Стивън Кинг
Кристин (42)

6. АРНИ В БЕДА

Тапицирани с кожа седалки,

всичко е хром, дори крика, приятелю мой.

Настъпя ли газта, тя надава луд вой.

Разрешавам ти да я погледнеш,

но не да я пипаш, или вътре да седнеш.

„Бийч Бойс“

 

На другия ден следобед детективите от песилванската полиция Рудолф Джънкинс и Рик Мърсър пиеха кафе мрачна малка канцелария с олющени стени. Навън се сипеше отвратителна смесица от сняг и дъжд.

— Абсолютно съм сигурен, че ще бъде през този уикенд — каза Джънкинс. — През последните осем месеца същият крайслер прави курс на всеки четири-пет седмици.

— Слушай, опитай се да разбереш, че залавянето на Дарнъл и онази муха, дето ти е влязла в главата за колата на момчето, са две различни неща.

— Според мен е обратното — отвърна Джънкинс. — Момчето знае нещо. Ако го попритиснем може би ще го накараме да проговори.

— Нима смяташ, че е имал съучастник? Някой, който взел колата и убил момчетата, докато Кънингам е бил във Филаделфия?

Джънкинс поклати глава.

— Не, по дяволите! Хлапакът има само един добър приятел и той е в болницата. Не знам какво да мисля, но съм убеден, че колата е замесена… също и момчето.

Той остави пластмасовата чаша на бюрото и нареди на колегата си:

— Веднага щом клиентите напуснат гаража искам нашите лаборанти най-щателно да огледат колата; качете я на подемника, проверете дали ламарините са изчукани и пребоядисани и дали има кръв. Необходима ми е само капчица кръв, Рик.

— Май много-много не харесваш момчето? — попита Мъстър.

Джънкинс смутено се засмя.

— Знаеш ли, когато за пръв път го видях дори ми се стори симпатично, освен това ми домъчня за него. Имах чувството, че прикрива някого, който го държи в шах. Но този път хлапакът ми се стори направо отблъскващ.

Замисли се и после продължи:

— Също и колата. Тръпки ме побиваха като го гледах как я докосва всеки път, когато смятах, че съм го хванал натясно.

— Само не забравяй, че Дарнъл е човекът, когото трябва да заловим — напомни му Рик. — В Харисбърг никой не се интересува от твоето хлапе.

— Добре — отвърна Джънкинс. Взе чашата си и мрачно изгледа колегата си. — Дарнъл е средство за постигане на определена цел. Зарекъл съм се да заловя човека, убил момчетата, дори да ми струва живота.

— Възможно е през този уикенд Дарнъл да не изпрати никого на черен курс — опита се да го успокои Рик.

Но се оказа, че не е прав.

В съботната декемврийска утрин двама цивилни полицаи от щатския отдел по углавни престъпления, седнали в кабинката на пикапа, паркиран пред гаража на Дарнъл, видяха как черният крайслер излезе през голямата врата. Ръмеше лек дъждец; все още не бе достатъчно студено, за да го обърне в суграшица. Беше един от онези зимни дни, когато е невъзможно да се определи докъде свършва прихлупеното облачно небе и откъде започва мъглата. Габаритите на крайслера бяха запалени. Арни Кънингам беше предпазлив шофьор.

Единият от детективите взе портативната радиостанция и каза:

— Току що излезе с колата на Дарнъл. Имайте готовност.

Пикапът проследи крайслера до магистрала 1–76. Когато Арни влезе в платното, водещо на изток — към Харисбърг, полицаите се прехвърлиха в платното за Охайо и ра портуваха по радиостанцията. Ще напуснат магистралата на следващата изходна рампа и ще се върнат на поста си пред гаража на Дарнъл.

— О’кей — прозвуча гласът на Джънкинс. — Да започ ваме.

Двайсет минути по-късно, докато Арни спокойно пътуваше с осемдесет километра в час, трима полицаи, носещ съответните документи потропаха на вратата на Уилям Ъпшоу, който живееше в луксозното предградие на Сюикли. Ъпшоу им отвори по хавлия; телевизорът в хола работеше и от него се разнасяха крясъците на героите от излъчваните всяка събота сутрин анимационни филми.

— Кой е, скъпи? — обади се жена му от кухнята. Ъпшоу бегло прегледа подадените му документи и почувства, че му прилошава — бяха съдебни решения. Едно от тях постановяваше пълна конфискация на данъчните документи, отнасящи се до Уил Дарнъл (като частно лице) и Уил Дарнъл (корпорация).

— Кой е, скъпи? — повторно запита жена му и едно от децата любопитно надникна от хола.

Ъпшоу се опита да проговори, от гърлото му се изтръгна само хъркане. Ето че се бе случило. Мисълта за това го преследваше дори в съня му и ето че се бе случило. Не му бяха помогнали нито къщата в Сюикли, нито любовницата, скрита на сигурно място в хотел „Кралят на Прусия“. Нещастието бе дошло — прочете го по невъзмутимите лица на полицаите, облечени в евтини костюми. Най-страшното бе, че един от тях беше от ФБР — „Отдел за разследване на незаконната търговия с цигари, алкохол и огнестрелни оръжия“. Ченгето му показа и друга карта, според която бе агент на „Отдела за борба с наркотиците“ към ФБР.

— Разполагаме с информация, че имате канцелария и дома си — каза полицаят от ФБР. Изглеждаше млад — двайсет и шест-трийсетгодишен. Бил Ъпшоу се запита дали му се е налагало да си блъска главата върху проблема какво да прави с три деца и съпруга, влюбена в луксозните дрехи и предмети. Едва ли в противен случай лицето му щеше да е така гладко. Оставаш младолик единствено когато се посветиш на възвишени мисли: за закона и за реда за правдата за кривдата, за добрите и за лошите хора. Понечи да отговори, но отново от гърлото му се изтръгна само хриптене.

— Потвърждавате ли тази информация? — търпеливо попита полицаят.

— Да — изхърка Бил Ъпшоу.

— Притежавате и друг офис на „Франкстоун Роуд“ 100 в Монроувил?

— Да.

— Скъпи, кой е? — попита Амбър и излезе в коридора. Видя тримата мъже на вратата и притвори разкопчания си пеньоар. Героите от анимационното филмче продължаваха да се надвикват.

Внезапно, почти с облекчение, Ъпшоу си помисли: „Това е краят на всичко“.

Детето, излязло да провери кой им е дошъл на гости толкова рано, изведнъж избухна в сълзи и се втурна в хола, където се чувстваше в безопасност сред познатите филмови герои.

Когато съобщиха на Руди Джънкинс, че Ъпшоу е получил призовка и че уличаващите Дарнъл документи са конфискувани, заедно с шестимата щатски полицаи, той извърши набег (както навярно биха го нарекли едно време) в гаража на Дарнъл. Дори презпразничния сезон в съботните дни тук бе сравнително оживено (въпреки че не бе претъпкано с клиенти както през лятото) и когато заговори през рупопа, петнайсетина души любопитно извърнаха очи към него. Руди развеселено си помисли, че им е дал тема за разговор поне до следващата година. Извика:

— Пенсилванска щатска полиция!

Гласът му отекна в просторното помещение. Джънкинс откри, че дори в този миг очите му са приковани в червено-белия плимут, паркиран в двайсета клетка. Досега бе държал повече от дузина оръжия, с които е било извършено убийство — някои на местопрестъплението, дру ги — като свидетел пред съда, но кой знае защо го побиваха тръпки като гледаше тази кола.

Агентът от данъчната служба намръщено му правеше знаци да продължи. Джънкинс си помисли: „Нито един от вас няма представа за какво става дума. Нито един от вас.“ Въпреки това отново вдигна рупора.

— Гаражът се закрива! Повтарям — гаражът се закрива! Можете да вземете колите си, ако са в състояние да се движат, в противен случай ви приканвам да напуснете незабавно и без излишни въпроси. Гаражът е затворен!

Изключи рупора и щракването се разнесе из притихналото помещение.

Погледна към канцеларията и забеляза, че Уил Дарнъл говори по телефона, а от устата му стърчи угаснала пура, Джими Сайкс стоеше до автомата за кока кола, върху глупавото му лице бе изписано безкрайно удивление — приличаше на детето на Бил Ъпшоу преди да се разплаче.

— Прочетох ви правата. Разбирате ли всичко? — попита Рик Мърсър, който ръководеше операцията по арестуването на Дарнъл. Гаражът беше празен, с изключение на четиримата полицаи, правещи опис на колите, останали в помещението при затварянето му.

— Да — отговори Уил.

Лицето му бе невъзмутимо; само хрипливото дишане, забързаното повдигане на гърдите под разкопчаната бяла риза и начина, по който стискаше помпичката в ръката си издаваха тревогата му.

— Желаете ли да ни кажете нещо? — попита Мърсър.

— Ще говоря единствено в присъствието на адвоката ми.

— Адвокатът ти може да дойде направо в Харисбърг — намеси се Джънкинс.

Шишкото презрително го изгледа и не промълви нито дума. Междувременно униформени полицаи запечатаха всички врати на гаража с изключение на страничната, която щяха да използват по време на разследването.

— Това е най-смахната история, която съм чувал — най-сетне процеди Дарнъл.

— Ще ти се види още по-смахната — усмихна се Мърсър. — Ще отсъстваш доста дълго, Уил. Може би някой ден ще те назначат за шеф на авторемонтната работилница в затвора.

Шишкото се обърна към него и възкликна:

— Не плямпай много, Мърсър. Знам името ти, защото познавах баща ти. Беше най-неудачното ченге оттук до Ню Йорк.

Рик Мърсър пребледня и понечи да го удари.

— Престани, Рик — намеси се Джънкинс. Дарнъл продължи:

— Така да е, момчета. Забавлявайте се, докато можете, правете си шеги с авторемонтната работилница в затвора, но знайте, че след две седмици гаражът отново ще е отворен. Ако не го разбирате, сигурно сте по-тъпи, отколкото изглеждате.

Той се втренчи в тях, в умните му очи се четеше ирония, но същевременно бяха неспокойни, като на хванато в капан животно. Рязко поднесе аспиратора към устата си и вдъхна дълбоко.

— Разкарайте този мръсник оттук — извика Мърсър. Лицето му все още беше мъртвешки бледо.

След час, когато седяха в някакъв форд без отличителни знаци, Джънкинс, го попита:

— Как си?

Слънцето се бе престрашило да излезе иззад облаците и блестеше ослепително върху топящия се сняг и върху мокрите улици. Гаражът на Дарнъл тънеше в тишина. Зад запечатаните му врати бяха цялата документация на Дарнъл и плимутът на Кънингам.

— Не ми дава мира онова, което онзи тип каза за баща ми — бавно изрече Рик. — Разбираш ли, татко се самоуби, Руди. Застреля се в главата. Винаги съм смятал… когато бях в колежа четох… — - той вдигна рамене. — Много ченгета налапват дулото. Чувал ли си за Мелвин Първие, който залови Дилинджър? И все пак непрекъснато се питам…

Мърсър запали цигара и жадно вдъхна дима.

— Дарнъл блъфираше — промълви Джънкинс.

— Така си мислиш — отвърна Рик, свали прозореца и изхвърли цигарата си, сетне взе микрофона, прикрепен под таблото.

— Четиринайсети, тук двойка.

— Четиринайсети слуша.

— Какво става с нашия „пощенски гълъб“?

— Движи се по магистрала 84, току що напусна Порт Джървис.

Порт Джървис беше на границата между Пенсилвания и Ню Йорк.

— Всичко ли е готово в Ню Йорк?

— Да.

— Напомни им да го арестуват едва когато се озове североизточно от Мидълтаун и да вземат като доказателство квитанцията му за платена пътна такса.

— Прието.

Мърсър постави обратно микрофона и леко се усмихна.

— Щом влезе в щата Ню Йорк, случаят е от компетенцията, на ФБР, но все пак ние първи го спипахме. Прекрасно, нали?

Джънкинс остана безмълвен. В цялата история нямаше нищо прекрасно, дори му се струваше отвратителна — от Дарнъл, стиснал аспиратора си, до бащата на Мърсър, захапал дулото на пистолета. Кой знае защо бе обзет от чувство на неизбежност; струваше му се, че ужасите не са свършили, а едва сега започват. Все едно, че бе стигнал до средата на страшна история, която бе прекалено злокобна, за да стигне до края й. С тази разлика, че трябваше да я довърши сега.

Непрекъснато го измъчваше зловещо предчувствие, пред очите му се мяркаше един и същ странен образ: струваше му се, че при първата си среща с Арни Кънингам, бе разговарял с давещ се човек, а при втората удавянето беше факт и думите му бяха отправени към мъртвец.

Облаците над Западен Ню Йорк започнаха да се разкъсват и настроението на Арни внезапно се повиши. Винаги се чувстваше по-добре, когато се откъснеше от Либъртивил, от… от всичко. Дори това, че багажникът му бе пълен е контрабандна стока не можеше да помрачи настроението му. За щастие този път не пренасяше наркотици. От време на време в съзнанието му проблясваше една и съща мисъл, която той бързаше да прогони. Питаше се какво ще стане, ако изхвърли цигарите и продължи напред, като остави зад себе си цялата отвратителна бъркотия.

Естествено, нямаше да го направи. Невъзможно бе да изостави Кристин след като беше вложил толкова труд в нея.

Пусна радиото и затананика популярната мелодия. Студеното декемврийско слънце успя да проникне през облаците и Арни се усмихна.

Продължаваше да се усмихва, когато полицейската кола се изравни с неговата и от високоговорителя й се разнесе повелителен глас:

— Крайслер, спри! Незабавно спри!

Арни се огледа, усмивката му помръкна. Видя чифт черни очила. Очила на ченге. Обзе го ужас — никога не бе вярвал, че е в състояние да изпита толкова дълбоко, всепоглъщащо чувство — но не се страхуваше за себе си. Устата му пресъхна, мозъкът му трескаво заработи. Представи си как натиска педала на газта и се опитва да избяга; навярно щеше да го направи, ако караше Кристин. Спомни си думите на Уил Дарнъл, че ако го заловят със „стока“ трябва да поеме вината. Внезапно видя пред себе си Джънкинс с проницателните кафяви очи и разбра, че това е негово дело.

В този миг съжали, че Рудолф Джънкинс не е мъртъв.

— Спри, крайслер! Не говоря, за да се наслаждавам на гласа си. Спри веднага!

„Няма да призная нищо“ — помисли си Арни и отби колата в резервното платно. Усещаше болка в тестисите, стомахът го свиваше. В огледалцето за обратно виждане съгледа очите си, изцъклени от страх зад очилата. Не се боеше за себе си, а за Кристин, за онова, което можеха да й причинят.

В объркания от паниката му разум като в калейдоскоп се редуваха картини: молба за постъпване в колежа, с резолюция: „Отхвърлена. Кандидатът е осъждан за углавно престъпление“; стоманените решетки в затвора; съдия, който се взира в него с пребледняло от гняв лице; яки хомосексуалисти в двора на затвора, оглеждащи „новото попълнение“; Кристин е поставена върху конвейера и пътува към автомобилното гробище зад гаража…

Когато паркира колата (полицейската кола спря зад него, а друга, изскочила изневиделица, препречи пътя му), изведнъж му хрумна мисъл, която му подейства успокояващо: „Кристин е способна сама да се грижи за себе си“. Полицаите излязоха от колите и се запътиха към него. Единият държеше лист хартия — очевидно заповед за обиск. В този момент на Арни му хрумна още нещо, стори му се, че чува хрипливия глас на Роланд Д. Льобей: „А тя ще се погрижи за теб, момче. Довери й се напълно и тя ще се погрижи за теб!“

Изпревари полицая, който се канеше да отвори вратата му, дръпна я и излезе навън. Едно от ченгетата попита:

— Вие ли сте Арнълд Кънингам?

— Всъщност, да — нахакано отговори момчето. — Да не би да съм карал с превишена скорост?

— Не, синко — отвърна друг полицай. — Но въпреки това здравата си загазил.

Първото ченге се приближи — Арни имаше чувството, че ще му козирува като офицер от армията, и надуто произнесе:

— Разполагаме с надлежно оформен документ, който ни разрешава обискирането на крайслер „Империал“, модел 1966, в името на Щата Ню Йорк, и щата Пенсилвания. както и в името на Съединените щати. Второ…

— Е, кажи-речи направихте географско описание на цялото шибано крайбрежие — заядливо го прекъсна Арни. Усети тъпа болка в гръбнака и го притисна с две ръце. Очите на полицая се разшириха от учудване, когато чу старческия глас на младото момче, но все пак продължи да говори:

— Второ, контрабандна стока, открита при обиска подлежи на конфискация в името на…

— Чудесно! — възкликна Арни. Струваше му се, че сънува кошмар. Около него проблясваха сините лампи на полицейските автомобили. Шофьорите на отминаващите коли любопитно се взираха в тях, но момчето с облекчение установи, че хич не му пука.

— Дай ми ключовете — обърна се към него едно от ченгетата.

— Вземи си ги сам, лайнар такъв.

— Така няма да облекчиш положението си, малкия — смъмри го полицаят, но си личеше, че е шокиран и същевременно изплашен — за миг гласът на момчето бе станал по-дълбок и по-дрезгав, сякаш бе остаряло с четириисет години и се беше превърнало в здравеняк-грубиян. Този глас изобщо не подхождаше на кльощавия запъртък, който стоеше пред него.

Арни се наведе, извади ключовете и му ги подхвърли; трима полицаи незабавно се запътиха към колата и отвориха багажника. „Знаят за «стоката»“ — примирено си помисли той. За щастие това нямаше нищо общо с идиотските предположения на Джънкинс, който се бе зарекъл да открие убиеца на Бъди Репертън, и на Мучи Уелч. По-скоро бе отлично замислена и координирана акция за разкриване на контрабандната търговия на Уил Дарнъл.

Един от полицаите се обърна към него:

— Момче, искаш ли да отговориш на няколко въпроса, или да направиш самопризнание? Ако решиш да го сториш, ще ти прочета правата ти.

— Не — отвърна Арни. — Нямам какво да ви кажа.

— Много по-изгодно е за теб да си признаеш…

— Това, което правите в момента, се нарича упражняване на насилие — прекъсна го момчето и леко се усмихна. — Внимавайте, или ще се провалите пред съда.

Полицаят се изчерви и му се сопна:

— Твоя си работа, щом си решил да се инатиш.

Багажникът на крайслера зееше отворен. Бяха извадили гумата, крика и кутиите с резервните части. Един от полицаите се бе пъхнал вътре, отвън стърчаха само краката му в сиво-сини панталони. За миг Арни се опита да се самозалъже, че няма да открият двойното дъно, сетне си каза, че напразно се надява. Искрицата надежда бе проблеснала в ума на детето, което все още се криеше в него и което той искаше да унищожи, защото го правеше чувствителен и му причиняваше страдания. Сигурен бе, че полицаите ще намерят „стоката“ и се молеше това да стане по-бързо, за да приключат с неприятната сцена край пътя. Сякаш някакъв бог дочу молбата му и реши да я изпълни; ченгето, легнало в багажника, победоносно извика:

— Цигари!

— Добре — рече полицаят, който бе прочел заповедта за обиск. — Затвори багажника.

Сетне се обърна към Арни:

— Разбираш ли какви са правата ти?

— Да.

— Искаш ли да направиш самопризнание?

— Не.

— Качи се в колата, синко. Арестуван си…

„Арестуван съм“ — помисли си Арни и това му се стори толкова абсурдно, че едва не избухна в смях. Арестуван е! Вкарват го в полицейския автомобил, хората от отминаващите коли го зяпат…

Изпита чувство на отчаяние и на безнадеждност, сълзи рукнаха от очите му, напълниха гърлото му и го задушиха.

Гърдите му се повдигнаха веднъж, два пъти.

Полицаят, който го бе поканил да влезе в колата докосна рамото му, момчето рязко отблъсна ръката му. Чувстваше, че всичко ще бъде наред, ако успее да се затвори в черупката си, единствено съчувствието го вбесяваше.

— Не ме пипай!

— Както искаш, синко — промълви полицаят и отдръпна ръката си. Отвори задната врата на колата си и му помогна да се качи.

„Дали можеш да плачеш насън?“ — запита се момчето. Разбира се, нима не бе чел за хора, които се събуждат с обляно от сълзи лице. Но независимо дали сънува, или не, той няма да заплаче.

Ще си мисли за Кристин, не за родителите си, за Лий и Уил Дарнъл, нито за Слоусън — за всичките подли лайнари, които го бяха изоставили.

Да, ще си мисли за Кристин.

Затвори очи, закри с ръце измъченото си, изпито лице и се подчини на вътрешния си глас — както винаги мисълта за Кристин го накара да се почувства по-добре. След няколко минути свали ръцете си и се залови да обмисли положението си, докато разсеяно се взираше през прозореца на колата.

Майкъл Кънингам бавно и внимателно остави слушалката на вилката, сякаш всяко непредпазливо движение можеше да я накара да избухне и да обсипе кабинета му с черни, назъбени пластмасови парченца, подобно на шрапнел.

Седна обратна на въртящия се стол зад бюрото си, върху което стояха електрическа пишеща машина, пепелник с полуизтрит надпис на дъното „Университет Хорликс“ и ръкописът на третата му книга — изследване върху броненосците „Монитър“ и „Черимак“. Когато телефонът иззвъня, беше стигнал до средата на страницата. Натисна лостчето за освобождаване на хартията и с безчувствени пръсти измъкна листа, който бе приел формата на валяка. Постави го най-отгоре върху ръкописа, всяка страница от който представляваше джунгла от нанесени с молив поправки.

Навън студеният вятър виеше във водосточните тръби. Облачният, но топъл ден бе отстъпил място на студена и ясна декемврийска нощ, размекнатият сняг отново беше замръзнал… А синът му бе задържан в Олбъни по обвинение в контрабанда: „Не, мистър Кънингам, не е пренасял марихуана, а цигари — двеста стека «Уинстън» без печат за платен данък…“

От долния етаж долиташе бръмченето на шевната машина на Реджина. Той си каза, че сега трябва да стане, да отиде до вратата и да я отвори, да премине коридора, водещ към стълбището, да слезе по него, да влезе в трапезарията, а оттам — в стаичката, пълна със засадени в саксии растения, в която едно време се помещаваше пералнята, а сега беше стая за шев, да застане на прага, докато Реджина го погледне (навярно тя носи очилата с половинки стъкла, които използва при шиене), и да каже: „Реджина, Арни е арестуван от полицията“.

Надигна се от стола си, но последният сякаш усети, че Майкъл не е на себе си, се завъртя и едновременно се изтъркаля назад. Майкъл се вкопчи в ръба на бюрото, за да не падне. Отпусна се обратно на стола, сърцето му биеше до пръсване.

Изведнъж го обзе толкова силно отчаяние и мъка, че изстена и притисна длани към слепоочията си. В главата му отново нахлуха мисли, които го влудяваха като досадни комари. Само преди пет-шест месеца всичко беше наред, а сега синът му бе в затвора… Кога беше започнала промяната? Би ли могъл да й попречи? Всъщност как точно се бе случило това? Кога злото се бе промъкнало в дома им?

— Господи…

Майкъл се вкопчи още по-здраво в бюрото и се вслуша във воя на вятъра. Само преди месец заедно с Арни бяха поставили капаците против буря. Ех, че прекрасен ден бе това! Отначало Арни държеше стълбата и наблюдаваше дали баща му поставя правилно капаците, сетне си размениха местата и той непрекъснато крещеше на сина си да внимава; вятърът си играеше с косата му и навяваше изсъхнали кафяви листа в краката му. Да, действително беше прекрасно. Имаше и други хубави дни, дори след появата на отвратителната кола, която сякаш помрачи живота на сина му като неизлечима болест.

— Господи! — отново повтори той с прегракнал от мъка глас, който го накара да се засрами. Здраво стисна зъби… ако в този миг някой надникнеше в кабинета му навярно щеше да го сметне за побъркан. Изчака, докато напълно се овладя, сетне тежко стана и отиде да съобщи на Реджина за случилото се. Както винаги, тя ще реши какво да правят; както винаги ще вземе инициативата, отнемайки му жалкото успокоение, че е полезен и ще го остави сам с безграничната му мъка и с мисълта, че синът му се е превърнал в непознат човек.