Стивън Кинг
Кристин (46)

9. ЛИЙ ОТИВА НА ГОСТИ

Джеймс Дийн в мъркюри четирийсет и девета,

Джонсън Бонър младши — момче напето,

дори Бърд Пейнълдс в „Транс-Ам“ черен,

всички те ще се срещнат

в ранчо „Кадилак“ в час вечерен.

Брус Спрингстийн

 

Петнайсетина минути преди да дойде Лий грабнах патериците и се завлякох до най-близкия до антрето стол, за да съм сигурен, че ще ме чуе, когато й извикам да влезе. После взех „Ескуайър“ и се опитах да прочета статията, озаглавена „Следващият Виетнам“, върху която имах да пиша домашно. Напразно се опитвах да се съсредоточа. Бях нервен и изплашен — навярно до голяма степен това се дължеше на огромната ми радост, че отново ще видя Лий.

Бях съвсем сам вкъщи. След обаждането й на Бъдни вечер издебнах татко насаме и го попитах дали е възможно на двайсет и шести следобед да заведе някъде мама и Илейн.

— Защо не? — съгласи се той.

— Благодаря, татко.

— Няма нищо. Но запомни, че си ми длъжник.

— Татко!

Той лукаво ми намигна.

— Нали знаеш — услуга за услуга. Усмихнах се.

— Много си готин, няма що!

— Направо съм цар — съгласи се той и тъй като не е вчерашен ме попита дали разговорът ми с Лий има нещо общо с Арни.

— Ами… — несигурно промълвих аз и се почувствах гузен, сякаш баща ми четеше мислите ми. — Лий действително беше гадже на Арни, но мисля, че се разделиха.

— Май му се струпаха доста неприятности, а?

— Не успях да спазя обещанието, дадено пред теб и да бъда негова сянка.

— Едва ли би могъл, след като прекара толкова време в болницата. Бъди спокоен, ще се погрижа майка ти и Ели да отсъстват във вторник следобед. Моля те само за едно — внимавай!

Дълго размишлявах върху последните му думи. Едва ли се безпокоеше, че ще се опитам да изнасиля Лий, след като все още бях частично гипсиран. Може би усещаше, че нещо не е наред, че има опасност да се забъркам в страхотна каша, след като приятелят ми от детинство се бе променил до неузнаваемост и при това беше освободен от затвора под гаранция.

Аз също съзнавах, че нещо не е наред и се страхувах до смърт. Либъртивилският „Кистоун“ не излизаше на Коледа, но трите питсбъргски телевизионни канала и независимите компании разгласиха случилото се с Уил Дарнъл и показаха ужасяващи кадри от къщата му. Стената откъм шосето беше унищожена — едва ли имаше по-точна дума. Изглеждаше така, сякаш някакъв побъркан нацист е преминал с танка си през нея. Тази сутрин на първа страница на местния вестник се появи огромно заглавие: „Престъпна ръка може би е причинила смъртта на заподозрян в контрабанда мафиоз“. Отгоре на всичко поместваха и снимка на къщата с огромната дупка в стената. Подробностите за случилото се бяха на трета страница. Другото съобщение бе по-малко, тъй като Уил Дарнъл беше известна личност, при това „заподозрян от полицията мафиоз“, а Дон Вандерберг — някакъв хулиган, работещ на бензиностанция. Заглавието му гласеше: „Момче, обслужващо бензиностанцията прегазено на Бъдни вечер. Виновникът — избягал“. Следваше кратък текст, който завършваше с предположението на шефа на либъртивилската полиция, че избягалият шофьор е бил пиян, или дрогиран. Нито той, нито журналистите от „Кистоун“ свързваха двете произшествия, случили се на различни места по време на бушуващата буря, блокирала движението в Охайо и в Западна Пенсилвания. Но аз моментално и против волята си видях връзката помежду им. Освен това тази сутрин няколко пъти забелязах въпросителния поглед на баща ми. Имах чувството, че изгаря от желание да ме попита нешо — Бог знае какво щях да му отговоря: в сравнение с подозренията ми смъртта на Уил Дарнъл не беше толкова страшна. Но татко явно размисли и не ми зададе неудобни въпроси. Честно казано, изпитах огромно облекчение.

В два и две минути на вратата се позвъни.

Извиках: „Влез!“, не издържах и се изправих с помощта на патериците.

Вратата се отвори и Лий надникна в хола.

— Здравей, Денис.

— Заповядай, влез.

Тя колебливо прекрачи прага — изглеждаше адски красива в яркочервената си канадка и тъмносините панталони. Нетърпеливо отметна обточената с кожа качулка, дръпна ципа на канадката си и нареди:

— Сядай веднага! Изглеждаш като някакъв глупав щъркел, кацнал върху патерици.

— Много си мила, няма що! — възкликнах и несръчно се отпуснах на стола. Когато си целият гипсиран, всичко е много по-различно, отколкото във филмите; никога не успяваш да седнеш елегантно като Кари Грант, който се кани да изпие един коктейл в Риц в компанията на Ингрид Бергман. Пльосваш се на канапето и се смяташ за късметлия, ако възглавницата под теб не издаде звук, подобен на пръдня, като че внезапното сядане толкова те е стреснало, че си напълнил гащите. Този път имах късмет — сигурно знаеш, че съм луд за комплименти.

Лий ме изгледа.

— Как си, Денис?

— Вече се оправям. А ти?

— Имала съм и по-добри моменти — прошепна тя и прехапа устни. Навярно при нормални обстоятелства това би ми се сторило много сексапилно, но сега изобщо не ми направи впечатление. Побързах да кажа:

— Остави си палтото и ела да седнеш.

— Добре.

Погледите ни се срещнаха и това ми дойде прекалено много. Побързах да извърна очи и си напомних, че Арни е най-добрият ми приятел.

Лий закачи палтото си и се върна в хола.

— Къде са вашите?

Вдигнах рамене.

— Помолих татко да заведе мама и Илейн на разходка. Мислех, че предпочиташ да си поговорим насаме.

Лий застана до канапето и ме загледа. Отново бях поразен от красотата й — стройното й тяло се подчертаваше от тъмносиния панталон и светлосиния пуловер, подобни на скиорски екип. Завързаната й на опашка коса се спускаше върху лявото й рамо. Очите й имаха цвета на пуловера, или може би бяха малко по-тъмни. Навярно ще си кажете: „Голямо чудо — типична американска красавица“. Щеше да бъде такава, ако не бяха изпъкналите й скули, които й придаваха надменно изражение и подсказваха, че някой от далечните й прадеди е бил викинг.

Навярно съм се взирал прекалено дълго в нея, защото тя се изчерви. Отместих поглед.

— Денис, струва ми се, че се безпокоиш за Арни.

— Не се безпокоя, а направо се страхувам.

— Какво знаеш за колата? Споделил ли е нещо с теб?

— Почти нищо… Хей, искаш ли нещо за пиене? В хладилника има… — посегнах за патериците си.

— Не ставай — спря ме Лий. — Сама ще си взема. Да донеса ли и на теб?

— Ако обичаш.

Наблюдавах как се отправя към кухнята — стъпваше леко, като балерина, сянката й се открояваше върху стената. За миг почувствах странна тежест в стомаха, прилоша ми. Струва ми се, че тази болест се нарича „влюбване в момичето на най-добрия ти приятел“. Тя се обади от кухнята:

— Имате машина за лед. Ние също си купихме. Адски ми харесва.

— Понякога я прихващат и започва да бълва ледени кубчета, които хвърчат из цялата кухня. Напомня ми на Джими Кагни от „Бяла топлина“. Спомняш ли си как викаше: „Ето ви на вас, мръсни плъхове!“. В тези случаи майка ми направо се побърква…

Усетих, че говоря несвързано.

Лий се засмя. Дочух потракването на леда в чашите и след миг тя се появи.

— Благодаря — казах и взех поднесената ми напитка.

— Аз трябва да ти благодаря — промълви Лий и потъмнелите й очи се втренчиха в мен. — Слава Богу, че те има, мога да разчитам единствено на теб. Ако трябваше сама да се справя с това, щях да… Просто не знам какво щях да направя…

— Стегни се — прекъснах я. — Струва ми се, че преувеличаваш.

— Така ли мислиш? Чу ли за Дарнъл?

Кимнах.

— А за другия? За Дон Вандерберг?

Значи и тя свързваше двата случая. Отново кимнах и попитах:

— Лий, какво по-точно те безпокои в Кристин?

Тя дълго мълча. Питах се дали изобщо ще ми отговори, дали е в състояние да го стори. Забелязах, че се поколеба и се втренчи в чашата си, която стискаше с две ръце. Най-сетне прошепна:

— Струва ми се, че тя се опита да ме убие.

Очаквах всичко друго, но не и това. Изгледах я стреснато и попитах:

— Какво искаш да кажеш?

Тя заговори. Отначало колебливо, после — по-бързо, докато накрая думите й рукнаха като порой. Разказа ми историята, която вече знаете, затова няма да я повтарям.

Подчертавам, че се опитах да ви я предам точно както я чух от нея. Лий не преувеличаваше, когато твърдеше, че се страхува. Издаваха я пребледнялото й лице, заекването, начинът, по който непрекъснато разтриваше горната част на ръцете си, като че ли й беше студено, въпреки дебелия пуловер. Докато я слушах усетих, че се вцепенявам от страх.

Лий завърши разказа си като описа как загубила съзнание, но миг преди това й се сторило, че индикаторите на таблото се превръщат в дебнещи очи. Засмя се нервно, сякаш се боеше да не й се подиграя, но мен изобщо не ми беше до смях. Досетих се за онова, което Джордж Льобей ми разказа, докато седяхме пред бунгалото му в хотел „Рейнбоу“. Спомних си историята на Роланд Льобей, Вероника и Рита и в главата ми сякаш проблясна мълния, осъзнах ужасяващата истина. Сърцето ми лудо се разтупка. Дори да исках, за нищо на света не бих могъл да се разсмея.

Лий ми съобщи и за ултиматума, който дала на Арни — тя, или колата, разказа ми за гневната му реакция. Сподели, че оттогава отказвала да излезе с него.

— После го арестуваха — продължи тя. — Непрекъснато ме измъчваше мисълта за случилото се с Бъди Репертън и другите момчета, с Мучи Уелч…

— А сега с Вандерберг и с Дарнъл — прекъснах я аз.

— Да. Но това не е всичко.

Тя отпи от чашата си, сетне я допълни с трепереща ръка… металическата кутийка потракваше в ръба.

— Когато ти се обадих на Бъдни вечер, родителите ми бяха отишли на гости при татковия шеф. Внезапно станах нервна, мислех си за… о, не си спомням вече…

— Напротив, спомняш си.

Лий притисна ръка към челото си и го разтърка, сякаш да прогони главоболието си.

— Прав си — мислех си за Кристин. Страхувах се, че обикаля из улиците и иска да причини зло на родителите ми. Едва сега разбирам, че на Бъдни вечер е била доста заета, за да се занимава с тях.

Тя внезапно стовари чашата си върху масата, което ме накара да подскоча, и възкликна:

— Питам се, защо непрекъснато говоря за нея като за живо същество?

През онази нощ в болницата бях разбрал какво ще се случи, ако започна да я утешавам Арни се изпречваше между нас, чувствах се гузен, защото бяхме израснали заедно, защото той беше най-добрият ми приятел.

Но сега беше по-различно.

Подпрях се на патериците, изкуцуках до канапето и се отпуснах до нея. Възглавниците изстенаха — все едно, че пуснах газове.

Майка ми държи кутия с хартиени кърпички в чекмеджето на масичката до дивана. Извадих една, погледнах лицето на Лий и измъкнах цял сноп. Подадох й ги и тя промърмори някакви благодарности. Прегърнах я и я притиснах към себе си, въпреки че изпитвах ужасни угризения на съвестта.

За миг тя се вцепени, сетне отпусна глава на рамото ми — продължаваше да трепери. Седяхме неподвижно, сякаш се страхувахме, че ще експлодираме. Часовникът върху полицата над камината глухо тиктакаше. През еркерните прозорци нахлуваше ярка светлина. До обяд на Коледа бурята премина. Когато погледнеше яркосиньото безоблачно небе, човек не би повярвал, че само преди няколко часа е бушувала снежна виелица; за нея напомняха единствено високите преспи, подобни на огромни праисторически животни.

Най-сетне се осмелих да наруша мълчанието:

— Спомена, че си усетила някаква миризма. Сигурна ли си?

— Напълно! — възкликна тя.

После се измъкна от прегръдката ми и се облегна назад. Отдръпнах ръката си с чувство на разочарование и на облекчение.

— Действително я усетих… Отвратителна смрад на нещо гнило. Защо питаш? И ти ли си я подушил?

Поклатих глава.

— Тогава какво знаеш за колата? Сигурна съм, че знаеш нещо, изражението ти ми го подсказва.

Замислих се и внезапно в съзнанието ми изплува илюстрация от учебник, изобразяваща делението на атома. Беше представено малко карикатурно, което е доста необикновено за учебната литература. Но както казваше един приятел, неведоми са пътищата на образователната система. Всъщност този приятел беше Арни. На карикатурата се виждаха два атома, които се носеха един към друг и накрая се сблъскаха. Вместо смачкани коли (и линейки, които прибират мъртвите и ранени неутрони) се получаваше верижна реакция и критична маса.

Помислих си, че не напразно съм си спомнил тази карикатура. Лий разполагаше с информация, която досега ми беше неизвестна, аз също й „бях отворил очите“. И в двата случая теориите ни се базираха на предположения, на някакво вътрешно чувство и все пак разполагахме с достатъчно факти, за да се изплашим не на шега. Питах се какво биха сторили полицаите, ако разполагаха с нашите сведения. Отговорът беше лесен — нищо. Можеше ли да изправиш пред съда призрак? Или кола?

— Денис? Денис, чуваш ли ме?

— Размишлявам, не забелязваш ли, че главата ми е пламнала?

— Какво знаеш? — настоя тя.

Сблъскване. Критична маса. Верижна реакция. Б-у-у-у-м!

Казах си: „Ако приемем, че подозренията ни са основателни, непременно трябва да направим нещо, да уведомим някого…“

Спомних си кошмарния си сън: Кристин е в гаража на Льобей, двигателят й форсира и затихва, фаровете й светват, дочува се изскърцване на гуми…

Взех ръцете на Лий в своите и промълвих:

— Ето какво знам: Арни купи Кристин от някакъв дядка на име Роланд Д. Льобей, който вече е покойник. Един ден, на връщане от работа я съгледахме пред бараката му и…

— И ти го правиш — прекъсна ме Лий.

— Какво?

— Говориш за колата като за жена.

Кимнах и без да изпускам ръцете й продължих:

— Да, съзнавам го и ми е трудно да отвикна. Бедата е там, че от пръв поглед Арни се влюби в Кристин, искам да кажа — в колата. Тогава не го осъзнах, но сега ми се струва, че Льобей изгаряше от желание Арни да я купи. Сигурен съм, че в краен случай щеше дори да му я подари. Имам чувството, че Арни моментално обикна Кристин, а Льобей позна дългоочакваната си жертва.

Лий издърпа ръцете си от моите и отново заразтрива раменете си.

— Арни казваше, че е платил…

— Точно така. И все още плаща, ако изобщо го има на този свят.

— Не те разбирам.

— След малко ще ти обясня. Първо ще ти разкажа подробностите. През петдесетте Льобей бил женен, имал и дъщеричка. Момиченцето умряло в колата. Задавило се от хамбургер и се задушило.

Лий пребледня като платно, за миг кожата й стана полупрозрачна като помътняло стъкло. Изплашено възкликнах:

— Лий? Добре ли си?

— Да — отвърна тя и от привидно спокойния й глас ме побиха тръпки.

Лицето й остана мъртвешки бледо, устните й се разтегнаха в гримаса, която трябваше да мине за усмивка.

— Нищо ми няма.

Тя се изправи.

— Къде е тоалетната?

— В дъното на коридора. Лий, изглеждаш ужасно.

— Ще повърна — заяви тя със същия равнодушен глас и тръгна към вратата.

Вървеше със залитане, като курдисана кукла, цялата й грация беше изчезнала. Бавно излезе от хола, но се затича, когато се озова в коридора. Дочух шумното отваряне на вратата на банята, сетне задавените звуци от повръщане. Отпуснах глава върху облегалката на дивана и закрих очите си с ръце.

Когато се върна, Лий все още беше бледа, но лицето и бе възвърнало малко от цвета си. Беше се измила — по страните й все още блестяха капчици вода.

— Извинявай — промълвих.

— Няма нищо. Просто… бе прекалено неочаквано.

Тя леко се усмихна, после се втренчи в мен.

— Денис, ще потвърдиш ли достоверността на онова, което току-що ми каза? Вярно ли е?

— Абсолютно. Има и още нещо, но се питам дали искаш да го чуеш.

— Не — отвърна тя. — Но все пак ми го кажи.

— По-добре да забравим цялата тази история — промълвих аз, въпреки че бях точно на обратното мнение.

Лий впери в мен изпълнените си със страдание очи.

— Смятам, че ще е по-добре… Че нямаме право да се отказваме. Хайде, кажи ми другото.

— Жената на Льобей се самоубила малко след смъртта на дъщеричката си.

— И колата…

— … е била замесена.

— По какъв начин?

— Лий…

— Как?

Разказах й всичко от игла до конец — не само за Вероника и за Рита, а и за самия Роланд Льобей, като цитирах по памет думите на брат му. Описах й безграничната му ярост, нерадостното му детство, когато съучениците му се подигравали заради дрехите му и смешната му прическа, постъпването му в армията, където всички били с еднакви униформи и прически, работата му като армейски автомеханик, непрекъснатите му оплаквания от лайнарите, особено срещу онези, които ремонтирали скъпите си коли на държавни разноски, Втората световна война и брат му Дру, загинал на фронта, купените на старо шевролет и хъдзън. И всичко това неизменно придружавано от неукротимия му гняв.

— Пак тази отвратителна дума — промълви Лий.

— Коя?

— Лайнари.

Тя я произнесе неохотно и несъзнателно сбърчи нос от отвращение.

— Арни също я използва.

— Знам.

Спогледахме се и този път тя сграбчи ръцете ми.

— Много си студена — промълвих и иронично си помислих: „Поредният бисер от репертоара на мъдрия Денис Гилдър!“.

— Да, имам чувството, че никога няма да се сгрея.

Копнеех да я прегърна, но не го направих. Срамувах се да го направя, Арни все още се изпречваше между нас. Но най-страшното бе, че с всеки изминал ден започвах да се убеждавам, че той е мъртъв… Мъртъв или обсебен от някакъв зъл дух.

— Какво още ти разказа брат му?

— Нищо, което да обясни сегашното състояние на Арни.

Изведнъж някаква мисъл изплува в съзнанието ми като въздушен мехур, който се носи към повърхността на водата. Джордж Льобей беше казал: „Беше вманиачен и обзет от непрекъснат гняв, но не бе чудовище… Или поне така ми се струва.“ Унесен в спомените си той се канеше да сподели още нещо, но внезапно осъзна, че разговаря с непознат пред някакъв безличен мотел. Питах се какво ли искаше да каже.

Внезапно ми хрумна чудовищна идея. Опитах се да я запратя в най-отдадеченото ъгълче на съзнанието си, но ми беше извънредно трудно, все едно, че бутах тежко пиано. Тя непрекъснато се мъчеше да изскочи на бял свят.

Забелязах, че Лий загрижено ме наблюдава и се запитах доколко мрачните ми мисли са изписани на лицето ми.

— Записа ли си адреса на мистър Льобей? — попита тя.

— Не.

Припомних си погребението. Имах чувството, че оттогава са изминали години, не месеци.

— Предполагам, че в либъртивилската легионерска организация го имат. Те погребаха Льобей и се свързаха с брат му. Защо питаш?

Лий безмълвно поклати глава, отиде до прозореца и се загледа в двора, огрян от ослепителното слънце. Ни в клин, ни в ръкав, ми хрумна, че след няколко дни е Нова година.

Тя се обърна към мен — отново ме порази красотата й: естествена и непретенциозна, с изключение на изпъкналите, арогантни скули, които повече биха подхождали на жена, затъкнала нож в пояса си.

— Нали обеща да ми покажеш нещо, Денис?

Кимнах. Нямаше връщане назад. Верижната реакция беше започнала, не можех да я спра.

— Качи се на горния етаж. Стаята ми е втората вляво по коридора. Бръкни в третото чекмедже на гардероба. Ще се наложи да повдигнеш долните ми гащета, но те няма да те ухапят.

Лий се усмихна, съвсем леко, но все пак беше нещо.

— И какво криеш там? Марихуана?

Отвърнах на усмивката й и шеговито възкликнах:

— Ами! Отказах я още миналата година. Сега съм на по-силно, но за да си го набавя, трябва да продавам хероин на прогимназистите.

— Не се шегувай. Какво има там?

— Автограф на Арни, увековечен върху сваления ми гипс.

— Автографът му?

— Да, дори два броя.

Лий донесе парчетата гипс, постави ги на масичката и след пет минути отново седяхме на дивана и ги разглеждахме. При рязането краищата им се бяха поразръфали, част от изписаните имена — изчезнали. Предвидливо бях прибрал двете парче гипс — едното от левия, другото от десния крак. Двамата с Лий безмълвно се взирахме в тях:

Арни Кънингам — върху десния.

Арни Кънингам — върху левия.

Момичето озадачено ме изгледа и възкликна:

— Но това са парчета от…

— От сваления ми гипс.

— Навярно се шегуваш!

— Не. Арни се подписа пред очите ми и на двете места…

Най-сетне бях споделил ужасните си подозрения — почувствах как бремето се стоварва от плещите ми. Мисълта за двата подписа ме тормозеше от месеци насам.

— Но те са съвършено различни!

— Абсолютно си права. Но и Арни се е променил. За всичко е виновна проклетата кола.

Гневно посочих парчето гипс отляво.

— Това е неговият подпис С Арни сме израснали заедно и винаги сме били неразделни. Стотици пъти съм го виждал да се подписва: под домашните си, на ведомостта за заплата в пътната бригада и твърдя, че това не е подписът му. Ще ми направиш ли една услуга, Лий? Не точно сега, да речем утре?

— Каква?

Обясних й, тя кимна и изрече:

— Заради нас двамата.

— Моля?

— Ще го направя заради двама ни, защото чувствам, че нямаме право да останем пасивни.

— Така е. Ще ми отговориш ли на един личен въпрос?

Тя кимна, без да откъсва прекрасните си сини очи от моите.

— Спиш ли напоследък?

— Много зле. Измъчват ме кошмари. А ти?

— Същата история.

В този миг не издържах — сложих ръце на раменете й, притеглих я към себе си и я целунах. За миг тя се вцепени, стори ми се, че иска да се отдръпне. Сетне страстно отвърна на целувката ми. Хрумна ми, че може би е по-добре дето съм гипсиран от кръста надолу.

Когато се откъснахме един от друг, тя въпросително ме изгледа. Промълвих:

— Пропъжда кошмарите.

Страхувах се, че ще прозвучи тъпо и банално, като в сантиментален филм, но усетих, че искреното ми вълнение е затрогнало и развълнувало Лий.

— Против кошмарите — тържествено повтори момичето, сякаш произнасяше заклинание. Този път тя наклони глава към мен и устните ни отново се сляха. Имах чувството, че гипсовите парчета с името на Арни върху тях, обвинително се взират в нас, като слепи бели очи. Целувахме се, защото физическият контакт ни действаше успокоително, но имаше и още нещо — помежду ни се зараждаше ново чувство.

Дълго седяхме прегърнати и безмълвни — бяхме съвсем наясно какво се е случило. Действително целувката ни действаше успокояващо, но телата ни се стремяха едно към друго, защото бяхме млади и кръвта ни кипеше.

Ала зад тези целувки се криеше нещо друго. Двамата с Лий го знаехме, навярно и вие се досещате какво ме тревожеше. Срамувах се, че съм изменил на най-добрия си приятел. Пред очите ми като на филмова лента се нижеха спомени от осемнайсетте години, прекарани заедно с Арни: мравешката ферма, уроците по шахмат, филмите, които бяхме гледали заедно, нещата, на които ме бе научил, случаите, когато бях попречил да го убият. Но ето че накрая не успях да го опазя. Мислех си, че за последен път видях истинския Арни в Деня на благодарността, когато ми донесе в болницата сандвичи с пуешко месо и бира.

Доскоро с Лий нямахме основание да се страхуваме, че сме наскърбили Арни и но този начин сме си навлекли гнева на Кристин.

Но ето че днес го сторихме.