Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Christine, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Прошкова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 86 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2008)
Издание:
Стивън Кинг. Кристин
Издателска къща „Плеяда“, София, 1993
Превод от английски: Весела Прошкова, 1993
Дизайн на корицата: Петър Станимиров, 1993
Коректор: Румяна Цонева, 1993
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Кристин от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Кристин | |
Christine | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Създаване | 1983 г. САЩ |
Първо издание | 1983 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
„Кристин“ (на английски: Christine) е роман на ужасите, написан от Стивън Кинг. Книгата е публикувана за първи път през 1983 г. В романа се разказва за американски автомобил Плимут Фюри от 1958 г., който е обладан от свръхестествени сили.
Романът е филмиран през 1983 година от американския режисьор Джон Карпентър.
Външни препратки
- „Кристин“ в Internet Movie Database
- „Кристин“ в официалния сайт на Джон Карпентър Архив на оригинала от 2004-10-10 в Wayback Machine..
10. ЛЬОБЕЙ УМИРА
Нямам си кола и сърцето ме боли,
но имам шофьор — добро начало,
е нали?
В кината се въртеше „Брилянтин“ и една вечер отидох да го гледам заедно с мажоретката. Стори ми се тъп, но гаджето ми страхотно го хареса. Седях в тъмния салон и наблюдавах как тези напълно измислени тийнейджъри пеят и танцуват (ако ми се гледат тийнейджъри — или поне що годе истински — по-добре да издебна повторението на „Училищната джунгла“ по телевизията). Изведнъж усетих, че не следя действието на екрана. Внезапно ми хрумна гениална идея, както понякога се случва, когато не мислиш за нещо определено.
Извиних се на гаджето и отидох да телефонирам от фоайето. Бързо и уверено избрах номера на Арни. Зная го наизуст от осемгодишна възраст. Разбира се, можех да изчакам края на филма, но идеята ми се струваше страхотна.
Арни вдигна слушалката.
— Ало?
— Арни, обажда се Денис.
— О, Денис.
Гласът му бе толкова странен и безжизнен, че малко се изплаших.
— Арни? Всичко наред ли е?
— А? Разбира се. Мислех, че ще водиш Роуз на кино.
— Оттам ти се обаждам.
— Навярно филмът не струва — отбеляза Арни със същия безжизнен и унил глас.
— Роуз го намира страхотен.
Мислех, че думите ми ще го разсмеят, но той мълчеше, сякаш търпеливо чакаше да продължа.
— Слушай — извиках. — Измислих разрешение.
— Разрешение? На какво?
— Льобей. Той притежава гараж, при това имам чувството, че би изял и умрял плъх, стига да има печалба от това. Ако му предложиш… да речем шестнайсет-седемнайсет долара седмично…
— Много смешно, Денис.
Гласът му беше студен и изпълнен с ненавист и омраза.
— Арни, какво…
Той прекъсна връзката.
Стоях смаян във фоайето, взирах се в телефона и се питах какво по дяволите, означава всичко това. Може би родителите му са скроили нов номер? Или пък се е върнал в гаража на Дарнъл и открил, че и другият му фар е счупен. Или…
Внезапно ме осени някакво интуитивно предчувствие. След малко се оказа, че съм прав. Поставих слушалката на вилката, отидох до отсрещния щанд за вестници и попитах дали имат днешния брой. Момичето, което продаваше бонбони и пуканки, го откри след продължително ровене. Сетне ме загледа, като мляскаше дъвката си. Прелистих го нетърпеливо, докато стигнах до последните страници, където отпечатват некролозите. Навярно искаше да се увери, че няма да направя нещо неприлично върху вестника, или може би да го изям.
Там не пишеше нищо — или поне така ми се стори отначало. После обърнах страницата и видях заглавието: „Ветеран от Либъртивил умира на седемдесет и една годишна възраст“. Имаше снимка на Роланд Льобей във военна униформа, на която той изглеждаше двайсет години по-млад и значително по-свеж, отколкото при срещите ни с него. Некрологът беше кратък. Льобей починал внезапно в събота следобед. Негови наследници са брат му Джордж и сестра му Марша. Погребението щеше да се състои във вторник в два следобед.
Внезапно.
В некролозите винаги пише: „След продължително боледуване“, „След кратко боледуване“, или „внезапно“. „Внезапно“ може да означава всичко — от инсулт до електрически ток във ваната. Спомням си какъв номер погодих на Ели, когато беше съвсем мъничка — може би тригодишна. Изплаших я до смърт с човече на пружина, скрито в кутийка. Големият брат Денис върти ръчката и от кутийката се разнася музика, не е лошо, дори е забавно. Изведнъж Бумм! Отвътре изскача човече с ухилено лице и грозен, закривен нос и за малко да я удари в лицето. Ели се разрева и хукна да търси майка си, а аз седях и мрачно се взирах в човечето, което се поклащаше напред-назад. Убеден бях, че навярно ще ми се скарат, и си го заслужавах — предварително знаех, че тя ще се изплаши, когато музиката спре и отвътре внезапно изскочи грозното човече.
Да изскочи така внезапно.
Върнах вестника и застанах до щанда, като се взирах тъпо в плакатите, рекламиращи предстоящи премиери.
Събота следобед.
Внезапно.
Странно съвпадение.
Гениалната ми идея бе, Арни да върне Кристин там, където я бе открил. Че може би ще уговори Льобей да му осигури паркинг срещу заплащане. Оказа се, че старецът е мъртъв. Бе умрял същия ден, когато Арни се беше сбил с Бъди Репертън — същия ден, когато Бъди бе счупил фара на Кристин.
Внезапно пред очите ми изниква картина: Бъди Репертън замахва с крика и в същия миг от очите на Льобей бликва кръв, той се свлича на пода и внезапно, съвсем внезапно…
„Стига глупости, Денис — казах си. — Престани с тези глу…“
В този миг дълбоко в разсъдъка ми, някакъв глас в дълбините на разума ми прошепна: „Хайде, шефе, ела да се повозим“, сетне замлъкна.
Момичето зад щанда изплю дъвката си и каза:
— Ще пропуснеш края на филма, той е най-готин.
— Благодаря.
Тръгнах към вратата на салона, сетне свих към чешмичката. Гърлото ми беше напълно пресъхнало.
Докато жадно гълтах водата, вратите на салона се отвориха и започнаха да излизат тълпи. Над главите им съзрях последните надписи. Появи се Роуз и ме потърси с поглед. Доста мъже я огледаха, но тя парира похотливите им погледи с присъщата си разсеяна сдържаност.
— Ден-ден — възкликна гаджето ми и ме хвана под ръка. Да ми викат „ден-ден“ не е най-лошото нещо на света — навярно по-гадно е да ти извадят очите с нажежен ръжен, или да ампутират крака ти с верижен трион, но никога не съм си падал по галените имена.
— Къде беше? Пропусна края. Това е най…
— Най-хубавата част от филма — довърших вместо нея. — Извинявай. Внезапно се наложи да задоволя естествените си нужди.
— Ще ти го разкажа, ако ме заведеш на хълма — промълви тя и притисна ръката ми до меката си гръд. — Ако искаш да го чуеш, разбира се.
— Хубав ли беше?
Роуз ми се усмихна. Широко разтворените й очи бяха мили и както винаги някак си унесени. Притисна още по-плътно ръката ми към бюста си и отвърна:
— Чудесно. Обожавам щастливия край, а ти, Дед-Ден?
— Много си падам.
Навярно трябваше да си мисля за гърдите й, но вместо това мислите ми бяха заети с Арни.
Същата нощ отново ми се присъни кошмар. Кристин беше стара. Всъщност, истинска антика, ужасяваща купчина старо желязо, подобно на това, което очакваш да видиш на картите за Таро: Колата на Смъртта, вместо Обесения. Струваше ми се стара като пирамидите. Двигателят й изрева, изгасна и от ауспуха изригна мазен синкав дим.
В нея имаше някой. Роланд Льобей се изтягаше зад волана. Очите му бяха отворени, но замъглени и мъртви. Всеки път, когато двигателят форсираше и разяденото от ръжда купе на Кристин започваше да вибрира, старецът подскачаше като парцалена кукла. Покритият му със струпеи череп се поклащаше напред-назад.
Гумите изскърцаха смразяващо, Плимутът се стрелна към мен. В този миг ръждата по купето изчезна, старото, мътно стъкло светна, полираните части пробляснаха, а старите изтрити гуми се превърнаха в нови, от най-добра марка, грайферите им изглеждаха дълбоки като Гранд Каньон.
Колата изпищя, фаровете й светнаха, като че бяха изпълнени с омраза очи. Безпомощно повдигнах ръка, сякаш, за да се предпазя и си помислих: „Господи, каква неописуема безгранична ярост…“
Събудих се.
Но не изкрещях. Тази нощ сподавих вика си.
Едва успях да го сторя.
Седнах в леглото. Под студената лунна светлина съзрях, че отново стискам събрания на топка чаршаф. Помислих си: „Починал внезапно.“
Тази нощ не можах да заспя отново.