Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Christine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 86 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Кристин

Издателска къща „Плеяда“, София, 1993

Превод от английски: Весела Прошкова, 1993

Дизайн на корицата: Петър Станимиров, 1993

Коректор: Румяна Цонева, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Кристин от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кристин
Christine
АвторСтивън Кинг
Създаване1983 г.
САЩ
Първо издание1983 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман

„Кристин“ (на английски: Christine) е роман на ужасите, написан от Стивън Кинг. Книгата е публикувана за първи път през 1983 г. В романа се разказва за американски автомобил Плимут Фюри от 1958 г., който е обладан от свръхестествени сили.

Романът е филмиран през 1983 година от американския режисьор Джон Карпентър.

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

8. ПЪРВИ ПРОМЕНИ

Ще ти кажа какво бих направил с повече пари.

Ще си купя един „Мъркюри“, дори два.

С „Мъркюри“ ще се обзаведа

и по шосето ще се понеса.

„Стив Милър Бенд“

 

Надявах се, че в събота Арни ще се появи, затова останах вкъщи. Окосих моравата, почистих гаража и дори измих трите коли. Майка ми с учудване наблюдаваше необичайното ми трудолюбие и докато обядвахме заяви, че не е лошо по-често да сънувам кошмари.

Не ми се искаше да телефонирам в дома на Арни, поради неприязненото отношение на родителите му към мен, но когато започна шоуто преди футболния мач и приятелят ми не дойде, събрах смелост и позвъних. Реджина вдигна слушалката и въпреки че се преструваше, че нищо не се е променило, долових студенина в гласа й. Това ме натъжи. Синът й беше прелъстен от скапана дърта проститутка, на име Кристин и старото приятелче Денис явно е бил съучастник. Реджина ми съобщи, че Арни не е вкъщи. Бил в гаража на Дарнъл от девет часа сутринта.

Възкликнах: „О, не знаех!“, но гласът ми прозвуча неубедително. Нещо повече, имах чувството, че я лъжа.

— Така ли? — промълви Реджина и отново почувствах студенината й. — Дочуване, Денис.

Тя прекъсна връзката, загледах се в слушалката в ръката си, сетне япоставих на вилката.

Татко се бе разположил пред телевизора, навлякъл отвратителните си морави бермуди и сандали, каквито навярно е носил Исус Христос. Бе напъхал в хладилника шест кутийки от любимата си бира. Днес на „Филис“ им вървеше, разбиваха „Атланта“ на пух и прах. Майка ми отиде при една от съкурсничките си. Предполагам, че си четат една на друга записките и поемите си и се прехласват от тях. Илейн бе отишла на гости при приятелката си Дела. В къщата цареше тишина. Навън слънцето си играеше на криеница с малките бели облачета. Татко ми подаде кутия бира — прави го само, когато е в добро настроение.

Все пак денят ми се стори скучен. Непрекъснато си мислех за Арни, който не гледа мача по телевизията, не се припича под топлото слънце и дори не коси тревата пред дома си. Представих си го в тъмния гараж на Уил Дарнъл: бърника в мотора на огромната, ръждясала кола, докато мъжете наоколо крещят и тракат с инструментите си. Разнася се картечен пукот — звук от пневматичните отвертки, с които се разхлабват ръждясали болтове. Стори ми се, че чувам хрипливия глас на Уил Дарнъл и астматичната му кашлица…

По дяволите, нима ревнувах? Това ли бе истинската причина за безпокойството ми?

По време на седмия инч станах и се запътих към вратата.

— Къде отиваш? — попита баща ми.

Къде всъщност отивах? В гаража, за да наблюдавам Арни, да се суетя около него, да слушам подигравките на Уил Дарнъл? Като че не ми стигаха досегашните неприятности! По дяволите! Арни бе достатъчно голям, за да прецени какво прави.

— Никъде — отвърнах.

Открих шоколадче, грижливо скътано на дъното на кутията за хляб и тържествуващо го конфискувах — знаех, че Илейн ще се пукне от яд, когато го потърси по време на рекламите по телевизията, и не го намери. Повторих:

— Абсолютно никъде.

Върнах се в хола, настаних се пред телевизора, изврънках от баща ми още една бира и изядох шоколадчето на Илейн, като дори облизах опаковката му. С баща ми гледахме как „Филис“ довършиха „Атланта“. Стори ми се, че дочувам как дядо ми, който бе починал преди пет години, произнася с дрезгавия си глас: „Смазаха ги, Дени, направо ги смазаха!“ и забравих за Арни Кънингам. Напълно го забравих.

На следващия ден следобед той се появи, яхнал стария си раздрънкан велосипед. С Илейн играехме крикет на поляната зад къщата. Сестра ми непрекъснато твърдеше, че я мамя — беше изпаднала в гадно настроение. Винаги е такава, когато „загази“. Илейн безкрайно се гордееше с менструацията си, която й бе дошла преди около четиринайсет месеца.

— Хей! — извика Арни, докато завиваше край ъгъла на къщата. — Дали това са Чудовището от черната лагуна и Годеницата на Франкенщайн, или просто Денис и Ели?

— Не дрънкай много, а поиграй с нас — отвърнах.

— Без мен — заяви Илейн и хвърли чукчето си на земята. — Той е още по-голям лъжец от теб. Такива сте всички мъже!

Когато сестра ми тържествено се отдалечи, Арни произнесе с разтреперан, престорен глас:

— За пръв път ме нарича „мъж“, Денис!

Сетне падна на колене, на лицето му беше изписано екзалтирано блаженство. Избухнах в смях. Когато пожелаеше, Арни бе истински артист. Това бе една от причините, поради която го харесвах толкова много. И знаете ли, струва ми се, че никой, освен мен, не разбираше колко е духовит. Веднъж четох за някакъв милионер, който държал открадната картина на Рембранд в мазето си, където никой, освен него, не можел да й се наслаждава. Напълно го разбирам. Не че Арни бе като картина на Рембранд, нито бе страхотно духовит, но ми беше приятна мисълта, че в него има нещо хубаво… Нещо, което беше хубаво, но оставаше скрито.

Помотахме се из игрището, като безцелно запращахме топките. Накрая една отхвърча през живия плет в двора на съседите. След като пропълзях под плета, за да я взема, решихме, че повече не ни се играе и се настанихме в шезлонгите. Скоро след това нашият котарак на име „Пискливия Джей Хоукинс“, наследник на покойния Капитан Бийфхарт, изпълзя изпод верандата — явно се надяваше да открие някоя симпатична катеричка, която да умъртви бавно и с наслада. Жълтеникавите му очи пробляснаха под приглушената светлина на късния следобед.

— Мислех, че вчера ще дойдеш да гледаме заедно мача — обърнах се към Арни. — Изпусна много.

— Бях в гаража — отвърна той. — Но все пак слушах мача по радиото.

Гласът му се понижи с няколко октави и той отлично имитира дядо ми:

— Смазаха ги, Дени, направо ги смазаха.

Засмях се и кимнах. Днес в него имаше нещо особено — може би така ми се струваше под оскъдната светлина — нещо съвсем различно. Първо, изглеждаше уморен, под очите му имаше сенки. Но същевременно кожата му изглеждаше малко по-чиста, отколкото преди. Докато работехме в пътностроителната бригада, Арни пиеше прекалено много Кока Кола. Естествено, знаеше, че не трябва да го прави, но от време на време се поддаваше на изкушението. Пъпките по лицето му периодично се появяваха и възпалявах, както при повечето юноши. Само че в неговия случай те ставаха все повече и по-големи.

Питах се дали действително кожата му се е поизчистила, или само така ми се струваше. Обърнах се към него:

— Свърши ли нещо?

— Нищо особено. Смених маслото и прегледах блока. Важното е, че няма пукнатини. Просто Льобей, или някой друг е оставил кранчето за маслото отворено, това е всичко. Изтекло е почти цялото. Имал съм късмет, че не съм прецакал цилиндрите, докато откарвах колата в гаража.

— Как се вреди на подемника? Мислех, че трябва да направиш предварителна заявка.

Арни извърна очи и небрежно отвърна:

— Никакъв проблем. Просто изпълних няколко поръчки на мистър Дарнъл.

Въпреки небрежния му тон ми се стори, че крие нещо от мен. Понечих да го разпитам по-подробно, сетне реших че не ми е работа. Може би „Няколкото поръчки“ означаваха, че приятелят ми е бил изпратен до закусвалнята на ъгъла, за да донесе кафе и закуски на постоянните клиенти. Или е трябвало да опакова сандъци употребявани автомобилни части, които ще бъдат продадени по-късно. Не исках в никакъв случай да бъда въвлечен в лудешката авантюра на Арни с Кристин и не ми пукаше как се справя (и дали се справя) в гаража на Дарнъл.

Освен това изпитвах още нещо, подобно на апатия. Тогава не успях да определя точно чувството, усещането си, или не пожелах да го направя. Предполагам, че се чувстваш така, когато твой приятел се влюби и се ожени за типична високомерна и закоравяла мръсница. Не я понасяш, не можеш да я търпиш и в деветдесет и девет процента от случаите това е взаимно. Обикновено това е знакът, че идва край на приятелството. Когато това стане… забравяш приятеля си, или откриваш, че той те е изоставил, обикновено с възторженото одобрение на мръсницата.

— Да отидем на кино — предложи Арни.

— Какво дават?

— Един от онези гадни филми за Кунг-фу. Как ти се струва? Хия!

Той се престори, че нанася жесток удар от карате на Пискливия Джей Хоукинс, и котаракът побърза да изчезне.

— Звучи ми страхотно. С Брус Лий ли е?

— Не, с някакъв друг тип.

— Как се казва филмът?

— Не знам. „Страшни юмруци“, „Бързите ръце на смъртта“ или пък „Половите органи на яростта“. Нямам представа. Е, какво решаваш? Когато се върнем, ще разкажеш гадориите на Ели и ще я накараме да се издрайфа.

— Съгласен — отвърнах. — Стига да успеем да си купим от евтините билети.

— Дават го до три часа.

— Да вървим.

Оказа се, че филмът е, с Чък Норис и съвсем не е лош. А в понеделник двамата с Арни отново се заловихме с работата си в бригадата. Забравих кошмарния сън. Постепенно осъзнах, че не виждам Арни толкова често, както преди. Отново ми хрумна, че по същия начин се отчуждаваш от приятел, който току-що се е оженил. Освен това, връзката ми с мажоретката започна да се задълбочава. Страстите ми се разпалваха често, когато я изпратех до вкъщи, след като се бяхме натискали в автокиното, топките ме боляха толкова много, че едва ходех.

Междувременно Арни прекарваше почти всяка вечер в гаража на Дарнъл.