Стивън Кинг
Кристин (39)

3. ДАРНЪЛ РАЗМИШЛЯВА

Мила, повози ме в твоята кола,

хей, мила, качи ме в твоята кола!

Кажи ми, сладурче,

кажи ми: гот ли ти е сега?

Честър Бърнет

 

В нощта, когато Бъди Репертън и приятелите му бяха нападнати от Кристин в парка „Скуонтик Хилс“ Уил Дарнъл остана до късно в гаража. През този ден задухът го измъчваше особено много. Когато бе в подобно състояние той се страхуваше да си легне, въпреки че по принцип спеше като заклан.

Лекарят го успокояваше, че едва ли има вероятност да се задуши в съня си, но с напредването на възрастта, задухът все по-здраво сграбчваше белите му дробове и караше шишкото да се страхува. Не му помагаше и осъзнаването, че този страх е съвсем неоснователен. Въпреки че не беше стъпвал в черква от дванайсетгодишна възраст — цели четирийсет и девет години, Уил Дарнъл беше безкрайно заинтересуван от обстоятелствата, свързани със смъртта на папа Йоан Павел I, починал преди повече от два месеца. Папата умрял в леглото си, където го открили на сутринта, вероятно вече вкочанен. Думите „вероятно вкочанен“ не даваха покой на Дарнъл.

Беше пристигнал в гаража в девет и половина вечерта, зад волана на своя крайслер „Империал“, модел ’66 — колата му харесваше и не възнамеряваше да я сменя до края на живота си. Някъде по същото време Бъди Репертън за пръв път забеляза преследващата го кола.

Уил притежаваше повече от два милиона долара, но парите вече не му доставяха удоволствие (ако изобщо някога им се бе наслаждавал), дори му се струваха някак си нереални. Реален бе единствено задухът му, който го измъчваше толкова, че Дарнъл се радваше на всичко, което би могло да отвлече вниманието му от болестта.

Проблемът с Арни Кънингам временно му помогна да забрави задуха си — навярно затова бе позволил на хлапака да остане в гаража, въпреки че инстинктът му подсказваше да го изгони, защото по необяснима причина присъствието му вещаеше опасност. Уил беше сигурен, че нещо странно става с Кънингам и с неговия плимут, нещо много, много странно.

Тази вечер хлапакът не беше тук. Заедно с целия шахматен клуб на либъртивилската гимназия беше заминал за три дни за Филаделфия, където се провеждаше Есенният турнир на Северните щати. Кънингам говореше с насмешка за участието си в турнира. Коренно се бе променил и вече не беше пъпчивото, изплашено момче, с което Репертън непрекъснато се заяждаше, момчето, което Уил моментално (и погрешно) бе преценил като лигльо и вечен неудачник.

Първо, Арни бе станал безкрайно циничен.

Вчера следобед, докато пушеха пури в канцеларията на Дарнъл (момчето се бе пристрастило към пурите и дебелакът се съмняваше, че родителите му знаят за това), Кънингам бе заявил, че е пропуснал толкова сбирки на шах-клуба, че според правилата би трябвало да е изключен. Но председателят се правел, че не забелязва, защото Арни му бил необходим за предстоящия турнир.

— Вярно е, че съм пропуснал повечето сбирки, но играя по-добре от когото и да било и лайнарът го знае… — Арни потръпна, направи гримаса и се улови за кръста.

— Непременно трябва да отидеш на лекар — посъветва го Дарнъл.

Момчето му намигна и сякаш внезапно се състари, вече не приличаше на осемнайсетгодишен младеж.

— Не ми трябва доктор, а едно хубаво чукане — по-добро е от екстензията.

— Значи ще заминеш за Филаделфия?

Уил беше разочарован, въпреки че на Кънингам се полагаше отпуска. Все пак това означаваше, че ще се наложи през следващите нощи Джими Сайкс да ръководи операциите, а бедният Джими беше пълен олигофрен.

— Разбира се. Нямам намерение да се откажа от турнира, където със сигурност ще бъда победител — отвърна Арни, сетне забеляза киселото лице на Дарнъл и се ухили:

— Не се притеснявай, приятел. Наближава Коледа и редовните ни клиенти купуват играчки за децата, вместо свещи и карбуратори. Отлично знаеш, че до януари няма да имаме никаква работа.

Така си беше, но Дарнъл се вбеси от мисълта, че сополанкото дръзва да му го напомни. Намръщено се обърна към него:

— Искаш ли да заминеш за Олбъни, след като се прибереш?

Арни го изгледа и попита:

— Кога?

— В края на седмицата.

— В събота?

— Да.

— Каква е сделката?

— Ще отидеш с колата ми до Олбъни, това е всичко. Хенри Бък иска да предаде четиринайсет „чисти“ коли. Поточно той твърди, че са чисти. Ще ти дам непопълнен чек, а ти хубаво ще ги огледаш. Ако са наред, ще ги вземеш, в противен случай ще кажеш на Хенри да си го начука.

— Каква стока ще закарам в Олбъни?

Дарнъл втренчено го изгледа и процеди:

— Май започваш да се шубелисваш, Кънингам?

— Не.

Арни смачка в пепелника недопушената си пура и замислено погледна дебелака.

— Просто ми се струва, че всеки път рисковете стават все по-големи. Кокаин ли ще карам?

— Ще помоля Джими да замине — рязко каза Дарнъл.

— Просто ми кажи каква е стоката?

— Двеста картона „Уинстън“.

— Съгласен съм.

— Сигурен ли си? Много набързо се реши.

Арни усмихнато отвърна:

— Ще се разнообразя след шахматния турнир.

Уил паркира крайслера си в най-близката до канцеларията му клетка с надпис: „Мистър Дарнъл. Паркирането пред клетката забранено!“

С мъка се измъкна иззад волана, затръшна вратата и спря, докато се мъчеше да си поеме дъх. Тази вечер задухът му беше непоносим. Шишкото си каза, че няма да си легне, независимо от съветите на смотания лекар.

Съгледа Джими Сайкс, който апатично размахваше голямата метла с дълга дръжка. Джими беше дълъг като върлина двайсет и петгодишен младеж, но тъй като беше умствено изостанал, изглеждаше поне с осем години по-млад. Напоследък бе започнал да носи косата си на зализан алаброс, според модата на петдесетте, подражавайки на Кънингам, когото Джими направо обожаваше. В гаража цареше тишина, нарушавана единствено от свистенето на метлата върху просмукания с машинно масло циментов под. Наоколо нямаше жива душа.

— Голяма клиентела имаме тази вечер, а Джими? — хрипливо произнесе Уил.

Джими се огледа наоколо.

— Ами, мистър Дарнъл, никой не се е мяркал, откакто мистър Хач взе колата си, а това беше преди половина час…

— Просто се пошегувах — промърмори Уил и отново съжали, че Кънингам го няма. Невъзможно бе да разговаря със слабоумния Джими, освен за съвсем елементарни неща. Все пак може би щеше да го покани на чаша кафе, смесено с малко „Курвоазие“. Така ще бъдат трима — той, Джими и задухът му. Или ако задухът бе довел и брат си — четирима. — Какво ще кажеш за едно…

Гласът му пресекна, когато забеляза, че клетката на Кристин е празна. Колата я нямаше.

— Арни ли се е върнал? — попита той.

— Арни? — Джими Сайкс тъпо примигна.

— Да, Арни, Арни Кънингам — нетърпеливо повтори Уил. — Колко души с това име познаваш? Колата му я няма.

Джими погледна към празната клетка и се намръщи:

— Вярно бе.

Дарнъл се ухили.

— Великият шахматист май е бил изритан от големия турнир, а?

— Тъй ли? — измънка Джими. — Ей, лоша работа, нали?

Уил потисна желанието си да сграбчи малоумния и здравата да го разтърси. Не бива да се ядосва — това само ще затрудни дишането му и ще го принуди да използва гнусната помпичка. Вместо това попита:

— Е, какво ти каза, Джими? Какво ти каза, когато дойде?

Докато произнасяше тези думи, внезапно разбра, че Арни изобщо не е идвал.

Джими най-сетне разбра какво го питат и възкликна:

— А, не видях него, а само Кристин, когато излезе през вратата. Майчице, страхотна е, нали? Поправи я като на магия!

— Да, като на магия — повтори Уил. Думата „магия“ често му идваше наум, докато гледаше Кристин. Внезапно се отказа да предложи на Джими кафе и коняк. Без да откъсва очи от празната клетка № 20, той промърмори:

— Можеш да си вървиш, Джими.

— О, мистър Дарнъл, нали казахте, че днес ще работя само шест часа, значи трябва да остана до десет.

— Освобождавам те още сега.

Мътните очи на Джими се оживиха при тази нечувана щедрост.

— Наистина?

— Да, да. Свърши си работата и тръгвай, разбра ли?

— Аха — отвърна младежът и си помисли, че през петте, или шестте години, откакто работеше за Уил (не си спомняше точно от колко време е в гаража, въпреки че майка му водеше сметка), никога не бе виждал стареца обзет от коледно настроение. Също като във филма за тримата призраци. Той въодушевено извика: — Супер си, шефе!

Уил потръпна и с накуцване се отправи към канцеларията си. Включи електрическата кафеварка и седна зад бюрото си. През остъклената стена видя как Джими прибра метлата, загаси флуоресцентното осветление и облече тежкото си палто.

Шишкото се облегна назад и се замисли.

Убеден бе, че през всичките тези години е оцелял благодарение на ума си, защото винаги изпреварваше събитията. Никога не се бе отличавал с физическа красота. От малък беше пълен и с разклатено здраве. Като дете боледува от скарлатина, последвана от лека форма на детски паралич — оттогава дясната му ръка не беше съвсем наред. В юношеската възраст непрекъснато му излизаха циреи, а когато навърши четирийсет и три, лекарят откри под мишницата му някакъв тумор, който за щастие се оказа доброкачествен. Въпреки това след операцията Уил прекара на легло цялото лято и на гърба му се появиха рани от залежаването. Година по-късно замалко не умря от двойна пневмония. А сега го измъчваше диабет и задух. Но разумът му винаги е бил наред и му помагаше да предвижда всичко.

Ето защо тази вечер се замисли за Арни. Навярно онова, което му бе харесало в Кънингам, бе приликата му с юношата Уил Дарнъл. Арни не беше болнав, но лицето му беше покрито с пъпки, никой не го обичаше и бе единак — черти, характерни за Дарнъл на младини.

Освен това Кънингам беше умен.

Дарнъл се притесняваше единствено от колата му. От тази странна кола.

— Лека нощ, мистър Дарнъл! — извика Джими.

Поколеба се и плахо добави:

— Честита Коледа!

Уил му махна с ръка и младежът си отиде. Шишкото с мъка се надигна от стола си, извади бутилката коняк от шкафа и я сложи до кафеварката. Сетне отново седна и се залови да си припомни събитията по хронологичен ред.

Август: Кънингам докарва някакъв напълно скапан плимут, модел ’58 и го паркира в двайсета клетка. Колата изглежда позната на Дарнъл и то с основание — оказва се, че това е плимутът на Роли Льобей. Арни няма представа (пък и не бива да знае), че едно време Роли Льобей също работеше за Дарнъл и често пътуваше до Олбъни, Бърлингтън или до Портсмут… Но през онези отдавна отминали дни Уил притежаваше кадилак, модел ’54. Различни коли, но с еднакви багажници с двойни дъна, където криеха цигарите, наркотиците, алкохола и оръжието, По онова време никой, с изключение на джазовите музиканти от Ню Йорк не беше чувал за кокаина.

Краят на август: Репертън и Кънингам се сбиват и Дарнъл изгонва Бъди — писнало му е от този хвалипръцко, който непрекъснато налита на бой. Поведението му отблъсква клиентите, а докато кара „стоката“, често го глобяват за превишена скорост. Достатъчно е някое любопитно ченге да претърси багажника и всички ще попаднат в затвора. Не че Уил се бои да отиде в пандиза — не и в Либъртивил — но ще е лошо за бизнеса. Имаше време, когато не му пукаше за хорското мнение, но сега беше различно.

Стана, наля си кафе, добави капачка коняк, поколеба се и си наля още една. Настани се удобно на стола, извади пура от вътрешния джоб на сакото си, нерешително я огледа и я запали. Майната ти, задух! Дано се задавиш!

Обгърнат от ароматния дим на пурата, с чашата кафе с коняк пред себе си, Дарнъл огледа тъмния, тих гараж и отново се замисли.

Септември: Хлапакът го моли за лепенка за изкаран технически преглед и за временен номер, защото иска да заведе гаджето си на някакъв футболен мач. Дарнъл се съгласява — по дяволите, имало е време, когато продаваше лепенките по седем долара парчето, без дори да погледне на какви коли ги поставят. Освен това, автомобилът на хлапака изглежда наред — все още е доста очукан и шумен, но общо взето ремонтът му е привършен. Арни се е справил отлично с реставрацията.

И точно това е дяволски странно, като се има предвид, че никой не го е виждал да работи по колата.

О, прави малки поправки тук-там: сменил е крушките на габаритите, също и гумите. Безспорно момчето разбира от коли. Един ден Уил си седи точно в този стол и го наблюдава как сменя тапицерията на задната седалка. Но никой не го е виждал да работи по колата, която беше напълно съсипана, когато в края на лятото за пръв път докара колата в гаража. Не го бяха виждали да изчуква и да обработва с кит ламарините на купето, въпреки че отначало плимутът беше целият надупчен и ръждясал, а сега изглеждаше като нов.

Дарнъл знаеше мнението на Джими Сайкс, защото веднъж го бе попитал. Джими смяташе, че Арни работи през нощта, когато в гаража няма никой.

— Ако е така, месеци наред не си е лягал нощем — изрече шишкото на глас и го побиха тръпки, въпреки коняка и кафето. Може би Джими е прав. Защото денем Кънингам не прави нищо, освен да слуша онази тъпа радиостанция и да се преструва, че работи.

„Предполагам, че върши голямата работа нощем“ — бе казал наивният Джими с убедеността на дете, което обяснява как дядо Коледа влиза през комина и как добрата фея е сложила монета под възглавницата му. Уил не вярваше в съществуването на дядо Коледа, нито на добрата фея, както не вярваше, че Арни е ремонтира Кристин през нощта.

Още два факта непрекъснато се мяркаха в съзнанието му, като търкалящи се билярдни топки.

Първо, преди да мине техническия преглед, Кънингам често караше колата си из огромното автомобилно гробище, зад гаража. Бавно обикаляше по тесните алеи между хилядите ръждясали коли, движейки се с десетина километра в час. Неизменно излизаше с колата си след мръкване, когато гаражът опустяваше. Кръжеше около огромния кран с кръгъл електромагнит и около пресата за коли. Веднъж Дарнъл го попита какво прави, а момчето отговори, че проверява реглажа. Малкият не го биваше за лъжец — кой проверява реглажа, като се движи със скорост десет километра в час?

Ето с какво се занимаваше Кънингам, след като всички си отиваха. Нощната му работа се състоеше в обикаляне на автомобилното гробище, докато фаровете му осветяваха купищата старо желязо.

Второ, Уил се притесняваше от милометъра на Кристин, който навиваше обратно. Самият Кънингам му обърна внимание на това, като лукаво се усмихна. Сподели, че милометърът връща с около пет мили на всяка действително измината. Въпреки че от години се занимаваше със стари коли, Уил беше смаян. Самият той бе превъртал милометрите на безброй коли (да не говорим за натъпкването на трансмисиите със стърготини, за да се заглуши предсмъртния им вой и изсипването на кутии овесено брашно в безнадеждно прогнили радиатори, за да се запушат временно дупките им), но никога не бе виждал милометър, който навива обратно от само себе си. Когато каза на Арни, че това е невъзможно, момчето се усмихна някак особено и рече, че е ужасно хитър номер.

Уил си помисли: „Вярно, че е номер и то страхотен!“ Двете билярдни топки лениво се удариха и се изтърколиха в различни посоки.

„Страхотна кола, нали? Поправи я като на магия.“

Уил не вярваше в дядо Коледа и в добрата фея, но бе готов да приеме съществуването на свръхестествени явления, които практичният човек би могъл да използва. Негов приятел, който живееше в Лос Анджелис твърдеше, че видял призрака на жена си преди голямото земетресение през шейсет и седма. Уил му повярва (въпреки че щеше да изпита съмнение, ако приятелят му разказваше историята, за да извлече някаква полза). Друг негов приятел, строителен работник, на име Куинт Иънгърман, съзрял отдавна починалия си баща до болничното си легло, след като паднал от четвъртия етаж на строяща се сграда.

Както повечето хора, Уил бе слушал доста подобни истории. Но като здравомислещ човек нито им вярваше, нито се съмняваше в тях, освен ако разказвачът очевидно бе смахнат. Предпочиташе да ги класира в нещо като „открито досие“, защото никой не знаеше откъде идват хората когато се раждат, и къде отиват след смъртта си. Унитарианските проповедници, възкръсналите последователи на Исус, папите и всичките учени на света не биха могли да убедят Уил в противното. Някои хора откачаха на темата „свръхестествено“, но това не означаваше нищо. Уил Дарнъл предпочиташе да класира подобни истории в „откритото досие“, защото досега не се бе сблъсквал с нищо свръхестествено и необяснимо.

Но ето че за пръв път му се случваше.

Ноември: Репертън и симпатичните му приятели смазват колата на Кънингам. Когато я докараха в гаража, тя изглеждаше така, сякаш е попаднала под товарен влак. Дарнъл я поглежда и си казва: „От това вече не става кола!“

В края на месеца Уелч загива на магистралата.

Декември: Появява се Джънкинс, детектив от щатската полиция, започва да си пъха носа навсякъде и да слухти. Идва в гаража и разговаря с Кънингам; после се появява в деня, когато Арни отсъства и подпитва защо момчето лъже за щетите, които Репертън и останалите му приятели (между които покойният и непрежалим Питър „Мучи“ Уелч) са нанесли на плимута. „Защо се обръщате към мен? — пита го Дарнъл, докато се задъхва и кашля, обгърнат от дима на пурата си. — Разговаряйте с момчето, шибаният плимут е негов, не мой. Аз просто държа гаража, където работниците поправят таратайките си, за да нахранят семействата си.“

Джънкинс търпеливо слуша бърборенето му. Известно му е, че Уил Дарнъл се занимава с много други неща, освен с гаража на самообслужване и с автомобилното гробище. Уил знае, че това е известно на полицая и не се страхува.

Ченгето запалва цигара и казва: „Питам вас, защото вече разговарях с момчето и то не пожела да ми каже нищо. По едно време усетих, че е изплашено до смърт, но после се съвзе и млъкна като риба“.

Дарнъл се обажда: „С една дума, подозирате, че той прегазил Уелч?“

Джънкинс го прекъсва: „Не съм казал това. Родителите му твърдят, че е бил вкъщи по време на произшествието и съм сигурен, че не лъжат, за да го прикриват. Но Мучи Уелч е бил сред хората, които смазаха колата му, освен това съм убеден, че Арни омаловажава повредите. Не мога да разбера защо го прави, но това направо ме влудява.“

„Много съжалявам“ — казва Дарнъл, но по гласа му личи, че изобщо не му пука.

Ченгето отново го пита: „Много ли беше повредена колата, мистър Дарнъл? Моля ви да ми кажете.“

А Уил изрича първата и единствена лъжа по време на разпита: „Изобщо не ми направи впечатление.“

Беше му направило впечатление и още как! Знаеше защо Арни лъже и полицаят също би го разбрал, ако истината не бе толкова очевидна, че той съзнателно я отминаваше. Кънингам лъжеше, защото пораженията бяха ужасяващи, много по-страшни, отколкото ченгето можеше да си представи. Онези негодници не само бяха смазали колата, а направо я бяха унищожили. Арни лъжеше, защото никой не го е виждал да работи по колата, след като влекачът я докара в гаража, а сега Кристин бе като нова — дори изглеждаше по-добре от преди.

Кънингам излъга ченгето, защото истината беше невероятна.

— Невероятна — произнесе Дарнъл на глас и изпи останалото в чашата кафе. Хвърли поглед към телефона, посегна към него но отдръпна ръка. Трябваше да се обади, но първо ще подреди мислите си.

Единствено той (с изключение на Кънингам) разбираше колко невероятно бе възстановяването на колата. Джими беше малоумен, а другите клиенти идваха и си отиваха — не бяха от постоянните посетители. Въпреки това мнозина от тях коментираха фантастичната работа на Кънингам. Повечето използваха думата „невероятно“, неколцина изглеждаха разтревожени. Един от тях бе Джони Помбертън, който се занимаваше с търговия на употребявани камиони и в продължение на цяла седмица се опитваше да поправи някаква стара боклукчийска кола. Джони разбираше от автомеханика повече от когото и да е в Либъртивил, дори в цяла Пенсилвания. Той сподели с Уил без всякакви заобикалки, че не може да повярва на очите си като гледа Кристин. Каза още, че му прилича на черна магия и кисело се засмя. Дарнъл се престори, че не го разбира. След няколко секунди старецът поклати глава и си тръгна.

Уил седеше в канцеларията си и се взираше в гаража, който бе необичайно тих както винаги преди Коледа. Каза си (не за пръв път), че повечето хора биха приели като чиста монета всичко, което са видели (каквото и да е то). „Сигурно са прави — каза си шишкото. — Няма свръхестествени и анормални явления; щом нещо се е случило, то не може да се отрече.“

* * *

Дочу гласа на Джими Сайкс: „Като на магия“, след това този на Джънкинс: „Убеден съм, че лъже, но не знам защо“.

Отвори чекмеджето на бюрото си, което притисна огромния му търбух и извади бележника си. Разлисти го и откри записано с разкривения му почерк: „Кънингам. Шахматен турнир. «Шератън» — Филаделфия. 11 — 13 декември.“

Позвъни на „Справки“, взе номера на хотела и го набра. Сърцето му се разтупка, докато чакаше от рецепцията да вдигнат слушалката.

Като на магия…

— Ало? Хотел „Шератън“, Филаделфия.

— Здравейте — каза Уил. — Струва ми се, че във вашия хотел се провежда шахматен тур…

— Да, сър, на Северните щати — прекъсна го чиновникът. По гласа му личеше, че е много млад.

— Обаждам се от Либъртивил, Пенсилвания. При вас е отседнал ученик от местната гимназия, участник в турнира — казва се Арни Кънингам. Бих искал да говоря с него, ако е там.

— Един момент, сър. Сега ще проверя.

В слушалката се дочу изщракване.

Уил се облегна назад във въртящия се стол и зачака. Стори му се, че изминаха часове, въпреки че стрелката на секундарника обиколи само веднъж циферблата на стенния часовник. Каза си: „Положително не е в хотела. Ако е там, ще си изям…“

— Ало? — Гласът бе младежки, някак си войнствен и едновременно предпазлив, но безсъмнено принадлежеше на Кънингам. Уил безкрайно се изненада, но беше прекалено опитен, за да се издаде.

— Здрасти, Кънингам. Обажда се Дарнъл.

— Уил, ти ли си?

— Да.

— Какво има? Защо се обаждаш?

— За да разбера как върви турнира, момче.

— Вчера спечелих, а днес завърших наравно. Играх скапано — просто не можах да се съсредоточа. Какво има?

Да, безсъмнено беше гласът на Кънингам. Уил, за когото обаждането без предварително измислено обяснение бе равнозначно да излезе гол на улицата, побърза на каже:

— Имаш ли писалка, момче?

— Да.

— Тогава си запиши: на „Норт Броуд Стрийт“ има магазин за авточасти. Можеш ли да отидеш дотам и да провериш какви гуми предлагат?

— Регенерирани ли?

— Не, нови.

— Добре, ще отида. Утре съм свободен от дванайсет до три следобед.

— Чудесно. Потърси Рой Мъстингера и му кажи, че аз те изпращам.

— Кажи ми името по букви.

Уил му го продиктува, сетне момчето попита:

— Това ли е всичко?

— Да… Надявам се да изгубиш всички партии.

— Има да чакаш — отвърна Арни и се засмя. Уил се сбогува и затвори телефона.

Безсъмнено Кънингам се намираше във Филаделфия, на петстотин километра от Либъртивил.

Кому би дал резервните ключове от колата?

На приятелчето си Гилдър.

Точно така! Само че Гилдър беше в болницата.

На гаджето си.

Но Арни бе споменал, че момичето няма шофьорска книжка.

На някой друг.

Само че нямаше на кого. Кънингам беше близък единствено с Уил и въпреки това никога не му бе предложил резервните ключове.

Като магия…

По дяволите!

Уил се намести в стола си и извади нова пура. Когато я запали и постави грижливо отрязания й край в пепелника, той замислено се загледа в дима, който се виеше към тавана. Не му хрумна никакво обяснение. Кънингам беше във Филаделфия — заминал бе с училищния автобус, но колата му я нямаше. Джими Сайкс я беше видял да излиза от гаража, но не беше забелязал кой я кара. Уил се питаше какво означава всичко това.

Постепенно мисълта му се отклони. Спомни си за последната си година в гимназията, когато му бяха поверили главната роля в пиесата, поставена от абитуриентите. Играеше мисионера, тласнат към самоубийство от проститутката Сади Томпсън, чиято душа се опитваше да спаси.^[1]

Изпълнението му пожъна огромен успех. Това бе единственият му звезден миг в гимназията, тъй като не беше спортист, нито добър ученик. Всъщност това бе най-прекрасното събитие от младостта му. Израснал бе в потискаща обстановка: баща му беше пияница, майка му — отрудена женица, а брат му — хаймана, загинал на фронта по време на Втората световна война.

Уил си спомни за единственото си гадже — невзрачна блондинка на име Уанда Хоскинс, чието бледо лице беше обсипано с безброй лунички, увеличаващи броя си от августовското слънце. Сигурно щеше да се ожени за нея, защото Уанда бе едно от четирите момичета, които Уил беше чукал (без да се броят проститутките). Тя беше и единствената му любов, но той се питаше дали изобщо има такова чувство — подобно на свръхестествените явления, за които бе чувал, но не бе виждал, можеше само да се съмнява в съществуването на любовта, без да го отрича. Но бащата на Уанда служеше в армията и когато момичето навърши петнайсет, година преди да влезе във възрастта, когато децата престават да се подчиняват на родителите си, преместиха баща й в Уичита и това бе краят.

Уил си спомни, че когато се целуваха през далечното лято на хиляда деветстотин трийсет и четвърта, червилото на Уанда ухаеше на пресни малини. По онова време той все още бе кльощав, амбициозен юноша. Всяка нощ при мисълта за ароматното червило на Уанда, ръката му намираше набъбналия му член… и още преди момичето да се съгласи да му се отдаде, телата им вече страстно се бяха сливали в сънищата на Уил. В съня му се бяха любили до забрава в тясното му, окъсано детско креватче.

Сега, припомнил си страстните часове с Уанда, Дарнъл престана да мисли и засънува как отново държи в прегръдките си момичето.

Три часа по-късно се събуди от неспокойната си дрямка. Сепна се изведнъж, защото вратата на гаража шумно се повдигна и осветлението се включи — не неоновото, а двеставатовата крушка, поставена над входа.

Той спусна на пода изтръпналите си крака. В плътта му се забиха хиляди иглички, които му помогнаха напълно да се събуди.

Кристин бавно влезе в клетката си.

Дарнъл реши, че все още сънува, и изгледа колата с безразличието на човек, насила изтръгнат от съня си. Седеше зад бюрото си, подпрял тлъстите си ръце върху надраскания регистър и тъпо се взираше в нея.

Двигателят форсира веднъж-два пъти, от ауспуха изригна синкав дим.

Сетне моторът изгасна.

Уил Дарнъл седеше неподвижно зад бюрото си.

Вратата му беше затворена, но както винаги вътрешният телефон между канцеларията и огромния гараж беше включен. Той бе помогнал на Уил да разбере за започването на боя между Репертън и Кънингам в онзи августовски ден. Сега се чуваше само цъкането на охлаждащ се двигател.

Никой не излезе от Кристин, пък и не би могъл, защото колата беше празна.

Причисляваше подобни случаи към „Окритото досие“, тъй като досега не се бе сблъсквал с нищо свръхестествено, но ето че сега му се случваше…

Беше видял Кристин да преминава през гаража и да влиза в клетката си. По-късно експертите, занимаващи се със случая щяха да кажат: „Свидетелят признава, че задрямал, след което заспал и засънувал онова, което твърди, че е видял вероятно не е нищо друго, освен продължение на съня му. Очевидно, някакъв външен стимул е предизвикал спонтанната поява на въображаеми образи…“

Да, можеха да твърдят това, точно както Уил можеше Да се люби насън с петнайсетгодишната Уанда Хоскинс, но истината бе, че Уил Дарнъл беше шейсет и една годишен здравомислещ човек, лишен от романтично въображение.

Действително беше видял плимута на Кънингам да преминава през пустия гараж и да влиза в обичайната си клетка. воланът се въртеше сам. Беше видял фаровете да изгасват и бе чул изключването на осемцилиндровия двигател.

Дарнъл се вдигна от стола си и му се стори, че внезапно се е озовал в състояние на безтегловност. Поколеба се, отиде до вратата на канцеларията, отново се поколеба и я отвори. Прекоси гаража между паркираните в редици коли и застана пред клетка 20. Стъпките му отекваха по цимента, сетне замряха в тишината.

Внимателно огледа колата. Боядисаното й в червено и бяло купе блестеше, по него не се виждаше дори петънце ръжда. Предното стъкло бе чисто, нямаше и драскотина от случайно отхвръкнало камъче.

Единственият звук, който нарушаваше тишината, бе от стичането на разтопения сняг от калниците. Уил докосна капака. Беше топъл.

Натисна дръжката на вратата на шофьора и тя се отвори. Лъхна го уханието на нова кожена тапицерия, същевременно му се стори, че долавя и друга, по-неприятна миризма. Той вдъхна дълбоко, но не можа да определи на какво му мирише. Кой знае защо си помисли за изгнила ряпа в кофата за смет и сбръчка нос от отвращение.

Приведе се и огледа таблото. Ключовете ги нямаше. Милометърът показваше 52 107,8.

Изведнъж стартерът се превъртя от само себе си от акумулатор на старт. Топлият двигател веднага включи и заработи равномерно.

Сърцето на Уил подскочи, той усети, че се задушава. Втурна се обратно към канцеларията си, докато се опитваше да си поеме дъх, отвори чекмеджето на бюрото и трескаво затърси аспиратора, който винаги държеше там. Пискливото му дишане напомняше вой на зимен вятър, промъкващ се под входна врата. Лицето му беше добило пръстен цвят. Пръстите му машинално се вкопчиха в гърлото му.

Двигателят на Кристин отново изгасна. Настъпи тишина, нарушавана единствено от цъкането на изстиващ метал.

Уил откри аспиратора, пъхна го дълбоко в гърлото си, натисна копчето и вдъхна дълбоко. Лека-полека изчезна чувството, че върху гърдите му е изсипана цяла количка със сгурия. Той се отпусна на въртящия се стол и с облекчение дочу познатото изскърцване на пружините. Сетне покри лицето си с ръце.

Нищо свръхестествено… досега.

Но ето че се бе сблъскал с необяснимото.

Никой не караше колата. Беше влязла в гаража без да бъде управлявана от шофьор, а от вътрешността и лъхаше на изгнила ряпа.

Въпреки че беше изплашен до смърт, Уил започна да крои планове как да се възползва от видяното.