винаги знам къде отиват. Ще те предупреждавам. А след време мога да взема самолет и да те закарам някъде другаде. Може би на север! В планините! — Той мълчеше и я гледаше нежно; като че всеки миг щеше да се усмихне. — Не е невъзможно, Трейл! Няма да е лесно, знам. Когато дойде зимата, ще ти бъде студено. А и там няма градини с червеноплодни дървета… но ще бъдеш жив! Мога да те спася, Трейл!

Той сведе благия си поглед към нея, с усмивка в огромните очи. Тя чакаше отговор, но такъв не идваше, и тя се запита дали изобщо ще дойде.

После тавърът протегна ръка и нежно докосна кестенявата й коса.

— Както кажеш, Муун — рече и се извърна.

 

 

Муун Бъндиран и майка й приготвяха вечерята, но девойката не бе в обичайното си весело настроение. Моли Бъндиран час по час поглеждаше дъщеря си и въздишаше. Беше й мъчно за момичето.

— Ще се поболееш заради този Трейл — подхвърли тя.

— Не е честно — отвърна Муун.

Майка й се замисли, докато нагласяваше таймера.

— Е, скъпа — предложи тя неохотно, — да видим какво можем да измислим. Може би Трейл наистина не трябва да отива в кланицата. Не точно сега, във всеки случай. Предполагам, че баща ти няма да има нищо против да му отрежем рогата и да го продадем в някоя развъдна ферма. Не можем да го държим тук, естествено, но там може да го оставят за разплод…

— Не!

Крясъкът на Муун накара майка й да я изгледа над свлеклите се очила.

— Искам да кажа — бързо добави момичето, — че много добре знаеш какво става с разплодните мъжкари. Полудяват!

Майка й кимна, съгласявайки се с този факт. Мъжките таври с отрязани рога, но некастрирани, бяха ценни за фермерите като животни за разплод. Но бързо загубваха кроткия си нрав, така характерен за тях, заедно с признаците на разум, който ги правеше отлични роби. Разплодното животно трябваше да живее в клетка. Женските, с които се съешаваше, бяха подложени на риск. Те често излизаха от кошарите изранени и окървавени, а понякога и полумъртви, тъй като буйността на мъжкарите бе легендарна. Човеците не смееха да се доближат до тях, преди да е настъпило неизменното, макар и постепенно, физическо отпадане, започващо с отрязването на рогата, за да превърне някога силното животно в жалка развалина с помътено съзнание; смъртта за него бе истинска милост.

— Знам — въздъхна майката. — Пък и няма да живее кой знае колко дълго — истински късмет е, ако можеш да го използваш и два сезона, преди да се наложи да го застреляш, а и месото му не можеш да продадеш.

— Не искам това да му се случи!

— Зная, момичето ми, но не можем да променим някои неща — каза примирено Моли Бъндиран. — Когато мъжкарите пораснат, трябва да бъдат кастрирани и рогата им — отрязани. Това е закон.

— Но Трейл няма да полудее!

Майка й поклати глава.

— Не си ли чувала какво се говори? — попита навъсено тя. — За зрелите таври и човешките момичета…

— Но това е смешно! — възкликна Муун. — Откъде знаеш, че е истина? Досега никой още не е отгледал зрял некастриран мъжки тавър!

— Където има пушек, има и огън — обобщи философски майка й. — Ами да, само преди няколко години някъде към Амарило нали изгориха жив един млад тавър…

Муун потрепери.

— Знам я тая история — каза мрачно тя. — Но не вярвам, че е направил онова, в което го обвиниха. А и Трейл никога няма да посегне на мен, знаеш го много добре.

Майка й отмести поглед от димящите тенджери и нежно погледна дъщеря си.

— Знам, че ти е мъчно, Муун. Аз съм виновна. Не трябваше да ти позволявам толкова да се привързваш към него.

— Но той е толкова добър! — примоли се Муун. — Той ме обича, но не по онзи начин…

— Ще поговорим за това после — обеща мисис Бъндиран и смутено погали рамото на дъщеря си… дълбоко в себе си убедена, че баща й нямаше да иска да чуе и дума в защита на Трейл. А какви бяха истинските причини, Моли Бъндиран не искаше и да мисли.

Тя отново се зае с готвенето.

— Имаме зеленчуци — каза тя. — Какво искаш за вечеря, Муун? Грах с моркови и салата? Иди да намериш Лийса и й кажи да донесе каквото искаш.

Макар да й бе напълно ясно, че каквото и да сложи момичето в устата си тази вечер, то ще е с вкус на пепел.

Половин час по-късно мъжете се прибраха от работа из различните краища на ранчото. Хеликоптерът им кацна на двора сред облаци прах и разлетели се на всички страни уплашени кокошки. Първа точка в дневния ред беше банята, после следваше вечеря.

Хранеха се всички заедно, и затова бе голямо облегчение да разполагаш с многобройни прислужнички таври като тяхната Лийса, които да помагат при сервирането. Вечерята се състоеше от пържоли от тавърско месо със зеленчуци от малката градина, за която се грижеха женските. Лийса им сервира мълчаливо, после се сви в единия край на масата като добро куче в очакване да я пратят за нещо.

Муун отбягваше очите на прислужничките. Още от дете й беше трудно да яде месото на таврите, които отглеждаха, но заради присмеха на баща си и настояванията на майка си постепенно се бе научила да не обръща внимание. Тази вечер бе още по-мъчително. Когато вечерята приключи, Муун бързо сложи чиниите в мивката и хукна навън. Братята й заминаха с въздушната кола, да прекарат вечерта в града.

Моли Бъндиран и мъжът й седнаха да поприказват на чаша кафе. Изглежда уморен, помисли си тя. Бяха ходили да нагледат стадата в отдалечените краища на ранчото.

— Много дъжд се изля — каза той. — Потоците са пълни и ще има наводнение, ако ни връхлети още една буря. А днес — поклати той глава, — цялото стадо бе наплашено от нещо. Дори и кравите цял час не можаха да се успокоят. Един господ знае какво беше.

— И тук имахме малко тревоги — каза Моли Бъндиран.

Той кимна, после сви рамене.

— Е, таврите са си твоя грижа — рече. — Нищо им нямаше, когато тръгвахме сутринта. Дори и на младите бикове.

Жена му си пое дълбоко дъх.

— По този повод искам да поговорим за нещо.

Като видя, че мъжът й е готов да я изслуша, тя му разказа за тревогите си във връзка с Муун и Трейл.

— Не трябваше да го държим толкова дълго — завърши тя, обвинявайки себе си. — Всичко бе нормално, докато беше малък. Тя си играеше с него като с кукла, помниш ли? Къпеше го. Обличаше го. Беше толкова мило същество. Но сега…

Той кимна.

— Къде е тя?

— Че къде другаде? В кошарата при него.

Мистър Бъндиран бавно отпи от кафето си. После каза:

— Лоша работа, Моли, но нямаме избор, нали така?

— Просто е много привързана към животното — отговори жена му.

— И това трябва да свърши колкото се може по-скоро. Да, Трейл вече е прекалено голям. Трябва да го изпратим за угояване. Още със следваща пратка за угоителните ферми. — Той погледна календара на стената и кимна. — Ще има превоз утре — каза той с усилие — и няма какво да отлагаме.