Стивън Кинг
Кристин (44)

8. БУРЯТА СЕ РАЗРАЗЯВА

Ето моя страхотен автомобил —

супермотор в един стар форд прогнил.

Късно нощем до дупка натискам педала

и — заклевам се — мисля за теб, докато летя

като хала.

Скъпа, огледай се, светлините на града ни зоват,

сякаш нашепват: „Тръгнете на път“.

Брус Спрингстийн

 

До пет часа вечерта бурята обхвана цяла Пенсилвания. Снегът нахлу, понесен от силния вятър, който виеше задавено. Това не позволи на хората да се втурнат по магазините за последни покупки. Повечето уморени до смърт продавачи благословиха майката-природа, въпреки че нямаше да получат премиални. Докато вдигаха тост пред запалените камини в домовете си те се утешаваха с мисълта, че клиентите ще нахлуят веднага след празника.

Но днес природата изобщо не изглеждаше майчински настроена: рано падналият мрак скоро отстъпи място на бурна нощ. Тази вечер природата напомняше страшна езическа магьосница, която изобщо не се съобразява с Коледния празник. Тласкана от вятъра, страховитата вещица разкъса сърмената украса на търговската камара и я понесе към притъмнялото небе; запрати в снега фигурките от Коледната сцена, подредена пред полицейския участък — влъхвите, Светата майка и Младенецът бяха открити едва в края на януари, когато снегът започна да се топи.

В знак на пренебрежение към празника тя преобърна дванайсетметровата елха пред либъртивилската община и я запокити право през прозореца на данъчната служба. „Точно там й е мястото“ — казаха по-късно мнозина.

До седем часа снегорините вече не успяваха да се справят с натрупания сняг. В седем без петнайсет някакъв автобус си проправи път по „Мейн Стрийт“; следваха го няколко коли като кученца майка си. После улицата опустя, с изключение на няколко автомобила, затънали до калниците в преспите, образувани от минаващите снегорини. До сутринта повечето от тях щяха да са напълно погребани под снега. Вятърът люлееше светофара, окачен над кръстовището между „Мейн Стрийт“ и „Бейсин Драйв“. Дочу се пращане от късо съединение и светлините изгаснаха. Двама-трима души, слезли от последния автобус преминаваха улицата; те вдигнаха очи към прекъснатия кабел и забързано се отдалечиха.

До осем часа, когато мистър и мисис Кабът най-после благополучно се прибраха у дома (за безкрайно облекчение на Лий, което тя успя да прикрие), местните радиостанции предаваха призива на щатската полиция, гражданите да не пътуват през тази нощ.

До девет часа, когато Майкъл, Реджина и Арни Кънингам с чаши горещ пунш в ръка (ромовият пунщ бе коледният специалитет на чичо Стив) се настаниха пред телевизора в дома на роднините си, за да гледат Алистър Сим в „Коледна песен“, петнайсетметрова отсечка от пенсилванската магистрала беше отрязана поради натрупаните снежни преспи. До полунощ цялата магистрала стана непроходима.

В девет и половина, когато фаровете на Кристин внезапно проблеснаха в празния гараж на Дарнъл и разкъсаха мрака, Либъртивил беше изцяло откъснат от света. Улиците бяха пусти, с изключение на рядко минаващите снегорини.

В тихия гараж моторът на Кристин форсира и затихна.

Форсира и затихна.

Лостът на скоростите се премести сам.

Кристин бавно потегли.

Електронното устройство, прикрепено към сенника й изжужа, тихият звук бе заглушен от воя на вятъра. Но вратата го „чу“ и покорно се вдигна нагоре. Силен порив на вятъра навя сняг в гаража.

Кристин се плъзна навън, безшумно като призрак. Направи ляв завой и се отправи надолу по улицата; движеше се сред дълбокия сняг уверено, без нито веднъж да поднесе, въпреки че нямаше вериги. Сред мрака проблесна светофар, който мигаше на жълто. Кристин отново зави наляво, към „Джон Кенеди Драйв“.

Дон Вандерберг седеше в канцеларията на бащината му бензиностанция, вдигнал крака върху бюрото. Беше надървен, защото четеше една от порнографските книги на баща си — проникновена и предизвикваща дълбок размисъл творба, озаглавена „Палавата Пами“. До този момент Пами се беше чукала с всеки, освен с млекаря и с кучето; млекарят тъкмо се задаваше по алеята, а кучето лежеше пред нея, когато прозвуча звънец — сигнал, че навън има клиент.

Дон раздразнено откъсна поглед от книгата. Бе телефонирал на баща си в шест, преди четири часа, за да го помоли да затвори по-рано — очевидно през тази нощ приходите ще бъдат толкова мизерни, че не ще покрият сметката за електричеството, за светещата реклама. Баща му, разположен удобно пред камината, му нареди да затвори чак в полунощ. Дон гневно тресна телефона и си каза, че баща му е олицетворение на онзи противен старец Скрудж.

Истината бе, че искаше да затвори по-рано, защото се страхуваше да остава сам нощем. До неотдавна щеше да е обкръжен от голяма компания. Редом с него щеше да седи Бъди, който привличаше останалите с алкохола и с хероина, но най-вече с магнетизма си. А сега всички приятели на Дон бяха мъртви. Всички без изключение.

Само че понякога му се струваше, че не са. От време на време (когато бе сам, както през тази нощ) си казваше, че ще вдигне поглед и ще ги види пред себе си: Ричи Трелони и Мучи Уелч един до друг, а между тях се е настанил Бъди Репертън с бутилка „Тексаски шофьор“ в ръка, зад ухото му е затъкната цигара с марихуана. Тримата са мъртвешки бледи както всички призраци, очите им са изцъклени като на умрели риби. Бъди му протегна бутилката и прошепна: „Пийни си, глупако. Скоро ще бъдеш мъртъв като нас!“

Понякога тези образи изглеждаха толкова истински, че устата му пресъхваше и ръцете му се разтреперваха.

Дон знаеше причината. През онази нощ не трябваше да чупят колата на Стария Пицолики. Почти всеки участник в тази „невинна“ лудория беше постигнат от ужасна смърт. С изключение на него и на Сенди Галтън, само че Сенди се беше метнал на раздрънкания си мустанг и бе напуснал града. По време на безкрайните нощни смени на Дон му идваше да направи същото.

Клиентът отвън натисна клаксона на колата си. Дон захвърли книгата до мръсната машина за кредитни карти. Докато навличаше канадката си погледна през прозореца и се запита кой ли е този луд, дето кара в такава буря. Гъстият сняг му пречеше да различи колата, или човека зад волана; виждаха се само фаровете и силуетът на автомобила, който беше прекалено дълъг, за да е от новите модели.

Докато слагаше ръкавиците си Дон усети как възбуденият му член спада; каза си, че рано или късно баща му трябва да монтира колонки на самообслужване и тогава — край на тъпите нощни дежурства. Ако на разни откачени типове им е скимнало да пътуват в такава буря, спокойно могат сами да си налеят бензин.

Отвори вратата и силен порив на вятъра за малко не я изтръгна от пантите. Той с мъка успя да я задържи, за да не се удари в стената, в резултат на което едва не падна по гръб. Въпреки монотонния вой на вятъра (който се стараеше да пренебрегне), досега Дон не беше преценил силата на бурята. Задържа се на крака само защото веднага затъна в дълбоката пряспа, и гневно си помисли: „Шибаната кола сигурно е със снегоходки. Ако онзи тип ми даде кредитна карта, ще му пръсна черепа!“

Закрачи през снега и се приближи до първата редица „островчета“. Естествено, скапанякът беше паркирал от другата страна. Дон се опита да разгледа колата, но вятърът запрати сняг в лицето му и го заслепи — той побърза да спусне по-ниско качулката на канадката си.

Заобиколи автомобила и за миг беше окъпан от ярката светлина на двойните фарове, после с мъка се добра до лявата му страна. Под неоновото осветление колата изглеждаше боядисана в крещящ виненочервен цвят. Лицето на Дон вече бе премръзнало.

„Ако този тип поиска бензин за един долар и ме накара да проверя маслото, ще му кажа да си го начука!“ — помисли си той и вдигна глава, когато някой свали стъклото на колата.

— С какво мога да ви по… — гласът му пресекна, сетне той немощно изкрещя:

— По-о-о-о-омощ!

През отворения прозорец, на няколко сантиметра от лицето му се надвесваше разложен труп. Взираше се в него с празните си очни кухини, съсухрените му устни бяха разтеглени в ужасяваща гримаса и разкриваха няколко пожълтели, разкривени зъба. Бяла костелива ръка стискаше волана. Другата се протегна със зловещо тракане и го докосна.

Дон залитна назад, сърцето му препускаше като откачил се от композицията локомотив, ужасът го задуши, като че в гърлото му бе попаднал нажежен скален отломък.

— Напълни я — прошепна трупът и въпреки страха си Дон забеляза, че е облечен с плесенясала военна униформа. — Напълни я, лайнарино!

Мъртвецът се ухили, в устата му проблесна златна коронка.

— Пийни си, глупако — дрезгаво прошепна друг глас. Бъди Репертън се приведе от задната седалка и подаде на Дон бутилка „Тексаски шофьор“. От устата му се посипаха гърчещи се червеи. Сред остатъците от коса по главата му пъплеха бръмбари. — Едно питие ще ти дойде добре…

Дон нададе вой. Обърна се и хукна през снега с комични подскоци като герой от анимационен филм. Извика от ново. Дочул рева на мощния двигател, изкрещя отново хвърли поглед назад и видя, че до колонката стои колата на Арни Кънингам. В този миг тя потегли и снегът под задните й гуми се разхвърча. Призраците изчезнаха, но Дон се изплаши още повече, защото колата не беше управлявана от никого.

Той побягна към улицата. Достигна снежния насип, натрупан от снегорините, и се прехвърли през него. Пометен от силния вятър, тротоарът от другата страна беше чист, с изключение на заледените места. Дон се подхлъзна, краката му се огънаха и той падна по гръб.

След миг ярка светлина заля улицата. Момчето се изтъркаля встрани и вдигна поглед: очите му се заслепиха от огромните фарове на Кристин, която се вряза в снежния насип и го прегази като локомотив.

 

Подобно на древна Галия местността „Либъртивил Хайс“ беше разделена на три части. Най-близкият до града квартал, разположен на хълма, до средата на деветнайсети век бил наричан „Изгледа“ (за това напомняше табелката на пресечката между улиците „Роджърс“ и „Таклин“) и се славеше като единствения бедняшки район. Обитателите му живееха в блокове или в дървени къщурки. Въжета за простиране бяха опънати в мръсните задни дворове, които през последните дни бяха пълни с деца и с евтини играчки — в повечето случаи едните и другите бяха еднакво очукани. Някога тук живеели хора от средна ръка, но кварталът започнал на запада, след като през четирийсет и пета били закрити много работни места, свързани с военната индустрия. Отначало упадъкът бил незабележим и набрал скорост едва през шейсетте и седемдесетте години, но най-страшното тепърва предстоеше, въпреки че никой не се осмеляваше да го изрече на глас, за да не го цитират. Сега „чернилките“ се заселваха там. Мълвата се носеше из най-аристократичните квартали на града; наобиколили барбекютата с чаши в ръце, хората шепнеха: „Бог да ни е на помощ, негрите започват да окупират Либъртивил.“ Кварталът бил преименуван и сега се наричаше „Лоу Хайс“^[1].

При споменаването му някои с потръпване заявяваха, че им звучи като име на гето. Неколцина важни клечки повикаха редактора на местния „Кистоун“ и му съобщиха, че и употребата, и легализирането на тази дума чрез пресата не е особено желателна.

Редакторът, който не беше вчерашен, побърза да спази инструкциите.

„Хайс Авеню“ се откриваше от „Бейсин Драйв“ и се виеше нагоре по хълма. Преминаваше през центъра на „Лоу Хайс“ и през зелен пояс, сред който се намираше елегантният квартал, наречен само „Хайс^[2]“. Всички тези наименования, в които е включена думата „хайс“ навярно биха объркали пришълеца, но местните жители нямаха проблеми. Кварталът „Лоу Хайс“ беше синоним на бедност и на нищета, а „Хайс“ — неговата пълна противоположност. Тук бяха разположени хубави стари къщи, повечето от които построени навътре от шосето, а най-елегантните бяха скрити зад високи тисови огради. Тук живееха важните клечки: собственикът на либъртивилския вестник, четирима лекари, богатата и смахната внучка на човека, изобретил барабанлията револвер, а почти всички останали бяха адвокати.

Когато излезеше от богаташкия квартал, „Хайс Авеню“ минаваше през местност, където дърветата растяха много нагъсто; гората се простираше от двете страни на пътя в продължение на пет-шест километра. На върха на хълма шосето се разклоняваше в задънената „Стансън Роуд“, завършваща на възвишението, откъдето се разкриваше изглед към града и към автокиното.

От другата страна на хълма се намираше буржоазен квартал (също наречен „Хайс“), чиито построени преди петдесетина години къщи притежаваха старинно очарование. След този квартал започваха голи полета, а „Хайс Авеню“ вече се наричаше Окръжен път 2.

В десет и половина на Бъдни вечер някакъв плимут, модел ’58 се изкачваше по „Хайс Авеню“. Фаровете му прорязваха нощния мрак и гъстата снежна завеса. Местните жители биха се обзаложили, че никакво превозно средство (с изключение на джип с предно предаване) не би могло да се изкачи по „Хайс Авеню“ през тази нощ. Но Кристин уверено се движеше с шейсет километра в час, фаровете й проблясваха, чистачките й се движеха ритмично, никой не седеше зад волана й. В дълбокия сняг не се виждаха следи от други коли. На места следите от гумите на Кристин бяха дълбоки близо трийсет сантиметра. Силният вятър бързо ги запълваше със сняг. От време на време предният калник и капакът се врязваха във висока пряспа и мек сняг се разхвърчаваше във всички посоки.

Кристин отмина пресечката със „Стантън Роуд“, достигна върха на хълма и се спусна от другата му страна. Премина през гъстата гора, където в мрака се виждаше единствено бялата линия по средата на шосето, после край къщите от предградието. През прозорците им проблясваха светлини, тук-таме се виждаха красиви коледни елхи. В една от тези къщи млад мъж, предрешен като дядо Коледа, привърши раздаването на подаръците и се настани на дивана до съпругата си, за да вдигнат тост в чест на празника. Случайно погледна навън и забеляза фаровете на преминаваща кола. Обърна се към жена си и шеговито заяви:

— Ако този приятел е успял да изкачи хълма, навярно дяволът му помага…

— Не ме интересува — прекъсна го тя. — По-добре ми кажи какъв подарък ще получа от дядо Коледа.

Младият мъж отново се усмихна.

— Ще измисля нещо…

По-нататък, където пътят отново ставаше равен, Уил Дарнъл седеше в хола на двуетажната си сглобяема къща, която бе купил преди трийсет години. Над долнището на пижамата си носеше протъркан халат, под който огромният му търбух се очертаваше като футболна топка. Гледаше по телевизията последните кадри от „Коледна Песен“, когато Ебенизъм Скрудж се превръща в олицетворение на добротата и щедростта. Мислено „пресяваше“ фактите, подреждаше парченцата от мозайката, която ставаше все по-занимателна. След арестуването на Арни Дарнъл се беше състарил с десет години. Бе заявил пред онова ченге, че само след две седмици отново ще отвори гаража, но вече не беше толкова сигурен. Напоследък непрекъснато имаше чувството, че гърлото му е пълно с тиня от употребата на проклетия респиратор.

Мислено разбърка картончетата: Арни, Уелч, Репертън… Кристин…

— Момче! — извика от прозореца си Скрудж, по нощница и нощна шапчица, истинска карикатура на Духа на настоящата Коледа. — Знаеш ли дали са продали рекламния пуяк, дето виси на витрината на птицепродавеца?

— Какво? Оня, големият колкото мен? — попита момчето.

— Да, да — идиотски ухилен отговори Скрудж, сякаш вместо да го спасят, трите призрака го бяха накарали да полудее. — Да, големият колкото теб!

Арни, Уелч, Репертън… Льобей?

Понякога му се струваше, че не полицейският обиск го кара непрекъснато да се чувства сломен и изплашен. Причината не бе и в арестуването на главния му счетоводител, нито че данъчните служители бяха по петите му и този път не се шегуваха. Не заради тях беше започнал внимателно да оглежда улицата всеки път, преди да излезе навън; не заради главния прокурор се озърташе неспокойно, когато вечер се прибираше вкъщи.

Непрекъснато си припомняше онова, което бе видял (или което му се бе привидяло) през онази нощ, като се опитваше да си внуши, че всичко е плод на фантазията му.

За пръв път в живота си не се доверяваше на сетивата си. След известно време навярно ще си внуши, че е заспал и е сънувал всичко.

Не беше виждал Арни от освобождаването му под гаранция, нито му се беше обаждал по телефона. Отначало възнамеряваше да използва онова, което знаеше за Кристин, за запушване на устата на хлапака, ако му хрумнеше да проговори. Бог му е свидетел, че Арни може да го вкара в затвора, ако реши да „пропее“ пред ченгетата. Едва след поредицата от арести Дарнъл осъзна колко много знае Арни и започна да се самообвинява (само по себе си обезпокояващ факт, защото никога досега не бе подлагал на съмнения действията си). Питаше се дали всичките му „сътрудници“ знаят толкова много. Спомни си за Репертън и за подобните на него негодници, които беше използвал години наред. Възможно ли е да е бил толкова глупав и непредпазлив?

След дълги размишления реши, че единствено Кънингам знае повече от необходимото, защото бе по-различен от останалите — като че разбираше всичко по интуиция. Не приличаше на връстниците си, които само се перчеха и се наливаха с алкохол. Странно, но Дарнъл изпитваше почти бащинско чувство към Арни, въпреки че без колебание би го изхвърлил, ако започнеше да си пъха носа където не трябва. „Да, не бих се поколебал“ — помисли си той, като че се оправдаваше пред себе си.

Загледа се в телевизора — филмът (чернобяло, надраскано копие) свършваше: Скрудж беше отишъл у семейство Крачит. Всички изглеждаха напълно откачени, но най-вече Скрудж. Очите му проблясваха маниакално, приличаше на някакъв клиент, който идваше в гаража преди двайсетина години. Наричаше се Евърет Дингъл. Един следобед се прибрал вкъщи и застрелял цялото си семейство.

Уил запали пура и си каза, че би дал мило и драго да прогони отвратителния вкус, предизвикан от респиратора. Напоследък дишането му беше по-затруднено от всякога. Проклети пури — определено му пречеха, но беше прекалено стар тепърва да се отучва.

Арни не беше проговорил — поне засега. Адвокатът му съобщи за арестуването на Хенри Бък. Последният беше шейсет и тригодишен и имаше внуци, би предал три пъти самия Христос срещу обещание да го освободят, или срещу условна присъда. Уил беше сигурен, че старецът ще „изпее“ всичко, което за щастие не беше много. Бък знаеше за бомбичките и за цигарите, но това бе само върхът на айсберга. Дарнъл се занимаваше и с контрабанда на алкохол, с продажба на крадени коли и на оръжие (включително няколко картечници, купени от откачени типове и от кръвожадни ловци, които искали „да проверят дали действително картечницата може да разкъса сърна“), както и на антики, изнесени от Нова Англия. През последните няколко години търгуваше и с кокаин. Едва сега осъзнаваше, че е било грешка. Колумбийците от Маями приличаха на отвратителни плъхове… Слава Богу, че не спипаха малкия с пратка кокаин.

Уил се страхуваше, че този път няма да му се размине — до голяма степен всичко зависеше от откачения хлапак и донякъде от шантавата му кола. Ситуацията бе много деликатна, също като къщичка от карти. Дарнъл се страхуваше да каже, или да предприеме нещо от страх да не сгреши. Освен това бе твърде възможно Кънингам да му се изсмее в лицето и да го нарече побъркан дъртак.

Стиснал пурата между зъбите си, шишкото стана и изгаси телевизора. Време е да си ляга, но преди това ще изпие един коняк. Въпреки умората си, напоследък заспиваше трудно.

Направи крачка към кухнята… и дочу клаксона отвън. Повелителното изсвирване заглуши дори воя на вятъра.

Дарнъл се вкамени и придърпа халата около огромния си търбух. Внезапно лицето му сякаш се подмлади — изглеждаше напрегнато и замислено.

Разнесоха се още три кратки, резки изсвирвания.

Уил извади пурата от устата си, обърна се и прекоси хола. Движеше се като в сън, обзе го чувство за нещо вече виждано; стори му се, че го заливат с вряла вода. Чувстваше странно примирение. Още преди да дръпне завесата и да погледне навън, знаеше, че това е Кристин. Страховете му се оправдаха — беше дошла да си уреди сметките с него, да му отмъсти.

Колата стоеше пред високия насип, направен от снегорините, и приличаше на призрак сред огромните парцали сняг. Мощните й фарове разпръскваха мрака. За миг на Уил му се стори, че зад волана й има някой, сетне забеляза, че е празна също както през онази нощ, когато я видя да се прибира в гаража. Уонк-уонк. Уонк-уонк. Все едно, че го викаше.

Сърцето му биеше лудо. Той пусна завесата и забърза към телефона. Ще се обади на Кънингам и ще му нареди да обуздае любимия си демон.

Изминал бе половината разстояние, когато моторът на колата изрева, все едно крещеше жена, която подозира измяна. Разнесе се силно скърцане. Уил се върна до прозореца и видя как Кристин се отдалечава на заден ход от високия снежен насип в края на алеята. Обсипаният със сняг капак беше леко огънат. Моторът отново форсира. Задните колела поднесоха в мекия сняг, после зацепиха. Колата се стрелна напред и отново се блъсна в насипа сред облак сняг, който вятърът разнесе както вентилатор разнася цигарен дим. „Никога не ще успее! — помисли си Уил. — Голямо чудо, ако премине насипа. Да не смята, че ще изляза навън да си поиграем!“

Задъхвайки се, той се върна до телефона, намери в указателя номера на семейство Кънингам и започна да го набира. Обърка цифрите, защото ръката му трепереше. Изруга, натисна вилката и отново започна да набира.

Отвън долетя ревът на двигателя. За трети път колата се вряза във високия насип. Вятърът нададе вой и сняг обсипа големия панорамен прозорец. Уил навлажни устните си с език и се опита да си поеме дъх. Чувстваше, че започва да се задушава.

Най-сетне успя да набере номера. Телефонът на другия край иззвъня веднъж, два, три пъти. Четири…

Моторът на Кристин изръмжа. Отново се разнесе приглушен звук, когато тя за пореден път блъсна насипа.

Шест иззвънявания… седем. У семейство Кънингам нямаше никого.

— По дяволите! — прошепна Уил и тресна слушалката.

Лицето му беше пребледняло, ноздрите му — разширени като на животно, надушило горски пожар. Захвърли на пода угасналата пура и забърза към прозореца, докато трескаво ровеше в джоба на халата си. Напипа помпичката и здраво я стисна, което го поуспокои.

Внезапно проблеснаха фарове, които почти го заслепиха. Той засенчи очи със свободната си ръка и видя как Кристин отново се врязва във снежния насип — малко по малко си проправяше път към алеята. Уил я наблюдаваше как се отдалечава на заден ход и от все сърце пожела на шосето да се появи снегорин и да помете дяволската кола.

Но вместо снегорин отново видя Кристин. Моторът й виеше, фаровете й осветяваха покритата със сняг морава. Засили се и се блъсна в насипа, разхвърча се сняг. Предницата й се повдигна и Уил си помисли, че ей-сега ще излезе на алеята. В този миг задницата й поднесе и тя отново се отдалечи на заден ход.

Дарнъл имаше чувството, че гърлото му вече не пропуска въздуха, от който се нуждаеха белите му дробове. Използва респиратора и си помисли, че трябва да извика полиция. Точно така! Полицаите ще дойдат и ще го избавят от плимута на Кънингам. Засега е в безопасност зад стените на дома си. Беше…

Кристин стремглаво се понесе напред, удари се в насипа и този път успя да го премине. Предницата й се върна и фаровете обляха със светлина къщата. След миг вече беше на алеята. Уил трескаво си помисли: „Няма страшно, не може да ми направи нищо.“

Колата не намали скорост, дори я увеличи, премина през двора и с рев се понесе към панорамния прозорец, до който стоеше Уил.

Задъхан, той отскочи назад и се спъна в креслото си. Кристин се вряза в стената. Прозорецът се счупи и отвън нахлу леден вятър. Счупени стъкла се разхвърчаха във всички посоки като смъртоносни стрели, през отвора влетяха снежинки и лудо затанцуваха над пода. За момент фаровете осветиха хола като мощни прожектори в телевизионно студио, сетне Кристин се отдалечи. Предната й броня се влачеше по земята, изкривеният й капак зееше, счупената решетка приличаше на разтегната в гримаса уста, пълна с остри никелирани зъби.

Паднал на колене, Уил се опитваше да си поеме дъх, гърдите му трескаво се повдигаха. Въпреки че съзнанието му бе замъглено от страх, той разбра, че само падането го бе спасило да бъде нарязан от разхвърчалите се стъкла. Изправи се на крака, коланът му се развърза и халатът се разтвори.

Силният вятър събори от масичката списанието „Телевизионен справочник“ и то полетя с разпилени страници към подножието на стълбата. Уил сграбчи телефона и завъртя нулата.

Кристин се понесе на заден ход към изравнения със земята насип. Сетне отново се стрелна към къщата и докато я приближаваше, изкривеният капак и огънатите ламарини започнаха да се изправят. Тя се вряза в дървената постройка точно под панорамния прозорец. Отново се разхвърчаха стъкла, дъските изстенаха. Первазът се пречупи и за миг предното стъкло на Кристин, напукано и замъглено, надникна през прозореца като огромно око на извънземно същество.

— Полиция! — изхърка в слушалката Уил. Проникващият през прозореца леден вятър развяваше халата му. Той забеляза, че стената под перваза е почти разбита и от нея като кости стърчат счупени летви. Невъзможно е Кристин да влезе при него, нали? Но защо е толкова сигурен?

— Извинете, сър, говорете по-високо — каза телефонистката. — Връзката е много лоша.

— Полиция — понечи да извика Уил, но този път от гърлото му не се изтръгна дори хъркане, само свистене.

Господи, задушаваше се, гърдите му бяха като заключен банков сейф. По дяволите, къде е помпичката?

— Сър? — колебливо повтори телефонистката. Ето я — паднала е на пода. Уил захвърли слушалката и сграбчи спасителния респиратор.

Кристин отново профуча по алеята и се вряза в къщата. Този път цялата стена рухна и във въздуха се разхвърчаха счупени летви. На Уил му се стори, че сънува кошмар. Внезапно смазаната предница на Кристин надниква в хола, тя беше вътре, долавяше се миризмата на изгорели газове и на загрят двигател.

Ауспухът й се закачи в нещо и тя се оттегли на заден ход от зейналата дупка сред трясъка на отковаващи се летви; изкривеният й капак беше покрит със сняг и гипс. Дарнъл изплашено си помисли, че след няколко секунди тя ще се върне и този път може би ще… ще…

Грабна помпичката и слепешката се втурна нагоре по стълбата. Преди да достигне горния етаж отново дочу форсирането на двигателя. Не издържа и се обърна да види какво става, като тежко се облягаше на перилата.

От тази височина гледката беше още по-кошмарна. Видя как Кристин се задава по покритата със сняг алея, как се повдига предницата й, подобна на раззиналата паст на кръвожаден, червено-бял алигатор. Сетне тя връхлетя върху къщата, този път с още по-голяма скорост. Изскърца цялата рамка на прозореца и в хола отново се посипаха тресчици. Фаровете й подскочиха, заслепиха го и след миг тя се озова вътре, в дома му, оставяйки след себе си огромна дупка в стената.

Понесени от студения вятър, в стаята влетяха парченца стъклен памук от изолацията, подобно на пухчета от глухарче.

Уил изкрещя, но викът му беше заглушен от воя на двигателя. Заглушителят, поставен от Арни — „Едно от малкото неща, които бе монтирал сам“ — несвързано си помисли Уил — висеше на перваза заедно с ауспуха.

Плимутът с рев премина през хола, събори креслото на Дарнъл и то остана да лежи в ъгъла като мъртво пони. Подът изскърца и Уил си каза: „Хайде, счупи се! Счупи се и проклетата кола ще пропадне в мазето. Да видим как ще се измъкне оттам!“ Внезапно си представи тигър, попаднал в трап, изкопан и замаскиран от хитри туземци.

Но подът не се продъни.

Кристин се понесе към него, гумите й оставяха мокри следи върху килима. Вряза се в стълбището и Уил полетя към стената. Помпичката изхвръкна от ръката му и се изтърколи надолу.

Колата се върна на заден ход, дъските на пода изстенаха под тежестта й. Задницата й блъсна телевизора и кинескопът избухна.

Кристин се засили и отново блъсна стълбата, върху капака й се посипаха счупени летви и гипс. Уил усети как дървената конструкция се разлюля и наклони. Кристин се намираше точно под него. Изкривеният й капак зееше и за миг той зърна осемцилиндровия й двигател, лъхна го топлината му. Когато колата отново се засили, шишкото се втурна нагоре по стълбата. Задъхваше се, пръстите му конвулсивно се вкопчваха в тлъстата му шия, изцъклените му очи заплашваха да изхвръкнат от орбитите.

Достигна горния етаж миг преди Кристин отново да се вреже в стълбата и да я превърне в развалина. Счупена летва попадна в двигателя й. Витлото я подхвана и във въздуха се понесоха едри стърготини и тресчици. Цялата къща вонеше на бензин и на изгорели газове. Ушите на Уил бучаха от рева на безмилостния мотор.

Тя отново се засили, гумите й разкъсаха килима. „По коридора! — помисли си Уил. — Тавана! Трябва да се добера до тавана! Там ще съм в безопасност. Да, на та… О, Боже! О, Боже… О, Боже мой…“

Болката дойде внезапно, сякаш ледена висулка прободе сърцето му. Лявата му ръка се парализира, той усети, че се задушава, въпреки че гърдите му продължаваха да се повдигат. Кракът му попадна в празното пространство и размахал ръце, с развят халат, Дарнъл полетя надолу.

Падна в подножието на стълбата и Кристин се нахвърли върху него: блъсна го, тръгна назад, отново го удари, пречупи като клечка за зъби масивната колона, поддържаща перилото, даде на заден ход и отново връхлетя върху жертвата си.

Носещите греди на пода заскърцаха и започнаха да се разцепват. Кристин спря в средата на хола и като че се заслуша. Две от гумите й бяха спукани, третата почти беше излязла от джантата; ламарината от лявата й страна бе нагъната, а боята — напълно олющена.

Изведнъж лостът на скоростите се премести. Колата премина на заден ход през хола и през зейналата дупка в стената. За миг поднесе, после колелата намериха опора и я изтеглиха навън. Обгърната от синкав дим, тя несигурно продължи да се движи по шосето, моторът й се задави, маслото пръскаше като фонтан.

Когато излезе на шосето, колата зави към Либъртивил. Лостът понечи да се включи на скорост, но изминаха няколко секунди, преди да зацепи. Кристин бавно се отдалечи. Зад нея светлината от разбития прозорец очертаваше върху размекнатия сняг фигура със странна форма.

Кристин се движеше бавно и се клатушкаше като стар пияница. Снегът продължаваше да вали на парцали, превръщани в плътна завеса от силния вятър.

Единият от фаровете, счупен при последния яростен удар, примигна и отново се запали. Спуканите гуми започнаха да се напомпват. Моторът престана да се дави и заработи равномерно.

Откъснатият капак започна да се регенерира от предното стъкло надолу — приличаше на шал, плетен от невидими куки; металът се появяваше — отначало бе синкав, после ставаше тъмночервен, сякаш се наливаше с кръв.

Пукнатините в предното стъкло започнаха да се сливат, след малко напълно изчезнаха и повърхността стана безупречно гладка. Постепенно се регенерираха и другите фарове, сега Кристин се движеше бързо и уверено в бурната нощ, светлините й прорязваха мрака. Милометърът й продължаваше да се върти обратно.

След четирийсет и пет минути тя се озова в Клетката си в гаража на покойния Уил Дарнъл. Вятърът стенеше сред колите в автомобилното гробище, които може би сънуваха кошмари и виждаха свои призраци, докато снегът се трупаше върху разкъсаните им седалки.