Стивън Кинг
Кристин (6)

4. АРНИ СЕ ЖЕНИ

Спомням си деня,

когато я избрах сред всички трошки

и си казах на ума,

че в нея хляб има още…

„Бийч Бойс“

 

Можехме да вземем два часа извънреден труд този петъчен следобед, но отказахме. Взехме си чековете от канцеларията и отидохме да ги осребрим в либъртивилския клон на Питсбъргската кредитно-спестовна банка. Внесох по-голямата част от заплатата си в спестовния си влог, отделих петдесет долара за чековата си книжка (самото притежание на такава ме караше да се чувствувам възрастен — чувство, което навярно се изпарява впоследствие) и задържах двайсет в брой.

Арни взе цялата си заплата в брой.

— Ето — каза и ми подаде десетачка.

— Не — отвърнах. — Задръж я, човече. Ще ти е необходим всеки цент, за да ремонтираш тази бричка.

— Вземи! — повтори той. — Плащам си дълговете, Денис.

— В момента не ми трябват пари.

— Дръж! — настойчиво поднесе парите Арни.

Взех банкнотата, но въпреки протестите му го накарах да вземе един долар ресто.

Докато карахме през града към бараката на Льобей, Арни ставаше все по-нервен. Пусна радиото прекалено силно и заотмерва такта отначало по бедрата си, после по таблото на колата. След малко „Форинър“ запяха „Мръсно бяло момче“.

— Все едно, че пеят за мен, Арни — пошегувах се и той се изсмя твърде силно и престорено. Държеше се като човек, който чака жена му да роди. Накрая предположих, че се бои да не би Льобей да е продал колата под носа му.

— Арни, успокой се! Там ще е.

— Спокоен съм, спокоен съм — каза той и ми се ухили широко и фалшиво. Този ден кожата на лицето му беше по-пъпчива от всякога и си помислих (не за първи път, нито за последен) как ли бих се чувствал на негово място, принуден ден след ден да търпя покритото си с гноящи циреи лице.

— Добре, престани да се тръшкаш. Държиш се така, като че ще подмокриш гащите преди да сме стигнали до там.

— Не се тръшкам — отвърна той и удари още веднъж по таблото, само за да ми покаже че не е нервен. „Мръсно бяло момче“ на „Форинър“ беше последвано от „Герой на джукбокса“ на същия състав. Беше петък следобед и блокът „Уикенд Парти“ беше започнал на УКВ-104. Когато си припомням последната ми година в гимназията, неизменно я свързвам с рокмузиката и с нарастващото нереално предчувствие за неизбежно нещастие.

— Ще ми обясниш ли с какво те привлече тази трошка?

Той остана дълго време умълчан, загледан навън към „Либъртивил авеню“, след това рязко изключи радиото, прекъсвайки „Форинър“ на средата на думата.

— Не знам точно — каза той. — Може би защото за пръв път откакто започнаха да ми излизат пъпки виждам нещо по-грозно даже и от мен. Това ли искаше да ти кажа? Е, може би ти помогнах да причислиш случая към точно определена категория?

— Хей, Арни, хайде стига — казах аз. — Това съм аз, Денис, помниш ли ме?

— Помня те — отвърна Арни. — И все още сме приятели, нали?

— Положително, поне така беше доскоро. Но какво общо има това с…

— И това означава, че няма нужда да се лъжем или поне така си мисля. Знам, че съм грозен и че не се сприятелявам лесно. Аз… някак си отблъсквам хората. Не искам да го правя, но така се получава. Нали разбираш?

Кимнах колебливо. Както каза той, бяхме приятели, което означаваше, че не бива да се будалкаме взаимно. Той също кимна, съвсем делово, сетне промълви:

— Другите хора — например ти, Денис, — не винаги разбирате какво означава това. Когато си грозен и ти се присмиват, мирогледът ти се променя. Трудно е да запазиш чувството си за хумор, понякога се страхуваш да не откачиш.

— Ясно. Но…

— Не — каза той тихо. — Изобщо не ти е ясно. И никога няма да ме разбереш напълно. Но ти ме харесваш, Денис…

— Направо те обичам, човече. Знаеш го.

— Може би — продължи Арни. — Радвам се да го чуя. Може би съзнаваш, че под пъпките и под глупавото ми лице се крие нещо…

— Лицето ти не е глупаво, Арни. Може би само малко странно.

— Майната ти — усмихна се той.

— И на тъпата ти таратайка, глупако.

— Слушай, с тази кола си приличаме. Под скапаната й външност се крие нещо по-добро. Виждам го, това е всичко.

— Нима?

— Да — тихо отвърна Арни.

Завих по главната улица. Вече приближавахме бараката на Льобей. И изведнъж ми хрумна ужасяваща мисъл. Какво, ако Майкъл е взел някой свой приятел или студент и са побързали да изпреварят Арни и да купят колата? Ще кажете, че това е ход, достоен за Макиавели, но Майкъл Кънингам не бе по-малко перфиден. Ненапразно се беше специализирал във военната история.

— Видях тази кола — и почувствувах, че ме привлича… И сам не мога да си го обясня много добре. Но…

Замлъкна, сивите му очи замечтано се втренчиха в пространството. След миг продължи:

— Но разбрах, че мога да я направя по-хубава.

— Искаш да кажеш — да я поправиш?

— Ъ-ъ, не. Това е твърде безлично. Поправяш столове, маси, косачката, която не ще да работи. И обикновените коли.

Може би забеляза, че повдигнах вежди, но побърза да добави, сякаш се страхуваше да не му се надсмия:

— Знам, че звучи смахнато. Даже не ми се иска да го казвам. Но ние сме приятели, Денис. Което означава, че не се будалкаме помежду си. Според мен това не е обикновена кола. Не знам защо мисля така… но съм сигурен.

Понечих да кажа нещо, за което навярно по-късно щях да съжалявам; исках да му предложа да обмисля по-внимателно действията си и да не се вманиачава по скапаната кола. Но точно в този момент завихме зад ъгъла и се озовахме на улицата на Льобей.

Арни ахна.

На поляната пред бараката се очертаваше правоъгълник, където тревата бе още по-жълтеникава и грозна. В единия му край имаше петно от масло, попило в почвата и убило всякаква растителност. Този шибан правоъгълник веднага се набиваше в очи: имах чувството, че ако го гледам по-дълго, направо ще ослепея.

На същото място вчера стоеше плимутът.

Земята си беше там, ама автомобилът беше изчезнал.

— Арни, успокой се — казах, извивайки колата към бордюра. — Не се шашвай, за Бога.

Не ми обърна и капка внимание. Съмнявам се дали въобще ме чу. Лицето му беше пребледняло, върху него се открояваха гнойните му пъпки. Отвори вратата на моя дастър и скочи навън още преди да спра.

— Арни…

— Баща ми е — каза той гневно, с омраза. — Сигурен съм, че копелето има пръст в изчезването на колата.

Сетне се втурна към бараката.

Излязох и се завтекох след него, като си казвах, че тази скапана история няма край. Не можех да повярвам, че току-що съм чул Арни Кънингам да нарича баща си копеле.

Точно се канеше да заблъска с юмрук по вратата, когато тя се отвори. Появи се самият Льобей. Днес носеше риза върху медицинския колан. Втренчи се в яростното лице на Арни с алчна, престорено добродушна усмивка и изрече:

— Здрасти, синко.

— Къде е? — извика Арни. — Сключихме сделка! По дяволите, нали сключихме сделка! Имам разписка!

— Успокой се — каза Льобей. Видя ме, застанал на долното стъпало с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. — Кво му става на твоя приятел, синко?

— Колата я няма — казах аз. — Ето какво му е.

— Кой я купи? — възкликна Арни. Никога не бях го виждал така вбесен. Ако в този момент имаше пистолет, сигурно щеше да го опре в челото на Льобей. Неволно изпитах смайване: все едно, че пред очите ми заекът се беше превърнал в хищник. Да ме прости Господ, ама смътно ми се мярна мисълта дали Арни няма мозъчен тумор.

— Кой я е купил? — повтори Льобей тихо. — Ами, никой не я е купил още, синко. Нали си я запазил срещу капаро. Вкарах я в гаража, тва е всичко. Сложих й резервата и смених маслото.

Изпъчи се и ни дари с абсурдна, царствена усмивка.

— Колко великодушно от ваша страна — озъбих се аз. Арни го изгледа колебливо, след това изви рязко глава към затворената врата на скромния гараж, свързан с къщата с пътечка, покрита със сгурия.

— Освен това не исках да я оставям навън, след като ти си предплатил за нея — добави старецът. — Имах разправии с един-двама от типовете на тази улица. Една нощ някакво хлапе хвърли камък по колата ми. Тук имам съседи, дошли направо от старата Б.Л.

— Това пък какво е? — попитах аз.

— Бригадата на лайнарите, синко.

С присвити очи огледа срещуположната страна на улицата, като снайперист, взел на мерника си чистите, икономични коли на чиновниците, прибрали се от работа, децата, които играеха на гоненица и скачаха на въже, хората, седнали на верандите си с чаши в ръка в настъпващата вечерна прохлада.

— Иска ми се да зная кой беше оня, дето хвърли камъка — промълви той. — Тъй вярно, умирам да знам кой е бил.

Арни се изкашля.

— Съжалявам, че ви създадох неприятности.

— Не се безпокой — каза Льобей рязко. — Харесва ми като видя някой да държи на това, дето е негово… или почти негово. Носиш ли парите, момче?

— Да, нося ги.

— Добре, да влезем вкъщи. И приятелят ти да заповяда. Ще оформим продажбата и ще полеем сделката с по една бира.

Побързах да откажа:

— Не, благодаря. Аз ще остана вън, ако нямате нищо против.

— Както искаш, синко — каза Льобей и… намигна. И до ден днешен не знам какво би трябвало да означава това намигване. Двамата влязоха вътре и вратата се хлопна след тях. Рибата беше хваната и готова за почистване.

Странно потиснат, тръгнах по пътеката към гаража и опитах вратата. Вдигна се лесно и отвътре ме лъхнаха същите миризми, които усетих вчера, когато отворих вратата на плимута — на масло, на стара тапицерия, на натрупана горещина от дългото лято.

На едната стена бяха опрени гребла и други вехти градински инструменти. На другата стена висяха стар маркуч, велосипедна помпа и старомодна чанта, пълна с ръждиви пръчки за голф. В центъра беше колата на Арни. В наши дни дори кадилаците са компактни, а Кристин изглеждаше дълга цял километър. Паяжината от пукнатини на едната страна на предното стъкло улавяше светлината и то проблясваше като амалгама. Някакво момче с камък, както беше казал Льобей или може би малко произшествие на път за вкъщи от дома на ветераните след нощ, прекарана в наливане с долнопробна ракия и спомени от войната. За доброто старо време, когато човек можел да види Европа, Тихия океан и мистериозния Изток през мерника на базуката. Кой знае… пък и едва ли има значение… Каквато и да е истината, нямаше да е лесно да се намери стъкло за подмяна.

Нито пък евтино.

Помислих си: „О, Арни, здравата си загазил!“

Спадналата гума, която Льобей беше махнал, стоеше до стената. Отпуснах се на ръце и на колена и надникнах под колата. Там беше започнало да се образува прясно петно от масло, което се чернееше на фона на кафеникавото очертание на друго, по-старо, по-широко петно, просмуквало се в бетона години наред. Това ме накара да се почувствам още по-зле. Блокът положително беше пропукан.

Минах отпред до мястото на шофьора и точно когато хванах дръжката на вратата, съзрях кофа за боклук в отсрещния ъгъл на гаража. От нея се подаваше голяма пластмасова бутилка. Видях част от надписа върху нея: „САПФ…“

Изстенах. О, да, наистина беше сменил маслото. Колко великодушно от негова страна! Беше източил старото и налял машинно масло „Сапфир“. Това е оня боклук, който можете да купите срещу 3, 50 долара за рециклиран двайсетлитров бидон. Роланд Д. Льобей беше цар, нали? Роланд Д. Льобей беше душичка.

Отворих вратата и седнах зад волана. Сега миризмата в гаража вече не беше неприятна, подсказваща занемареност и поражение. Кормилото на колата беше широко и червено — вдъхваше увереност. Погледнах отново смайващия спидометър, разграфен не до 70 или 80, а чак до 120 мили в час. Нямаше километри, изписани с червени цифрички отдолу; когато това маце е слизало от конвейера, идеята да преминем към метричната система все още не е била хрумнала на умните глави във Вашингтон. Нямаше и голямото червено 55. По онова време бензинът вървял по 29,9 цента за галон, дори по-малко, ако имате късмет в града ви да се води ценова война. До арабското петролно ембарго и ограничаването на скоростта за икономия на гориво оставали още петнайсет години.

„Доброто старо време“ — помислих си и неволно се усмихнах. Бръкнах отляво под седалката и напипах копчето за придвижване на седалката въпреки съмненията ми, че работи. Имаше климатична инсталация (тя положително не действаше) и голямо радио с лъскави бутони — хващаше само средни вълни, разбира се. През 1958 ултракъсите вълни са били почти неизползвани.

Сложих ръце на кормилото и нещо се случи. Дори и сега, след толкова време и продължителен размисъл, не съм сигурен какво точно беше това. Може би видение, но съвсем мимолетно. Сякаш за миг разкъсаната тапицерия се смени с нова, ухаеща на найлон… или може би на истинска кожа. Воланът вече не беше протъркан; никелираните части меко проблясваха в здрача.

„Хайде да се повозим, шефе — като че ли нашепваше Кристин сред тишината на задушния гараж. — Хайде да попътуваме.“

За миг сякаш всичко се промени. Грозната плетеница от пукнатини на предното стъкло изчезна — или така ми се стори. Полянката, която се виждаше през вратата, не беше покрита с пожълтяла и проскубан трева, а с прясно окосена зеленина. Пътеката беше току-що циментирана, без нито една пукнатина. Видях (или ми се стори, че виждам) пред бараката кадилак модел 1957 година. Аристократичното произведение на „Дженерал Мотърс“ беше тревистозелено, без петънце ръжда по него, с големи гангстерски гуми с бели джанти и капаци, които блестяха като огледала. Кадилак с размерите на кораб, защо не? Бензинът е бил евтин като чешмяна вода.

„Хайде да се повозим, шефе… хайде да попътуваме.“

Добре, защо не? Ще я изкарам от гаража и ще се отправя към старата гимназия, все още на мястото си — щеше да изгори чак след шест години, през 1964 — ще пусна радиото, за да хвана Чък Бери, който пее „Мейбълин“, или Евърли Брадърс със „Събуди се, малка Сузи“, или може би Робин Люк да вие „Сузи дарлинг“. После ще…

После стремглаво изскочих от Кристин. Вратата се отвори със зловещо скърцане и здравата си ударих лакътя в стената на гаража. Блъснах вратата с крак (право да ви кажа, дори не исках да я докосвам) и се втренчих в плимута, който, освен ако не станеше чудо, скоро щеше да принадлежи на моя приятел Арни. Разтърках ожуления си лакът. Сърцето ми биеше лудо.

Видението бе изчезнало. Никакъв хром, никаква нова тапицерия. Точно обратното — множество ръждясали драскотини, единият фар липсваше (предишния ден не бях забелязал това), антената беше дивашки изкривена. И тази неприятна миризма на мухъл и мръсотия…

Още тогава реших, че не харесвам колата на моя приятел Арни.

Излязох от гаража, като непрекъснато се озъртах назад през рамо — кой знае защо, но се страхувах от колата зад гърба ми. Сигурно ще ви прозвучи глупаво, но точно така се чувствувах. А тя си седеше там с очуканата си, ръждива броня, нямаше нищо зловещо или дори странно в нея. Беше просто много стар плимут, с лепенка от технически преглед, чийто срок бе изтекъл на 1 юни 1976 година.

В този момент Арни и Льобей излязоха от бараката. Арни държеше къс хартия — квитанцията за покупката, предполагам. Ръцете на стареца бяха празни; вече беше скрил парите.

— Надявам се, че ще ти достави удоволствие — рече Льобей, а аз си помислих, че прилича на стар сводник, който предлага жена на много младо момче. Усетих как в мен се надигна вълна от отвращение към него — към този тип с келяво теме и с кирлив медицински корсет. — Сигурен съм, че ще й се наслаждаваш. След време.

Извърна гуреливите си очи към мен, задържа ги за миг върху лицето ми, сетне отново се втренчи в Арни и повтори:

— След време.

— Да, сър — разсеяно отвърна Арни. Тръгна към гаража като сомнамбул и се спря, загледан в колата си.

— Ключовете са вътре — каза Льобей. — Ще трябва да си я откараш, нали разбираш?

— Ще може ли да потегли?

— Вчера вечерта тръгна — каза Льобей, но очите му се стрелнаха встрани. После продължи с тон на човек, който си измива ръцете от цялата работа: — Приятелчето ти сигурно има здраво въже в багажника, нали?

Така си и беше, но ми стана неприятно, че се е досетил. Въздъхнах… Не исках да имам нищо общо със старата таратайка, която Арни беше купил, но предчувствах как лека-полека тя ще навлезе в живота ми.

Арни беше забравил за нас. Прекрачи прага на гаража и влезе в колата. Късното следобедно слънце осветяваше помещението; вдигна се облаче прах, когато Арни седна вътре и автоматично изтупа панталона си. За миг приятелят ми остана седнал зад волана, обхванал го леко с ръце и отново усетих тревога. Колата като че ли го „всмука“. Казах си, че трябва да престана да си въобразявам и да се държа като някоя тъпа седмокласничка.

Арни леко се приведе напред и завъртя ключа. Когато дочух звука на мотора, хвърлих гневен, обвинителен поглед към Льобей, но той пак се взираше в небето, сякаш се мъчеше да разбере дали ще вали.

Нямаше да тръгне; просто нямаше начин. Моят дастър беше в доста добра форма, но преди него имах една след друга две брички (постегнати брички, никоя от тях не беше зле колкото Кристин); и много добре познавах този звук в студените зимни утрини, това бавно, уморено тракане, което показва, че акумулаторът е изтощен.

Рърр-рърр-рърр… рърр… рърр… … … рърр…

— Хич не се мъчи, Арни — казах. — Няма да запали.

Той даже не вдигна глава. Изключи двигателя, после пак завъртя ключа. Моторът заработи бавно и мъчително.

Пристъпих към стареца и му се сопнах:

— Не можа ли да я оставиш да поработи, докато се зареди акумулаторът?

Льобей извърна към мен жълтеникавите си, гуреливи очи и пак безмълвно се загледа в небето.

— А може би изобщо не си я запалил. Сигурно си повикал някои приятелчета да ти помогнат да я избутате в гаража. Ако старо говно като теб въобще има приятели.

Льобей високомерно ме изгледа и заяви:

— Синко, не се пиши всезнайко. Още не ти е изсъхнало млякото около устата. Когато издрапаш през две войни като мене…

— Върви по дяволите с твоите две войни! — възкликнах яростно и тръгнах към гаража, където Арни още се мъчеше да запали колата. Със същия успех можеше да се опитва и да изпие със сламка Атлантика или да отлети с балон на Марс.

Рърр… … … рърр… … … рърр.

Скоро старият, корозирал акумулатор щеше да се изчерпи напълно и в гаража да се разнесе гадният звук, който обикновено чувате, когато пътувате сам по облян от дъжда черен път или по безлюдна магистрала — глухото изпукване на соленоида, последвано от ужасяващ звук, подобен на предсмъртно хъркане.

Отворих вратата и се обърнах към Арни:

— Май ще трябва да донеса въжето.

Той ме погледна и промълви:

— Сигурен съм, че ще запали заради мен.

Устните ми се разтегнаха в широка, неубедителна усмивка.

— Добре де, ще го донеса за всеки случай.

— Разбира се, щом искаш — разсеяно каза Арни и после продължи едва чуто: — Хайде, Кристин. Моля те!

В този миг въображаемият глас отново ми прошепна: „Хайде да се повозим, шефе… хайде да попътуваме“ — и аз потръпнах.

Арни пак завъртя ключа. Очаквах да прозвучат глухото изпукване на соленоида и мъртвешкото хъркане. Но моторът заработи отначало бавно, след това внезапно ускори оборотите. Сетне отново замря. Арни превъртя ключа. Двигателят се запали и от ауспуха изригнаха изгорели газове със звук, който прозвуча като бомбена експлозия в затвореното пространство на гаража. Подскочих. Но не и Арни. Той беше потънал в някакъв свой свят.

На негово място бих изругал, просто за да накарам колата да тръгне: „Хайде, курво“ е псувня, която неизменно помага; „Тръгвай, минетчийко“ също има своите достойнства; а понякога добродушното, сърдечно „Запали, говно“ върши работа. И повечето познати момчета биха постъпили така. Това е просто едно от нещата, които научаваш от баща си.

Майките дават най-вече добронамерени практически съвети — ако си режеш ноктите на краката два пъти месечно, чорапите ти няма да се късат; не пипай това, не знаеш кой го е държал преди тебе; изяж си морковите, много са полезни. Но бащите ни научават на вълшебните заклинания. Ако колата не ще да запали, напсувай я… при това я напсувай в женски род. Ако се върнеш седем поколения назад, навярно ще откриеш някой свой праотец, който псува проклетото магаре, задето е спряло насред моста някъде в Съсекс или в Прага. Но Арни не я ругаеше, нашепваше:

— Хайде, миличка. Моля те.

Завъртя ключа. Моторът изгърмя, угасна, сетне заработи. Звукът беше ужасяващ, като че ли четири от осемте бутала си бяха взели почивния ден, но двигателят работеше. Направо не повярвах на очите си. Все пак нямах намерение да разговарям с Арни — гаражът се изпълваше със синкав дим. Побързах да изляза навън.

— Оказа се, че е наред, а? И не се налага да рискуваш твоя скъпоценен акумулатор! — възкликна Льобей и се изплю на земята.

Не знаех какво да му отговоря. Честно казано, чувствах се малко неловко.

Колата бавно излезе от гаража, а видът й беше толкова абсурден, че не знаех дали да се смея или да плача. Гледах я и не можех да повярвам, че е толкова дълга — като че ли беше оптическа илюзия. А Арни изглеждаше много малък зад кормилото.

Свали стъклото и ми махна с ръка. Крещяхме, за да се чуем — гаджето на Арни — Кристин — имаше извънредно силен и дрезгав глас. Би трябвало първо да се постави заглушител, ако бе останало нещо от ръждясалия ауспух. Бях пресметнал, че дотук ремонтът на Кристин щеше да струва около шестстотин долара, без да се смята счупеното предно стъкло. Един Бог знае колко щеше да излезе само неговата подмяна.

— Ще я закарам при Дарнъл! — изкрещя Арни. — Рекламата му във вестника казва, че може да гарираш в една от задните клетки за двайсет долара седмично!

Извиках в отговор:

— Арни, двайсетачка на седмица за ония задни клетки е много!

Гаражът на Дарнъл бе типичен пример за обирджийство на младите и наивните. Намираше се до голямо автомобилно гробище с префърцуненото име „Магазин за употребявани резервни части“. Бях ходил там няколко пъти, веднъж за да купя стартер за моя дастър, веднъж за карбуратор за мъркюрито, което беше първата ми кола. Уил Дарнъл беше неприятен шишко, който много пиеше и пушеше дълги пури, въпреки че страдаше от астма. Не криеше, че ненавижда почти всички юноши, собственици на коли в Либъртивил… но това не му пречеше да ги обслужва и оскубва.

— Знам — надвика Арни гърмящия двигател. — Но ще я оставя само за седмица-две, докато намеря по-евтин гараж. Не мога да я закарам вкъщи такава, татко и мама ще откачат.

Беше абстолютно прав. Понечих да заговоря, за сетен път да го помоля да спре тази лудост, преди да е станало прекалено късно. Но се отказах — вече беше купил колата. Освен това, нямах намерение да се надвиквам с гърмящия двигател, нито да вдишвам отровните изгорели газове.

— Добре — изкрещях. — Ще карам след теб.

— Супер — ухили се Арни. — Ще мина по „Уолнът Стрийт“ и „Бейсин Драйв“, за да избегна главните улици.

— Дадено.

— Благодаря, Денис.

Включи на скорост и плимутът подскочи напред и почти спря. Арни леко настъпи газта и от ауспуха изригна облак изгорели газове. Кристин запълзя по алеята към улицата. Когато натисна спирачката, светна само единият стоп. Мислено прибавих още пет долара към сметката за ремонта.

Приятелят ми изви кормилото наляво и изкара колата на улицата. Ръждясалият заглушител застърга по тротоара. Арни даде още газ и колата зарева като ранен звяр. Живеещите от отсрещната страна на улицата занадничаха от верандите или излязоха навън да видят какво става.

С гръм и трясък Кристин се понесе по платното с около петнайсетина километра в час, изхвърляйки огромни вонящи облаци от синкав дим, който увисваше над улицата и после бавно се разнасяше в меката августовска вечер. При знака „Стоп“ на кръстовището моторът угасна. Някакво хлапе на велосипед профуча край таратайката, дочух подигранателния му вик:

— Що не я закараш право на гробището, господине!

Арни му се закани с юмрук през прозореца, сетне му показа среден пръст. Ето още нещо ново. Никога през живота си не бях го виждал да показва кукиш.

Стартерът зави, двигателят се задави и после прихвана. Този път последва цяла серия от гърмежи, сякаш стреляха с картечница по „Лоръл Драйв“. Изстенах.

Скоро някой ще извика ченгетата и ще арестуват Арни, задето кара нерегистрирано, технически неизправно моторно превозно средство и нарушава обществения ред. Това едва ли би облекчило положението му вкъщи.

Последва още един трясък, който отекна по улицата като експлозия на снаряд от минохвъргачка, сетне плимутът зави наляво по „Мартин Стрийт“. За няколко секунди огненочервеното слънце се превърна в златисто кълбо, после се скри зад хоризонта. Забелязах че Арни се подпира с лакът на отворения прозорец.

Вбесен се обърнах към Льобей, готов да излея яда си на него. Казвам ви, сърцето ме болеше. Но картината, която видях, ме накара да се вцепеня.

Старецът плачеше.

Гледката беше ужасна и гротескна, но най-вече жалка. Едно време имахме котарак на име Капитан Бийфхарт. Блъсна го камион, когато бях деветгодишен. Заведохме го при ветеринарния лекар — мама караше бавно, защото плачеше и не виждаше добре от сълзите — а аз седях отзад с котарака. Сложил го бях в кашон и непрекъснато му говорех, че ветеринарят ще го спаси, че ще се оправи, но дори деветгодишен глупчо като мен разбираше, че Капитан Бийфхарт никога вече няма да бъде добре: част от вътрешностите му се показваха, беше облян в кръв и омазан с изпражнения — с една дума — умираше. Опитах се да го погаля, но той захапа ръката ми, точно на мекото място между палеца и показалеца. Болката бе силна, но ужасното чувство на състрадание беше още по-силно. Никога след това не съм изпитвал нещо подобно. Не че се оплаквам, нали разбирате. Дори мисля, че хората трябва по-рядко да изпитват такива чувства. Ако ви се случва често, неизбежно ще попаднете в лудницата.

Навел глава, Льобей стоеше сред голата поляна, недалеч от мястото, където голямото петно от масло бе умъртвило тревата. Държеше голяма носна кърпа и бършеше очите си с нея. По бузите му се търкаляха едри сълзи, които по-скоро приличаха на капки пот. Адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.

Извърнах глава, за да не го гледам и погледът ми се спря на малкия гараж. Допреди малко изглеждаше пълен — с вехтории, разбира се, но най-вече с огромната стара кола с двойни фарове, напукано предно стъкло и близо декар широк капак. Сега вещите по стените само подчертаваха празнотата. Гаражът зееше като беззъба уста.

Гледката беше още по-неприятна от разплакания старец. Но когато го погледнах отново, Льобей почти се бе съвзел. Сълзите му бяха пресекнали, беше натъпкал носната кърпа в задния джоб на вехтите си панталони. Но лицето му все още беше мрачно. Много мрачно.

— Е, свърши се — прегракнало изрече той. — Няма я вече, синко.

— Мистър Льобей — казах аз, — де да можеше и моят приятел да каже същото. Ако знаете каква разправия имаше с неговите старци заради тази ръждива трошка…

— Разкарай се — сопна ми се старецът. — Писна ми от глупостите ти, блееш като овца. Приятелят ти е много по-акълия от теб. Върви и виж дали има нужда от помощ.

Тръгнах по алеята към моята кола. Не желаех нито миг повече да остана при Льобей.

— Само блееш! — извика той злобно след мен и това ми напомни онази стара песен на „Юнгбладс“: „Аз съм простичък човек, свиря както мога.“ — Не се мисли за толкова умен!

Качих се на колата и потеглих. Когато завивах по „Мартин Стрийт“, хвърлих последен поглед назад и видях, че той продължава да стои на поляната, а голата му глава проблясва.

Впоследствие се оказа, че е бил прав.

Мислех се за много умен и си изпатих.