Стивън Кинг
Кристин (19)

17. КРИСТИН ОТНОВО В ДВИЖЕНИЕ

Имам форд мустанг червен

с резервоар догоре зареден.

Знаеш, че е прекалено мощен

да пълзи по тесните шосета нощем.

Чък Бери

 

Успях да разговарям с Арни едва следващата събота, след футболния мач. През този ден за първи път, откакто бе напуснала гаража на Льобей, Кристин отново се движеше по улиците.

Отборът ни замина за Хидън Хилс, градче на трийсетина километра от Либъртивил. Това беше най-потискащото пътуване в живота ми. Все едно, че отивахме на гилотината, вместо на футболен мач. Дори фактът, че класирането на противниците ни беше не по-добро от нашето, ни най-малко не ни ободряваше. Треньорът Пъфър седеше зад шофьора на автобуса. Беше бледен и мълчалив, сякаш го измъчваше махмурлук.

Обикновено пътуването на отбора ни в друг град представляваше комбинация от керван и пътуващ цирк. Зад автобуса ни се движеше друг, натоварен с мажоретките, с оркестъра и с всички запалянковци. Зад втория автобус се проточваше колона от двайсетина коли с лепенки на задната броня, които гласяха: „Разбийте ги!“. Автомобилите бяха претъпкани с младежи, които надуваха клаксоните, святкаха с фаровете и изобщо нравеха всичко, което навярно си спомняте от ученическите дни.

Но през този ден след автобуса ни вървеше само рейсът с мажоретките, който дори не беше пълен. (В сезоните, когато ни вървеше, ако до вторник човек не се запишеше за място във втория автобус, просто не заминаваше) и едва три-четири коли. Двуличните ни приятели ни бяха изоставили. Седях до Лени Баронг, питах се дали и днес ще загубим и изобщо не забелязах, че една от малкото коли, следващи автобуса, е Кристин.

Съгледах я едва когато слязохме на паркинга пред гимназията в Хидън Хилс. Оркестърът на домакините вече беше на терена и ясно се дочуваше бумтенето на големия барабан, странно подсилено от прихлупеното, покрито с облаци небе. От началото на сезона това беше първият подходящ за футбол съботен ден — хладен и облачен.

Изненадах се, когато видях Кристин, паркирана зад автобуса с оркестъра, но когато от нея слязоха Арни и Лий Кабът, бях направо изумен. Обзе ме болезнена ревност. Лий носеше плътно прилепнали кафяви панталони и бял пуловер, разкошната й коса се спускаше върху раменете й.

— Арни! — възкликнах. — Какво правиш тук?

— Здрасти, Денис — някак си смутено промълви той. Забелязах, че някои от съотборниците ми, слизащи от автобуса, също както мен не могат да повярват на очите си: Пицоликият Кънингам бе успял да свали готината мадама от Масачузетс. За Бога, нима е възможно!

— Как си?

— Добре — отговори Арни. — Познаваш ли Лий Кабът?

— Виждали сме се в училището. Здравей, Лий.

— Здрасти, Денис. Ще победите ли днес?

Снижих гласа си в дрезгав шепот и зашепнах:

— Всичко е предварително уговорено. Залагай до дупка.

Арни се изчерви от грубите ми думи, но Лий притисна устата си с ръка и се изкикоти.

— Ще се опитаме, но не съм сигурен за крайния изход — продължих по-сериозно.

— Стискаме палци — каза Арни. — Представям си заглавията в утрешните вестници: „На Гилдър като че порастват крила! Бие рекорда на Конфедерацията!“.

— По-вероятно е да прочетеш: „Гилдър е закаран в болницата с фрактура на черепа“ — кисело го прекъснах, сетне попитах:

— Колко души дойдоха? Десет? Петнайсет?

— Така на трибуната ще има повече място за онези, които са тук — намеси се Лий, после улови под ръка Арни — стори ми се, че жестът й го изненада и му достави удоволствие.

Казах си, че започвам да я харесвам. Можеше да е някоя проклетница или глупачка. Изглежда, че повечето красиви момичета спадат към първата, или към втората категория, но Лий беше съвсем различна.

— Как е бричката? — попитах и се приближих до Кристин.

— Не е зле — Арни ме последва, опитвайки се да прикрие доволната си усмивка.

Ремонтът очевидно напредваше — сега плимутът не изглеждаше толкова странен. Другата половина от старата, ръждясала решетка беше сменена с нова, пукнатините върху предното стъкло бяха напълно изчезнали.

— Сменил си стъклото…

Приятелят ми кимна.

— И капака.

Капакът беше чисто нов и контрастираше с проядените от ръжда врати. Боядисан бе в тъмночервено, като пожарна кола и изглеждаше доста странно. Арни го докосна с жест на собственик. Ръката му леко се плъзна по повърхността на колата, сякаш я галеше.

— Да, него поставих сам.

Нещо ме жегна — нима не бе направил всичко сам? Побързах да кажа:

— Закани се, че ще я стегнеш като за изложба. Сега започвам да ти вярвам.

Заобиколих колата, приближих се до предната врата и надникнах вътре. Вратите все още бяха облицовани с мръсен и разкъсан плат, но сега бе сменена тапицерията и на предните седалки.

— Ще стане чудесна — намеси се Лий, но в гласа й долових особена нотка — не беше така естествен и жизнен както преди, когато говорехме за мача. Внимателно я изгледах и моментално разбрах — тя не харесва Кристин. Осъзнах го напълно и безусловно, сякаш бях надникнал в разума й. Знаех, че се опитва да хареса колата, защото обича приятелят ми. Но… в душата си никога нямаше да се примири с нея.

— Значи е готова за преглед? — обърнах се към Арни.

— Ами… не съвсем — неуверено промълви той.

— Какво искаш да кажеш?

— Клаксонът не работи и понякога задните светлини угасват при натискане на спирачката. Предполагам, че някъде има късо съединение, но досега не успях да го открия.

Погледнах предното стъкло. Върху него се мъдреше лепенка на автомобилната инспекция. Арни проследи погледа ми. Изглеждаше едновременно смутен и агресивен.

— Уил ми я даде. Знае, че колата е почти готова.

Помислих си: „А освен това знае, че ще излизаш със страхотно гадже!“

— Няма опасност, нали? — Лий се обърна към двама ни. Сетне въпросително повдигна вежди, усетила очевидната студенина помежду ни.

— Не — отвърнах. — Не забравяй, че Арни е истински цар на шосетата.

Шеговитите ми думи сякаш намалиха напрежението.

От стадиона долетя фалшиво писукане на медни инструменти, после дочухме гласа на диригента, тих, но отчетлив под прихлупеното небе.

— Още веднъж, ако обичате! Това е от Роджърс и Хамерщайн^[1], не някакъв рокендро-о-лл! Хайде, повторете го!

Спогледахме се. С Арни избухнахме в смях, след миг Лий ни последва. Погледнах я и сърцето ми отново се сви от ревност. Исках най-доброто за приятеля си, но Лий беше повече от това: близо осемнайсетгодишна, с великолепно тяло, олицетворение на здраве и с подвижен ум. Роузан бе по своему красива, но пред Лий изглеждаше като глупава овца.

Питам се тогава ли я пожелах за пръв път? Пожелах гаджето на най-добрия си приятел! Сигурно. Но се заклевам, че никога нямаше да се опитам да я сваля, ако събитията се бяха развили другояче. Или пък се самозалъгвам…

— Да побързаме, Арни, иначе няма да останат места на трибуната — саркастично рече Лий.

Арни се усмихна. Момичето продължаваше да го държи под ръка и той изглеждаше направо шашнат. И защо не? Ако бях на неговото място и за пръв път излизах с красавица като Лий, вече щях да съм влюбен в нея. Мислено му пожелах много щастие. Иска ми се да ми повярвате, дори да се усъмните в останалото, което ще ви разкажа. Ако някой заслужаваше мъничко щастие, това бе точно Арни.

Съотборниците ми вече бяха в съблекалнята, намираща се до гимнастическия салон на училището. Треньорът Пъфър надникна навън и извика:

— Ще благоволите ли да ни удостоите с присъствието си, мистър Гилдър? Знам, че ви досаждам и се надявам, да ме извините, задето прекъсвам важната ви работа, но бихте ли размърдали задника си?

Промърморих на Арни и на Лий:

— Това е от Роджърс и Хамерщайн, не някакъв си ро-кендро-о-ол — и бавно препуснах към съблекалнята.

Треньорът се бе прибрал. Забелязах, че Арни и Лий се отправят към трибуните. Спрях и се върнах при Кристин. Въпреки че закъснявах, предпочитах да я заобиколя — все още изпитвах абсурден страх да вървя пред нея.

Върху задницата й забелязах прикрепена с пружина табелка с пенсилвански номер. Дръпнах я и видях на гърба й надпис: „Собственост на гаража на Дарнъл, Либъртивил, Пенсилвания.“

Пуснах табелката и тя с изщракване се върна на мястото си. Изправих се и се замислих. Дарнъл беше дал на приятеля ми лепенка за изкаран технически преглед, въпреки че колата все още не бе безопасна за движение. Пак той му бе услужил с временен номер, за да доведе Лий на мача. Освен това Арни вече не му викаше „Дарнъл“, а „Уил“. Всичко това беше интересно, но доста обезпокояващо.

Питах се дали Арни е толкова наивен да вярва, че типове като Уил Дарнъл правят услуги само от любов към ближния. Надявах се, че той не се самозаблуждава, но не бях съвсем сигурен. Всъщност напоследък не можех да го позная — коренно се бе променил.

Този път изненадахме самите себе си, защото победихме. Впоследствие се оказа, че това е първата от общо двете срещи, които спечелихме през целия сезон, въпреки че в края му вече не бях в отбора.

Всъщност не би трябвало да победим. Излязохме на терена, пораженски настроени и отгоре на всичко загубихме жребия.

„Планинците“ (тъпо име за футболен отбор, но всъщност какво пък толкова оригинално има в названието „Териери“?) поведоха с четирийсет ярда при първите два опита, преминавайки през отбраната ни като нож през масло. Сетне, при третия опит, техният куортърбек изпусна топката. Гари Тардиф я сграбчи, необезпокояван премина шейсет ярда и отбеляза. На лицето му грееше широка усмивка.

„Планинците“ и треньорът им яростно запротестираха, че топката е била вън от играта, но съдиите не уважиха възражението им. Ето как поведохме с 6–0. Докато седях на скамейката хвърлих поглед към трибуната, където седяха нашите привърженици, и видях, че направо са откачили. И с право. През този сезон повеждахме за пръв път. Арни и Лий развяваха флагчета, с надпис „Териери“. Вдигнах ръка за поздрав. Лий ме забеляза, махна ми, сетне смушка Арни. Той също ме поздрави. По всичко личеше, че доста са се сближили. Усмихнах се доволно.

Колкото до мача, след щастливия удар късметът не ни изневери. За пръв път през тази година бяхме набрали инерция. Не подобрих рекорда за тъчдауни на Конфедерацията, както бе предрекъл Арни, но отбелязах три пъти. След втората част резултатът беше 17–0, а треньорът Пъфър бе нов човек. Предвиждаше пълен обрат в играта ни, най-великото завръщане в историята на Конфедерацията. Оказа се, че мечтите му са напразни, но поне този ден беше истински щастлив. Радвах се за него, както и за това, че Арни и Лий са се сближили.

Втората половина от мача не беше така успешна за нас. Отбраната ни отново бездействаше, както през първите три срещи но сезона, но все пак успяхме да победим с 27–18.

По време на четвъртата част треньорът ме смени с Брайън Макнали, който щеше да играе на моя пост следващата година — дори по-рано, както впоследствие се оказа. Взех душ, преоблякох се и излязох навън точно в момента, когато прозвуча предупредителния сигнал.

Пълният с коли паркинг беше безлюден. От стадиона се дочуваха лудешки подвиквания — привържениците на домакините ги окуражаваха да направят невъзможното през оставащите две минути. Отдалеч схватката на терена изглеждаше глупава, каквато всъщност и беше.

Тръгнах към Кристин. Тя се мъдреше на паркинга с ръждясалите си врати, нов капак и задни перки, които изглеждаха дълги няколко километра. Приличаше на изкопаемо, от края на петдесетте, когато всички петролни милионери били в Тексас, а американският долар властвал над японската йена, вместо обратното. Напомняше ми за безвъзвратно отминаващото време, когато Карл Пъркинс пеел за барабани с розови педали, Джони Хортън — за това колко е хубаво да танцуваш цяла нощ в кръчмата, а най-големият идол на американската младеж бил Ед „Куки“ Бърнс.

Докоснах Кристин. Опитах се да я погаля, както бе сторил Арни. Искаше ми се да я обикна заради него, както Лий. Чувствах се длъжен да го направя. Лий познаваше приятеля ми едва от месец, а аз бях прекарал с него целия си живот.

Плъзнах длан по ръждивата повърхност и си спомних за Джордж Льобей, за Вероника и за Рита. Усетих, как несъзнателно ръката ми се сви в юмрук. Внезапно с все сила го стоварих върху вратата на Кристин — ударът беше толкова силен, че болка прониза ръката ми. Засмях се пресилено и се запитах какво по дяволите нравя.

Дочух шума от ръждясал метал, който се ронеше като пясък върху асфалта.

От стадиона долетя думкането на барабан, все едно, че чувах туптенето на някакво гигантско сърце.

Моето сърце.

Опитах се да отворя предната врата.

Беше заключена.

Навлажних с език устните си и осъзнах, че съм изплашен до смърт.

Сякаш (каква нелепа, смешна мисъл) — сякаш колата не ме харесваше и подозираше намерението ми да я разделя с Арни. Страхувах се да застана пред нея, защото…

Отново се засмях, сетне си спомних съня си и смехът замря на устните ми. По високоговорителя не гърмеше гласът на Чъби Маккарти, но всичко останало ме накара да изпитам неприятно чувство на deja vu — виковете на зрителите, звукът от удрящи се едно в друго тела, опаковани в предпазни кори и колани, съскането на вятъра през дърветата, които под мрачното небе изглеждаха като изрязани от картон.

Моторът ще изреве. Колата ще се стрелне напред, ще спре, отново ще потегли… гумите ще изсвистят, когато се нахвърли върху мен…

Прогоних неприятното видение. Крайно време бе да обуздая въображението си. Това бе просто една кола, никаква Кристин — обикновен плимут „Фюри“ модел ’58, слязъл от конвейера в Детройт с около четиристотин хиляди като него.

Успях да се самозалъжа… поне временно. За да покажа, че не се боя от Кристин коленичих и погледнал отдолу. Онова, което съзрях, беше още по-необикновено от странния начин, по който Арни ремонтираше купето й. Видях три нови амортисьора, но четвъртият представляваше просмукана с масло руина. Ауспухът беше толкова нов, че все още блестеше, но гърнето изглеждаше (меко казано) на средна възраст. Колекторът беше в окаяно състояние. Докато я гледах ми хрумна за изгорели газове, проникващи в колата и отново си спомних за Вероника Льобей. Изгорелите газове могат да убиват, те…

— Денис, какво правиш?

Въпреки опитите ми да се самозалъжа, навярно несъзнателно съм бил нащрек — мигновено скочих на крака, сърцето ми биеше лудешки. Видях пред себе си Арни. Изглеждаше разгневен.

„Защото разглеждах колата му? Но защо ще ми се сърди за това?“

Уместен въпрос. Все пак бях сигурен, че не греша.

— Разглеждах тъпата ти таратайка — отвърнах престорено небрежно. — Къде е Лий?

— Отиде до тоалетната — нетърпеливо отсече той, сякаш в момента изобщо не му беше до нея. Сивите му очи не се откъсваха от лицето ми. — Денис, ти си най-добрият ми приятел, единственият, с когото съм близък. Ако не се бе намесил онзи ден, Репертън положително щеше да ме намушка. Но не ме шпионирай! Никога!

От игрището долетяха възторжени викове; домакините току-що бяха отбелязали — до края на мача оставаха по-малко от трийсет секунди.

— По дяволите, Арни, нямам представа за какво говориш! — възкликнах, въпреки че се чувствах гузен. Усещах се точно както в деня, когато за пръв път видях Лий: оглеждах я от глава до пети и дори я пожелах — пожелах момичето, в която очевидно бе влюбен приятелят ми. Но… да го шпионирам?

Навярно в неговите очи действията ми можеха да се тълкуват така. Знаех, че неговият ирационален интерес или по-точно — вманиачаванетр му в колата бе заключената стая в дома на приятелството ни, където не можех да проникна, без да си навлека неприятности. Арни не ме бе заловил да отварям вратата с шперц, но ме бе хванал, докато се опитвах да надникна през ключалката.

— Много добре знаеш за какво говоря — процеди през зъби той.

Смаяно установих, че не е ядосан, а направо вбесен.

— Ти, майка ми и баща ми, всички ме шпионирате „за мое добро“, прав ли съм? Признай, че родителите ми те изпратиха да дебнеш в гаража на Дарнъл.

— Хей, Арни, поча…

— Нима си въобразяваш, че няма да науча? Не повдигнах въпрос, защото смятах, че сме приятели. Но вече не съм сигурен. На това трябва да се сложи точка — струва ми се, че сега е моментът. Остави колата ми на мира и не си пъхай носа, където не трябва.

Прекъснах го:

— Първо, за посещението ми в гаража знае само баща ти, Реджина не подозира нищо. Майкъл ме помоли да проверя докъде си стигнал с колата. Обещах му, защото и на мен ми беше любопитно. Баща ти винаги е бил любезен с мен — какво трябваше на направя?

— Да му откажеш.

— Струва ми се, че не разбираш. Той е на твоя страна. Доколкото знам, майка ти все още се надява, че от Кристин няма да излезе нищо, но Майкъл искрено желае да я стегнеш. Сам ми го каза.

— Естествено, опитвал се е да те избудалка — подигравателно изрече Арни. — Всъщност единственото му желание е да ме държи под око. И двамата се интересуват само от това. Не искат да порасна, защото ще бъдат принудени да признаят, че са остаряли.

— Съдиш ги прекалено сурово, момче.

— Запази мнението си за себе си. Може би си наивен, защото имаш почти нормално семейство. Знаеш ли, че скъпите родители предложиха да ми купят нова кола по случай завършването на гимназията. От мен се искаше единствено да се откажа от Кристин, да завърша с пълно отличие и да постъпя в „Хорликс“… където ще ме държат под око още четири години.

Не знаех какво да кажа. В едно бях съгласен с него — постъпката на родителите му действително беше адски гадна.

Арни продължи:

— Тъй че не си пъхай носа в моите работи. Денис — само за това те моля. И за двама ни ще е по-добре.

— И без това не казах нищо на баща ти — съобщих му само, че правиш малки поправки. — Стори ми се, че изпита известно облекчение.

— О, да, обзалагам се.

— Нямах представа, че толкова си напреднал с ремонта. Но все пак колата не е напълно готова за преглед. Погледнах отдолу — колекторът е направо скапан. Надявам се, че караш с отворени прозорци.

— Не ме учи как да карам! Знам много повече за колите, отколкото ти някога ще научиш!

Думите му ме разгневиха. Все пак се опитах да се въздържа; нямах намерение да се карам с него, особено сега, когато Лий щеше да дойде всеки момент. Но сякаш невидими пръсти започнаха да натискат едно по едно червените копчета в главата ми.

— Навярно си прав — отвърнах, като се постарах да овладея гнева си. — Но изобщо не съм сигурен, че познаваш хората. Уил Дарнъл ти е дал лепенка без да си минал прегледа — ако те хванат, той ще загуби разрешителното си. Дал ти е и временен номер. Защо мислиш, че го прави?

За пръв път Арни изглеждаше объркан.

— Вече ти обясних. Уил знае, че работя по колата.

— Не бъди наивен. Отлично знаеш, че онзи тип не би дал дори патерица на куц рак, ако няма полза от това.

— За Бога, остави ме на мира, Денис!

Пристъпих към него и заявих:

— Хич не ми пука за колата ти. Просто не искам да се забъркаш в някаква каша заради нея. Повярвай ми.

Той несигурно ме изгледа.

— Всъщност за какво се караме? Задето надниквах под колата ти?

Всъщност това не беше цялата истина… или само донякъде. Струва ми се, че и двамата го знаехме.

От игрището прозвуча последният сигнал. Заръмя дъжд, внезапно застудя. Обърнахме се към стадиона и видяхме Лий да се приближава към нас. Носеше две флагчета — за себе си и за Арни. Махна ни с ръка, ние й отвърнахме.

— Денис, повярвай, че мога да се грижа за себе си — промълви приятелят ми.

— Дано да е така — отвърнах простичко.

Изведнъж ми се прииска да го попитам, доколко е замесен в игрите на Дарнъл. Но знаех, че не бива, защото щях да го ядосам още повече. Щяхме да си разменим обиди, за които вероятно щяхме да съжаляваме и които никога нямаше да забравим.

— Да, мога — повтори той. Докосна колата и суровото му изражение се смекчи.

Изпитах едновременно облекчение и смайване: облекчение, защото все пак не се скарахме и не си разменихме жестоки обиди. И ако приятелството ни можеше да се сравни с дом, сега бе затворена не само една стая, а цяло крило.

Арни бе пренебрегнал съветите ми и бе поставил ясни условия за продължаване на приятелството ни; все едно ми бе казал: „Всичко ще бъде наред, докато ми се подчиняваш.“

Едва ли разбираше, че постъпва точно както родителите си, пък и не бе чудно: крушата пада под корена си.

Лий се приближи, в косата й проблясваха капки дъжд. Лицето й беше поруменяло, очите й жизнерадостно и възбудено блестяха. Излъчваше наивна, неосъзната сексуалност, от която ми се зави свят, която ме замая, въпреки че вниманието й не бе насочено към мен, а към Арни.

— Как свърши мачът? — попита приятелят ми.

— Двайсет и седем на осемнайсет — осведоми го Лий и радостно добави:

— Направо ги размазахме. Къде се дянахте вие двамата?

— А, тук сме. Просто разговаряхме за коли — отвърнах.

Арни развеселено ме изгледа. За щастие чувството му за хумор не се бе изпарило заедно с разума му. Забелязах как гледа Лий и си казах, че все още има някаква надежда за него. Явно започваше да се влюбва в момичето и то до уши. Още не осъзнаваше какво става, но ако събитията се развиеха според предвижданията ми, скоро и това щеше да се случи. Изгарях от любопитство да разбера как е успял дотолкова да се сближи с Лий. Лицето му напълно се бе изчистило и сега изглеждаше красив, ако може да наречете „красиво“ сериозно очилато момче. Всъщност съвсем не беше тип, с когото бихте очаквали да ходи Лий Кабът; по-скоро бихте си я представили под ръка с някой Аполон.

Зрителите започнаха да напускат стадиона, смесвайки се с играчките.

— Просто говорехте за коли — подигравателно повтори Лий. Обърна се към Арни и се усмихна. Той също се ухили. Захаросаната му усмивка изпълни сърцето ми с радост. Бях абсолю. тно сигурен, че когато Лий му се усмихне, Арни престава да мисли за Кристин като за живо същество и тя се превръщаше в най-обикновена кола.

Това адски ме радваше.