Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Christine, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Прошкова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 86 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- maskara (2008)
Издание:
Стивън Кинг. Кристин
Издателска къща „Плеяда“, София, 1993
Превод от английски: Весела Прошкова, 1993
Дизайн на корицата: Петър Станимиров, 1993
Коректор: Румяна Цонева, 1993
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
Статия
По-долу е показана статията за Кристин от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Кристин | |
Christine | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Създаване | 1983 г. САЩ |
Първо издание | 1983 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | хорър |
Вид | роман |
„Кристин“ (на английски: Christine) е роман на ужасите, написан от Стивън Кинг. Книгата е публикувана за първи път през 1983 г. В романа се разказва за американски автомобил Плимут Фюри от 1958 г., който е обладан от свръхестествени сили.
Романът е филмиран през 1983 година от американския режисьор Джон Карпентър.
Външни препратки
- „Кристин“ в Internet Movie Database
- „Кристин“ в официалния сайт на Джон Карпентър Архив на оригинала от 2004-10-10 в Wayback Machine..
19. ЗЛОПОЛУКАТА
Закови го, закови го,
приятел, ще ти запуша устата…
Тогава за последен път разговарях сериозно с Арни, чак до Деня на благодарността, защото следващата събота вече бях в болницата. През този ден отново играхме срещу „Мечките“ от Ридж Рок и загубихме със смайващото 46–3. Всъщност научих резултата по-късно, защото в края на мача вече бях вън от играта. Около седем минути след началото на третата част успях да сграбча топката и когато се канех да хукна напред, върху мен се стовариха трима лайнмени на „Мечките“. За миг усетих разкъсваща болка, сякаш бях попаднал в центъра на ядрен взрив. После пред очите ми причерня и всичко потъна в мрак.
Останах заобиколен от мрака дълго, въпреки че тогава не го осъзнавах. Бил съм в безсъзнание близо петдесет часа. Когато в понеделник следобед на двайсет и трети октомври дойдох на себе си, установих, че се намирам в либъртивилската общинска болница. Мама и татко седяха до леглото ми, също и Ели, която изглеждаше измъчена и разтревожена. Под очите й имаше тъмни сенки, които безкрайно ме трогнаха; явно бе плакала за мен, въпреки всичките сладкиши, които й задигах от кутията за хляб; въпреки че когато бе дванайсетгодишна й дадох презерватив, след като цяла седмица се бе оглеждала в профил, облечена в плътно прилепваща тениска, за да провери дали гърдите й са наедряли (в този случай Ели се разплака, а мама не ми проговори повече от две седмици). Въпреки ще непрекъснато я дразнех и изтъквах превъзходството си над нея.
Когато дойдох в съзнание Арни не беше в стаята, но скоро се появи — двамата с Лий чакали във фоайето на болницата. Същата вечер ме посетиха лелята и чичото, които живееха в Олбъни, а до края на седмицата край леглото ми се изредиха куп роднини и приятели. Дори целият футболен отбор ме посети, включително треньорът Пъфър, който изглеждаше състарен с двайсет години. Навярно беше осъзнал, че има и по-лоши неща от губещ сезон. Той ми съобщи, че никога повече няма да играя футбол. Измъченото му лице беше напрегнато, навярно очакваше да заридая или да изпадна в истерия. Но аз почти не реагирах, нито открито, нито в душата си. Бях прекалено щастлив, че съм жив и че след известно време отново ще мога да ходя.
Ако ме бяха ударили само веднъж, навярно щях да се отърва леко. Но човешкото тяло не е пригодено да бъде „пресовано“ едновременно от три различни посоки. И двата ми крака бяха счупени, левият — на две места. При падането бях извадил дясната си ръка и тя също беше с частична фрактура. Но всичко това не бе толкова важно. По-страшното беше, че имах спукване на черепа и бях претърпял „контузия в основата на гръбначния стълб“, както се изрази лекарят, занимаващ се с моя случай. Думите му означаваха, че на сантиметър съм се отървал да бъда парализиран от кръста надолу до края на живота си.
Имах много посетители, получих цял куп цветя и картички. Ужасно се забавлявах — все едно, че бях оживял, за да присъствам на собственото си погребение.
Но имах страхотни болки и прекарах безброй безсънни нощи. Ръката и кракът ми бяха вдигнати във въздуха нагоре чрез скрипец, непрекъснато изпитвах сърбеж под гипса. От кръста надолу също бях гипсиран. Пред мен се очертаваше радостната перспектива за дълъг престой в болницата и за чести разходки с инвалиден стол до стаята за инквизиции, на чиято врата се мъдреше невинен надпис „Физиотерапия“.
О, и още нещо — разполагах с прекалено много време.
Четях вестници и разговарях с моите посетители. Когато събитията започнаха да се развиват стремглаво и повече не можех да прикривам подозренията си, често се питах дали не полудявам.
Останах в болницата до Коледа. Когато ме изписаха, подозренията ми се бяха превърнали в твърдо убеждение. Все по-трудно ми беше да ги пренебрегвам, съзнавах, че не губя разсъдъка си. Навярно щях да се почувствам по-добре, ако успеех да се самозалъжа. Но по това време бях изплашен до смърт и на път да се влюбя в момичето на най-добрия си приятел.
Да, имах време за размисъл… Прекалено много време.
Достатъчно много, за да се упрекна стотици пъти заради онова, което изпитвах към Лий. Достатъчно време, за да се взирам в тавана на стаята и да си казвам, че бих дал мило и драго, само да не бях чувал за Арни Кънингам… за Лий Кабът… или за Кристин.