Стивън Кинг
Кристин (31)

29. ДЕНЯТ НА БЛАГОДАРНОСТТА

Изминаха два-три часа в път,

надолу спускаме се вече.

Боя се, че бензинът ми е кът —

да се прибираме, преди да е свършило, човече.

Да ме догониш няма да успееш,

защото наближиш ли ме, завчас

пред тебе ще се стрелна аз.

Чък Бери

 

В болницата започнаха да сервират обяда по случай Деня на благодарността в единайсет сутринта и свършиха в три следобед. Денис получи своя в дванайсет и четвърт. Върху подноса му имаше три тънки филийки бяло месо от пуйка, гарнирани с малко сос, купчинка картофено пюре с размерите и формата на бейзболна топка (Денис кисело си помисли, че липсват само червените шевове), също такава купчинка неестествено жълта замразена тиква и пластмасова кутийка с желе от боровинки. В единия край на подноса се мъдреше синя картичка.

Свикнал с болничните порядки (беше открил, че щом веднъж се излекуваш от раните от залежаването, започваш да се интересуваш от живота в болницата повече, отколкото ти се иска). Денис попита санитарката доброволка какво обядват пациентите върху чиито подноси има жълти, или червени картички. Оказа се, че първите получават две парчета пуешко без сос, картофи, или тиква, и желе за десерт. Върху подносите с червените карти имаше смляно бяло месо и пюре, обикновено тези пациенти ги хранеха с лъжичка.

Всичко това му се стори потискащо. Изведнъж си представи как в четири следобед майка му поставя хрупкав печен петел на масата в трапезарията; баща му приготвя острия нож, а сестра му, зачервена от възбуда, с алена кадифена панделка в косите, налива на тримата хубаво червено вино. Стори му се, че усеща аромата на печеното и чува смеха на любимите си хора.

Лесно бе да си го представи, но може би не трябваше… Това бе най-ужасният Ден на благодарността в живота му. Рано следобед той се унесе в дрямка (по случай празника днес нямаше физиотерапия) и сънува неприятен кошмар: няколко санитарки доброволки обикаляха интензивното отделение и залепваха ваденки с изображението на пуйки върху животоспасяващата апаратура.

Родителите и сестра му го бяха посетили сутринта и за пръв път Ели изгаряше от желание да си тръгне. Бяха канени на обяд от семейство Калисън, които имаха трима сина. Единият беше четиринайсетгодишен и според Ели бил „много сладък“ — Гипсираният й брат вече беше безинтересен. Лекарите не бяха констатирали, че е болен от някаква рядка форма на рак на костите, нямаше да остане парализиран до края на живота си; следователно не ставаше за сценарий на мелодраматичен филм.

Към дванайсет и половина родителите му се обадиха от дома на семейство Калисън. По гласа на баща му личеше, че си е пийнал — навярно беше на втория си коктейл „Блъди Мери“, и съпругата му хвърляше предупредителни погледи. По същото време Денис довършваше обяда си — никога досега не се бе справял с празничен обяд за петнайсет минути. Престори се весел, за да не им развали настроението. Ели му се обади за секунда, беше задъхана и възбудена. Навярно разговорът му с нея го беше изтощил толкова много, че да задреме.

Беше заспал (и сънувал кошмар) около два и половина. Днес в болницата беше необичайно тихо, а обслужващия персонал — сведен до минимум. Обичайните звуци от телевизорите и транзисторите в съседните стаи бяха приглушени. Доброволката, която прибра подноса се усмихна ослепително и изрази надежда, че Денис е харесал „специалния обяд“. Той отговори утвърдително — защо да й разваля празника?

Задряма, после потъна в дълбок сън. Когато се събуди, ближаваше пет, а Арни Кънингам се бе разположил на твърдия пластмасов стол, където завчера беше седяло момичето му.

Когато го видя, Денис въобще не се изненада, а си каза че отново сънува. Замаяно промълви:

— Здрасти, Арни. Още ли не са изпаднали топките ти?

— Ще има да чакаш — отвърна приятелят му. — Изглежда, че още не си се събудил, Денис. Искаш ли да ти направя „гъди-гъди“? Положително ще се разсъниш.

В скута му имаше кафяв книжен плик и Денис сънено си помисли: „Все пак е успял да си вземе обяда. Навярно Репертън не го е стъпкал както ми се стори“. Опита се да се изправи на леглото, усети страшна болка в гръбнака и натисна копчето на леглото, за да задейства специалната апаратура. Моторът зави.

— Господи, наистина си ти! — възкликна той.

— Може би очакваше посещение от Хидра, триглавото чудовище? — дружелюбно се поинтересува Арни.

— Бях дълбоко заспал и сигурно не съм се събудил напълно. — Денис потърка челото си, сякаш за да се разсъни. — Честит празник Арни.

— Също и на теб. Нахраниха ли те с пуйка и с разни други гадории?

Денис се засмя.

— Дадоха ми нещо, подобно на храната, която придружаваше „Закусвалнята“ — играчка на Ели. Спомняш ли си я?

Арни притисна устата си с ръце и се престори, че повръща.

— Как да не си спомняш подобна гадост?

— Радвам се, че дойде — промълви Денис и за миг се изплаши, че ще се разплаче. Едва сега осъзнаваше, че е изпаднал в дълбока депресия. Каза си, че непременно трябва да си бъде вкъщи за Коледа — ако остане в болницата, вероятно ще се самоубие.

— Вашите няма ли ги?

— Дойдоха сутринта и довечера отново ще ме посетят — мама и татко със сигурност — но не е като да си у дома.

— Прав си. Е, домъкнал съм ти подаръци. Казах на сестрата, че нося хавлията ти. — Той се изхили доволно.

— Какво има там? — Денис кимна към торбата. Сега забеляза, че не е обикновен хартиен плик, а пазарска чанта.

— Прерових хладилника, след като изкльопахме пуйката — отвърна приятелят ми. — Родителите ми отидоха на гости при някакви приятели от университета — по традиция на този ден се срещат следобед. Едва ли ще се приберат преди осем.

Докато говореше, започна да изпразва чантата. Денис смаяно го наблюдаваше. Арни извади два оловни свещника и постави свещи в тях. Запали ги с рекламен кибрит от гаража на Дарнъл и изгаси лампата. После измъкна четири сандвича, несръчно увити в пергаментова хартия и закачливо изрече:

— Доколкото си спомням, винаги си твърдял, че предпочиташ студените сандвичи с пуешко месо пред празничния обяд по случай Деня на благодарността, защото напрежението е отминало.

— Точно така. Обичам да вечерям сандвичи, докато гледам шоуто на Джони Карсън или някакъв стар филм по телевизията. Но Арни, честна дума, не трябваше да…

— О, по дяволите! Я не дрънкай глупости! Не съм идвал от три седмици. Добре, че спеше когато влязох, иначе щеше да ме застреляш. — Посочи сандвичите и продължи:

— Струва ми се, че си падаш точно по такива — бяло месо и майонеза върху „чудо-хляб“.

Денис се изкикоти, после се закиска, накрая избухна в смях. По всичко личеше, че това му причини болка, но не можеше да спре. Когато бяха деца, „чудо-хляб“ беше една от големите тайни, които споделяше с Арни. За майките им изборът на хляб беше сериозен въпрос. Реджина купуваше диетични франзели, от време на време — ръжен хляб. Майката на Денис предпочиташе сладките черни хлебчета. Но момчетата тайно бяха луди по „чудо-хляб“. Често, вместо сладкиши, те си купуваха от него, плюс бурканче горчица с оцет. Свираха се в гаража на семейство Кънингам (или в къщичката на дървото в двора на Денис, която, за огромно тяхно съжаление преди девет години беше разрушена по време на буря), нагъваха сандвичи с горчица и четяха книжка с комикси, докато свършеха целия хляб.

Арни също се разсмя и Денис си помисли, че това е най-хубавият му миг от Деня на благодарността.

Другият пациент от стаята на Денис беше изписан и приятелите бяха сами. Арни затвори вратата и измъкна от плика опаковка от шест бири.

— Чудесата нямат край! — възкликна Денис и отново се засмя.

— Да, и никога няма да престанат — заяви приятелят му, сетне вдигна бутилката.

— Prosit!

— Да си жив и здрав — отвърна Денис. Двамата жадно отпиха от бутилките.

След като изядоха гигантските сандвичи, Арни извади от бездънната си чанта две пластмасови кутии и ги отвори. Вътре имаше по едно парче домашен ябълков сладкиш.

— Не, не мога — изстена Денис. — Ще се пръсна.

— Яж! — заповяда приятелят му.

— Наистина не мога — рече Денис и посегна към кутията. Изяде сладкиша на четири хапки и доволно се оригна. Пресуши остатъка от втората бутилка бира, отново се оригна и обясни:

— В Португалия оригването е комплимент за готвача.

Главата му беше приятно замаяна от бирата.

— Сигурно — усмихнато отвърна Арни. Изправи се, запали лампата и духна свещите. Студеният ноемврийски дъжд равномерно барабанеше по прозорците и напомняше за приближаването на зимата. Денис си помисли, че с изгасването на свещите е изчезнала празничната атмосфера.

— Да не ми се мяркаш пред очите утре — каза той. — Навярно ще седя в клозета цял час, а от това изпитвам страшни болки в гръбнака.

— Спомняш ли си как веднъж Илейн се беше издула и непрекъснато пускаше газове? — попита Арни и двамата се засмяха. — Скъсахме я от подигравка, докато накрая майка ти побесня.

— Не миришеха, но бяха звучни — усмихнато му напомни Денис.

— Като пистолетни изстрели — съгласи се Арни и отново се засмяха, но някак си тъжно — ако изобщо има тъжен смях. Мисълта, че оттогава бяха изминали цели седем години им се струваше по-скоро тревожна, отколкото забавна. Напомняше им колко кратък е животът.

Потънали в мисли, двамата замълчаха. Най-сетне Денис се обади:

— Лий дойде вчера и ми разказа какво се е случило с Кристин. Много съжалявам. Проклети негодяи!

Приятелят му вдигна поглед и меланхоличното му изражение се замени от радостна усмивка. Денис не можа да повярва на очите си. Арни заяви:

— Да, беше истинска гадост, но и аз не се държах нормално.

— Случва се с всекиго — успокои го Денис.

И изведнъж установи, че започва да го дебне. Ненавиждаше се, но не можеше да постъпи другояче. Само допреди миг изглеждаше, че нищо не се е променило помежду им — приятелството им сякаш изпълваше и стопляше болничната стая, но сега бе изчезнало като полъх на вятъра. Сега двамата просто „танцуваха“. Арни се усмихваше, но очите му бяха непроницаеми и някак си нащрек.

— Сигурно. Държах се зле с майка ми и с Лий, но направо се бях побъркал, когато видях как… Целият ми труд е отишъл по дяволите. — Той поклати глава. — Лоша работа, нали?

— Ще успееш ли да я ремонтираш?

Лицето на Арни моментално се проясни, направо грейна.

— Разбира се! Вече започнах. Ако я беше видял на паркинга, едва ли би повярвал, че от това ще стане кола. Но едно време са знаели как да правят автомобили — за разлика от днешните, чиито „металически“ части всъщност са от пластмаса. Кристин е истински танк. Знаеш ли, най-големи проблеми ми създадоха стъклата. И гумите — бяха ги разрязали.

— Ами двигателят?

— Не бяха стигнали до него — побърза да отговори Арни и това беше първата му лъжа. Лий беше казала, че когато отишли да вземат Кристин, капачката на разпределителя се търкаляла по земята. Денис се питаше още какви поражения са нанесени на двигателя. Щом са надупчили купето с лоста за гумите, защо не са пробили радиатора? Ами проводниците? Карбуратора?

Искаше му се да каже: „Арни, защо ме лъжеш?“, но вместо това попита:

— И какво правиш сега по Кристин?

— Ръся се, заради нея, какво друго? — отвърна Арни и се засмя, но в смеха му прозвуча фалшива нотка. Денис едва ли щеше да я забележи, ако по време на пиршеството не беше чул приятелят му да се смее както в доброто старо време. — Ще изчукам ламарините, ще сменя стъклата и гумите и ще стане като нова.

Като нова. Но Лий беше казала, че вместо Кристин на паркинга са откарали куп старо желязо.

Защо ме лъжеш?

Кръвта му се смрази при мисълта, че Арни започва да полудява. Не можеше да бъде — изглеждаше и говореше съвсем нормално. Но в изражението му имаше нещо… ехидно и лукаво. Сетне изведнъж му хрумна лудешката мисъл, че Арни лъже, за да подготви почвата за… за какво? Нима иска да му повярват, че Кристин се е саморегенерирала? Това бе… чиста лудост!

Нима?

„Разбира се, че е лудост — помисли си Денис. — И все пак със собствените си очи видях как пукнатината в предното стъкло постепенно се смалява.“

Зрителна измама — така си каза тогава и беше прав.

Но дори да беше вярно, това не обясняваше необикновения начин, по който Арни ремонтираше Кристин, странната смесица от стари и нови части. Не обясняваше и потискащото чувство, което Денис изпита, седнал за пръв път зад волана на Кристин в гаража на Льобей. Спомняше си как докато сменяха гумата на път за Дарнъл му се бе сторило, че гледа снимката на стара кола, върху която е поставена фотография на нов автомобил и че от долната снимка е изрязано парченце точно на мястото на колелата.

Лъжата на Арни беше необяснима, както и начина, по които с присвити, пресметливи очи наблюдаваше реакцията на Денис, за да се убеди, че е повярвал на лъжата му. Ето защо Денис широко се усмихна и каза:

— Е, това е чудесно.

Още миг Арни не откъсна очи от лицето му, после небрежно се усмихна и сви рамене.

— Просто късмет. Като си помисля, че можеха да изсипят захар в резервоара, или меласа в карбуратора, но тъпанарите не са се сетили. Имал съм късмет.

— Сигурен ли си, че е работа на Репертън и на веселата му компания? — тихо попита Денис.

В очите на Арни проблясна заплашително пламъче, хвърли към приятеля си изпълнен с подозрение поглед, и лицето му се промени, стана мрачно и навъсено. Той промълви с въздишка:

— Кой друг може да го е направил?

— И все пак не си се оплакал в полицията?

— Баща ми се обади.

— Същото ми съобщи и Лий.

— Какво друго ти каза? — нервно възкликна Арни.

— Нищо, пък и яз не я разпитвах. — Той му протегна ръка. — Твоя си работа, Арни. Хайде да се помирим.

— Добре. — Арни тихо се изсмя, после прокара ръка по лицето си. — Майната му! Все още не мога да го преживея и едва ли някога ще се примиря. Представи си — влизам в паркинга с Лий под ръка и се чувствам на седмото небе и изведнъж виждам…

— Не се ли страхуваш, че отново ще го направят?

Лицето на Арни се скова.

— Не ще имат възможност.

Сивите му очи бяха ледени и Денис си помисли, че не би могъл да бъде на мястото на Бъди Репертън.

— Защо?

— Защото ще я паркирам пред нас — отвърна Арни и на лицето му отново цъфна широката, жизнерадостна и фалшива усмивка. — Ти какво си помисли?

— Нищо — промълви Денис. Ледените очи на Арни продължаваха да се взират в него. Стори му се, че върви по тънък лед, който се пропуква под краката му. А отдолу има черна, студена вода… — Защо си толкова сигурен, че този път Бъди ще остави Кристин на мира?

— Надявам се да реши, че сме квит — рече Арни. — Ние станахме причина да го изключат от училището…

— Глупости! — разгорещено го прекъсна Денис. — Вината беше изцяло негова. Заплашваше те с нож — какъв ти нож — беше истински кинжал!

— Навярно той е на друго мнение — каза Арни, протегна ръка и се засмя. — Стига сме се карали.

— Добре.

— Изключиха го заради нас. Или по-точно — заради мен, а той и приятелчетата се опитаха да унищожат Кристин. Значи сме квит и това е краят на цялата история.

— Съмнявам се, че той мисли като теб.

— Няма друг избор. Ченгетата разпитвали него, Мучи Уелч и Ричи Трелони и здравата ги подплашили. Навряно са принудили Сенди Галтън да си признае. — Арни презрително сви устни. — Гаден сополанко.

Злобното възклицание бе така нетипично за Арни, за стария Арни, че инстинктивно Денис седна в леглото, потръпна от болката в гръбнака си и отново се отпусна върху възглавниците.

— Господи, говориш така, сякаш не ти се иска да си е признавал!

— Не ми пука какво прави той, или другите лайнари — заяви Арни, сетне равнодушно добави: — Вече няма значение.

— Арни, добре ли си? — разтревожено попита Денис. За миг по лицето на приятеля му пробягна безкрайна тъга, дори нещо повече от тъга. Изглеждаше разтревожено и измъчено. По-късно Денис си каза (много по-лесно е да забележиш някои подробности след време, когато е прекалено късно), че е лице на човек толкова объркан и изморен от борбата, че вече не знае какво прави.

После, подобно на подозрителния му поглед, странното му изражение изчезна, и той промълви:

— Нищо ми няма. Но не си въобразявай, че само твоят гръбнак е зле. Спомняш ли си как пострадах на Фили Плейнс?

Денис кимна.

— Я погледни.

Той се изправи и измъкна ризата от панталоните си.

Очите му проблеснаха. В тъмните им дълбочини се появи и заподскача зловещо пламъче.

Сетне повдигна ризата си. Медицинският колан отдолу не беше старомоден и мръсен, като на Льобей, но предназначението бе едно и също.

— Отново се контузих докато карах Кристин в гаража на Уил — заяви той. — Толкова бях разтревожен, че дори не знам как е станало. Предполагам, че съм се пресилил, докато съм качвал Кристин на влекача, но не съм сигурен. Отначало не ме болеше толкова много, но сега се влоши. Доктор Маския ми предписа… Денис, какво ти е?

С огромно усилие на волята Денис се въздържа да не изкрещи и се постара лицето му да изрази учтиво любопитство, но зловещото пламъче в очите на приятеля му продължаваше да подскача и да танцува.

— Ще ти мине.

— Надявам се — рече Арни и напъха ризата в панталоните си. — Просто не трябва да вдигам тежко.

Усмихна се и продължи:

— Ако въведат задължителна военна служба, ще отърва казармата.

Денис се страхуваше да направи жест, с което да покаже изненадата си, но се престраши и скри ръцете си под завивката. Целият беше настръхнал при вида на медицинския колан, досущ като този на Льобей.

Страхуваше се да погледне Арни в очите, които приличаха на тъмна вода под тънък слой лед. Злобното пламъче подскача в дълбините им, подобно на разлагащо се тяло на удавник.

Изведнъж Арни се разбърза.

— Слушай, трябва да тръгвам. Сигурно не си въобразяваш, че цяла нощ ще вися в тази скапана болница.

— Ти си най-търсеният човек на света — шеговито каза Денис. — Благодаря ти от сърце. Накара ме да се почувствам по-добре през този мрачен ден.

Изведнъж му се стори, че Арни ще се разплаче. Зловещото пламъче в очите му беше изчезнало и пред него стоеше старият Арни, неговият приятел. После той се усмихна и рече.

— Запомни едно, Денис: не липсваш на никого. Никой не се е разплакал заради теб.

— Що не ме хванеш за оная работа? — тържествено запита Денис.

Арни му показа пръст, след което се приготви да си отива Взе кафявата пазарска чанта, вече значително олекнала, и прибра в нея свещниците и бирените бутилки. Подчинявайки се на внезапното си хрумване Денис посочи гипсирания си крак.

— Хайде, драсни тук един подпис.

— Нали вече се подписах?

— Да, ама се е изтрило. Ще се подпишеш ли отново?

Приятелят му сви рамене.

— Имаш ли писалка?

Денис измъкна химикалката от чекмеджето на нощното шкафче и му я подаде. Усмихнат, Арни се наведе над гипсирания крак, вдигнат под ъгъл над леглото, намери празно място сред различните имена и надписи, и надраска:

На Денис Гилдър, най-големия фукльо на света

Арни Кънингам

След това почука по гипса и върна писалката на приятеля си.

— Е, доволен ли си?

— Много ти благодаря. Бъди винаги толкова добър, Арни.

— Разбира се. И още веднъж честит празник.

— Също и на теб.

Арни си отиде. По-късно дойдоха родителите на Денис: очевидно изтощена от веселбата през деня, Ели се беше прибрала направо вкъщи. Докато вървяха към дома на мисис и мистър Гилдър разговаряха и майката отбеляза, че Денис изглеждал някак си странно.

— Обззела го е мирова скръб — отвърна съпругът й. — Ужасно е да си в болница по време на празниците.

Денис прекара остатъка от вечерта в сравняване на двата подписа. Арни действително се бе разписал и преди, но тогава и двата крака бяха гипсирани отгоре до долу. Арни бе надраскал името си върху десния крак, който беше вдигнат във въздуха над леглото. Тази вечер се бе подписал върху левия.

Денис позвъни на сестрата и използва целия си чар, за да я накара да свали крака му. Искаше да сравни двата подписа. Гипсът на десния му крак бе донякъде отрязан и след десетина дни щяха да го свалят напълно. Подписът на Арни не се беше изтрил — това бе измислица на Денис, но за малко щеше да изчезне при отрязването на гипса.

Първият път приятелят му не бе написал посвещение, само името си. С известно усилие (придружено от ужасяваща болка) Денис и сестрата доближиха краката му един до друг, за да разгледат подписите. Когато се обърна към нея, гласът му беше прегракнал.

— Как мислите, еднакви ли са двата подписа?

— Не — отвърна тя. — Бях чувала за фалшиви подписи върху чекове, но никога върху гипс. Какво е това? Някакъв майтап?

— Да — отговори момчето и усети как ледена ръка сграбчи сърцето му. Сравни подписите и цялото му тяло се вледени, косъмчетата на тила му настръхнаха.

Бяха коренно различни.

През нощта задуха студен вятър — отначало поривисто, сетне — равномерно. Ясната луна се взираше от тъмното небе. Леденият вихър изтръгна от клоните на дърветата последните пожълтели и изсъхнали листа и ги запрати в канавките и водосточните тръби. Шумът им наподобяваше тракане на кости.

Зимата беше дошла в Либъртивил.