Стивън Кинг
Кристин (11)

9. БЪДИ РЕПЕРТЪН

И знам, че независимо от цената

двойният ауспух кара да пее колата

Погледнете мойто гадже —

на Кадилак прилича даже.

Муун Мартин

 

Последната седмица на бригадата ни се падна няколко дни преди Деня на труда. Когато онази сутрин спрях пред дома на Арни, за да го взема, той се появи с огромна синина под окото и дълбока драскотина на лицето.

— Какво се е случило?

— Не ми се говори за това — намусено произнесе той. — И без друго трябваше да давам обяснения на родителите си до втръсване.

Хвърли кутията си за храна на задната седалка и потъна в мрачно мълчание, което не наруши по целия път. Някои от работниците започнаха да го поднасят заради синината, но Арни се престори, че не ги чува.

Не споменах нито дума за това, докато се прибирахме, само въртях копчето на радиото и си траех. Навярно никога нямаше да науча подробностите около перипетиите на Арни, ако не бях примамен от онзи мазен италианец с ирландска кръв на име Джо, преди да свърнем от „Мейн Стрийт“.

По онова време Джино неизменно успяваше да ме примами — все едно сякаш протягаше ръка през затворения прозорец и ме сграбчваше. Заведението му, наречено „Чудесна италианска пица“ се намира на ъгъла на „Мейн“ и „Бейсин Драйв“. Всеки път, щом съгледах рекламата му, с изрисувана на нея пица и звездичка, вместо точка над буквата „и“ (нощем тя светва и гасне — страхотно, нали? ), изпитвах странното привличане. Освен това, тази вечер майка ми беше на кръжок, което означаваше, че трябва да си купим нещо готово за ядене. Перспективата не бе особено радостна. Двамата с баща ми не бяхме кой знае какви готвачи. А в ръцете на Ели дори тенджера с вода може да загори.

Отбих се в паркинга на Джино и предложих:

— Какво ще кажеш за една пица? Голяма и мазна, ухаеща на потни крака.

— Ама че гадост.

— Добре де, мирише на чисти крака — поправих се. — Идваш ли?

— Не, зле съм с парите — апатично отвърна приятелят ми.

— Аз черпя. Дори ще ти отстъпя цялата шибана аншоа. Съгласен ли си?

— Денис, наистина не…

— Ще те черпя и една пепси.

— Знаеш, че е вредна за кожата ми.

— Зная. Само си помисли — ще изпиеш ли една огромна чаша Пепси!

За пръв път през този ден очите му пробляснаха, и той повтори:

— Огромна чаша Пепси, помисли за това. Много си гаден, Денис, повярвай ми.

— Дори две, ако поискаш — настоях аз. Постъпката ми наистина беше гадна — все едно да предлагаш шоколад на огромната дебелана от цирка.

— Тогава две — възкликна Арни и ме хвана за рамото, сетне се запревива, стиснал гърлото си с ръце и закрещя:

— Две! Бързо! Две! Незабавно!

Разсмях се толкова силно, че едва не връхлетях върху стената. Когато излязохме от колата, си помислих: „Защо да не изпие една-две пепси? Сигурен съм, че напоследък се въздържа.“ Слабото подобрение на кожата, което бях забелязал онзи мрачен съботен ден преди две седмици, сега бе очевидно. Все още лицето му беше покрито с пъпки, но повечето — извинете ме за израза — вече не гнояха. Арни като цяло изглеждаше добре. След лятото, прекарано в работа по шосетата, бе силно загорял и в по-добра форма от когато и да било през живота си. Ето защо си казах, че е заслужил една пепси. Плячката принадлежи на победителя.

Пицарията се върти от страхотен италианец на име Пат Донахю. Върху касата му има лепенка с надпис: „Ирландска мафия“. На деня на Свети Патрик той сервира зелена бира (на седемнайсети март дори не можете да припарите до пицарията, а джубоксът непрестанно свири „Когато ирландските очи се усмихват“). Освен това си пада по черните бомбета, които обикновено носи килнати на тила си.

Джубоксът е истинска антика, останка от края на четиридесетте и всички плочи са от преди новата ера. Навярно това е последният джубокс в Америка, където можеш да чуеш три плочи за четвърт долар. В редките случаи, когато пуша марихуана, пицарията на Джино е в центъра на халюцинациите ми: влизам и си поръчвам три огромни пици, литър пепси и шест-седем от домашно приготвените пасти на Пат Донахю. Сетне си представям как се разполагам на масата и омитам всичко под съпровода на Ролинг Стоунс и на Бийч Бойс.

Влязохме, поръчахме пиците си и седнахме да наблюдаваме как тримата майстори обръщат тестото във въздуха. Разменяха си хапливи италиански шеги от рода на: „Снощи те скивах на танците, Хауи. Коя беше онази жаба с брат ти? Онази ли? Ами, сестра ти.“

Как да не ти дойде до гуша от Стария свят! В заведението непрекъснато влизаха посетители, много от тях наши съученици. Много скоро щях да ги видя по училищните коридори. Искаше ми се ваканцията да бе свършила, изпитах необясним страх. Стори ми се, че чувам училищния звънец, но, кой знае защо, пронизителният му звук прозвуча като предупреждение: „Ето че отново се започва, Денис, но за последен път. След завършването на тази учебна година ще трябва да се научиш да бъдеш възрастен.“ Чувах затварящите се с трясък врати на гардеробчетата и тържествуващия вик на Марти Белерман: „Хей, Педерсън! Запомни, че задникът ми и лицето ти си приличат като две капки вода!“. Усетих миризмата на тебеширен прах, която се разнасяше из стаите. От секретарските кабинети на втория етаж се дочуваше тракането на пишещи машини. Директорът мистър Мичъм, прави съобщения в края на деня със сухия си, превзет глас. Обеди на открито върху дървените скамейки, когато времето е хубаво. „Зайците“, които изглеждат едновременно наперени и стреснати. А в края на годината преминаваш тържествено през залата, издокаран в огромната пурпурна хавлия и това е краят. Завършил си гимназията и те пускат на свобода в нищо неподозирания свят.

— Денис, познаваш ли Бъди Репертън?

Гласът на Арни прекъсна фантазиите ми. Бяха донесли пицата.

— Кой Бъди?

— Репертън.

Името ми беше познато. Нахвърлих се върху пицата си и се опитах да свържа името с определено лице. След малко си спомних. Бях кръстосал шпагите с Бъди Репертън по времето, когато бях един от наперените „зайци“. Случило се бе на някаква забава. Оркестърът имаше почивка, а аз се редях на опашката за газирани напитки. Репертън ме изблъска встрани и заяви, че „зайците“ трябва да чакат, докато батковците се вредят. По онова време той беше второкурсник — едър, тромав и гаден второкурсник. Имаше квадратна челюст, черна мазна и сплъстена коса и прекомерно сближени очички. Но те не бяха съвсем глупави, в тях проблясваше някаква заплашителна интелигентност. Бъди беше от онези типове, които прекарват почти цялото си време („усвояват занаята“) в пушкома.

Изказах еретичното мнение, че старшинството в годините не дава предимство на опашката. Репертън ме покани да излезем заедно навън. Междувременно чакащите зарязаха опашката и предпазливо ни заобиколиха. По лицата им бе изписано жадното очакване, което обикновено предхожда някакво сбиване. Появи се някакъв даскал и ги разпръсна. Репертън обеща, че ще ме пипне, но така и не успя. Това бе единственият ми контакт с него. Понякога съзирах името му в списъка на учениците, наказани да останат след часовете. Освен това си спомням, че Бъди беше изгонван от училището — доказателство, че този тип не членува в „Лигата на младите християни“.

Разказах на Арни за единственото премеждие с Репертън и приятелят ми уморено кимна, сетне докосна синината под окото си, която постепенно придобиваше ужасен жълтеникав оттенък.

— Той го направи.

— Репертън те е „украсил“ така?

— Да.

Арни ми каза, че познавал Бъди от монтьорските курсове. Една от ирониите в кошмарния му и определено нещастен училищен живот се състои в това, че интересите и способностите му го поставят в обкръжението на хора, които се смятат за задължени да побъркват от бой момчета като Арни Кънингам.

Когато Арни беше второкурсник и учеше „теория на двигатели с вътрешно горене“ (префърцунено название на старите шофьорски курсове, които бяха преименувани, след като училището получи от федералното правителство цял куп пари за професионално обучение), някакво момче, на име Роджър Гилман, му спука задника от бой. Знам, че думите ми звучат адски просташки, но точно изразяват онова, което се случи с Арни. Приятелят ми беше така пребит, че се наложи два дни да отсъства от училище, а Гилман бе отстранен за една седмица. Сега този тип бе в затвора заради контрабанда със спиртни напитки. Бъди Репертън беше един от обкръжението на Гилмън и след осъждането му бе станал лидер на групата.

За Арни часовете по монтьорство бяха равнозначни на посещение на демилитаризирана зона. Ако се измъкнеше жив след седмия час, той пробягваше разстоянието до другия край на училището, стиснал под мишница дъската и фигурите за сбирка на шах-клуба.

Спомням си, как преди година, когато посетих някакъв градски шахматен турнир, видях нещо, което според мен символизираше ненормалния училищен живот на Арни. Той седеше, приведен над шахматната дъска. Наоколо цареше тишина, както е обичайно при такива турнири. След дълги размишления, Арни мълчаливо премести пионката с пръсти, така почернели от смазка и машинно масло, че не биха могли да се изчистят дори с най-ефикасния препарат.

Разбира се, не всички копелета от работилницата тормозеха Арни. Там имаше и доста свестни момчета, но повечето от тях принадлежаха към определени групи, в които не се допускаха външни хора, или непрекъснато бяха дрогирани. Първите обикновено бяха от бедните райони на Либъртивил (само не ми казвайте, че учениците от гимназията не се делят според кварталите, защото е точно така). Те са толкова сериозни и мълчаливи, че има опасност да ги сметнеш за глупави. Повечето от тях изглеждаха като реликви от шейсет и осма, с дълги коси, завързани на опашка и с пребоядисани тениски и джинси. Но сега бяхме хиляда деветстотин седемдесет и осма. Те вече не искаха да свалят правителството — единствената им амбиция бе да станат отлични автомобилни механици.

Но все пак работилницата е последното убежище за некадърните и твърдоглавите, които смятат училището за принудителен затвор. Когато Арни спомена името на Репертън, веднага се сетих за неколцина типа, които кръжаха около него като планети-спътници. Повечето от тях бяха двайсетгодишни, но все още се мъчеха да „избутат“ училището. Дон Вандерберг, Сенди Галтън, Мучи Уелч. Истинското име на последния беше Питър, но всички го наричаха Мучи, защото винаги висеше пред залите за рокконцерти в Питсбърг и врънкаше дребни монети от насъбралата се тълпа.

Бъди Репертън дошъл в гаража със синьо Камаро, произведено преди години, преобръщало се два пъти на шосе 46 близо до националния парк „Сконтик Хилс“. Арни ми каза, че го е купил от един от типовете, които играеха покер с Дарнъл. Двигателят бил наред, но купето било доста пострадало от двете катастрофи. Репертън докарал колата при Дарнъл седмица след като Арни оставил там Кристин. Преди това също се е навъртал из гаража.

През първите няколко дни се правел, че изобщо не забелязва Арни и приятелят ми нямал нищо против. Репертън бил в отлични отношения с Дарнъл и винаги получавал най-дефицитните инструменти, които обикновено се раздавали след предварително записване.

Сетне Репертън започнал да тормози Арни. Често на връщане от автомата за кока-кола или от тоалетната, събарял кутията с болтове, които се разпилявали на пода на клетката на Арни. Друг път ако кафето му стояло на полицата, Репертън блъсвал с лакът чашата и тя се преобръщала. Тогава мръсникът пропявал с меден глас като на Стив Мартин: „Извинявай… Ме!“, а на лицето му цъфвала гадна усмивка. Дарнъл започвал да крещи на Арни да събере болтовете, преди да са се изтъркаляли в дупките на пода.

След това, щом видел Арни, Бъди шумно го удрял по гърба и извиквал: „Как си, педал?“

Арни понасял нападките му със стоицизма на човек, който вече е видял и преживял всичко това. Навярно се е надявал, че на Бъди ще му писне и ще го остави на мира, или че ще си намери друга жертва. Имало и друг изход, въпреки че бил прекалено хубав, за да се сбъдне — съществувала реалната възможност Репертън да сгази лука, да бъде арестуван и да изчезне от сцената като приятелчето му Роджър Гилман.

Сдърпали се рано следобед в събота. Арни гресирал Кристин, тъй като все още нямал достатъчно пари за хилядите други поправки, за които колата му плачела. В този момент се появил Репертън — весело си подсвирквал. В едната си ръка носел чаша кола и пакетче фъстъци, в другата — крик. Когато минал покрай клетката на Арни, замахнал с крика и счупил единия фар на Кристин.

— Направи го на сол — каза ми Арни, докато ядяхме пиците си.

„Майчице, виж какво направих!“ — възкликнал Бъди Репертън, с престорено трагично изражение. — „Е, педал…“

Успял да произнесе само това. Нападението срещу Кристин имало по-голям ефект, отколкото атаките срещу Арни. Пробудило в приятеля ми жажда за мъст. Заобиколил Плимута, стиснал ръце в юмруци и сляпо замахнал. Ако бил герой от някоя книга или от филм щял да нокаутира Репертън и да го прасне в нокаут с мъртва удар.

Но в реалния живот обикновено не става така. Арни дори не успял да удари брадичката на грубиянина, а улучил ръката му, съборил на пода пакетчето с фъстъци и колата се изплискала върху лицето и ризата на Репертън.

„Падна ми в ръцете, шибано копеленце такова! — изревал Бъди. На лицето му било изписано комично смайване. — Ще ти спукам задника от бой“. Вдигнал крика и налетял на Арни. Притичали неколцина от присъстващите и някой извикал на Репертън да хвърли крика и да се бие честно. Бъди се подчинил. Отново се нахвърлил върху Арни.

— Нима Дарнъл не се опита да го спре? — попитах.

— Нямаше го, Денис. Изчезна петнайсет минути или половин час преди започването на боя — все едно, че знаеше какво ще се случи.

Арни каза, че Репертън набързо успял да го пребие. Първо насинил окото ми, сетне дълбоко одрал лицето му с пръстена с монограм, купен по време на някоя от годините, прекарани в десети клас.

— Да не говорим за станалото — добави той.

— Какво?

Седяхме в едно от задните сепарета. Арни се озърна, за да се увери, че никой не ни гледа и повдигна тениската си. Гледката ме накара да подсвирна — гърдите и стомахът му бяха покрити с натъртвания, обагрени с всички цветове на дъгата, които едва сега започваха да избледняват. Чудех се как е могъл да идва на работа, след като е бил пребит така. Попитах го:

— Човече, сигурен ли си че нямаш спукано ребро?

Наистина бях ужасен — синината под окото му и драскотината на лицето му изглеждаше дреболия в сравнение с тази гадост. Разбира се, бях виждал бой между гимназисти, дори бях участвал в няколко схватки, но за пръв път през живота си виждах резултатите от сериозен побой.

— Абсолютно — равнодушно отвърна Арни. — Имах късмет.

— Очевидно.

Арни не ме удостои с повече подробности, но Ранди Търнър бил свидетел на случилото се и ми разказа останалото, когато започнахме училище. Според него Арни навярно щял да пострада повече, ако ударите му не били много по-силни и по-бесни, отколкото побойникът очаквал. Арни се нахвърлил срещу Бъди така, сякаш в него се бил вселил Сатаната. Размахвал ръце като крила на вятърна мелница и стоварвал юмруците си, където свари. Крещял, псувал, от устата му хвърчала слюнка. Напразно се опитах да си го представя — пред очите ми непрекъснато изплуваше една и съща гледка: Арни удря с юмруци по таблото на колата така силно, че оставя вдлъбнатини и крещи, че ще го пипне.

Запратил Репертън в другия край на гаража и разкървавил носа му (благодарение на късмета си, не на добро прицелване) и нанесъл силен удар в гърлото му, който накарал Репертън да се задави и общо взето да се откаже от намерението да спука от бой Арни Кънингам.

Бъди се извърнал, стиснал гърлото си, опитал се да повърне, а Арни го изритал в задника с грубия си ботуш с железни налчета и го проснал по корем на пода. Репертън продължавал да се дави и да притиска гърлото си с ръка, от носа му шуртяла кръв. Според Ранди Търнър, Арни очевидно се канел да го убие с ритници. В този миг Уил Дарнъл изневиделица се появил и изкрещял с хрипливия си глас веднага да престанат.

— Арни смята, че побоят срещу него е бил предварително замислен — обърнах се към Ранди.

Той сви рамене.

— Твърде възможно. Интересно как Дарнъл се появи точно в момента, когато Репертън започна да губи.

Седмина от присъстващите сграбчили Арни и го отмъкнали встрани. Отначало той се съпротивлявал като побъркан, крещял им да го пуснат и че ще убие Репертън ако не му плати счупения фар. Сетне се усмирил, изглеждал замаян и учуден, че Репертън лежи на пода, а той все още е на крака.

Бъди най-после се изправил, тениската му била изцапана от смазка. От носа му продължавала да шурти кръв. Нахвърлил се върху Арни, но според Ранди го направил неохотно, само проформа. Неколцина от присъстващите го сграбчили и го отвели. Дарнъл се приближил до Арни и му наредил да предаде ключа от кутията с инструменти и да изчезва.

— Боже господи, Арни! Защо не ми се обади в събота?

Приятелят ми въздъхна.

— Бях изпаднал в тежка депресия.

Изядохме пиците си и купих на Арни трета Пепси. Вярно е, че вреди на кожата, но е отлична за депресията.

— Не зная дали Дарнъл имаше предвид да изчезна само тази събота, или изобщо — промълви Арни, докато се прибирахме. — Какво мислиш, Денис? Дали ме е изхвърлил завинаги?

— Казваш, че е поискал ключа от сандъчето с инструменти?

— Точно така. Никога досега не са ме изхвърляли, не са ме гонили от където и да е — опечалено заяви той. Изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.

— Не съжалявай. И без това гаражът не е място за теб. А Уил Дарнъл е педераст.

— Навярно няма смисъл да се опитвам да държа Кристин в гаража — прекъсна ме Арни. — Дори Дарнъл да ми разреши да се върна, Репертън ще бъде там. Отново ще се сбия с него и…

Затананиках мелодията от „Роки“.

— О, Вървете по дяволите ти и каруцата, която караш, ездачо — възкликна той и леко се усмихна. — Нямам нищо против да се бия с него. Но има опасност Репертън да изпотроши Кристин, когато не съм там. Убеден съм, че Дарнъл едва ли ще се опита да го спре.

Не му отговорих. Навярно Арни си помисли, че съм съгласен с него но съвсем не беше така. Не смятах, че Репертън има зъб на стария, ръждясал плимут „Фюри“. Ако усетеше, че сам не е в състояние да унищожи главния обект на омразата си, той просто ще излезе да повика на помощ приятелчетата си — Дон Вандерберг, Мучи Уелч и тъй нататък. Обуйте кубинките си, момчета, тази нощ ни предстои здраво ритане.

Хрумна ми, че могат да убият Арни и то в буквалния смисъл. Понякога тези типове постъпват така. Събитията се изплъзват от контрол и накрая някое момче умира. От време на време във вестниците описват подобни случаи.

* * *

— … да я държа?

— Какво каза? — улових се, че съм изгубил нишката. Пред погледа ми изникна колата на Арни.

— Попитах те дали имаш представа къде да я държа?

Колата, колата, колата — само за нея дрънкаше. Започваше да прилича на повредена плоча. И още по-лошо, непрекъснато говореше за нея като за живо същество. Беше достатъчно умен, за да проумее, че обичта му към Кристин прераства в мания, но не правеше нищо, за да се осъзнае.

— Арни — обърнах се към него. — Човече, струва ми се, че си изправен пред много по-сериозен проблем от това къде да денеш колата си. Искам да знам къде ще се денеш самият ти?

— А? За какво говориш?

— Питам те какво ще правиш, ако Бъди и приятелчетата му решат да те обработят.

Изведнъж като че ли помъдря — промяната беше така внезапна, че ме стресна. Беше лице, като от телевизионните новини, които бях гледал като малък, лицето на всички онези войници в черни гащеризони, които побъркаха добре екипираната и поддържана армия на света.

— Денис — промълви той — все някак ще се оправя.