Стивън Кинг
Кристин (51)

14. ПОДГОТОВКАТА

Убиец се носи с колата си по пътя,

червей в главата му щъка.

„Доорс“

 

Оставих Лий пред дома й и й казах да ми се обади, ако забележи Кристин наоколо.

— И какво ще направиш? Ще дойдеш с огнехвъргачка?

— Не, с базука — отвърнах и двамата истерично се разсмяхме.

— Защо не с атомна бомба? — възкликна тя и отново прихнахме, но всъщност през цялото време се страхувахме, страхувахме се до смърт. Сърцето ме болеше заради Арни, заради онова, което беше видял, което му бях причинил. Струва ми се, че и Лий чувстваше същото. Въпреки това продължихме да се смеем. Навярно знаете колко трудно се обуздава истерията — тя се вкопчва в теб и отказва да те пусне.

Когато се поуспокоихме, Лий попита:

— Какво да кажа на родителите си? Трябва да ги предупредя, Денис. Не мога да позволя да бъдат прегазени на улицата.

— Няма да им казваш нищо.

— Но…

— Първо, няма да ти повярват. Второ, обзалагам се, че нищо няма да се случи, докато Арни е в Либъртивил. Залагам си живота.

— Дори в буквалния смисъл, глупчо — прошепна тя.

— Знам. И не само моя, но този на родителите ми, на сестра ми.

— Как ще разберем дали е заминал?

— Остави това на мен. Утре ще „се разболееш“ и няма да отидеш на училище.

— Още отсега ми е зле — промълви тя. — Денис, какво ще се случи? Какво си намислил?

— Ще ти обясня довечера — отвърнах и я целунах. Устните й бяха ледени.

Когато се прибрах вкъщи, заварих Илейн да навлича канадката си и да мърмори проклятия по адрес на хората, които я изпращат за мляко и хляб в супермаркета, точно когато по телевизията започва любимият й сериал. Беше готова да наругае и мен, но се укроти, когато й предложих да я закарам до магазина и обратно. Изгледа ме недоверчиво, сякаш неочакваната ми доброжелателност означаваше, че съм хванал някаква болест — например рак. Навярно затова боязливо ме попита дали се чувствам добре. Усмихнах й се мило и й казах да се качва в колата, докато не съм размислил, въпреки че десният ми крак беше изтръпнал, а левият пулсираше от болка. Преди малко самоуверено бях заявил пред Лий, че Кристин няма да нападне някого, докато Арни е в Либъртивил, и разумът ми подсказваше, че съм прав… Но незнайно защо сърцето ми се свиваше, като си представех как Ели върви из пустите улици, а светложълтата й канадка се откроява в мрака. Виждах Кристин, паркирана на една от тихите улици, приклекнала в тъмнината като ловджийско куче.

Когато спряхме пред супермаркета, подадох на Ели един долар.

— Вземи по едно шоколадче и по една кола.

— Денис, пак те питам — добре ли си?

— Да. И те предупреждавам, че ще те спукам от бой, ако изхарчиш рестото на електронните игри.

Думите ми явно я успокоиха, че не съм на път да се побъркам. Влезе в магазина, а аз се отпуснах на седалката и се замислих за ужасната каша, в която двамата с Лий се бяхме забъркали. Най-страшното беше, че не можехме да споделим тайната си с никого — ето защо Кристин беше толкова самоуверена. Как да издебна татко насаме в работилницата и да му кажа, че „старата гаднярска кола на Кънингам“, както я наричаше Ели, се движи без шофьор? Или да позвъня в полицията и да съобщя, че някакъв мъртвец иска да убие мен и момичето ми?

Не, разбира се. Единственото ми предимство (освен фактът, че Кристин не можеше да нападне никого, докато Арни си осигури алиби), се състоеше в това, че колата се пазеше от свидетели: Мучи Уелч, Дон Вандерберг и Дарнъл бяха убити късно през нощта, докато са били сами; Бъди Репертън и двамата му приятели бяха загинали сред безлюдния парк.

Илейн излезе от супермаркета. Притискаше плик към започващите да се оформят гърди. Мълчаливо ми подаде колата и шоколадчето.

— Къде е рестото?

— Ама че си стиснат — заяви тя и пусна няколко цента в протегнатата ми длан.

— Вярно е, но въпреки това те обичам.

Отметнах качулката й, разроших косата й и я целунах по ухото. Ели ме изгледа изненадано и недоверчиво, после на лицето й грейна усмивка. Казах си, че сестричката ми не е толкова лоша, както понякога ми се струва. Тръпки ме побиваха като си представех, че Кристин може да я прегази на улицата само защото се влюбих в Лий Кабът след като Арни я изостави… Не, няма да го допусна!

Когато се прибрахме, бавно се качих на горния етаж, но преди това се обадих на мама. Тя попита как е кракът ми, а аз побързах да отвърна, че почти не ме боли. Но когато се качих горе, първо влязох в банята, където държим аптечката. Изгълтах няколко аспирина, защото ме измъчваха страхотни болки в краката, после отидох в спалнята на родителите ми, където е телефонът и с въздишка на облекчение се отпуснах в люлеещия се стол на мама.

Вдигнах слушалката и набрах първия номер от списъка ми.

— О, та това е Денис Гилдър, царят на пътното строителство! — сърдечно възкликна Брад Джефрис. — Радвам се да те чуя, момче. Кога пак ще гледаме заедно „Пингвините“?

— Не знам. Писна ми да наблюдавам как тези инвалиди се мъчат да играят хокей. Друг въпрос е, ако любимият ти отбор беше…

— Господи, защо ме наказваш да слушам глупостите на това момче, което дори не ми е син? — затюхка се Брад. — Ето още едно доказателство, че идва краят на света.

Помайтапихме се още няколко секунди, после му обясних от какво имам нужда. Брад се засмя.

— По дяволите, Денис, да не откриваш еднолична фирма?

Помислих си за Кристин и отвърнах:

— Нещо такова, но временно.

— Пазиш го в тайна, а?

— Засега. Познаваш ли някого, от когото да наема това, което търся?

— Само един човек ще ти свърши работа. Казва се Джони Помбертън и живее на „Ридж Роуд“. Разполага с повече употребявани коли от когото и да е в околността.

— Благодаря ти, Брад.

— Как е Арни?

— Сигурно е добре. Напоследък почти не се виждаме.

— Странно момче е той, Денис. Когато за пръв път го видях, си казах, че няма да издържи цяло лято в бригадата. Но той е адски упорит.

— Вярно е. Дори повече, отколкото предполагаш.

— Поздрави го от мен, когато го видиш.

— Непременно. А ти се пази, Брад.

— Професията ми го изисква, Дени. Заповядай някоя вечер да изпием по една-две бири.

— Дадено. Лека нощ.

— Лека нощ.

Затворих телефона и се поколебах преди да набера втория номер. Казах си, че трябва да го направя, защото този разговор ще ми помогне да приключа цялата глупава, тъжна история. Набрах по памет номера на семейство Кънингам — щях да затворя, ако чуех гласа на Арни. Имах късмет — обади се баща му.

— Ало, кой е? — Говореше бавно и някак си завалено. — Майкъл, обажда се Денис.

— Хей, здрасти!

По гласа му познах, че искрено се радва да ме чуе.

— Арни вкъщи ли е?

— Да. Прибра се и се качи направо в стаята си. Изглеждаше вбесен, но напоследък често му се случва. Да го повикам ли?

— Не, и без това исках да разговарям точно с теб. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие!

Изведнъж разбрах, защо говори завалено — беше полупиян.

— С Реджина сме ти толкова задължени задето убеди Арни да промени решението си относно колежа…

— Майкъл, повярвай, че нямам никакви заслуги.

— Така или иначе, чудото се случи — този месец той подаде молби в три университета. Реджина те смята за Господ. Между нас казано, тя се срамува, че се нахвърли върху теб, когато Арни за пръв път докара тук колата. Но нали си я знаеш — никога няма да ти се извини.

Естествено! Питах се обаче как би реагирала, ако разбере, че Арни — или демонът, вселил се в тялото му — се интересува от колежа колкото свиня от държавни бонове, че синът й просто преследва едно момиче. Цялата история ми се струваше ужасно перверзна — Льобей, Лий и Кристин, впримчени в отвратителен любовен триъгълник.

— Майкъл, искам да ми телефонираш, ако Арни реши да замине някъде. Особено през следващите два дни, или в края на седмицата. Можеш да се обадиш по всяко време на денонощието. Непременно трябва да разбера дали Арни заминава и то още преди да е тръгнал. Много е важно!

— Защо?

— Предпочитам да не навлизам в подробности. Прекалено е сложно и… може да ти прозвучи налудничаво.

Настъпи дълго мълчание. Накрая Майкъл прошепна:

— Нещо ми подсказва, че става дума за проклетата му кола.

Питах се дали само подозира, или знае нещо. Навярно вместо да замъгли съзнанието му, алкохолът изостряше сетивата му и го караше да се съмнява в Кристин. И до днес не съм сигурен какво е знаел. Струва ми се, че с изключение на Дарнъл, единствено той се досещаше за истината.

— Да.

— Знаех си — тъжно изрече той. — Знаех си. Какво става, Денис?

— Не мога да ти кажа нищо повече. Нали ще ми се обадиш, ако Арни реши да замине утре, или в други ден?

— Непременно.

— Благодаря.

Внезапно Майкъл промълви:

— Денис, мислиш ли, че синът ни ще се върне при нас? Казах си, че този плах, измъчен човек, заслужава да чуе истината.

— Не знам — отвърнах и прехапах долната си устна, за да не се разплача. — Струва ми се, че… нещата са отишли прекалено далеч.

— Но каква е причината? — изстена Майкъл. — Наркотици?

— Обещавам да ти кажа, когато му дойде времето. Извинявай, сега е невъзможно.

Разговорът с Джони Помбертън се оказа много по-лесен и изобщо не ме затрудни.

Той беше жизнен, бъбрив човек и страховете ми, че откаже да разговаря делово с хлапак като мен, се оказаха неснователни. Имах чувството, че би сключил сделка дори с дявола, който току-що е излязъл от пъкъла и все още вони на сяра, стига предложението да му се стори изгодно.

Непрекъснато повтаряше една и съща дума — „дадено“. Още не си обяснил какво искаш, а Джони Помбертън вече се съгласява с теб — това малко ме изнервяше. Бях съчинил правдоподобна история, но той дори не й обърна внимание, а назова цената, която се оказа доста приемлива.

— Предложението ви ме устройва — заявих аз.

— Дадено. Кога ще дойдеш?

— Какво ще кажете за девет и поло…

— Дадено. До утре.

— Още един въпрос, мистър Помбертън.

— Дадено. И ми викай Джони.

— Джони, питам се дали онова, което искам е снабдено с автоматични скорости?

Той избухна в смях. Кикотеше се толкова гръмко, че отдръпнах слушалката от ухото си. Смехът му сам по себе си беше достатъчно красноречив отговор.

— Ама че си шегаджия! За какво са ти притрябвали автоматични скорости? Не можеш да управляваш с обикновени?

— Мога, нали на такава кола съм се учил да карам.

— Значи няма никакви проблеми, нали?

— Надявам се — отвърнах и се запитах как ще натискам съединителя с левия си крак. Тази вечер се бях движил повече и изпитвах адски болки. Надявах се Арни да изчака няколко дни преди да напусне града, но знаех, че надеждите ми са напразни. Сигурен бях, че ще замине утре, най-късно в други ден. Кракът ми трябва да издържи.

— Лека нощ, мистър Помбертън. Ще се видим утре.

— Дадено. Благодаря, че ми се обади, момче. Имам за теб истинска красавица, положително ще ти хареса. Ама ако не ми викаш Джони, ще вдигна двойно цената.

— Дадено — промълвих и затворих телефона. Смехът на Джони дълго ехтя в ушите ми.

„Истинска красавица, положително ще ти хареса.“ Ето че отново се говореше за кола като за жена. Това започваше да ми омръзва и… да ме плаши.

Дойде ред и на последното обаждане. В телефонния указател имаше четирима абонати с името Сайкс. При втория опит попаднах на този, който ми трябваше — самият Джими вдигна слушалката. Казах, че съм приятел на Арни Кънингам и младежът направо се разтопи от любезност. Знаех, че го харесва, защото Арни никога не го дразнеше и не го тормозеше както правеше Бъди Репертън. Попита ме как е той, а аз най-безсрамно излъгах, че е много добре.

— Божичко, радвам се! — възкликна Джими. — Бая се поизпече на бавен огън, а? Знаех си аз, че тези бомбички и цигари няма да доведат до нищо добро…

— Всъщност аз ти се обаждам заради него. Спомняш ли си деня, когато арестуваха Уил и запечатаха гаража?

— Разбира се. — Джими въздъхна. — А сега горкият Уил е мъртъв, а аз съм безработен. Мама настоява да изкарам професионално училище, но съм сигурен, че няма да се справя с уроците. Мисля да се хвана като разсилен. Чичо ми Фред е разсилен в колежа и ми съобщи, че имало свободно място, защото колегата му напуснал и…

Побързах да го прекъсна:

— Арни ми каза, че когато запечатали гаража, там останал цял комплект гаечни ключове. Пъхнал ги на горната полица, зад натрупаните гуми, за да не му ги вземе някой.

— Дали още са там? — попита Джими.

— Сигурно.

— Ама че номер, а?

— Само ти можеш да оцениш какво означава загубата им. Такъв комплект струва стотина долара.

— Леле мале! Обзалагам се, че вече не са там. Някое от ченгетата положително ги е прибрало.

— Арни предполага, че не са ги намерили. Но се страхува да отиде в гаража заради неприятностите с полицията.

Това беше чиста лъжа, но бях сигурен, че Джими ще се хване и надеждите ми се оправдаха. Въпреки това се почувствах като мерзавец, задето мамех един слабоумен младеж.

— По дяволите! Ще отида да ги потърся. Тъй вярно, сър. Това ще е първата ми работа утре сутринта. Все още имам ключове от гаража.

Въздъхнах с облекчение. Бях съчинил историята с изгубените гаечни ключове, за да се добера до ключовете от гаража.

— Работата е там, Джими, че сам трябва да ги потърся — искам да изненадам Арни. Освен това само аз знам къде ги е оставил. Можеш да тършуваш цял ден и да не ги откриеш.

— Прав сте. Уил все ми се караше. Казваше, че не бих открил собствения си задник, дори да го търся с две ръце и с фенерче.

— О, сигурно се е шегувал. Е, ще ми позволиш ли да потърся инструментите?

— Ами… добре.

— Утре ще мина покрай вас и ще взема ключовете от гаража. Ще ти ги върна веднага, щом открия комплекта.

— Ами… не знам. Уил казваше да не давам ключовете на никого…

— Да, бил е прав, но сега гаражът е празен, с изключение на купища боклуци. Скоро съветът ще го обяви за продан и ако тогава взема инструментите, това ще е равнозначно на кражба.

— Така ли? Е, предполагам, че никой няма да разбере, че съм ви ги дал, щом веднага ще ми ги върнете.

Сетне каза нещо, което ме трогна до сълзи:

— Те са единствения ми спомен от Уил.

— Обещавам да ти ги върна.

— Е, готов съм на всичко, щом е за Арни…

Преди да си легна, използвах телефона на долния етаж и проведох последния разговор за деня. Слушалката вдигна на Лий и сънливо промърмори нещо.

— Лий, събуди се. Всичко ще свърши скоро — ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Какво си намислил, Денис?

Подробно й обясних плана си, като смятах, че ще го разкритикува. Но когато свърших, тя само попита:

— Какво ще стане, ако не успеем?

— Ще ни погребат с почести. Искаш ли повече подробности?

— Не, спести ми ги.

— Не ми се искаше да те забърквам в това, но за да хванем Льобей стръвта трябва да е подходяща.

— Настоявам да участвам — заяви Лий. — Аз също съм замесена. Действително обичах Арни. А когато искрено обичаш някого… никога не се примиряваш, когато го загубиш. Как мислиш, Денис?

Спомних си за годините, прекарани рамо до рамо с Арни, дългите, горещи лета, когато четяхме, плувахме и се забавлявахме с различни игри. Спомних си за мравешките ферми и затова как многократно му бях спасявал кожата — знаете колко жестоки могат да бъдат младежите към човек, който е малко особен и се различава от тях. Признавам, че понякога ролята на негов защитник ми омръзваше. Питах се дали животът ми няма да е по-лесен, ако го зарежа и го оставя да се оправя сам. Но знаех, че не мога да го сторя. Той ме правеше по-щастлив. Двамата се допълвахме взаимно, чувствах се нещастен след раздялата ни.

— Права си — отвърнах и закрих очите си с ръка. — Аз също го обичах. Може би не е прекалено късно…

Искаше ми се да отправя молитва към небесата: „Мили Боже, помогни ми и този път да попреча да убият Арни. Моля те, помогни ми.“

— Знаеш ли, не мразя Арни, а онзи Льобей — тихо изрече Лий. — Как мислиш, Денис, действително ли го видяхме в колата?

— Да.

— Мразя него и онази мръсница Кристин. Дали скоро ще се отървем от тях?

— Надявам се.

— Дано да си прав. Обичам те, Денис.

— Аз също.

Не подозирах, че всичко ще свърши на следващия ден — петък, деветнайсети февруари.