Стивън Кинг
Кристин (52)

15. АРНИ

Една нощ с колата си обикалях безцелно,

когато ягуар лъскав покрай мене се стрелна.

Шофьорът стъклото свали и леко се изкиска:

„Догони ме, ако ти стиска!“

Рекох му: „Съгласен съм, приятел —

колата ми е със супердвигател.

Но предлагам ти нещо страшно дори за глупеца —

хайде да се състезаваме до Завоя на мъртвеца.“

Ян и Дийн

 

Дългият кошмарен ден започна с посещение в дома на Джими Сайкс. Очаквах майка му да ми създаде проблеми, но страховете ми се оказаха напразни. Мисис Сайкс беше (ако изобщо това е възможна) още по-слабоумна от сина си. Предложи ми яйца с бекон (които отказах, защото стомахът ми се беше свил на топка) и се затюхка, докато й обяснявах защо ходя с патерици. Междувременно Джими отиде да търси ключовете. Докато разговарях с огромната като планина мисис Сайкс внезапно ме прониза ужасяваща мисъл: представих си, че Джими е загубил ключовете и целият ми план пропада.

Страховете ми се оправдаха когато след няколко минути той се върна с празни ръце и заяви:

— Божичко, не мога да ги намеря. Трябва да съм ги загубил! Ама че беля!

Мислено благослових мисис Сайкс, тежаща минимум сто и петдесет килограма и издокарана с избелял пеньоар, с коса, навита на розови ролки, която спокойно се обърна към синчето си:

— Провери ли в джобовете си, Джим?

По лицето му се изписа безкрайна изненада. Той провери в джобовете на зелените си дочени панталони, ухили се смутено и измъкна връзка ключове. Окачени бяха на ключодържател, какъвто можете да намерите в монроувилския търговски център, който представляваше гумено пържено яйце, цялото почерняло от смазка.

— Ето ви и вас, мръсници такива! — възкликна Джими.

— Внимавай как говориш, млади момко — сопна му се майка му. — Дай на Денис ключа от вратата на гаража и задръж цинизмите за себе си.

Върху ключовете нямаше етикетчета и накрая Джими ми даде цялата връзка. Каза, че единият бил за вратата откъм улицата, другият — за задната врата, водеща към автомобилното гробище, а третия — за канцеларията на Уил.

— Благодаря, Джими. Ще ти ги върна колкото е възможно по-скоро.

— Става. Поздравете Арни, когато го видите.

— Непременно.

— Сигурен ли си, че не искаш яйца с бекон, Денис? — попита мисис Сайкс. — Не се притеснявай, има достатъчно.

— Благодаря, но трябва да тръгвам.

Беше осем и четвърт, първият час започваше в девет. Лий ми съобщи, че Арни пристигал около девет без петнайсет. Не разполагах с много време. Наместих патериците под мишниците си и се изправих.

— Не стой като истукан, Джим, помогни му! — нареди мисис Сайкс.

Запретестирах, но едрата дама ме прекъсна:

— Нали не искаш да тупнеш по задник, докато отиваш към колата си, Денис? Може да си счупиш нещо друго.

Гръмогласно се изсмя, а Джими побърза да се подчини и буквално ме занесе на ръце до моя дастър.

 

Прихлупеното небе беше мръсносиво, метеоролозите предвещаваха нови снеговалежи следобед. Когато наближих гимназията, завих по алеята, водеща към паркинга за ученици и се устроих на предния ред. Знаех, че Арни винаги паркира в дъното. Трябваше да „хвърля стръвта“, но исках в този момент той да е по-далеч от Кристин. Когато бе вън от нея, влиянието на Льобей сякаш отслабваше.

Седях в колата, слушах радиото и се взирах във футболното игрище. Струваше ми се невероятно, че едно време с Арни сме си разменяли сандвичите на същите тези покрити със сняг скамейки. Още по-невероятно изглеждаше, че съм тичал и съм се въргалял по това игрище, „издокаран“ със защитна униформа, шлем и наколенки и наивно съм си въобразявал, че съм неуязвим… Дори безсмъртен.

Уви, вече не мислех така.

Пристигнаха нови коли, ученици излизаха от тях и се отправяха към гимназията, като оживено разговаряха и се смееха. Смъкнах се още по-ниско на седалката, защото не исках някой да ме познае. Училищният автобус спря наблизо и от него се изсипаха още младежи. Няколко посинели от студ момчета и момичета зъзнеха на мястото за пушене, където Бъди и Арни се бяха сбили през есента. Струваше ми се, че оттогава са изминали не месеци, а години.

Сърцето ми биеше до пръсване, бях напрегнат като струна. Дълбоко в душата си се надявах Арни да не се появи. В този миг Кристин се появи откъм „Скуул Стрийт“, зави по алеята и бавно се отправи към паркинга. От ауспуха й излизаха бели облачета дим. Арни беше зад волана, облечен в ученическата си куртка. Той дори не ме забеляза и спря на обичайното си място в дъното на паркинга.

Някакво предателско гласче ми прошепна: „Стой приведен и той дори няма да те забележи. Ще те отмине както всички останали“.

Не го послушах. Отворих вратата, измъкнах се с помощта на патериците и застанах върху утъпкания сняг.

Чувствах се като Фред Макмъри в онзи стар филм „Двойна застраховка“.

В гимназията удари първият звънец. Звукът бе приглушен от разстоянието: Арни закъсняваше, което никога не се бе случвало в миналото. Майка му обичаше да казва, че е „отвратително точен“. Може би Льобей е бил от хората, които редовно закъсняват…

Свел глава, той се отправи към училището, като се провираше между колите. Заобиколи някакъв автобус, за миг изчезна от погледа ми, после отново се появи. Вдигна поглед и ме видя.

Очите му се разшириха от изненада и той машинално понечи да изтича обратно към Кристин.

— Май си доста безпомощен, когато не си зад волана й? — присмехулно попитах аз.

Арни презрително ме изгледа и стисна устни, сякаш бе изял нещо вмирисано.

— Какво прави твоята путка, Денис?

Спомних си думите на Джордж Льобей, че брат му обичал да дразни хората и безпогрешно улучвал най-слабото им място.

Несигурно пристъпих към него, като се подпирах на патериците. Той не помръдна от мястото си, наблюдаваше ме и злобно се хилеше. Извиках:

— Сигурно ти е харесало, когато Репертън те наричаше „путколики“, та и до днес не можеш да забравиш тази дума.

Стори ми се, че нещо в очите му трепан, но той продължи да се усмихва и да ме фиксира с ледените си очи. Усетих, че се разтрепервам. Стана ми студено. Не бях сложил ръкавиците си и пръстите ми започнаха да се вкочанясват.

— Спомни си, че в прогимназията Томи Декинджър ти викаше „Уста с дъх на пръдня“.

Постепенно гласът ми се извиси, в него прозвучаха истерични нотки. Нямах намерение да се карам с Арни, но изведнъж се вбесих.

— Е, хубаво ли ти беше? А спомняш ли си как Лад Смайт те събори на улицата, а аз смъкнах шапката и му я натиках в гащите? Нима забрави годините, които прекарахме заедно, Арни? Льобей се появи наскоро, а аз съм бил до теб през целия ти живот.

Отново забелязах странния проблясък в очите му. Този път усмивката му помръкна, той се обърна и затърси с поглед Кристин, както се търси любим човек сред тълпата на перона, или на автогарата, както наркоманът жадно. се взира в своя „снабдител“.

Иронично подхвърлих:

— Не можеш без нея, а? Човече, здравата си хлътнал по шибаната кола.

— Не разбирам за какво говориш — дрезгаво изрече той. — Открадна момичето ми и това е факта — нищо не може да го промени. Мамил си ме зад гърба ми — и ти си лайнар като всички останали!

Впери поглед в мен, в широко отворените му очи се четеше мъка, но същевременно проблясваше гняв.

— Доверих ти се, а ти се оказа по-лош от Репертън и другите!

Пристъпи към мен и отчаяно изкрещя:

— Отне ми я, лайнар такъв!

Тръгнах към него, патерицата ми се подхлъзна върху утъпкания сняг. Приличахме на двама борци, които се проучват, преди да се се вкопчат един в друг.

— Не бих искал да открадна нещо, което не е твое — промълвих аз.

— Какво?

— Спомняш ли си нощта, когато Лий се задави в колата ти? Когато Кристин се опита да я убие? Спомняш ли си как й заяви, че нямаш нужда от нея, кака я прогони?

— Не е вярно! Това е гнусна лъжа!

— Питам се с кого от двама ви разговарям в момента?

— Няма значение.

Широко отворените му очи изглеждаха огромни зад очилата.

— Няма значение с кого разговаряш. Това е лъжа и при това подла! Пък и какво ли друго можех да очаквам от онази мръсница Лий?

Направих още една крачка към него и забелязах, че по бледото му лице са избили червени петна.

— Дори подписът ти вече не е същият, Арни.

— Млъкни, Денис!

— Баща ти се оплака, че все едно живее с непознат.

— Денис, предупреждавам те…

— Не си прави труда да ме предупреждаваш — смело заявих аз. — Знам какво ще се случи, Лий същото знае. Ще ни постигне съдбата на Бъди Репертън, на Уил Дарнъл и на всички останали. Защото Арни вече го няма. Хей, Льобей, къде си? Покажи се! Няма да се изплаша — виждал съм те и преди: на Нова година, вчера, пред закусвалнята… Знам, че си там, престани да се лигавиш и се покажи.

И той се подчини — надникна през лицето на Арни. Това ми се стори много по-страшно от всякакви черепи и скелети, с които са пълни комиксите на ужасите. Лицето на приятеля ми се промени. Устните му се извиха в презрителна усмивка. Видях младия Роли Льобей, чието единствено желание е да притежава нова кола — всичко друго ще дойде от само себе си. Брат му Джордж бе казал: „Не си го спомням много добре, но едно се е запечатало в паметта ми — неукротимият му гняв.“

Льобей тръгна към мен. Очите му бяха помътнели и диви, презрението беше като клеймо върху лицето му.

В този миг си спомних за белега на Джордж Льобей, който се простираше от лакътя до китката на ръката му. „Роли ме блъсна, после се върна и ме запрати върху оградата.“ Чух четиринайсетгодишният Роли да крещи: „Отсега нататък не ми се изпречвай на пътя, проклет сополанко, чуваш ли?“

Ужасено си помислих, че към мен се приближава Роланд Льобей, а той не бе човек, който обича да губи. Нещо повече — загубата го вбесяваше. Изкрещях:

— Изгони го, Арни! Прекалено дълго му позволи да прави, каквото си иска. Прогони го, убий го, не му позволявай да възкръсне…

Той замахна с крак и ритна дясната ми патерица. Опитах се да запазя равновесие, олюлях се, почти успях да се задържа на краката си. В този момент той ритна другата патерица. Проснах се върху утъпкания сняг. Чудовището пристъпи крачка напред, наведе се над мен и злобно изрече:

— Отдавна си го просиш. Сега ще го получиш!

— Добре, убий ме! — задъхано изкрещях. — Но си спомни за детството ни, за мравешките ферми. Чуваш ли ме, Арни? Този мръсник никога през живота си не е имал мравешка ферма. Никога не е имал приятел!

Лицето му се промени, размъти се. Струва ми се, че това е най-точното определение. Видях образа на Льобей — явно беше вбесен, защото му се налагаше да потуши някакъв вътрешен бунт. После отново се появи лицето на Арни — изпито, измъчено, смутено, но най-вече — безкрайно нещастно. То отново се смени с това на Льобей, който понечи да ме ритне, докато лежах на снега, опитвах се да сграбча патериците си и се чувствах безпомощен, безполезен и глупав. Сетне пак видях Арни, приятелят ми Арни. Той разсеяно приглади назад косата си с познатия ми до болка жест и промълви:

— О, Денис… съжалявам, толкова ми е мъчно.

— Прекалено късно е, човече.

Докопах едната патерица, после другата. Полека-лека се изправих, като на два пъти се подхлъзнах, преди да наместя патериците под мишниците си. Премръзналите пръсти отказваха да ми се подчиняват. Арни не благоволи да ми се притече на помощ. Облягаше се на микробуса. В изцъклените му очи се четеше страх.

— Не мога да се съпротивлявам — прошепна той. — Понякога ми се струва, че вече не съществувам. Помогни ми, Денис, помогни ми!

— Льобей там ли е?

— Винаги е в мен — изстена приятеля ми. — Освен когато…

— Когато?

— Когато Кристин… Когато тя… излиза, той я шофира. Само тогава…

Арни наведе глава и я завъртя, като че беше поставена на сачмени лагери. Косата му провисна надолу, от устата му потече слюнка и покапа върху обувките му. Внезапно той пронизително закрещя и заудря с юмруци по микробуса.

— Махай се! Махай се! Махаи-и-и-й се!

После в продължение на няколко секунди настъпи тишина. Само тялото му се разтърсваше, като че под дрехите му пълзяха стотици змии. Продължаваше бавно да върти главата си.

Помислих си, че ще победи и ще прогони стария мръсник. Но когато отново вдигна глава, пред мен пак стоеше Льобей.

— Ще се случи точно онова, което приятелят ти предрече — злобно заяви той. — Престани да се занимаваш с мен, момче. Може би ще се смиля и няма да те прегазя.

— Ела довечера в гаража на Дарнъл — извиках с прегракнал глас — гърлото ми беше пресъхнало. — Ще заложим любимите си момичета. Ще доведа Лий, а ти вземи Кристин.

— Аз ще избера времето и мястото — процеди той и се ухили.

Разтегнатите му в усмивка устни разкриха белите, здрави зъби на Арни, които едва след много години ще бъдат заменени от протези.

— Няма да знаеш кога и къде ще се срещнем. Ще разбереш, когато… му дойде времето.

— Все пак си помисли — престорено равнодушно промълвих аз. — Ако не дойдеш довечера в гаража, ние с Лий ще разкажем всичко в полицията.

Той презрително се изсмя.

— И какво ще постигнете? Най-много да ви изпратят в лудницата.

— Прав си, отначало няма да ни повярват. Но знай, че вече не вкарват в лудницата хора, които говорят за духове и за демони. Живеем във века на НЛО, на „Заклинателят“^[1] и на онази странна къща в Амитивил. Днес много хора вярват в свръхестественото.

Льобей продължи да се усмихва, но разбрах, че се колебае. За пръв път в очите му проблесна страх.

— Освен това, едва ли осъзнаваш колко много хора мислят, че има нещо нередно около Кристин.

Усмивката му помръкна — разбрах, че му е ясно и че го тревожи. Но навярно убиецът се пристрастява, може би след известно време вече не може да спре и тогава престава да брои жертвите си…

— Какъвто и странен, гаден живот да ти остава, ти се зависим от колата — продължих аз. — Знаел си го от самото начало, затова си запланувал да използваш Арни. Всъщност думата „запланувал“ не е точна, защото не си обмислил нищо предварително, а си се подчинил на интуицията си.

Той изръмжа и понечи да се отдалечи. — Извиках подире му:

— Помисли си добре какво ще правиш. Бащата на Арни подозира нещо, моят — също. Струва ми се, че полицаите ще обърнат внимание на човека, който им каже кой е убиецът на колегата им Джънкинс. Всички улики водят към Кристин, Кристин и единствено към Кристин. Знай, че рано или късно тя ще попадне в пресата в автомобилното гробище.

Льобей се беше обърнал, очите му блестяха от омраза и страх.

— Ще продължим да бием тревога и навярно мнозина ще ни се присмеят. Но не забравяй, че пазя двете парчета гипс с подписите на Арни върху тях. Само че единият не е негов, а твой. Ще ги занеса в полицията и няма да мирясам, докато графолог потвърди предположението ми. Тогава ще започнат да следят Арни, както и Кристин. Досещаш ли се какво ще се случи?

— Синко, хич не ми пука.

Но по очите му личеше, че се страхува. Продължих със спокоен глас:

— Да, непременно ще се случи. Хората не разсъждават рационално. Връщаме се, когато черна котка ни пресече пътя, не минаваме под разтворена стълба, вярваме в задгробния живот. Рано или късно, навярно много скоро, ако с Лий продължаваме да бием тревога, ще тикнат колата ти заедно с теб в пресата и ще я превърнат в консервена кутия. Готов съм да се обзаложа.

— Има да чакаш! — присмя се той.

— Запомни! Довечера ще бъда в гаража на Дарнъл. Щом си толкова кадърен, ще успееш да очистиш и двама ни с Лий. Естествено, това няма да те спаси, но ще ти даде време да избягаш. Все ми се струва, че не ще си толкова способен, приятелю. Прекалено дълго те оставихме да си разиграваш коня. Този път завинаги ще се отървем от теб.

Изкуцуках обратно до колата си и се качих в нея. Стараех се да се движа по-тромаво, за да създам у него впечатление, че съм безпомощен без патериците. Разбрах, че споменаването на двата различни подписа здравата го е изплашило, но реших да не преигравам. Преди да си тръгна ще нанеса решаващия удар, който положително ще го изкара от равновесие.

Хванах с две ръце левия си крак, наместих го в колата, дръпнах вратата и свалих стъклото. Изгледах Льобей право в очите и се ухилих.

— Лий е страхотна в леглото. Много жалко, че никога няма да го разбереш.

Той изрева като звяр и се затича към мен. Вдигнах стъклото и натиснах бутончето за заключване на вратата. Без да бързам запалих мотора, докато Льобей блъскаше с юмруци по стъклото. От озъбеното му лице ме побиха тръпки. Това вече не бе лицето на Арни. Приятелят ми беше изчезнал. Изпитвах безкрайна мъка, но продължавах да се усмихвам иронично. Бавно вдигнах ръка и му показах среден пръст през стъклото.

— Майната ти, Льобей! — извиках и рязко потеглих, като го оставих да стои на паркинга, разтърсван от безумната ярост, за която говореше брат му. Вярвах, че именно тя ще го накара довечера да дойде в гаража на Дарнъл.

Дано да не се лъжех.