Стивън Кинг
Кристин (23)

21. АРНИ И МАЙКЪЛ

Откакто ме заряза

нося само черни очила.

Но знам, ще се оправя

щом лъсна кадилака, черен кат’ смола.

Муун Мартен

 

Майкъл настигна сина си на алеята, когато последният се отправяше към Кристин. Постави ръка на рамото му, но Арни я отблъсна и продължи да рови из джобовете си за ключовете от колата.

— Арни, моля те…

Момчето рязко се извърна. За миг изглеждаше, като че ще направи случилото се преди малко още по-кошмарно, като удари баща си. После напрегнатото му тяло леко се отпусна. Той се облегна върху колата, прокара длан по повърхността й, сякаш черпеше сили от нея и едва чуто промълви:

— Какво искаш?

Майкъл понечи да каже нещо, после стисна устни — по всичко личеше, че е безкрайно неуверен. По лицето му се изписа безпомощно изражение, което щеше да бъде комично, ако не бе толкова ужасяващо. Изглеждаше странен и много измъчен. Най-сетне успя да проговори. С мъка изричаше всяка дума, като че ли нещо в него се съпротивляваше с всичка сила.

— Арни… Арни, безкрайно съжалявам.

— Добре — отвърна момчето, обърна се и отвори предната врата на Кристин. Лъхна го приятна миризма на добре поддържана кола. — Разбрах го от начина, по който одеве се застъпи за мен.

— Моля те — повтори Майкъл. — Много ми е трудно, по-трудно, отколкото предполагаш.

Нещо в гласа му накара Арни да се обърне. Баща му изглеждаше безкрайно нещастен, в очите му се четеше отчаяние. Забелязал погледа му, Майкъл побърза да продължи:

— Не казвам, че съм искал да те защитя. Знай, че донякъде оправдавам майка ти. Забелязах как я изнудваше, решен на всяка цена да постигнеш своето…

Арни дрезгаво се изсмя.

— С други думи, държал съм се точно като нея, така ли?

— Майка ти е в критичната възраст — тихо промълви Майкъл. — Прекалено трудно приема промяната.

Арни примигна, не повярвал на ушите си, сякаш внезапно баща му беше проговорил на непознат език и бе споменал нещо, което имаше връзка с разговора им, колкото резултатите от бейзболните мачове.

— К-какво?

— Климактериумът — това е причината. Майка ти е изплашена, пие прекалено много и понякога има силни болки. Не много често — добави той, забелязал разтревоженото лице на Арни. — Ходи на лекар и той й обясни, че причината е единствено в критическата възраст, но въпреки това майка ти е емоционално объркана. Ти си единственото й дете и единственото й желание е да подреди живота ти, независимо от цената.

— С една дума, да й играем по свирката. Не ми казваш нищо ново. Винаги го е искала!

— Безспорно майка ти е убедена, че постъпва правилно — прекъсна го Майкъл. — Защо мислиш, че си по-различен от нея? Или по-добър? Одеве ти идваше да я убиеш и тя го разбра. Аз също го усетих.

— Тя започна всичко…

— Не, ти го започна, когато докара тук колата. Знаеше как ще реагира майка ти. Всъщност Реджина е права за още нещо — много си се променил. Започна да се променяш от деня когато дойде с Денис и заяви, че си купил кола. Нима мислиш, че не си разтревожил майка си? Или мен? Как ще реагираш, ако забележиш, че детето ти проявява черти на характера, за които изобщо не си подозирал?

— Хайде, татко. Струва ми се, че малко пресил…

— Напоследък изобщо не те виждаме. Непрекъснато ремонтираш колата, или се разхождаш с Лий.

— Започваш да говориш също като мама.

Внезапно Майкъл се усмихна, но усмивката му беше невесела.

— Грешиш, и то много. Реджина говори както винаги, ти — също. Майка ти не се е променила, ти — също. Но аз започвам да се чувствам като командир на отряд сини каски, който рискува всеки момент да бъде убит.

Арни леко се прегърби, ръката му отново гальовно се плъзна по колата. След кратко мълчание промълви:

— Мисля, че те разбирам. Не ми е ясно защо й позволяваш да те тормози, но това си е твоя работа.

Майкъл тъжно се усмихна. Изглеждаше унизен и измъчен като куче, което през целия горещ летен ден е тичало след подхвърленото му парче дърво.

— Навярно съм се примирил. Може би има компенсации, които не разбираш и които не мога да ти обясня. Например… това, че я обичам…

Арни сви рамене.

— Е, какво ще правиш сега?

— Ще ме повозиш ли?

Момчето изненадано го изгледа, сетне по лицето му се разля доволна усмивка.

— Разбира се, качвай се. Къде искаш да отидем?

— На аерогарата.

— Защо точно там?

— Ще ти обясня по пътя.

— Ами Реджина?

— Майка ти си легна — тихо отвърна Майкъл, а синът му смутено се изчерви.

Арни караше уверено. Новите фарове на Кристин прорязваха мрака и осветяваха шосето като прожектори. Минаха покрай дома на семейство Гилдър, после завиха наляво по „Елм Стрийт“. Преминаха светофара и поеха по магистралата към летището. Движението беше слабо. Моторът на колата тихо мъркаше.

Таблото с уредите проблясваше със загадъчна зелена светлина.

Арни пусна радиото и намери WDIL — питсбъргската станция, която предаваше само стари мелодии. Джийн Чандлър пееше „Херцогът от Ърл“.

— Колата ти е истинска хала — със страхопочитание изрече Майкъл.

— Благодаря — усмихнато отговори синът му. Майкъл дълбоко си пое дъх.

— Дори мирише като нова.

— Сменил съм почти всичко. Тапицерията на седалките ми струваше цели осемдесет долара — част от парите, за които Реджина ме укоряваше. Взех куп автомобилни книги от библиотеката и се опитах да прерисувам всичко с абсолютна точност. Уверявам те, че не беше лесно, както изглежда на пръв поглед.

— Защо?

— Първо, плимут „Фюри“, модел ’58 не се числи към класическите коли и за него няма подробно описание дори в „Американската кола“, „Американски класически автомобили“, нито дори в „Колите на 1950 година“. За класически се смятат понтиак, модел ’58 и „Тъндърбърд“, произведен през същата година, с перки като заешки уши. Мисля, че това е последният страхотен модел на тази кола и…

— Нямах представа, че знаеш толкова много за старите автомобили — прекъсна го баща му. — Откога се интересуваш от тях, Арни?

Момчето неопределено сви рамене, замълча, сетне продължи:

— Най-големият ми проблем бе, че Льобей поръчал Кристин направо от завода и я променил по свой вкус. Колите, които слизат от конвейера в Детройт не са боядисани в червено и в бяло. А аз се стараех да я възстановя такава, каквато е харесвала на стареца, не на автомобилните производители. Понякога просто налучквах.

— Защо си бе наумил да я възстановиш в оригиналния й вид, който допадал на стареца?

Арни отново вдигна рамене.

— Не знам. Кой знае защо ми се струваше редно.

— Признавам, че си свършил страхотна работа.

— Благодаря.

Майкъл се приведе напред и се втренчи в таблото с уредите.

— Какво гледаш? — рязко го попита момчето.

— Да пукна, ако някога съм виждал нещо подобно! — възкликна баща му.

— Какво?

Арни също погледна таблото.

— А, милометъра…

— Върти обратно, а?

Действително милометърът се въртеше в обратна посока. В момента показваше седемдесет и девет хиляди петстотин и няколко мили. През очите на Майкъл индикаторът се превъртя от две на девет, изминатите мили се намалиха с една.

Майкъл се засмя.

— Ето нещо, което си пропуснал да поправиш, синко.

Арни пресилено се усмихна и отвърна:

— Прав си. Уил каза, че някъде кабелите се преплитат, но не ми се занимава с тях. Освен това е много хитро да имаш милометър, който навърта обратно.

— Поне точен ли е?

— Какво?

— Питам дали ако изминеш разстоянието от нашата къща до „Стейтън Скуеър“ милите ще се намалят с шест?

— О, разбирам. Не, уредът изобщо не е точен. Връща по две-три мили на всяка действително измината. Понякога дори повече. Рано или късно кабелът на спидометъра ще се прекъсне. Когато го сменя, милометърът ще се оправи от самосебе си.

Майкъл, който разбираше от автомеханика и който навремето си бе имал неприятности с кабела на спидометъра, погледна към стрелката, но не забеляза характерното трептене, подсказващо повреда. Стрелката се бе заковала малко след шейсетте. Спидометърът изглеждаше наред, само милометърът бе „полудял“. Майкъл се запита дали синът му действително смята, че двата индикатора се захранват от един и същ кабел. Едва ли…

Тръсна глава, засмя се и каза:

— Все пак ми се струва странно, синко.

Вместо да отговори, Арни попита:

— Защо отиваме на аерогарата?

— Ще оставим колата на паркинга и ще ти платя престоя за един месец. Струва едва само пет долара — много по-евтино е, отколкото в гаража на Дарнъл. Ще взимаш колата си, когато пожелаеш — автобусът спира на летището. Всъщност това е последната му спирка.

— Боже, мой! Не съм чувал по-откачено предложение! — възкликна Арни, отби в страничната алея и спря пред някакво затворено ателие за химическо чистене. — Излиза, че трябва да пътувам цели двайсет и пет километра до гарата, за да взимам колата си! Знаеш ли, цялата история ми напомня за „Параграф 22“. Не! Няма да стане!

Канеше се да извика още нещо, но изведнъж баща му го сграбчи за гушата и процеди:

— А сега слушай. Отвори си ушите и не забравяй, че все пак съм ти баща. Майка ти беше права, Арни. През последните няколко месеца си нетърпим, дори нещо повече — станал си много особен.

— Пусни ме — промърмори Арни, опитвайки се да се освободи.

Майкъл леко разхлаби хватката си и продължи:

— Позволи ми да ти посоча плюсовете и минусите на предложението си. Действително аерогарата е далече от дома ни, но със същия билет от двайсет и пет цента, с който отиваш до гаража на Дарнъл, ще стигнеш чак до летището. Вярно е, че има паркинги и гаражи много по-близо до дома ни, но в града кражбите и вандалските прояви са често срещано явление. А на аерогарата е сравнително безопасно.

— Нито един обществен паркинг не е безопасен.

— Второ, паркирането на летището е много по-евтино, отколкото в гараж в центъра на града или в сервиза на Дарнъл.

— Тук не става дума за пари и ти отлично го знаеш!

— Навярно си прав — прекъсна го Майкъл. — Но пропускаш нещо, Арни. Забравяш истинската причина.

— Какво искаш да кажеш?

За миг Майкъл се поколеба и замислено изгледа сина си. Когато проговори, гласът му беше дълбок и мелодичен, както на певица по радиото.

— Струва ми се, че заедно с разума си загубил и чувството си за перспектива. Вече си почти на осемнайсет и това е последната ти година в гимназията. Предполагам, че си твърдо решен да не се запишеш в Хорликс. Видях брошурите на различни университети, които си донесъл вкъщи и…

— Прав си, няма да отива в Хорликс — прекъсна го Арни. Сега изглеждаше поуспокоен. — Не и след случилото се днес. Нямаш представа как копнея да се махна от този дом. Или се досещаш?

— Да, знам го и мисля, че може би е за добро. Във всеки случай е за предпочитане пред постоянните скандали между теб и майка ти. Моля те само за едно — засега не й го съобщавай. Изчезвай, докато подадеш документите за записване.

Арни вдигна рамене, сякаш искаше да каже, че не се обвързва с никакви обещания. Майкъл попита:

— Предполагам, че ще вземеш колата в колежа, ако все още може да се движи…

— О, ще върви!

— … и ако разрешават на първокурсниците да държат колите си в кампуса.

Арни рязко се извърна към баща си — беше толкова изненадан, че дори не се разгневи. Това бе възможност, върху която никога не се бе замислял.

— Няма да отида в колеж, където забраняват на студентите да притежават автомобили — заяви той. Говореше бавно и отчетливо, сякаш беше учител, преподаващ на умствено изостанали деца.

— Виждаш ли? — прекъсна го Майкъл. — Майка ти беше права. Изборът на колеж въз основа на политиката му относно колите на нървокурсниците е напълно ирационален. Започвам да мисля, че действително си обсебен от тази кола.

— Не съм очаквал да ме разбереш.

Майкъл нервно стисна устни, сетне изрече:

— Какво толкова има да отидеш с автобус до аерогарата и да вземеш колата си, ако искаш да разходиш Лий? Признавам, че съществува известно неудобство, но то не е фатално. Първо, така няма да използваш колата освен когато ти е крайно необходима и ще спестиш пари от бензина. Майка ти ще постигне незначителната си победа — няма да й се налага непрекъснато да гледа автомобила.

Майкъл замълча и кисело се усмихна.

— И двамата знаем, че за Реджина Кристин означава не пропилени пари, а първата ти решителна стъпка да се отделиш от нея… от нас. Навярно… о, по дяволите, просто не знам какво…

Той замълча, загледан в сина си. Арни замислено отвърна на погледа му.

— Вземи колата в колежа. Дори да избереш кампус, където забраняват на първокурсниците да притежават автомобили, все ще се намери някакво разрешение…

— Като това да я паркирам на аерогарата?

— Да, нещо подобно. Когато се прибираш вкъщи в края на седмицата, Реджина ще бъде толкова щастлива да те види, че изобщо няма да спомене колата. По дяволите, дори е възможно да ти помогне да я измиеш, стига да разбере какво си намислил. Потърпи само десет месеца, Арни — после всичко ще свърши и ще има мир в семейството ни. Хайде, тръгвай.

Момчето се подчини и колата отново излезе на магистралата.

— Това чудо застраховано ли е? — внезапно попита баща му.

Арни се засмя.

— Майтапиш ли се? Ако не притежаваш застраховка „гражданска отговорност“ ченгетата в този щат ще те убият. Без нея винаги ще бъдеш виновната страна, дори ако другата кола е паднала от небето върху твоята. Това е един от начините, по който лайнарите се стремят да изгонят младежите от шосетата на Пенсилвания.

Майкъл искаше да му напомни за огромния брой фатални автопроизшествия — в цели четирийсет и един процента били замесени младежи (Реджина му бе прочела печалната статистика, публикувана в приложението на неделния вестник, произнасяйки цифрата натъртено, с глас, предвещаващ края на света: „Четирийсет и един процента“, малко след като Арни беше купил колата), но реши, че синът му едва ли ще го изслуша… не и в сегашното си настроение.

— Значи си платил само „гражданска отговорност“? — попита той.

В този момент минаха под светлоотразяваща табела с надпис: „Лявото платно за аерогарата“. Арни даде мигач и сви вляво. Майкъл се отпусна на седалката с очевидно облекчение.

— Докато навършиш двайсет и една нямаш право на застраховка „катастрофи“ — оплака се момчето. — Скапаните застрахователни компании са червиви с пари, но отказват да те осигурят, освен ако вероятностите са изцяло в тяхна полза.

В гласа му се долавяше горчивина и недоволство, които Майкъл не бе забелязвал никога преди. Въпреки че не упрекна сина си, беше смутен и малко изненадан от нецензурните му думи. Помисли си, че навярно Арни разговаря по този начин с приятелите си (или поне така каза по-късно на Денис Гилдър — очевидно не беше забелязал, че до последната година в гимназията синът му няма други приятели, освен Денис), но никога не бе използвал подобни думи пред родителите си.

— Хората от дружеството не ги е грижа дали си отличен шофьор и нямаш нито едно нарушение — продължи Арни. — Нямаш право на застраховка „катастрофи“, защото така повеляват шибаните им статистически таблици. Получаваш я едва когато станеш пълнолетен и то при условие, че платиш цяло състояние — обикновено застраховката превишава стойността на колата. Изключение се прави само за семейните шофьори. О, лайнарите са изчислили всичко. Знаят как да те хванат в капана.

В далечината проблеснаха светлините на аерогарата; очертаха се пистите, обградени от загадъчно синкаво сияние. Арни яростно изрече:

— Ако ми попитат коя е най-нисшата форма на живот, без колебание ще посоча застрахователния агент.

— Очевидно си проучил обстойно въпроса — отбеляза Майкъл. Не посмя да каже нищо повече. Имаше чувството, че при най-малкия повод Арни отново ще изпадне в ярост.

— Обиколих пет застрахователни компании. Въпреки твърденията на мама, не изгарям от желание да хвърлям парите си на вятъра.

— И получи единствено застраховка „гражданска отговорност“?

— Точно така. Срещу шестстотин и петдесет долара годишно.

Майкъл подсвирна.

— Имаш право — съгласи се момчето.

Покрай тях проблесна нова табела, която ги уведомяваше, че левите платна водят към паркинга, а десните — към терминала за отлитащите самолети. На входа на паркинга шосето отново се разклоняваше. Надясно беше автоматичният пропуск, където се получаваха талоните за временно паркиране. Вляво се намираше остъклена кабинка. Вътре седеше пазачът на паркинга, гледаше малък черно-бял телевизор и пушеше цигара.

Арни въздъхна.

— Може би си прав. Вероятно това е най-доброто разрешение за всички.

— Разбира се — промълви Майкъл. С облекчение забеляза, че синът му се е върнал към нормалното си състояние. Най-сетне бе изгаснало злобното пламъче в очите му. — Десет месеца, това е всичко.

— Добре — отвърна Арни и спря пред кабинката. Младият пазач, облечен в пуловер на черни и жълти райета — цветовете на либъртивилската гимназия — отвори прозорчето и попита:

— Да ви услужа с нещо?

— Искам талон за трийсет дни — отговори Арни и посегна за портфейла си.

Майкъл го спря.

— Аз плащам.

Момчето леко, но решително отблъсна ръката му и извади портфейла си.

— Колата е моя и поемам всички разноски по нея.

— Исках само… — поде баща му.

— Знам, но все пак настоявам.

Майкъл въздъхна.

— Позната история. С майка ти си приличате като две капки вода. Всичко ще е наред, ако ви играят по свирката.

За миг Арни гневно стисна устни, сетне се усмихна.

— Е… може би си прав.

Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.

В този момент колата изгасна. Моторът й, който досега работеше идеално изведнъж спря, индикаторът за маслото и за акумулатора светнаха.

Майкъл повдигна вежди.

— Какво става?

— Нямам представа — намръщено отвърна Арни. — Никога досега не го е правила.

Завъртя ключа и моторът моментално се запали.

— Навярно има някаква дребна повреда — отбеляза баща му.

— През седмицата ще проверя реглажа — промърмори момчето. Форсира двигателя и внимателно се заслуша. Изведнъж на Майкъл му се стори, че това изобщо не е неговият син. Пред себе си виждаше непознат човек, много по-възрастен и някак си озлобен. Необясним страх прободе сърцето му.

— Хей, искаш ли талон, или цяла нощ ще дрънкаш за реглажа си? — извика пазачът.

Арни помисли, че го познава отнякъде — навярно го бе виждал по коридорите на гимназията.

— О, извинете — той подаде на пазача петдоларова банкнота и взе талона.

— В дъното на паркинга — лаконично обясни пазачът. — Ако искаш същото място, трябва да подновиш талона пет дни преди изтичането на срока му.

— Добре — отвърна Арни и подкара Кристин. Сянката й се удължаваше и смаляваше, докато минаваха под халогенните лампи. Той намери свободно място и паркира колата на заден ход. Изключи мотора, намръщи се и се хвана за кръста.

— Още ли те боли? — попита баща му.

— Малко. Почти ми беше минало, но вчера отново усетих болка. Сигурно съм вдигнал нещо тежко. Хей, не забравяй да заключиш вратата си.

Когато излязоха от колата, Майкъл усети облекчение — чувстваше по-голяма близост със сина си и още по-важно — вече не мислеше, че е изиграл ролята на шут в спора между Арни и Реджина. Каза си, че все още има надежда в семейството им отново да настъпи мир.

— А сега да проверим колко бърз е автобусът — шеговито изрече Арни и двамата прекосиха паркинга по посока на терминала. За пръв път от доста време насам им беше приятно да са заедно.

Докато пътуваха към аерогарата Майкъл бе преценил качествата на Кристин. Беше възхитен от работата на Арни, но не харесваше самата кола, дори я ненавиждаше. Каза си, че е абсурдно да изпитваш омраза към неодушевен предмет, но въпреки всичко Кристин го дразнеше, също като нещо, заседнало в гърлото му.

Невъзможно му беше да определи защо я мрази. Кристин бе предизвикала жестока семейна свада. Навярно това бе истинската причина за ненавистта му към нея… но не и единствената. Не му харесваше лицето на Арни, когато сядаше зад волана — изглеждаше едновременно арогантен и недоволен, като някой дребен монарх. Плашеше го безпомощната ярост на сина му, когато говореше за застраховката. Непрекъснатото използване на отвратителната дума „лайнари“…, дори изгасването на колата, когато двамата се бяха разсмяли.

Освен това от Кристин лъхаше странна миризма, която не се усещаше веднага, но беше някак си натрапчива. Не беше миризма на нова тапицерия, която е дори приятна, а особена воня, почти, но не съвсем загадъчна. Миришеше на плесен. Майкъл си каза: „За Бога, колата е стара, нима очакваш да ухае като току-що излязла от магазина?“ Това обясняваше всичко. Въпреки великолепната реставрация, извършена от Арни, плимутът беше на двайсет години. Навярно вонята на плесен идваше от постелката в багажника, или от пълнежа под новата тапицерия. „Просто мирише на старо“ — опита се да се успокои той.

И все пак от едва доловимата миризма му се повдигаше. Тя го тревожеше. Струваше му се, че се появява и изчезва на талази, понякога беше натрапчива друг път — едва забележима. Едва ли можеше да определи източника й. Понякога вонеше на разлагащ се труп — може би някое животинче се беше скрило в багажника и бе умряло там.

Майкъл се гордееше с постижението на сина си… но изпита облекчение, когато слезе от колата му.