Стивън Кинг
Кристин (29)

27. АРНИ И РЕДЖИНА

Искаш ли да се повозиш в моя буик, модел ’59?

Питам, искаш ли да се повозиш в моя буик?

Има карбуратори два и мотор,

който го кара да лети като стрела.

„Медалионс“

Арни се прибра вкъщи малко след полунощ. Дрехите, които бе облякъл за разходката до Питсбърг бяха изцапани с грес и мокри от пот. Ръцете му бяха по-замърсени от всякога, дълбока драскотина прорязваше като клеймо опакото на ръката му. Изглеждаше изтощен и замаян. Под очите му имаше тъмни сенки.

Майка му седеше на масата, редеше пасианс и с ужас очакваше завръщането му. Лий й бе съобщила по телефона за случилото се. По гласа на момичето, което бе направило добро впечатление на Реджина, макар тя да не го смяташе напълно достойно за сина си, личеше, че е плакало.

Реджина се паникьоса, побърза да прекъсне разговора и избра номера на гаража на Дарнъл. Лий беше обяснила, че Арни е помолил да му изпратят влекач и се е върнал с него, а нея, въпреки протестите й, качил на такси. На второто позвъняване някой вдигна слушалката и Реджина дочу дрезгав, хриплив глас:

— Тук гаражът на Дарнъл.

Тя побърза да затвори, осъзнала, че в този момент не бива да разговаря със сина си. И без това двамата със съпруга й бяха допуснали доста грешки по отношение на Арни и на колата му. По-добре да изчака, докато той се прибере вкъщи, и да му каже всичко в очите.

Когато го видя да влиза, побърза да изрече:

— Арни, съжалявам.

Помисли си, че щеше да е по-добре, ако съпругът й присъства на разговора им, но той беше в Канзас Сити на някакъв симпозиум, посветен на търговията и на зараждането на частното производство през средновековието. Щеше да се върне чак в неделя, освен ако случилото се с Арни го накараше да се прибере по-рано. Реджина беше почти сигурна, че той ще постъпи така. Разкаяно осъзна, че едва сега разбира сериозността на положението.

— Аз също съжалявам — апатично произнесе Арни.

— Аз, тоест ние… — тя млъкна, ужасена от безизразното му лице.

Мъртвите му очи се взираха в празното пространство. Майка му безмълвно го изгледа и поклати глава. Усети как ненавистните сълзи напират в очите й, в носа и в гърлото й. Мразеше да плаче и от малка умееше да се владее. Произхождаше от католическо семейство, състоящо се от баща й — обикновен строителен работник, преждевременно повехналата й майка, сестра й и седмината й братя. Беше си наумила на всяка цена да постъпи в колеж, въпреки твърдото убеждение на баща й, че там момичетата научават единствено как да се чукат и да забравят религиозното си възпитание. Амбицията й струваше много сълзи и безсънни нощи. Съпругът й и синът й я смятаха за безсърдечна, защото не разбираха, че когато преминеш през ада, излизаш закоравял. Че когато човек се бори с нокти и зъби, за да постигне своето, не отстъпва лесно завоюваните позиции.

— Знаеш ли какво? — промълви Арни.

Тя поклати глава. Все още се бореше с горещите сълзи, които напираха в очите й.

— Ако не бях смазан от умора, щях да се пукна от смях — представих се как размахваш чука редом с гадовете, които разбиха Кристин. Навярно се чувстваш дори по-щастлива от тях.

— Арни, не си прав!

— Прав съм! — изкрещя той и внезапно в очите му проблясна смразяващ гняв. За пръв път в живота си Реджина се изплаши от него. — Ти забрани да оставям колата пред нас, а баща ми измисли да я паркирам на аерогарата. Според теб, кой е виновен? Кой? Смяташ ли, че щеше да се случи, ако Кристин останеше тук?

Стиснал ръце в юмруци той пристъпи към нея и с огромно усилие на волята Реджина се сдържа да не отскочи назад.

— Арни, не може ли да поговорим за това като разумни хора?

— Едно от копелетата се изсрало върху таблото на колата ми — безстрастно заяви той. — Как мислиш, дали е постъпка на разумен човек?

Реджина смяташе, че е овладяла сълзите си, но когато чу за проявата на такава неоправдана, безумна ярост, избухна в ридания. Свела глава, тя плачеше заради онова, което бе преживял синът й, плачеше от смайване, от болка и от страх.

През целия си живот беше гледала отвисоко майките, с по-големи от Арни деца. Когато той беше на една година, те мрачно поклащаха глави и й казваха да почака, докато синът й стане петгодишен. Истинските неприятности започвали едва когато децата пораснат дотолкова, че да казват неприлични думи пред бабите си и да си играят с кибрит, когато никой не ги наблюдава. Но Арнолд, кротък като ангелче от бебе, остана такъв дори когато навърши пет години. Другите майки вдигаха очи към небето и я съветваха да почака, докато момчето стане десетгодишно. Когато Арни не се промени, те тъжно пророкуваха, че това ще стане след пет години. Безброй заплахи дебнели беззащитния юноша — наркотици, рокконцерти, готови на всичко леки момичета и Боже, опази — кражби на автомобилни части, плюс онези… срамни болести…

Докато ги слушаше Реджина вътрешно се усмихваше, защото възпитаваше детето си по предварителен план — компенсация за собственото й нерадостно детство. Синът й растеше заобиколен от отзивчиви, любящи родители, готови да му дадат всичко, в границите на нормалното, да го изпратят в избрания от него колеж (при условие, че учебното заведение е добро) и по този начин да се справят блестящо с трудната задача да бъдеш образцов родител. Ако й кажеха, че Арни почти няма приятели и че съучениците му се подиграват, Реджина би отвърнала с леден тон, че самата тя е посещавала енорийско училище в беден квартал, където за майтап смъкваха гащичките на момичетата и ги подпалваха със запалки с изрисуван върху тях разпънат Христос. Ако й намекнеха, че становището й относно възпитанието се различава от това на омразния й баща по отношение на материалните цели, тя би се разгневила и би изтъкнала идеалния си син като доказателство за правилността на подхода й.

Но сега този идеален син стоеше пред нея блед, изтощен, изцапан до уши с грес. Тялото му сякаш вибрираше от едва сдържана ярост, характерна за дядо му, той дори физически приличаше на него. Добре подреденият свят на Реджина бе рухнал в един миг.

— Арни, утре сутринта ще решим какво трябва да се направи — обърна се тя към сина си, докато се опитваше да се овладее. — Ще поговорим утре сутринта.

Той произнесе апатично:

— Само при условие, че станеш много рано. Ще подремна три-четири часа, после ще отида в гаража.

— Защо?

Арни се изсмя като луд и размаха ръце, сякаш се канеше да полети.

— Защото имам много работа! Много повече, отколкото си представяш!

— Не! Утре си на училище. Категорично ти забранявам…

Момчето се обърна и студено я изгледа. Реджина потръпна, стори й се, че сънува ужасен кошмар, от който никога не ще се събуди.

— Не бой се, ще отида на училище — промълви той. — Ще сменя дрехите си и дори ще взема душ, за да не умириша класната стая. А след последния час ще се върна в гаража. Предстои ми непосилна работа, но съм сигурен, че ще се справя. Сигурен съм, въпреки че спестяванията ми значително ще намалеят. Освен това трябва да изпълнявам и поръчките на Уил.

— Ами домашната работа… уроците?

— А, уроците…

Той махна с ръка и невесело се усмихна, устните му се разтегнаха в механичната усмивка на човече от стенен часовник. — Естествено, че ще пострадат, не искам да те заблуждавам. Не обещавам, че ще бъда отличник, но все някак ще се справя. Сигурен съм, че ще изкарам четворки, дори петици по някои предмети.

— Не! Трябва да мислиш за колежа!

Арни се обърна и тръгна към нея. Отново куцаше, този път много силно. Постави длани на масата пред нея и бавно се приведе. Реджина си помисли: „Господи, изобщо не познавам сина си. Нима грешката е моя? Та нали единственото ми желание бе той да има най-доброто! Нима е възможно? Боже, дано да е кошмар, от който ще се събуди с обляно в сълзи лице, защото е толкова реален…“

Втренчен в нея, Арни изрече:

— В момента ме интересуват само Кристин и Лий и как да запазя благоразположението на Дарнъл, за да оставям колата в гаража. Обещавам, че ще я направя като нова. Пет пари не давам за колежа! Предупреждавам те, че ако не ме оставиш на мира, ще напусна училище — надявам се, че поне това ще те сплаши.

Реджина отвърна на погледа му и заяви:

— Няма да го направиш, Арнолд. Навярно съм заслужила твоята… твоята жестокост, но с всички сили ще се боря против склонността ти към самоунищожение. И не ме заплашвай, че ще напуснеш училище…

— Ще го направя без да ми мигне окото — прекъсна я той. — Не се заблуждавай, че няма да посмея. През февруари навършвам осемнайсет и нищо не ще ми попречи. От сега нататък искам да ме оставиш на мира. Ясно ли е?

— Върви да си лягаш — през сълзи прошепна майка му. — Сърцето ми се къса като те слушам.

— Нима? — внезапно той се засмя. — Мъчително е, нали? Знам го от опит.

Сетне бавно се отправи към вратата. Накуцваше и тялото му се накланяше на една страна. След миг Реджина дочу трополенето на обувките му по стълбата — звук, който внезапно й напомни за детството й, когато си казваше: „Грубиянинът си ляга“.

Отново се разрида, изправи се и със залитане излезе в задния двор, за да си поплаче насаме. Обгърна раменете си с ръце, като че търсеше утеха и през сълзи се загледа в лунния сърп, който се размазваше пред замъглените й от сълзи очи. Изведнъж целият й живот се бе променил, сякаш пометен от ураган. Синът й я ненавиждаше. Омразата беше изписана на лицето му. Не беше каприз, раздразнение или типично за възрастта му избухване. Арни я мразеше — какво се бе случило с идеалното й момче? Изобщо не можеше да го познае. Изобщо.

Стоя на двора докато сълзите й започнаха да пресъхват, а риданията й се превърнаха в хлипане и в тежки въздишки. Леденият вятър щипеше голите й крака и се впиваше в тялото й през тънкия халат. Тя се прибра, качи се на горния етаж и близо минута стоя нерешително пред вратата на Арни. Най-сетне се престраши и влезе.

Синът й спеше върху покривката на леглото, дори не беше свалил панталоните си. Приличаше на човек, изпаднал в безсъзнание, лицето му й се стори невероятно състарено. На светлината, идваща от коридора изведнъж й се привидя, че косата му е опадала, а в зейналата му уста нямаше нито един зъб. Тя сподави вика си като притисна ръка към устните си, и се приближи до леглото.

Сянката й се премести заедно с нея и тя видя, че в леглото е нейният Арни. Старецът, когото за миг бе видяла, беше зрителна измама, плод на развинтената й фантазия. Погледна към радиочасовника и забеляза, че е нагласен на четири и половина. Понечи да го изключи и дори протегна ръка, но нещо я спря.

Одите в спалнята си, седна до телефона и взе слушалката. За миг я задържа в ръката си, докато размишляваше. Ако се обади на Майкъл посреднощ, той ще си помисли, че…

… Че се е случило нещо страшно!

Тя се изсмя. Нима не беше вярно? Действително се бе случило нещо ужасно — всъщност историята все още не беше приключила.

Тя избра номера на „Рамада Ин“ в Канзас Сити без да съзнава, че търси помощ за пръв път, откакто преди двайсет и седем години бе напуснала мрачния и занемарен бащин дом, за да постъпи в колежа.