Стивън Кинг
Кристин (38)

2. БЪДИ И КРИСТИН

Ето я там, в далечината,

промъкна се към мен във мрака.

Усещам, че треперят ми краката —

спасение от никъде не чакам.

Дори на слепеца е ясно,

че с мен ще се случи нещо ужасно…

„Инмейтс“

 

На дванайсети декември вечерта „Териерите“ играха с „Пиратите“ в спортната зала на либъртивилската гимназия и загубиха с 54–48. Когато излязоха в студената зимна нощ, повечето привърженици на „Териерите“ не бяха особено изненадани и разочаровани, тъй като всички спортни журналисти предричаха загубата. Единственото им утешение бе, че резултатът не беше позорен. Освен това запалянковците можеха да се гордеят с Лени Баронг, който отбеляза трийсет и четири точки и постави нов рекорд на гимназията.

Единствено Бъди Репертън изпитваше разочарование. Ето защо приятелите му Ричи Трелони и Боби Стантън, настанил се на задната седалка на колата му, предпочетоха да се престорят на сломени от загубата на баскетболния отбор.

Бъди видимо се бе състарил през месеците, последвали изключването му от гимназията. Вече не приличаше на Клинт Истууд, а на пропил се млад актьор. През последните седмици Бъди непрекъснато се наливаше с алкохол. Често сънуваше толкова ужасни кошмари, че предпочиташе веднага да ги забрави. Събуждаше се разтреперан и облян от пот, с усещането, че на косъм се е изплъзнал от ужасна смърт. Алкохолът прогонваше кошмарите, направо им прерязваше краката, както обичаше да се изразява Бъди. Майната им! Беше измислил разрешение — ще работи нощна смяна и ще спи през деня.

Той свали прозореца на очуканото си камаро, откъдето нахлу леден въздух, и изхвърли празната бутилка. Посегна през рамо и подвикна:

— Дай пиячка, мосю!

— Веднага, Бъди — почтително изрече Боби Стантън и пъхна в ръката му нова бутилка долнопробно вино. След мача Бъди бе купил цяла каса „Тексаски шофьор“ — според думите му, количество, достатъчно да парализира цялата египетска флота.

Репертън отвори бутилката, като за миг задържа волана с лакът, сетне изгълта на едни дъх половината от съдържанието й. Подаде я на Ричи и шумно се оригна. Фаровете на камарото осветяваха шосе № 46, което водеше към североизточната част на щата. От двете му страни се разстилаха засипани заснежени поля, светлинките на населените места проблясваха като звездите, обсипали тъмното зимно небе.

Бъди вече беше полупиян. Решил бе да отидат до „Скуонтик Хилс“. Междувременно можеше да му хрумне друга идея, но по принцип паркът беше място, където човек можеше да се напие на спокойствие. Ричи се обърна и подаде бутилката на Боби, който отпи голяма глътна, въпреки че ненавиждаше вкуса на виното. Каза си, че като се понапие, изобщо няма да го забелязва. Навярно на следващата сутрин ще го измъчва махмурлук и ще му се гади, но дотогава имаше много време. Чувстваше се поласкан и възбуден задето го бяха взели със себе си; беше първокурсник и едновременно се страхуваше и благоговееше пред Бъди Репертън, ползващ се с репутацията на „лошо момче“.

— Шибани клоуни — мрачно процеди Бъди. — Банда шибани циркаджии! И това ако е баскетбол…

— Всички са олигофрени — подкрепи го Ричи. — С изключение на Баронг. Трийсет и четири точки — хич не е лошо!

— Мразя този черньо — заяви Репертън и заплашително изгледа Ричи с помътнелите си от алкохола очи. — Да не би да харесваш тази маймуна?

— Ами! — побърза да отговори Ричи.

— Правилно! Ще го науча аз как се играе баскетбол!

— Какво предпочиташ да чуеш първо — добрата, или лошата новина? — внезапно се обади Боби, който се изтягаше на задната седалка.

— Първо лошата — отвърна Бъди. След третата бутилка вино не чувстваше, нищо, освен разочарование и гняв. За момента бе забравил, че е изключен; вълнуваше се единствено от факта, че отборът на гимназията, съставено от шибани олигофрени, беше излъгал очакванията му. Повтори с надебелял от алкохола език:

— Винаги предпочитам да чуя първо лошата новина.

Камарото се движеше със сто километра в час по асфалтираното шосе, наподобяващо драсната с черна боя черта върху бял под. Когато наближиха „Скуонтик Хилс“ теренът стана по-стръмен.

— Лошата новина е, че милион марсианци току-що са се приземили в Ню Йорк — започна Боби. — А сега чуй хубавата.

— Няма хубави новини — мрачно изрече Бъди. Ричи се питаше дали да каже на хлапето, че не бива да закача Репертън, когато е в подобно настроение — шегите дори го озлобяват, трябва да го оставиш на мира, докато му мине.

Бъди непрекъснато бе потиснат откакто някакъв психопат прегази на магистралата Мучи Уелч — очилаткото, дето просеше по улиците.

— Добрата новина е, че се хранят с негри и пикаят бензин — продължи Боби и избухна в смях. Хили се дълго, преди да осъзнае, че другите момчета дори не се усмихват. Моментално млъкна, вдигна поглед и видя кръвясалите очи на Бъди, полускрити от къдравата му брада, да го наблюдават в огледалцето за обратно виждане. При вида на тези неприятни, малки като на пор очички го обзе страх; изведнъж осъзна, че изобщо не е трябвало да си отваря устата.

На около пет километра зад тях проблеснаха фарове — бяха толкова далеч, че изглеждаха като жълтеникави точици в мрака.

— И според теб това е смешно? — злобно попита Бъди. — Седнал си да ми разказваш някакъв шибан расистки виц и се хилиш като побъркан! Знаеш ли, че си само един скапан лицемер.

Боби зяпна от учудване и едва успя да промълви:

— Но нали каза…

— Казах, че не обичам Баронг, но по принцип смятам, че чернилките не се различават от белите хора. — Замисли се и се поправи:

— Почти не се различават.

— Но…

— Внимавай какво говориш, или ще се прибереш вкъщи пеша — изръмжа Бъди. — И то със счупен крак. Тогава ще можеш да напишеш на патерицата си: „Мразя неграта“.

— О! — изплашено прошепна Боби. Чувстваше се така, сякаш бе посегнал да запали лампата и го бе ударил електрически ток. — Извинявай.

— Подай ми бутилката и си затваряй плювалника!

Момчето се подчини, почувства, че ръцете му треперят.

Репертън пресуши виното на един дъх. Отминаха табела с надпис: „Държавен парк «Скуонтик Хилс» — 3 мили“.

През лятото езерото в центъра на парка беше любимо място за отдих, а от ноември до април „Скуонтик Хилс“ беше затворен за посетители. Пътят до езерото постоянно се разчистваше от снега заради периодичните маневри на хората от Националната гвардия, или екскурзиите на момчетата скаути. Бъди беше открил страничен път, който заобикаляше шосето, пресичащо парка. Обичаше да кара колата си из пустите алеи и да се налива с вино.

Фаровете зад тях, които допреди малко приличаха на точици, бързо се уголемиха и придобиха конкретни очертания — колата бе на по-малко от километър. Бъди се провикна:

— Дай ми още една бутилка, шибан расист такъв!

Боби се подчини, като благоразумно не пророни нито дума.

Репертън жадно отпи, оригна се и подаде бутилката на Ричи.

— Не ми се пие, Бъди.

— Пий, или ще ти направя клизма с бутилката.

— Добре де, добре — измънка Ричи и от сърце съжали, че не си е останал вкъщи.

Камарото се носеше по шосето, фаровете му разсейваха нощния мрак.

Бъди вдигна очи към огледалото и видя, че другата кола бързо ги настига. Погледна спидометъра — движеше се със сто километра в час, което означаваше, че автомобилът зад тях бе вдигнал минимум сто и двайсет.

Внезапно му хрумна, че ситуацията е като в кошмарните му сънища, които предпочиташе да забрави. Ледена ръка сграбчи сърцето му.

Пътят пред тях се разделяше на две: шосе № 46 продължаваше на изток към Ню Стантън, другото завиваше на север, към парка. Голяма, боядисана в оранжево табела съобщаваше на пътниците: „Затворено през зимните месеци“.

Без да намали скоростта, Бъди сви вляво и колата се стрелна нагоре по хълма. Пътят към парка не беше добре разчистен, а надвисналите дървета не позволяваха на топлото следобедно слънце да разтопи натрупания сняг. Камарото поднесе, сетне отново се понесе по шосето. Сгушен на задната седалка, Боби Стантън приглушено изстена.

Бъди Репертън вдигна очи към огледалцето с надеждата, че другата кола ще свие по шосе № 46 — всички шофьори знаеха, че пътят към парка е затворен — но вместо това преследващият ги автомобил взе завоя с още по-голяма скорост от камарото и се понесе след него — сега разстоянието между двете коли бе около четиристотин метра: Фаровете му представляваха четири блестящи окръжности, които осветяваха вътрешността на камарото. Боби и Ричи се обърнаха и го загледаха.

— По дяволите, това пък какво е? — промърмори Ричи.

Но Бъди знаеше. Внезапно бе разбрал, че това е колата, прегазила Мучи Уелч. Точно така! Психопатът, който беше видял сметката на Мучи, сега преследваше него.

Натисна докрай педала за газта и камарото полетя по пътя. Стрелката на спидометъра прехвърли сто и двайсет и продължи да се отклонява вдясно. Крайпътните дървета профучаваха покрай камарото и се сливаха в плътна стена. Автомобилът зад тях не изоставаше, дори увеличаваше скоростта си. Двойните му фарове се превърнаха в огромни блестящи очи.

— Хей, намали! — извика Ричи и изплашено посегна към предпазния си колан. — Ако се преобърнем при тази скорост…

Бъди не му отговори. Беше се привел над кормилото и непрекъснато поглеждаше ту към пътя, ту към огледалцето, което отразяваше приближаващите се фарове.

— Нататък има завой! — прегракнало изкрещя Боби.

Когато камарото навлезе в завоя без да намали скоростта и фаровете му проблеснаха в светлоотразителите върху предпазните перила, момчето извика:

— Бъди! Завой! Завой!

Репертън включи на втора и двигателят на колата му гневно заръмжа. Стрелката на техометъра достигна 6000, за миг се стрелна към критичното 7000, сетне се върна назад. Изгорелите газове изригнаха от ауспуха на камарото с трясък, наподобяващ картечен откос. Бъди завъртя волана и колата навлезе в острия завой. Задните колела поднесоха по заледения сняг. В последния момент Репертън изви обратно кормилото и даде газ; задницата на колата се вряза в снежния насип, откърти парче с големината на ковчег и отскочи. Сетне се завъртя в обратна посока. Бъди отново натисна газта. За миг му се стори, че колата няма да се подчини и ще продължи да се плъзга по шосето със сто километра в час, докато достигне до място, непокрито от лед, и се преобърне.

Но като по чудо камарото успя да се задържи на четирите си колела.

— За Бога, Бъди, карай по-бавно! — изстена Ричи.

Репертън се приведе над кормилото и се ухили, кръвясалите му очи като че щяха да изскочат от орбитите, той стискаше бутилката вино между коленете си. Изрева:

— На ти! На ти, убиец такъв! Ей сега ще се преобърнеш!

След миг преследващите го фарове отново се появиха, този път бяха още по-близо. Усмивката на Бъди помръкна. За пръв път усети, че го побиват тръпки, обзе го страх, ужасяващ страх.

Боби наблюдаваше през задното стъкло как преследващата ги кола взима завоя и извика на приятелите си:

— Дори не поднесе! Но това е невъзможно! Направо…

— Бъди, кой е това? — попита Ричи и понечи да го хване за лакътя. Репертън отхвърли ръката му с такава сила, че тя се удари в прозореца и изсъска:

— Да не си посмял да ме докоснеш!

Шосето се простираше пред него, но вместо с асфалт, сега бе покрито с предателски сняг; камарото летеше по заледената му повърхност със сто и петдесет километра в час. Над високия почти човешки бой насип се виждаха единствено покривът му и оранжевата топка за пинг-понг, забучена върху антената.

— Да не си ме пипнал, Ричи! — повторно извика Репертън. — Особено когато карам с такава скорост!

— Това е… — поде Ричи, но гласът му пресекна. Бъди го стрелна с поглед и при вида на страха, изпълнил кръвясалите очи на приятеля му, Ричи изпита ужас, който го задушаваше, сякаш наляха горещо олио в гърлото му.

— И на мен така ми се струва — извика Репертън. Намираха се на общинска територия, наоколо нямаше никакви къщи, от двете страни на шосето се издигаха единствено снежни насипи и дървета с преплетени клони.

— Ще ни блъсне! — извика Боби с писклив като на старица глас. Бутилките лудешки подрънкваха в кашона между краката му. — Ще ни блъсне!

Преследващата ги кола се движеше на сантиметри от задната броня на камарото; фаровете й осветяваха вътрешността на купето така, че спокойно можеше да се чете вестник. След миг тя се приближи още повече, разнесе се трясък.

Камарото поднесе, а автомобилът зад него намали скорост. Бъди имаше чувството, че колата му се носи във въздуха — разбра, че има опасност камарото да се завърти като пумпал, да се блъсне в насипа и да се преобърне.

Горещи като сълзи капчици пот се стичаха в очите му.

Като по чудо камарото успя да се задържи на пътя. Почувствал, че го е овладял, Бъди натисна газта докрай. Ако Кънингам кара онази таратайка (струваше му се, че е виждал нещо подобно в кошмарите, които не можеше да си спомни), сега ще му даде добър урок.

Двигателят зави, стрелката на тахометъра отново достигна пределната граница. Спидометърът показваше повече от сто и шейсет километра в час — снежните насипи се стрелката покрай тях в призрачно мълчание. Пътят се втурна насреща му като филм, превъртян на бързи обороти.

— Мили Боже! — бърбореше Боби. — Мили Боже, не позволявай да се убият, по дяволите…

„Но той не беше с нас, когато унищожихме колата на Пицоликия — помисли си Бъди. — Ама че късмет извади пустият му тъпанар!“

Всъщност не съжаляваше Боби, но ако това чувство изобщо му беше познато, то би било отправено към бедния първокурсник. Ричи Трелони седеше изправен като свещ, очите му изпълваха цялото му пребледняло лице. За разлика от Боби, той знаеше какво ги очаква.

Преследващата ги кола се приближи още повече, фаровете й изпълниха огледалцето за обратно виждане.

„Невъзможно е да ни настигне!“ — мислено изкрещя Репертън. Но колата зад тях действително ги догонваше и на Бъди му се стори, че прилича на хищник, готов да се нахвърли върху жертвата си. Разумът му трескаво се мяташе като плъх в капан и напразно търсеше изход. Отдавна бяха отминали пролуката в левия снежен насип, която бележеше началото на страничния път. Вече нямаше време, нито възможност за избор.

Дочу се трясък и камарото отново поднесе, но този път се движеше с огромна скорост. „Няма надежда, приятел“ — примирено си помисли Бъди. Пусна волана, с две ръце сграбчи предпазният си колан и за пръв път в живота си го закопча около кръста си.

В този миг Боби Стантън отново изкрещя:

— Вратата! О, Бъди, вратата-а-аа!

Камарото бе изкачило последното хълмче. От другата страна шосето се разклоняваше във вход и изход за парка. По средата стоеше будка върху бетонна площадка — през лятото в нея седеше касиерка и взимаше по един долар, от всяка влизаща в парка кола.

Сега будката беше окъпана в призрачна светлина от фаровете на двете коли, които се носеха с шеметна скорост към нея. Камарото бе силно наклонено вдясно.

— Майната ти, Пицолики! — извика Бъди. — Вървете по дяволите ти и шибаната ти таратайка!

Сетне рязко изви кормилото докрай.

Боби отново изкрещя. Ричи Трелони закри лицето си с ръце, последната му съзнателна мисъл бе: „Пази се от счупените стъкла пази се от счупените стъкла пази се от счупените стъкла…“

Камарото се завъртя, фаровете на преследващата ги кола го осветиха и Бъди за пръв път успя да я разгледа. Ужасено изкрещя, защото това действително беше автомобилът на пицоликия, невъзможно бе да сбъркаш близо километър широката решетка. Но зад волана не седеше никой! Колата беше празна!

Две секунди преди удара Кристин зави вдясно и се стрелна през входа към парка като куршум. Прекърши дървената бариера и парчета от нея се разхвърчаха във въздуха, жълтите светлоотражатели върху тях проблясваха.

Задницата на камарото се заби в островчето, върху което стоеше будката и колата се покачи върху него. От удара се изтръгнаха ауспухът и шумозаглушителят и останаха да лежат на снега като странни скулптори. Задната част на колата беше нагъната на хармоника, сетне — напълно смазана, заедно с Боби Стантън. Бъди смътно усети, че някаква течност се плисва в гърба му като кофа с топла вода — беше кръвта на момчето.

Камарото отхвръкна във въздуха и се превъртя — напомняше снаряд, полетял сред дъжд от трески и счупени дъски, единият фар все още светеше. Превъртя се два пъти, стовари се на земята сред трясък от строшени стъкла и се преобърна.

Противопожарната стена се разкъса, моторът се плъзна назад и премаза Ричи от кръста надолу. От пробитият резервоар изригнаха пламъци

Бъди Репертън беше жив. На няколко места беше одраскан от счупените стъкла, едното му ухо беше отрязано с хирургическа точност и на мястото му зееше кървава дупка, кракът му беше счупен, но все още той беше жив. Спасил го бе предпазният колан. Бъди натисна копчето и успя да се освободи. Огънят пращеше, сякаш някой мачкаше хартия, от него усети непоносима горещина. Опита се да отвори вратата, но тя се бе залостила. Задъхвайки се, Бъди се хвърли към отвора на мястото на предното стъкло…

… и видя пред себе си Кристин.

Стоеше на петдесет метра от него и сякаш го наблюдаваше, а зад нея в снега се виждаше следа от удрянето на спирачки. Ръмженето на мотора й напомняше тежкото дишане на гигантско животно.

Бъди навлажни с език устните си. Усети страхотна болка в лявата част на гръдния си кош, която се увеличаваше при всяко вдишване — навярно ребрата му бяха счупени. Моторът форсираше и затихваше, форсираше и затихваше. Смътно, като в кошмарен сън до слуха на Бъди долетя гласът на Елвис Пресли, който пееше „Затворнически рок“.

Огънят се разгаряше все по-силно и хвърляше оранжеви отблясъци върху снега. Ще избухне. Сега ще…

Резервоарът на камарото избухна с приглушено бумтене. Бъди почувства, че огромна ръка го блъсна в гърба и го запраща във въздуха — след миг той се озова на земята.

Якето му гореше, Бъди изръмжа и се затъркаля в снега, докато изгаси дрехата си, сетне се опита да застане на колене. Камарото зад него представляваше огромна горяща клада.

Моторът на Кристин продължаваше да форсира и да затихва, но този път — по-настойчиво.

Репертън най-сетне успя да се изправи на колене и погледна към нея през мократа си от пот коса, която падаше върху очите му. Капакът й беше смачкан от удара с дървената бариера. От радиатора течаха вода и антифриз, а от снега се вдигаше нара като от прясна диря на диво животно.

Бъди отново навлажни с език устните си — бяха изсъхнали като кожата на гущер. Гърбът го болеше, сякаш бе получил леко слънчево изгаряне. Усещаше миризмата на изгоряла тъкан, но в шока си не осъзнаваше, че канадката му и двете ризи под нея са изпепелени.

— Слушай! — промълви той, почти не съзнавайки, че говори. — Хей, слушай…

Моторът на Кристин изрева и тя се стрелна към него. Задницата й поднесе, когато колелата се завъртяха в снега. Смачканият капак напомняше озъбена уста.

Бъди остана неподвижен. Опитваше се да преодолее неудържимото си желание да се изправи и моментално да се отдръпне, да преодолее (доколкото му бе възможно) лудешката паника, която го караше да губи самообладание. В колата нямаше никой. Човек с повече въображение навярно би полудял от невероятната гледка.

В последната секунда той се претърколи вляво и изпищя от болката в счупения си крак. Усети как нещо се стрелна на сантиметри от него, лъхна го вонята на изгорели газове, видя проблясването на стоповете на Кристин, които осветиха снега в червено.

Тя направи завой, поднесе и отново се насочи към него.

— Не! — изкрещя Бъди. Страхотна болка проряза гърдите му. — Не! Не! Н…

Инстинктивно отскочи и този път Кристин мина по-близо, закачи обувката му и кракът му моментално изтръпна. Бъди лудешки запълзя на лакти и колене. Кръвта от устата му се смесваше със сополите от носа му. Едно от счупените ребра беше проболо белия му дроб. Кръв се стичаше и от дълбоката рана на мястото на ухото му. Дишаше с мъка, на пресекулки.

Кристин спря за миг.

От ауспуха й излизаше синкав дим, моторът й мъркаше като котарак, предното й стъкло бе непрозрачно. От горящото камаро изригваха мазни пламъци, раздухвани от пронизващия вятър. Боби Стантън се гушеше на задната седалка, главата му беше наклонена на една страна, обгорените му устни бяха разтегнати в мъртвешка гримаса.

„Играе си с мен — помисли си Бъди. — Играе си с мен като котка с мишка“.

— Моля те, недей — дрезгаво произнесе той.

Фаровете на Кристин блестяха ослепително и под светлината им кръвта, която се стичаше по лицето му и от устата му, изглеждаше черна.

— Моля те… — продължи Бъди. — Ще му се извиня, ще му падна на колене, щом искаш… само недей, не…

Моторът изрева. Кристин се нахвърли върху него като животно от отдавна отминал епоха. Бъди изкрещя и отново се отдръпна, но този път калникът улучи пищяла му, счупи други му крак и го отхвърли към насипа. Той се стовари върху снега като чувал с картофи.

Кристин зави и отново се отправи към него, но Репертън бе видял някаква възможност за спасение.

Закатери се по насипа, като забиваше в снега премръзналите си, безчувствени пръсти. Помагаше си и с крака, без да обръща внимание на страхотната болка от счупванията. Дъхът му излизаше със силно свистене, подобно на писък. Сетне той се заизкачва по-бързо, дочул приближаването на Кристин. Усещаше я зад себе си, сякаш бе страшен тигър човекоядец.

Разнесе се скриптене на метал и Репертън изкрещя от болка, когато калникът на Кристин притисна единия му крак в снега. Той панически го издърпа, без да забележи, че е останал без обувка.

Разплакан, издавайки нечленоразделни звуци, Бъди най-сетне успя да се изкатери на върха на насипа. Опита се да запази равновесие, лудешки размаха ръце и за малко щеше да се изтърколи обратно.

Събра смелост и се обърна към Кристин. Плимутът беше направил завой и отново се носеше към него, обгърнат от облаци сняг. Заби се в насипа на трийсетина сантиметра от мястото, където стоеше Бъди, като го накара да се олюлее. Изпод краката му се изтърколиха буци сняг. От удара капакът на Кристин се смачка още повече, но Репертън не пострада. Тя отново даде на заден ход, снегът се разхвърча около нея. Моторът ревеше, сякаш от гняв.

Бъди нададе победоносен вик и й показа среден пръст.

— На ти! На ти! На ти!

От устата му хвърчаха кръв и слюнка. Дишаше на пресекулки и всеки път, когато си поемеше дъх, усещаше все по-силна и парализираща болка в лявата си страна.

Кристин изрева, стрелна се напред и отново се заби в насипа.

Този път голяма огромна буца сняг, разхлабена от първия удар се изтърколи надолу, зарина зейналата муцуна на Кристин и замалко не повлече Бъди след себе си. Той успя да се спаси само защото окървавените му ръце бяха забити в снега като куки. Болките в краката му вече бяха нетърпими, той се преобърна на едната си страна, докато се давеше за въздух като риба на сухо.

Кристин се готвеше за нов удар.

— Разкарай се! — извика Репертън. — Разкарай се, мръсна курво!

Тя отново връхлетя върху насипа и този път падналият сняг я зарина почти до предното стъкло. Чистачките се включиха и започнаха да го свалят.

Кристин отново даде на заден ход. Бъди знаеше, че само един удар е достатъчен, за да го свали върху капака й, заедно с падащите буци сняг. Отпусна се назад и се претърколи от другата страна на насипа, непрекъснато крещеше от болката в счупените си ребра. Най-сетне се приземи по гръб сред неутъпкания сняг в подножието на насипа. Очите му се взряха в черното, обсипано със студени звезди небе. Зъбите му неконтролируемо затракаха, тръпки разтърсиха тялото му.

Кристин беше спряла, чуваше тихото бръмчене на мотора й — тя чакаше.

Бъди вдигна очи към насипа, който се извисяваше на фона на зимното тъмно небе. Отблясъците от горящото камаро започваха да помръкват. Напразно се питаше колко време е минало от катастрофата. Питаше се още дали някой ще види пожара и ще му се притече на помощ, но и този въпрос оставаше без отговор.

Той осъзна едновременно две неща: от устата му застрашително бликаше кръв и тялото му се бе вдървило от студ. Положително ще премръзне до смърт, ако не го открият навреме.

Изтръпнал от страх, той успя да седне. Питаше се дали да изпълзи обратно до върха на насипа и да наблюдава колата — страхуваше се повече, когато не виждаше. Вдигна очи нагоре и дъхът му замря.

На върха на насипа стоеше някакъв човек. Само че изобщо не беше човек, а труп, разлагащ се труп в зелени панталони. Нямаше риза, но горната част на изгнилото му тяло беше обвита с медицински корсет, покрит със сивкави петна от плесен. Костите прозираха през кожата на лицето му.

— Така ти се пада, лайнар такъв — прошепна осветеното от звездите привидение.

В този миг Бъди изгуби и последната си капчица самообладание и истерично закрещя. Очите му се изцъклиха, всяко косъмче от дългата му коса настръхна и обгради като чудат шлем изцапаното му от сажди лице. Кръв се лееше от устата му и се просмукваше в яката на канадката му. Забил длани в снега, той направи опит да се отдръпне, когато съществото се приближи към него. Господи, то нямаше очи — бяха изядени от гърчещите се червеи. От него се носеше воня, отвратителна воня, миризма на гнили домати, миризмата на смъртта…

Трупът на Роланд Д. Льобей протегна разложените си ръце към Бъди Репертън и се ухили.

Бъди започна да вие. Внезапно се вцепени, устните му се свиха под формата на буквата „О“ и се издуха, сякаш искаше да целуне ужасяващото създание, което пъплеше към него. Ръцете му се вкопчиха в разкъсаната канадка над сърцето, най-сетне прободено от счупено ребро. Политна назад, краката му заораха в снега… последният му дъх излетя през отворената му уста като през ауспух.

Съществото върху насипа потрепна и изчезна, без да остави следи.

От другата страна моторът на Кристин победоносно изрева, звукът разтърси мрачните, покрити със сняг склонове й отекна сред тях.

В далечината край езерото, на шестнайсетина километра по права линия, някакъв младеж, излязъл на разходка със ски в зимната нощ дочу звука и замръзна на място, поставил ръце на щеките и наклонил глава.

Внезапно целият настръхна, побиха го тръпки. Знаеше, че това е само някаква кола от другата страна на езерото — в зимните нощи звуците се носеха надалеч, и все пак първата му мисъл беше, че някакво праисторическо животно се е пробудило и е проследило жертвата си: огромен вълк, или може би тигър.

Звукът не се повтори и скиорът продължи пътя си.