Стивън Кинг
Кристин (54)

17. КРИСТИН

Рекох на приятеля мой (такъв съм си аз — дърдорко):

„Джон — му рекох — тъмно стана, тежко ни и горко.

Има начин да прогоним тази мрачина —

Какво ще кажеш да си купим голяма кола?“

„За Бога, карай — рече той, —

и да внимаваш на острия завой!“

Робърт Крийли

 

Наближаваше единайсет и половина, когато напуснахме паркинга зад магазин „Уестърн Ауто“. Първите снежинки вече падаха от притъмнялото небе. Оправихме се към дома на Джими Сайкс. Благодарение на дарвона сега сменях по-лесно скоростите.

Къщата беше тъмна и заключена. Може би мисис Сайкс е на работа, а Джими е отишъл да получи помощта за безработни. Лий изрови от чантата си поизмачкан плик, задраска адреса си и написа отгоре с красивия си, наклонен почерк: „За Джими Сайкс“. Сложи вътре ключовете, затвори го и го пусна в пощенската кутия на външната врата.

Седях в камиона, отпуснал крак от съединителя, за да си почина.

Лий се покатери в кабината и попита:

— А сега какво?

— Още един разговор.

Открих телефонна кабина близо до кръстовището между „Джон Драйв“ и „Кресънт Авеню“. Слязох, изчаках Лий да ми подаде патериците, сетне закуцуках към кабинката. Влязох и погледнах навън през мръсното стъкло — сред снежната вихрушка Петюния приличаше на огромен розов динозавър.

Набрах номера на университета „Хорликс“ и изчаках телефонистката да ме свърже със стаята на Майкъл. Арни казваше, че баща му е истински канцеларски плъх — никога не излиза през работно време, дори си носи обяд в книжен плик. Мислено благослових този му навик, когато на второто позвъняване той вдигна слушалката.

— Денис! Търсих те у вас. Майка ти каза…

Прекъснах го:

— Къде замина?

Ледена ръка сграбчи сърцето ми. Едва сега всичко ми се стори реално, започнах да си мисля, че блъфът ми ще успее.

— Откъде знаеш? — възкликна Майкъл. — Моля те, кажи ми…

— Нямам време, пък и едва ли бих могъл да ти отговоря. Къде замина Арни?

Той бавно изрече:

— Днес следобед двамата с Реджина отиват в университета „Пен“. Сутринта Арни й се обади и я помоли да го придружи. Каза… — Той се замисли. — Каза, че изведнъж се осъзнал. Когато отивал на училище внезапно го осенила мисълта, че веднъж за винаги трябва да реши, иначе ще изпусне срока за записване. Каза й още, че е избрал „Пен“ и че я моли да го придружи и да разговаря с деканите на историческия и на философския факултет.

В кабината беше студено. Ръцете ми започнаха да се вкочанясват. Лий неспокойно ме наблюдаваше от високата кабина на Петюния. Помислих си: „Колко хитро си уредил алибито си, Арни, все още си добър шахматист“. Той умело манипулираше майка си. Донякъде я съжалявах (но не съвсем), защото досега тя дърпаше конците и караше съпругът и синът й да подскачат като дървени кукли. Но днес, полуобезумяла от страх и от срам, Льобей я бе подмамил с единственото, за което тя копнееше — животът на семейството й да се върне в обичайното си русло.

Попитах Майкъл:

— А ти повярва ли на аргументите му?

— Не, разбира се. Реджина също щеше да види лъжата, ако беше в състояние да разсъждава трезво. Таксите за обучение са толкова високи, че „Пен“ ще приемат Арни дори през юли, стига да има пари и отлични оценки — а той притежава и двете. Знаеш ли, говореше като човек, който все още живее през петдесетте.

— Кога тръгват?

— Реджина ще го вземе направо от училище след шестия час — разрешили са му да излезе по-рано.

Това означаваше, че ще напуснат Либъртивил след по-малко от час и половина. Зададох му още един въпрос, въпреки че предварително знаех отговора.

— Няма да пътуват с Кристин, нали?

— Не, ще вземат комбито. Реджина полудя от щастие, Денис. Ако Арни е устроил клопка, то тя е гениално замислена: майка му би дала мило и драго, за да го види студент. Кажи ми какво става.

— Утре. Твърдо обещавам. Междувременно ще те помоля за още нещо — от него зависи животът на родителите ми, както и на родителите на Лий Кабът…

— Боже мой! — дрезгаво възкликна той. Гласът му прозвуча като на човек, който внезапно е получил прозрение. — Арни отсъстваше от града по време на всички убийства, с изключение на нощта, когато загина Мучи Уелч, но тогава беше… Реджина каза, че надникнала в стаята му и видяла, че спи дълбоко — сигурен съм, че не лъже… Денис, кой кара тази кола? Кой използва Кристин, за да извършва убийства?

Изкушавах се да обясня, но в кабината беше много студено, кракът отново започна да ме боли. Ако му кажех, Майкъл щеше да ме обсипе с други въпроси и в крайна сметка навярно нямаше да ми повярва.

— Слушай, Майкъл — бавно и натъртено произнесох аз. Хрумна ми, че приличам на Мистър Роджърс от телевизионните филмчета: „Голяма кола, произведена през петдесетте идва да ви изяде, Момченца и момиченца… Хайде сега, кажете «Кристин». Браво, знаех си, че можете!“ — Непременно трябва да се обадиш у нас и на родителите на Лий. Нека всички се съберат в дома на семейство Кабът. — Представих си солидната тухлена къща. — Струва ми се, че и ти трябва да отидеш там. Не излизайте никъде, преди ние с Лий да се върнем, или да ви се обадим. Кажи им, за нищо на света да не излизат след…

Пресметнах на ум: ако Арни и Реджина тръгнат от училището в два, след колко време той ще има желязно алиби, и продължих:

— След четири следобед. След този час никой от вас не бива да си показва носа на улицата. За нищо на света!

— Денис, не мога да…

— Налага се. Сигурен съм, че баща ми ще те послуша и двамата ще успеете да убедите мисис и мистър Кабът. И непременно се пази от Кристин…

— Но те тръгват направо от училището — прекъсна ме той. — Арни спомена, че ще остави колата си на паркинга…

Дори по телефона гласът му звучеше неубедително — много добре знаеше, че след случилото се през есента, синът му би оставил Кристин на обществен паркинг колкото би влязъл гол в час по математика.

— Добре, но ако случайно погледнеш през прозореца и я видиш пред вас, в никакъв случай не излизай. Ясно ли е?

— Да, но…

— Обещай ми, че първо ще се обадиш на баща ми.

— Обещавам, но…

— Благодаря ти, Майкъл.

Окачих слушалката. Ръцете и краката ми се бяха вкочанили, но челото ми беше мокро от пот. Излязох от телефонната кабина и бавно закуцуках към Петюния.

Когато се качих, Лий неспокойно попита:

— Какво ти каза? Обеща ли да се обади?

— Да. Сигурен съм, че баща ми ще съумее да ги убеди да се съберат у нас. Ако Кристин нападне някого довечера, само ние ще бъдем жертвите.

— Чудесна перспектива — прошепна тя.

Натиснах газта и Петюния с трясък се понесе напред. Бях подготвил сцената — според скромните ми възможности, разбира се — сега не ми оставаше друго, освен да чакам и да видя, какво ще се случи.

Отново преминахме през целия град, за да стигнем до гаража на Дарнъл. Минаваше един, когато спрях на паркинга пред дългата постройка с проядени от ръжда ламаринени стени. Улицата беше напълно безлюдна. Огромните колела на Петюния оставяха дълбоки следи в непочистения сняг. Най-сетне спряхме пред вратата. Табелките, заковани върху нея бяха същите, както в онази отдавна отминала августовска вечер, когато с Арни за пръв път докарахме Кристин тук. Нова бе само бележката, залепена върху мръсния прозорец, която гласеше: „Затворено до второ нареждане“. В дъното на паркинга стоеше стар, очукан мустанг, който през шейсетте се е славил като един от най-бързите автомобили. Сега дремеше мълчалив и замислен под снежния саван.

— Майчице, тръпки ме побиват… — прошепна Лий. Подадох й ключовете, които бях направил сутринта:

— Един от тях е за вратата.

Тя ги взе, слезе от камиона и тръгна към гаража. Напрегнато се взирах в огледалцето, но никой не ни обръщаше внимание. Навярно когато видят такъв огромен, набиващ се на очи камион, хората не го свързват с нещо незаконно.

Лий се опита да повдигне вратата, изправи се, отново я дръпна и се върна при мен.

— Ключът се превърта в бравата, но вратата заяжда. Струва ми се, че е замръзнала.

Помислих си: „Чудесно! Страхотно! Проблемите никнат като гъби!“

Навярно разочарованието ми се изписа по лицето ми, защото Лий промълви:

— Съжалявам, Денис.

— Не се притеснявай.

Отворих моята врата и по задник се плъзнах надолу.

— Внимавай — неспокойно каза тя, докато вървеше редом с мен и ме подкрепяше. — Гледай да не стъпваш на левия крак.

— Добре, майко — отвърнах и леко се усмихнах.

Застанах в профил пред вратата на гаража, за да се наведа на една страна и да не стоварвам цялата си тежест върху болния крак. Наведох се с мъка, левият ми крак стърчеше във въздуха, лявата ми ръка се подпираше на патериците, а с дясната хванах дръжката на вратата — навярно съм приличал на цирков акробат. Задърпах и почувствах как тя леко поддаде, но не се повдигна. Лий беше права: долната й част беше замръзнала — чувах прашенето на чупещ се лед.

— Лий, ела и дръж здраво.

Тя постави двете си ръце върху моите и с общи усилия отново се опитахме да повдигнем вратата. Дочу се по-силно пращене, но ледът отказваше да я „пусне“.

Левият ми крак пулсираше от болка, лицето ми беше обляно в пот. Задъхано изрекох:

— Почти я отворихме, Лий. Започвам да броя — когато стигна до три, дърпай с всичка сила. Ясно ли е?

— Да.

— Едно…, две…, три!

Изведнъж вратата се изтръгна от леда с учудваща, дори абсурдна лекота. Изхвърча нагоре като трансперант, а аз политнах назад, патериците изхвръкнаха от ръката ми. Левият ми крак се огъна и след миг се стоварих върху него. За щастие дълбокият сняг смекчи удара, но все пак имах чувството, че нож се забива в бедрото ми, дори слепоочията ми запулсираха от болка. Стиснах зъби и едва се въздържах да не изкрещя. След секунда Лий коленичи до мен в снега и ме прегърна през раменете.

— Денис? Много ли те заболя?

— Помогни ми да стана.

Когато най-сетне се изправих на крака и пъхнах патериците под мишниците си, двамата с Лий се задъхвахме като уморени бегачи. Левият ми крак бе като жива рана.

— Вече няма да можеш да натискаш съединителя…

— Ще мога. Помогни ми да стигна до камиона, Лий.

— Блед си като платно. Трябва да те заведа на лекар.

— Не!

— Денис…

— Лий, помогни ми!

Запристъпвахме бавно към Петюния — зад себе си оставяхме криволичещи следи в снега. Когато стигнахме до цистерната протегнах ръка, хванах се за кормилото и с огромно усилие се повдигнах, като ударих десния си крак в стъпалото. Накрая се наложи Лий да ме подпре отзад и да ме избута догоре. Най-сетне се озовах зад волана на Петюния, по тялото ми пълзяха ту горещи, ту студени тръпки. Ризата ми беше мокра от пот и от разтопения сняг. До този януарски ден на хиляда деветстотин седемдесет и девета не знаех, че силната болка те кара да се потиш обилно.

Натиснах съединителя с левия си крак — в плътта ми отново се заби нож. Отметнах глава и стиснах зъби, докато болката попремина.

— Денис, отивам да намеря телефон и да повикам лекар.

Лий беше пребледняла и изплашена.

— Навярно при падането отново си счупил крака си.

— Не знам — отвърнах. — Не се обаждай на никого, Лий. Ако не сложим край на това, ще загинат твоите, или моите родители. Льобей няма да спре дотук, защото си е наумил да отмъсти на всички лайнари по света. Ето защо и ние нямаме право да спрем.

— Но ти не можеш да караш! — възкликна тя и вдигна очи към мен.

Видях, че плаче. Докато ми помагаше да се кача в кабината, качулката на канадката й беше паднала, снежинките се сипеха върху тъмнорусата й коса. Наредих й:

— Иди в гаража и намери метла, или някаква дълга пръчка.

— За какво ти е! — възкликна тя и още по-силно се разплака.

— Донеси я и ще ти обясня.

Лий влезе в тъмня гараж и изчезна от погледа ми. Опипах левия си крак и потръпнах от ужас. Ако отново съм го счупил, навярно ще нося частична протеза до края на живота си. Но ако не спрем Кристин, не ни остава да живеем дълго. Каква радостна перспектива!

Лий донесе метла с дълга дръжка и попита:

— Това върши ли работа?

— Да, на първо време, докато влезем вътре. После ще потърсиш нещо по-подходящо.

Отвъртях дръжката (за щастие беше подвижна) и изхвърлих навън долната част на метлата. Стиснах пръчката в лявата си ръка (ето още една патерица) и притиснах съединителя с нея. За миг той се задържа, после отскочи — дръжката за малко не разби зъбите. Прекрасно, Гилдър! Но нямах друг изход.

Извиках на Лий да се качи.

— Денис, сигурен ли си, че ще можеш да караш?

— Абсолютно.

Тя мълчаливо ме изгледа, заобиколи цистерната, качи се в кабината и седна до мен. Затворих вратата, освободих съединителя с помощта на пръчката и включих на първа. Петюния потегли, но в този момент дръжката отново се изплъзна, цистерната заподскача и наполовина влезе в гаража, сетне двигателят се задави и спря.

— Лий, трябва ми нещо с по-широка основа. Тази пръчка непрекъснато се измъква.

— Ще потърся друго.

Огледах се наоколо. „Тръпки ме побиват“ — бе казала Лий и беше права. Единствените останали в гаража коли бяха „ветерани“, толкова „тежко ранени“, че собствениците им не си бяха направили труда да ги приберат. Останалите клетки бяха празни. Погледнах към клетка с номер двайсет и побързах да отместя очи.

Рафтовете също бяха почти празни, с изключение на няколко изтъркани гуми, подредени една върху друга като огромни черни гевреци. Единият подемник беше частично повдигнат и някаква джанта бе затисната под него.

Върху стената имаше схема за регулиране на предници, двете окръжности за фаровете проблясваха като кръвясали очи. Наоколо цареше полумрак. Вдигнах очи към тавана и видях четвъртитите нагреватели, които се гушеха в тъмнината като странни прилепи.

Имах чувството, че се намирам в гробище.

Междувременно Лий успя да отвори канцеларията на Уил. През прозореца я видях да се движи напред-назад. Спомних си, че през същия този прозорец Дарнъл наблюдаваше клиентите си — тези отрудени работници, които трябва да поддържат колите си в изправност, за да… и така нататък. Тя натисна някакъв ключ и неоновите лампи на тавана светнаха — от електрическата компания бяха пропуснали да спрат тока. Казах си, че ще накарам Лий отново да изключи осветлението, за да не привлечем вниманието на някого, но можехме да оставим отоплението да работи.

Лий отвори някаква врата и изчезна от погледа ми. Погледнах часовника си — беше един и половина.

След няколко минути тя отново се появи и дойде при мен. Носеше пръчка за миене на пода, в долния край на която беше прикрепена широка жълта гъба.

— Ще ти свърши ли работа?

— Идеално е. Качвай се, малката. Предстои ни много работа.

Лий се подчини, а аз натиснах съединителя с „новия си уред“ и възкликнах:

— Така е сто пъти по-добре. Къде го намери?

— В тоалетната — отвърна тя с гримаса на отвращение. — Там е направо гадно. Вони на пури, а в ъгъла видях цял куп мухлясали книги, от ония, дето ги продават по будките.

Ето какво бе оставил Дарнъл след себе си: празен гараж, куп порнографски книги и миризмата на отдавна изпушени пури. Потръпнах и си казах, че ако зависи от мен, бих сринал гаража до основи с булдозер и бих залял с асфалт празното място. Не можех да се отърся от чувството, че това е нещо като лобно място — мястото, където Льобей и Кристин бяха отнели разсъдъка и живота на най-добрия ми приятел.

Лий нервно се огледа и промълви:

— С най-голямо удоволствие ще се махна оттук.

— Не може да бъде. На мен адски ми харесва, дори смятам да се преместя тук.

Стиснах рамото й и я погледнах в очите, сетне прошепнах:

— Дори можем да се оженим…

Тя размаха юмрук:

— Можеш да получиш един по носа!

— Шегата настрана, Лий. Аз също нямам търпение да изляза навън.

После се заех с трудната задача да вкарам докрай цистерната в гаража. Открих, че почти нямам проблеми с натискането на съединителя, само дето пластмасовата пръчка се огъваше — но трябваше да се примиря, освен ако междувременно не намерехме нещо по-подходящо.

Изключих двигателя и се обърнах към Лий:

— Трябва да изгасиш осветлението. Може да привлече вниманието на някой минувач.

Тя покорно отиде да изпълни нарежданията ми, а аз направих широк завой и паркирах Петюния така, че задницата й почти се допираше до прозореца между гаража и канцеларията на Дарнъл. Сега тъпата й муцуна беше насочена право към отворената врата, откъдето бяхме влезли.

Когато Лий изключи осветлението, наоколо отново се възцари полумрак. Слабата светлина, идваща от вратата, не можеше да разсее заплашителните сенки.

Лий извика от канцеларията:

— Студено ми е. Ключовете за отоплението са надписани. Мога ли да го пусна да работи?

— Добре.

След миг дочух жуженето на нагревателите. Отпуснах се на седалката и отново опипах левия си крак. Крачолът ми беше плътно опънат върху бедрото — кучият му син се подуваше. И ме болеше. Господи, колко ме болеше!

Лий се върна и се качи в камиона, сетне се затюхка, колко зле изглеждам. Кой знае защо, внезапно си спомних деня, когато Арни докара Кристин тук, когато онзи грубиян крещеше на приятеля ми да разкара трошката си от алеята пред къщата му, а Арни ми каза, че този чичко е истински Робърт Дедфорд. Господи, как се бяхме смяли тогава! Затворих очи, за да спра напиращите сълзи.

Очакването ни се стори безкрайно, времето сякаш спря. Стана два без петнайсет, два… Навън снегът продължаваше да вали. Лий отиде и натисна копчето за вратата, която шумно се спусна надолу. В гаража стана по-тъмно.

Когато се върна, тя отбеляза:

— Знаеш ли, отстрани има някакво странно приспособление — виждаш ли го? Прилича на електронно устройство за отваряне на вратата на гаража, каквото имахме в Уестън.

Стреснато се изправих на седалката и се втренчих към мястото, което ми посочваше тя.

— О, Боже мой!

— Какво има?

— Ами че това е същото! Арни се хвалеше, че Кристин има приспособление, което автоматично й отваря вратата на гаража. Трябва да го счупиш, Лий. Използвай дръжката на метлата.

Тя отново излезе, застана точно под електронното око и го заудря с дръжката. Приличаше на жена, която се опитва да убие буболечка. Най-сетне усилията й бяха възнаградени — дочу се звук от счупване на пластмаса и стъкло.

Лий бавно закрачи обратно към Петюния, захвърли дръжката и се качи при мен.

— Денис, крайно време е да ми кажеш какво си намислил.

— Не те разбирам.

— Много добре разбираш.

Тя посочи към огромната врата, в горната част на която имаше пет квадратни прозорчета, пропускащи минимална светлина в помещението.

— Намислил си отново да я отвориш, когато се стъмни, нали?

Кимнах. Вратата беше дървена, но беше укрепена с напречни метални ивици, като на старомоден асансьор. Ще пусна Кристин вътре, но щом вратата се затвори, тя никога не ще успее да излезе. Поне така се надявах. Изтръпнах, като си помислих как за малко щяхме да пропуснем електронното устройство.

Точно така: отварям вратата, пускам Кристин вътре и отново спускам вратата. Сетне, с помощта на Петюния, разбивам проклетата кола на пух и прах.

— Разбрах какъв е планът ти — промълви Лий. — Но щом тя влезе в гаража, как ще затвориш вратата? Може би в канцеларията на Дарнъл има бутон, но не можах да го намеря.

— Доколкото знам, няма. Ето защо ти ще стоиш там.

Посочих бутона за ръчно отваряне, разположен отдясно на вратата, под останките от електронното приспособление, и продължих:

— Ще се притиснеш до стената така, че Кристин да не те види. Когато тя влезе в гаража (при положение че изобщо дойде) натискаш бутона и бързо се мушваш под спускащата се врата. Бам — капакът се затваря.

Лий мрачно промълви:

— Да, затваря се, но и ти оставаш вътре. Както казваше безсмъртният Уърдсуърт, това направо смърди.

— Казал го е Колридж, не Уърдсуърд. Няма друг начин, Лий. Ако останеш в гаража след затварянето на вратата, Кристин ще те прегази… Нямаше да ни помогне дори бутон в канцеларията на Дарнъл — нали видя, какво се е случило с къщата му?

Тя упорито стисна устни и настоя:

— Паркирай до изхода. Когато Кристин влезе, ще се подам навън и ще натисна бутона.

— Ако застана там, тя ще ме види. Ще види Петюния и никога няма да влезе.

— Това не ми харесва! — избухна Лий. — Не искам да те оставя сам. Ти ме измами.

В известен смисъл бях направил точно това. Сега едва ли бих постъпил така, но по това време още нямах осемнайсет — няма по-голям шовинист от осемнайсетгодишния младеж. Прегърнах я през раменете. За миг тя се скова, сетне се притисна до мен.

— Няма друг начин, Лий. Ако не беше кракът ми, ако ти можеше да караш камион с обикновени скорости…

Вдигнах рамене.

— Страхувам се за теб, Денис. Искаш ли да ти помогна.

— Но ти ми помагаш! Нима не разбираш, че си изложена на по-голяма опасност от мен — ще бъдеш навън, когато мръсницата влезе, а аз само ще си седя в кабината и ще я разбия на съставните й части.

— Надявам се всичко да върви според плана ти.

Тя отпусна глава на гърдите ми. Докоснах косата й.

Продължавахме да чакаме. Представих си как Арни излиза от гимназията, стиснал учебниците си под мишница. Реджина го чака отвън, в семейното комби и цялата сияе от щастие. Арни студено се усмихва и й разрешава да го прегърне. Арни, ти взе най-доброто решение, нямаш представа какво облекчение изпитвам, колко сме щастливи двамата с баща ти. Да, мамо. Искаш ли да караш, скъпи? Не, мамо, карай ти.

Колата им потегля сред падащия сняг. Реджина е на волана, той седи до нея, стиснал ръце в скута си, по бледото му, сериозно лице няма нито една пъпка.

Кристин стои мълчаливо на паркинга пред либъртивилската гимназия. Стои и чака снегът да се усили. Да падне мрак.

Около три часа Лий отиде в тоалетната, а аз изгълтах без вода още два дарвона. Кракът ми продължаваше да се подува, изпитвах адски болки.

След това изгубих ясна представа за времето — навярно съзнанието ми се замъгли от лекарството. Всичко бе като в сън: сгъстяващият се мрак в гаража, постепенно променящата се към сиво светлина, която струеше от високите прозорчета във вратата, бръмченето на нагревателите…

Струва ми, че с Лий се любихме… Не по нормалния начин, който бе невъзможен, заради подутия ми крак, но все пак много нежно. Смътно си спомням как дишането й се ускори, докато накрая тя почти се задъхваше, как ми шепнеше да внимавам, защото не иска да ме загуби, както е загубила Арни. Струва ми се, че изпитах безкрайно удоволствие, което за миг накара болката да изчезне. Нещо, което всички лекарства на света не биха могли да постигнат. Уви, то продължи само миг. После навярно съм задрямал.

Следващото, което си спомням със сигурност е, че усетих как Лий ме разтърсва и непрекъснато шепне името ми.

— А? Какво?

За момент не разбрах къде се намирам. Изпитвах страхотна болка в подутия си крак, главата ме блъскаше, очите ми сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Примигнах към Лий като някакъв голям, глупав бухал.

— Стъмни се — прошепна тя. — Денис, стори ми се, че чух нещо.

Отново примигнах и когато зрението ми се проясни, забелязах, че Лий изглежда измъчена и изплашена. Хвърлих поглед към вратата и установих, че е широко отворена.

— По дяволите, как…

— Аз я отворих — обясни Лий.

— Боже мой! — възкликнах, изправих се на седалката и потръпнах от болката в крака. — Не си постъпила много умно. Ако Кристин беше дошла…

— Но не дойде. Навън започна да се смрачава, снегът заваля по-силно. Слязох, отворих вратата и се върнах при теб. Казах си, че скоро ще се събудиш. Бълнуваше… а аз непрекъснато си повтарях: „Ще чакам, докато напълно се стъмни, просто ще чакам, докато навън се стъмни напълно“. Изведнъж осъзнах, че се самозаблуждавам, защото навън бе тъмно отпреди повече от половин час, а аз си въобразявах, че виждам някаква светлина — навярно така ми се искаше. А сега… Сега ми се стори, че чувам нещо.

Устните й потръпнаха и тя решително ги стисна.

Погледнах часовника си и видях, че е шест и петнайсет. Ако всичко е минало добре, сега родителите и сестра ми са заедно с Майкъл и с родителите на Лий. Втренчих се през предното стъкло на Петюния в тъмния правоъгълник на вратата, откъдето нахлуваше сняг, дочух воя на вятъра. Върху циментовия под вече се бе натрупала тънка снежна покривка.

— Било е само вятърът — казах неспокойно. — Навън бушува буря.

— Възможно е. Но…

Колебливо кимнах. Не ми се искаше Лий да напуска безопасната висока кабина на Петюния, но ако не слезеше сега, никога нямаше да го стори. Няма да я пусна и тя престорено неохотно ще ми се подчини. А когато Кристин се появи и ни види, моментално ще даде на заден ход и ще избяга.

За да изчака по-подходящ момент.

— Добре — прошепнах. — Помни, че трябва да застанеш в нишата, вдясно от вратата. Ако Кристин дойде, възможно е за момент да остане отвън.

„Все едно, че души въздуха като диво животно“ — казах си наум.

— Важното е да не се изплашиш и да стоиш неподвижно. Не й позволявай да те заблуди. Спокойно я изчакваш да влезе, след това натискаш бутона и изчезваш. Ясно ли е?

— Да — прошепна тя. — Денис, смяташ ли, че ще успеем?

— Разбира се, стига тя да дойде.

— И няма да те видя, докато всичко свърши?

— Така излиза.

Лий се наведе, прегърна ме и притисна устни към моите.

— Пази се, Денис. Но гледай да я унищожиш. Това е просто обикновена кола — унищожи я!

— Непременно.

Тя ме погледна право в очите.

— Направи го заради Арни. Освободи го.

Прегърнахме се за последен път, сетне Лий понечи да слезе. Блъсна с коляно чантичката си и тя падна на пода на кабината. Момичето спря, изгледа я и се замисли. Сетне се усмихна, взе чантичката и зарови из нея.

— Денис, спомняш ли си „Смъртта на Артур“?

— Донякъде.

Обикновено сливаха трите ни класа — моят, на Арни и на Лий, за часа по английска литература и едно от първите произведения, което изучавахме през тази година беше книгата на Малори. Но защо точно сега Лий си бе спомнила за нея?

Най-сетне тя откри онова, което търсеше — розово найлоново шалче, каквото носи всяко момиче, когато ръми дъжд — и го завърза на лявата ми ръка, направо върху канадката.

— По дяволите, това пък какво е? — попитах аз и леко се усмихнах.

— Бъди мой рицар — прошепна тя и също се усмихна, но очите й останаха сериозни. — Бъди мой рицар, Денис.

Взех пръчката за миене на пода, която беше открила в тоалетната на Уил и несръчно я вдигнах за поздрав.

— Съгласен съм. Наричай ме сър Мокър парцал.

— Подигравай се, но знай, че не бива.

— Добре. Щом толкова искаш, ще бъда твоят верен и храбър рицар.

Тя се засмя, почувствах, че леко се отпусна.

— Не забравяй за бутона, малката. Натисни го с всичка сила. Нали не искаме вратата да се затвори наполовина? Кристин не трябва да ни се изплъзне, ясно ли е?

— Да — отвърна Лий и слезе от цистерната.

Ако затворя очи, ще я видя каквато беше тогава — в мига, преди да започне ужасът: високо, красиво момиче, с коса с цвета на пресен мед, тесни бедра, дълги крака и поразителни изпъкнали скули, облечена в канадка и избелели джинси, грациозна като балерина. Все още виждам прекрасната гледка и все още я сънувам, защото докато ние залагахме капан на Кристин, тя ни беше хванала в своя. Нима си въобразявахме, че ще надхитрим това старо и безкрайно мъдро чудовище?

Сънищата ми приличат на забавени кадри от филм. Виждам полюшването на бедрата й, чувам потропването на ботушите и върху пропития с машинно масло циментов под, чувам дори шумоленето на хастара на канадката й. Лий върви бавно, с гордо вдигната глава — сега тя е животното, но не хищник. Моето момиче се движи с предпазливата грация на газела, приближаваща на залез слънце мястото за водопой. Това е походката на животно, което надушва опасност. Опитвам се да й изкрещя през стъклото: „Връщай се, веднага се връщай! Беше права, действително си чула нещо. Сега Кристин е навън, сгушена сред снега, с изгасени фарове. Лий, върни се веднага!“

Тя спря, ръцете й се свиха в юмруци, в този миг внезапно проблеснаха фарове, които разкъсваха мрака — все едно, че се отвориха огромни бели очи.

Лий се вцепени, беше напълно безпомощна, стоеше на около метър от вратата. Обърна се към светлината и по лицето й се изписа смаяно, объркано изражение.

Самият аз бях като ударен от гръм и пропуснах да се възползвам от ценните секунди. След миг фаровете ни осветиха, двигателят изрева и Кристин се понесе към нас от отсрещната страна на улицата, където се бе спотайвала с часове — може би още преди да падне мрак. Снегът образуваше върху предното й стъкло прозрачни мрежи, които почти мигновено се разтопяваха от размразителя. Тя се блъсна в тротоара пред входа и вместо да спре, продължи да набира скорост. Мощният й двигател яростно виеше.

— Лий! — изкрещях и с разтреперана ръка посегнах към ключовете на Петюния.

Лий се затича вдясно, към бутона на стената. Натисна го точно, когато Кристин профуча и влезе в гаража. Дочух трополенето на спускащата се тежка врата.

Колата се стрелна към Лий и се блъсна в рамката на вратата, откъдето се откъсна голямо парче дърво и се посипаха тресчици. Част от дясната й броня се изкърти — разнесе се звук, напомнящ безумния смях на пияница. Кристин направи завой, след нея по пода се сипеха искри. Този път няма да пропусне, ще връхлети право върху Лий, която бе хваната в капан в ъгъла. Възможно бе да изтича навън, но вратата се спускаше прекалено бавно и навярно Кристин щеше да я последва. Най-много да бъде отнесен покривът й, но знаех, че това няма да я спре.

Двигателят на Петюния изрева, пуснах фаровете. Ярките им лъчи осветиха спускащата се врата и Лий. Моето момиче се притискаше до стената, очите му бяха широко отворени от ужас. Под светлината на фаровете канадката й изглеждате електриковосиня. Някакво вътрешно гласче констатира, че на тази светлина кръвта й ще изглежда пурпурна.

Тя хвърли поглед към мен, сетне отново впери очи в Кристин.

Гумите на плимута изскърцаха зловещо и той се нахвърли върху Лий, като остави зад себе си димящи черни следи върху цимента. Имах достатъчно време да забележа, че Кристин беше пълна с хора.

Тя се стрелна към Лий и момичето отскочи нагоре като човече на пружина. Стори ми се, че възнамерява да прескочи плимута, сякаш вместо обикновени ботуши носи вълшебни обувки.

Но тя се улови за металните подпори на полицата, намираща се на около метър над нея. Тази полица заобикаляше четирите стени и когато за пръв път докарахме Кристин тук, беше претъпкана със стари и нови автомобилни гуми — тогава си спомних, че приличаше на добре заредена полица в библиотека. Сега беше почти празна. Хванала се за подпорите, Лий се залюля и вдигна нагоре краката си, като дете, което иска да се преметне. Муцуната на Кристин се заби точно под нея — ако Лий бе закъсняла само секунда, краката й щяха да бъдат смазани от коленете надолу. Част от никелираната броня на колата отхвръкна във въздуха. Две гуми се изтъркаляха от полицата и лудешки заподскачаха по пода като гигантски гумени гевреци.

Главата на Лий се отметна и се блъсна в стената. Кристин потегли назад, четирите й гуми оставяха черни, димяши следи върху циментовия под. Навярно се питате какво съм правил през цялото това време, но всъщност всичко се случи само за секунди. В мига, когато натиснах съединителя с пръчката и включих на първа, вратата на гаража най-сетне с трясък се затвори.

Лий продължаваше да се държи за подпорите, но главата й беше клюмнала на гърдите — очевидно бе замаяна от удара.

Отпуснах съединителя и някакъв спокоен глас ми прошепна: „Леко, човече, ако пак задавиш мотора, с нея е свършено.“

Петюния потегли. Форсирах двигателя и напълно отпуснах съединителя. Кристин отново се нахвърли върху Лий. Капакът й беше изкривен от първия удар, металът проблясваше под олющената боя. Счупената решетка приличаше на острите зъби на акула.

Блъснах Кристин, тя се завъртя, една от гумите се измъкна от джантата. Плимутът се удари в купчина ръждясали автомобилни части и с трясък се заби в стената. Настъпи тишина, нарушавана единствено от воя на двигателя му, който форсираше и затихваше. Цялата му лява предна част липсваше, но моторът все още работеше!

Ударих с всички сили спирачката на Петюния — за малко щях да смачкам Лий. Моторът на цистерната се задави и спря. Чуваше се само воят на Кристин.

Опитах се да го надвикам:

— Лий! Бягай, бягай!

Тя объркано ме изгледа, видях в косата й вадички кръв — действително изглеждаше пурпурна. Лий пусна подпорите, приземи се, олюля се и падна на едно коляно.

Кристин се понесе към нея. Момичето се изправи и със залитане се скри зад Петюния. Плимутът се блъсна в предницата на цистерната. Силният удар ме отхвърли встрани. Адска болка проряза левия ми крак.

— Ставай! — извиках на Лий, докато се опитвах да й отворя вратата. — Ставай!

Кристин се отдалечи на заден ход. Върна се, зави надясно и изчезна от погледа ми. Само веднъж я съгледах в огледалцето, прикрепено към страничното стъкло. После чувах единствено скърцането на гумите й.

Лий очевидно не беше на себе си. Олюляваше се, притиснала с ръце главата си. През пръстите й се процеждаше кръв. Застана нерешително пред Петюния, тръгна към нея и спря.

Знаех какво ще се случи — Кристин отново ще се засили и този път ще я смачка в стената.

Отчаяно натиснах съединителя с бърсалката и се опитах да запаля двигателя. Той се включи, задави се, отново изгасна. Усетих силната миризма на газолин — бях запушил карбуратора.

Кристин отново се появи в огледалцето и се устреми към Лий, която успя да отскочи назад. Плимутът се блъсна в стената. Предната дясна врата се отвори. Изкрещях от ужас и притиснах устата си със свободната си ръка. На предната седалка, като уродлива кукла в човешки ръст се отпускаше Майкъл Кънингам. Клюмналата върху гърдите му глава рязко се изви настрани, когато Кристин се засили и полетя към Лий. Забелязах, че лицето му е почервеняло — признак за отравяне с въглероден окис.

Не беше послушал съвета ми. Както подозирах, Кристин първо бе отишла в дома на семейство Кънингам. Майкъл се прибрал от работа и я заварил на алеята. Приближил се до нея и… Кристин го хванала. Един Бог знае как е успяла. Може би той за момент е седнал зад волана, както аз в онзи далечен есенен ден? Може би е искал да „усети атмосферата й“? Добре му се е отразила през последните минути от живота му. Може би Кристин сама е пуснала мотора и се е закарала в гаража? Може би… Може би Майкъл е открил, че не може да спре лудо форсиращия двигател, нито да излезе от колата? Извърнал глава и видял Льобей — „душата“ на плимута, да седи до него? В този миг навярно е припаднал.

Но това нямаше значение. В момента най-важното бе да спася Лий.

Тя също бе видяла страшната гледка. От гърлото й се изтръгна истеричен писък, който раздра изпълнения с изгорели газове въздух. За щастие се бе изтръгнала от замайването си.

Обърна се и побягна към канцеларията на Уил. От главата й течеше кръв, която напояваше яката на канадката й и капеше по земята. Изплашено си помислих, че кръвоизливът е прекалено силен.

Кристин се отдалечи на заден ход, оставяйки след себе си следи от разтопен каучук и счупени стъкла. Направи остър завой и се отправи към Лий. Вратата й се затвори от центробежната сила, но миг преди това видях как увисналата глава на Майкъл се отметна на другата страна.

За миг колата остана неподвижна, моторът й гърмеше. Навярно Льобей се наслаждаваше на мига преди да убие жертвата си. Това спаси Лий — ако веднага бе връхлетял върху нея, тя неминуемо щеше да загине. Забавянето ми даде възможност отново да завъртя ключа, като мърморех нещо на глас — навярно молитва, и този път двигателят на Петюния се запали. Отпуснах съединителя и натиснах газта в момента, когато Кристин отново се устреми напред. Този път улучих дясната й страна. Дочу се трясък, бронята на цистерната се блъсна в калника на плимута, който се наклони и се удари в стената. Разлетяха се счупени стъкла. Седнал зад волана, Льобей се обърна към мен и се ухили — в погледа му проблесна омраза.

Двигателят на Петюния отново изгасна.

Избълвах всички известни ми псувни, докато посягах към ключовете. Ако не беше проклетият ми крак, ако не бях паднал в снега, сега всичко щеше да е свършено. Щях Да хвана Кристин натясно в ъгъла и да я унищожа с тежката цистерна.

Докато се опитвах да запаля двигателя на Петюния (не смеех да натисна газта, за да не я задавя отново), Кристин потегли на заден ход — разнесе се оглушително стържене на метал, и се промъкна между цистерната и стената, като остави след себе си изкривено парче ламарина.

Най-сетне моторът на Петюния забоботи. Кристин се бе оттеглила в дъното на гаража. Фаровете й бяха счупени, предното й стъкло представляваше мрежа от пукнатини. Изкривеният и полуотворен капак сякаш ми се хилеше.

Радиото гърмеше — Рики Нелсън пееше „Чакам те в училище“.

Огледах се за Лий и видях, че стои в канцеларията на Уил и ни наблюдава. Русата й коса беше сплъстена от кръв, кръв се стичаше и по лявата страна на лицето й и попиваше в яката на канадката. Ни в клин, ни в ръкав, си помислих: „Прекалено силен кръвоизлив, дори за рана на главата.“

Внезапно очите й се разшириха и тя посочи зад гърба ми, устните й беззвучно мърдаха зад стъклото.

Кристин с рев се носеше през празния гараж. Изкривеният й капак се изправяше от само себе си и се спускаше встрани и надолу, за да покрие двигателя. Фаровете примигнаха и отново светнаха; калникът и дясната страна на купето — видях ги само за миг, но се кълна, че е вярно — се съединяваха: червен метал се появяваше отникъде, плъзваше се надолу и приемаше формата на купето. Пукнатините в предното стъкло запълзяха навътре и постепенно изчезнаха. Извадената от джантата гума беше като нова. Помислих си:

„Кристин изглежда като нова. Бог да ни е на помощ!“ Тя се насочи право към стената между гаража и канцеларията. Включих на заден ход с надеждата, че ще й препреча пътя, но Кристин се стрелна покрай мен. Петюния премина целия гараж и се удари в ръждясалите шкафчета за инструменти в дъното му. Те с трясък се стовариха на пода. Видях как Кристин се блъсна в остъклената стена. Най-страшното бе, че изобщо не намали скоростта.

Случилото се през следващите няколко минути завинаги се е запечатало в паметта ми. Лий забеляза приближаването на Кристин и бързо отскочи назад. Окървавената й коса беше прилепнала към главата й. Момичето се спъна от въртящия се стол на Уил и падна зад бюрото. След по-малко от секунда Кристин връхлетя върху стената. Огромният прозорец, през който Дарнъл следеше какво става в гаража, експлодира и счупените стъкла полетяха в канцеларията като смъртоносни копия. Предницата на Кристин се сплеска от удара, капакът се отвори, сетне отхвръкна и с трясък се стовари на пода. Подобно на металните шкафчета.

Предното стъкло се счупи, тялото на Майкъл Кънингам изхвръкна през назъбения отвор. Краката му се влачеха след него, главата му приличаше на странна футболна топка. Влетя през прозореца на Уил, стовари се върху бюрото като чувал с картофи, после падна на пода. Обувките му щръкнаха иззад стола.

Лий изпищя.

Падането я беше спасило да не бъде нарязана или убита от разхвърчалите се стъкла, но когато се изправи, лицето й беше изкривено от ужас, бе изпаднала в истерия. При падането ръцете на Майкъл бяха обгърнали раменете й — отдалеч изглеждаше, като че тя танцува с труп. Продължаваше да крещи истерично, кръвта по лицето й блестеше под неоновото осветление. Най-сетне успя да се освободи от Майкъл и се втурна към вратата.

— Лий, недей! — изкрещях и отново натиснах съединителя с бърсалката. Дръжката й се счупи и в ръката ми остана парче, дълго петнайсетина сантиметра.

— О, по дяволите!

Кристин се отдалечи на заден ход от счупения прозорец. След себе си оставяше локви вода, антифриз и масло.

Настъпих съединителя с подутия си крак (този път почти не почувствах болка), като придържах коляното с едната си ръка, а с другата стисках лоста за скоростите.

Лий отвори вратата на канцеларията и хукна навън.

Кристин обърна към нея смазаната си, озъбена муцуна.

Натиснах газта и връхлетях върху плимута — в този миг видях почернялото, подуто лице на дете, притиснато към задното стъкло на дяволската кола, излязло направо от ада. Изцъклените му очи сякаш ме молеха да спра.

Блъснах Кристин с всичка сила. Багажникът й зейна като огромна уста. Задницата й поднесе, тя се наклони и премина покрай Лий, която отскочи с разширени от ужас очи. Видях кръвта върху кожата, обточваща качулката й — приличаше на зловещи капчици роса.

Почувствах прилив на сили и си казах, че ще продължа да карам, дори ако се наложи после да ампутират целия ми крак.

Кристин се блъсна в стената и отскочи назад. Натиснах съединителя, включих на задна, изминах няколко метра и превключих на първа. Моторът на Кристин изрева, тя се опита да се промъкне покрай стената. Завъртях волана наляво, отново я ударих и почти я разполових. Вратите изскочиха от пантите. Льобей седеше зад волана. Виждах го черен, ту полуразложен труп, ту здравеняк на средна възраст, с прошарена коса. Взираше се в мен с дяволската си усмивка. С едната си ръка държеше волана, а другата — стиснал в юмрук, заплашително размахваше към мен.

Моторът на Кристин продължаваше да работи.

Отново превключих на заден ход. Имах усещането, че горят левия ми крак с нажежено желязо, болката стигна до лявата ми подмишница… Глупости! Беше навсякъде! Чувствах я

(Господи, Майкъл, защо не послуша съвета ми?)

във врата си, в челюстта си, в…

(Арни, толкова ми е мъчно. Иска ми се… Иска ми се…)

слепоочията ми. Кристин — или онова, което беше останало от нея — се заклатушка покрай стената на гаража, разпръсквайки купищата ръждясали инструменти, изтръгвайки подпорите на полиците, които падаха на лода с плющене, подобно на дяволско ръкопляскане.

Натиснах газта. Петюния изрева, а аз се вкопчих във волана като човек, който се опитва да се задържи върху побеснял мустанг. Врязах се в Кристин, тя отскочи към огромната врата, като шумно се разтърси.

От удара политнах към кормилото и то се вряза в корема ми, сетне задъхано паднах на седалката.

Виждах Лий, свита в далечния ъгъл, пръстите й се впиваха в лицето й и го превръщаха в зловеща маска.

Напук на всичко двигателят на Кристин продължаваше да работи. Тя бавно се повлече към Лий като животно, чиито задни крака са счупени от капан. Смаяно установях, че се регенерира в движение: гумите й постепенно се напомпваха, счупената й антена изщрака и се съедини, металът започна да се сраства.

Изкрещях през сълзи:

— Да не си посмяла да оживееш!

Левият крак вече не ми се подчиняваше. Сграбчих го с две ръце и го притиснах върху съединителя. Причерня ми от болка, стори ми се, че чувам прашенето на счупени кости.

Смених на първа и натиснах газта. В този миг за пръв и последен път чух пискливия глас на Льобей: в него звучеше злоба от това, че са го измамили, но най-вече безумен, неукротим гняв.

— Лайнар! Майната ти, нещастен лайнар! Остави ме на мира!

Искаше ми се да извикам: „А ти защо не остави на мира приятеля ми?“, но от гърлото ми се изтръгна само хриптене.

Забих се право в задницата на Кристин. Резервоарът се проби, а цялото купе се набръчка като акордеон. Проблясна пламъче. Закрих лицето си с ръце, но пламъчето изгасна. Кристин стоеше пред мен като победителка от състезание по разрушаване на коли. Моторът й се задави, изгърмя и затихна.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от басовото ръмжене на Петюния.

Лий се спусна към мен, плачеше и непрекъснато повтаряше името ми. Внезапно осъзнах, че розовото й шалче все още е завързано на ръката ми.

Втренчих се в него и очите ми се замъглиха. Усетих докосването на пръстите й, после ме обгърна мрак… припаднах.

Свестих се едва след петнайсетина минути. Усетих нещо влажно и приятно хладно върху челото си. Лий стоеше на стъпалото на Петюния и бършеше лицето ми с мокър парцал. Хванах го и се опитах да навлажня пресъхналите си устни, но отвратително го отблъснах — вонеше на машинно масло.

— Денис, не се тревожи — промълви тя. — Излязох навън… спрях един снегорин. Навярно съкратих с десет години живота на горкия човек… Кръвта… той каза… линейка… ще извика линейка. Денис, добре ли си?

— Нима изглеждам добре?

— Не. Лий избухна в сълзи.

— Тогава недей… — преглътнах, в гърлото ми сякаш бе заседнала буца пръст. — Не задавай глупави въпроси. И помни, че те обичам.

Тя несръчно ме прегърна.

— Човекът обеща да повика и полицията.

Но аз почти не й обърнах внимание. Очите ми бяха приковани в огромната купчина желязо — да, това беше най-точното определение, защото Кристин вече не прили — чаше на кола. Но защо не беше изгоряла? Съзрях един от тасовете, изтърколил се встрани от нея.

— Преди колко време беше това? — попитах преграк — нало.

— Преди около пет минути. После намерих парцала и го намокрих в онази кофа. Слава Богу, че всичко свърши!

Пинг! Пинг! Пинг!

Вдлъбнатините по таса изчезваха.

Изведнъж той подскочи и се намести на джантата, която се търкулна към колата като огромна монета.

Лий също го видя и се вцепени. Очите й се разшириха, сякаш щяха да изскочат от орбитите. Устните й оформиха думата „Не“, но от гърлото й не се изтръгна нито звук.

— Качвай се! — прошепнах, сякаш че се страхувах Кристин да не чуе. Кой знае — от нея можеше да се очаква всичко. — Седни до мен. Ще натискаш газта, а аз ще използвам десния си крак за съединителя.

— Не… — задъхано изрече тя. — Не… не… Останките от колата започнаха да потръпват — преди никога не бях виждал по-ужасяваща гледка: Кристин трепереше като смъртно ранено животно, което… все още не беше мъртво. Дочу се скърцане на метал, съединителните пръти потракваха в джазов ритъм. Пред смаяния ми поглед изкривеният болт се изправи и полетя към останките от Кристин.

— Качвай се! — извиках повторно.

— Денис, не мога! — Устните й безпомощно потръпваха. — Не мога повече… — това тяло беше на бащата на Арни. Не мога повече, моля те.

— Трябва!

Тя се втренчи в мен, хвърли изплашен поглед, към потръпващите останки от старата проститутка, която Льобей и Арни бяха разделяли, сетне понечи да заобиколи Петюния. Парче от никелираната броня отскочи и се заби в крака й. Тя изкрещя и се затича. Изкатери се в кабината и задъхано се отпусна до мен.

— К-какво трябва да правя?

Хванах се за покрива и надвиснал наполовина вън от цистерната, натиснах съединителя с десния си крак. Моторът на Петюния все още работеше. Извиках на Лий:

— Натискай газта до край и в никакъв случай не отпускай педала.

Хванал се за покрива на Петюния с лявата си ръка, с дясната стиснал волана, отпуснах съединителя, цистерната се понесе напред и връхлетя върху останките от Кристин, като ги разпръсна. Стори ми се, че отново чувам яростен вик.

Лий запуши ушите си.

— Не мога, Денис! Не мога да го направя! Тя… тя крещи!

— Трябва, Лий! — Беше отместила крака си от газта, отдалеч чувах воя на сирени. Разтърсих я за рамото, страхотна болка проряза крака ми. — Лий, нищо не се е променило. Трябва да го направиш!

— Но тя пищеше!

— Нямаме нито секунда за губене. Напрегни се още съвсем мъничко.

— Ще се опитам. — Тя отново настъпи педала на газта.

Смених на задна, Петюния се върна няколко метра, натиснах съединителя, включих на първа… Внезапно Лий изкрещя:

— Денис, недей! Недей! Погледни!

Майката с момиченцето, Вероника и Рита, стояха ръка за ръка пред смазаната муцуна на Кристин, лицата им бяха тържествени и тъжни. Извиках:

— Те не съществуват! А ако действително са възкръснали, време е да се върнат в света на мъртвите…

Пред очите ми отново причерня.

— Моля те, натискай газта!

Отпуснах съединителя и Петюния се понесе напред, като набираше скорост. Момичинцето и жената не се разсеяха, подобно на призраците във филмите. Те сякаш се разпръснаха във всички посоки, ярките цветове постепенно избледняха… Сетне те напълно изчезнаха.

Отново връхлетяхме върху Кристин и разпръснахме останките й из гаража.

— Те не съществуват — прошепна Лий. — Няма ги. Добре, Денис.

Гласът й прозвуча отдалеч, като от някакъв тъмен коридор. Включих на задна, сетне отново се понесохме напред. Не си спомням колко пъти съм се засилвал и съм връхлитал върху Кристин, но след всеки удар изпитвах все по-силни болки и очите ми все повече се замъгляваха.

Най-сетне се огледах с мътен поглед и забелязах, че въздухът навън сякаш е напоен с кръв. След миг осъзнах, че червената светлина на линейката се отразява върху снега. Някой блъскаше по вратата.

— Смяташ ли, че си я довършил? — попита Лий.

Хвърлих поглед към Кристин, която вече не приличаше на кола — беше се превърнала в купчина метал, парчета от тапицерия и строшени стъкла, които проблясваха под идващата отвън светлина.

— Надявам се — отвърнах. — Пусни ги да влязат, Лий.

Отново припаднах, когато тя отиде да отвори вратата.

Последвалите събития са объркани в съзнанието ми. Образи се мяркаха пред очите ми, сетне избледняваха или напълно изчезваха. Спомням си как от линейката изнесоха носилка и я разтвориха, а неоновото осветление в гаража проблясваше върху никелираните й части, спомням си как някой извика: „Отрежете крачола, за да може поне да го погледнем“, а друг глас, струва ми се, че бе на Лий, възкликна: „Моля ви, не му причинявайте болка…“. Спомням си още линейката (сигурно съм бил в линейката, защото от тавана висяха две бутилки за системи) и убождането от игла…

След това се случиха странни неща. Дълбоко в себе си съзнавах, че не сънувам — страхотната болка, която изпитвах, беше най-сигурното доказателство — но всичко изглеждаше като насън. Бях натъпкан с болкоуспокояващи, но очевидно и шокът оказваше въздействие. Намирах се в помещение, ужасно напомнящо болничната стая, където бях прекарал цялата есен, мама седеше до леглото ми и плачеше. След това се появиха баща ми и бащата на Лий. Изглеждаха толкова мрачни, че приличаха на Туидълдий и Туидълдъм, както би ги описал Франц Кафка. Баща ми се наведе над мен и изрече с гръмлив глас, който прозвуча някъде отдалеч: „Как попадна там Майкъл?“ Значи единственото, което ги интересуваше, бе как Майкъл е попаднал в гаража. Помислих си: „О, приятели мои, мога да ви разкажа цялата история, от която ще ви настръхнат косите!“

Мистър Кабат се обади: „Момче, в каква каша забърка дъщеря ми?“ Спомням си, че му отговорих: „Не е въпросът в какво съм я забъркал, а от какво ви отърва тя“, което ми се стори адски духовито.

Илейн се мярна за няколко минути, стори ми се, че крие зад гърба си някакво шоколадче. Лий също се появи, и ме помоли да вдигна ръката си, за да завърже около нея розовото си шалче. Но аз бях безпомощен — имах чувството, че ръката ми се е превърнала в оловна пръчка.

Когато дойде Арни, си казах, че действително сънувам.

„Благодаря ти, човече — промълви той и аз ужасено забелязах, че лявото стъкло на очилата му е счупено. По лицето му нямаше нито драскотина, но счупеното стъкло ме изплаши до смърт. — Благодаря ти. Направи ми добро. Сега се чувствам много по-добре. Сигурен съм, че всичко ще се оправи.“

Отвърнах му или поне така ми се стори: „Не се притеснявай, приятел.“ Но той вече беше изчезнал.

Едва в неделя, на двайсет и първи януари, започнах да идвам в съзнание. Забелязах, че левият ми крак отново е гипсиран и е вдигнат във въздуха. Някакъв непознат човек седеше до леглото ми и четеше криминален роман от Джон Макдоналд. Забеляза, че съм се събудил и остави книгата.

— Добре дошъл отново сред живите, Денис — тихо изрече той и грижливо отбеляза с кибритена клечка страницата, докъдето бе стигнал. Сложи книгата в скута си и я покри с ръце.

Попитах го дали е лекар. Със сигурност не беше доктор Ароуей, който ме лекуваше миналия път. Този човек беше с двайсет години по-млад и поне с двайсет и пет килограма по-лек.

— Наричам се Рик Мърсър и съм от щатската полиция. Ако искаш, можеш да ми казваш Рик.

Подаде ми ръка, несръчно се пресегнах и я докоснах, но нямах сили да се здрависам с него. Главата ме болеше, усещах силна жажда.

— Слушайте, нямам нищо против да отговоря на всичките ви въпроси, но преди това трябва да разговарям с лекар.

Преглътнах, той разтревожено ме изгледа, а аз продължих:

— Искам да знам дали ще остана инвалид за цял живот.

Мърсър се усмихна и промълви:

— Ако доктор Ароуей казва истината, след месец, месец и половина отново ще ходиш. Той твърди, че този път не си счупил крака си, а жестоко си го навехнал, затова се е подул като кренвирш. Казва още, че си се отървал много леко.

— Ами Арни? — попитах. — Какво се е случило с Арни?

Очите му помръкнаха.

— Какво се е случило с Арни? Кажете ми.

Той се поколеба.

— Струва ми се, че моментът не е подходящ.

— Моля ви, кажете ми. Той… мъртъв ли е?

Мърсър въздъхна:

— Да. Заедно с майка му катастрофирали на пенсилванската магистрала. Ако изобщо е било катастрофа.

Опитах се да проговоря, но от гърлото ми не се изтръгна нито звук. Посочих към книгата на нощното шкафче и си помислих, колко гадно е да се намираш в болнична стая и да знаеш точното място на всеки предмет. Полицаят ми наля чаша вода и постави сламката в нея. Отпих няколко глътки и се почувствах по-добре. Всъщност само гърлото ми вече не беше пресъхнало, всичко останало беше направо отвратително.

— За какво намеквате?

Мърсър обясни:

— Случило се е в петък вечерта, когато снеговалежът не беше толкова обилен. По радиото предупреждаваха пътуващите по магистралата да имат предвид намалената видимост. От силата на удара предполагаме, че комбито се е движило с около осемдесет километра в час. Внезапно прекосило средната линия и връхлетяло срещу идващия отсреща тежкотоварен камион, после избухнало.

Затворих очи и попитах:

— А Реджина?

— Загинала на място. Ако това те утешава, сигурно не са…

— … страдали — довърших вместо него. — О, мистър Мърсър, нямате представа колко страдаха.

Преглътнах сълзите си и продължих:

— Боже мой, и тримата страдаха безмерно.

— Шофьорът на камиона се отървал със счупена ръка. Той твърди, че в колата имало трима души, Денис.

— Трима?

— Да. Каза още, че му се сторило… Сторило му се, че се борят.

Мърсър ме изгледа.

— Колегите ми смятат, че Арни и майка му са качили някакъв стопаджия-престъпник, който избягал преди пристигането на полицията.

Помислих си, че говори така, защото не познава Реджина Кънингам. За нея качването на стопаджия би било равносилно да отиде на прием по джинси. Тя никога не се отклоняваше от железните си принципи.

Навярно е бил Льобей. Знаех, че не може да е на две места едновременно. Навярно е изоставил Кристин след фаталното развитие на събитията в гаража на Дарнъл и се е опитал отново да се всели в Арни. Бог знае какво е последвало. Но съм сигурен в едно — Арни се е съпротивлявал и са завършили наравно.

— Мъртъв — промълвих и този път не можах да сдържа сълзите си — бях прекалено слаб и нещастен. Все пак не можах да го опазя докрай и той загина. Спасих останалите, но не и най-добрия си приятел.

— Разкажи ми, какво се случи — каза Мърсър, остави книгата на нощното шкафче и се приведе напред. — Разкажи ми всичко, което знаеш, от игла до конец.

— Какво ви разказа Лий? Как е тя?

— Прекара тук една нощ, под наблюдение. Имаше сътресение на мозъка и рана на главата, за която бяха необходими цели дванайсет шева. За щастие по лицето й няма драскотина — щеше да е жалко — такова хубаво момиче.

— Лий е повече от хубава — тя е направо красавица — поправих го аз.

— Отказа да каже каквото и да било — полицаят с възхищение се усмихна. — Нито на мен, нито на баща си. Той, меко казано, направо побесня. Дъщеря му обаче настоява, че ти ще прецениш какво и кога да съобщиш.

Той замислено ме изгледа и продължи:

— Настояваше, че ти си човекът, сложил край на всичко.

Промърморих:

— Не може да се каже, че се справих особено блестящо…

Все още не можех да свикна с мисълта, че Арни е мъртъв. Беше невъзможно, нали? Изведнъж си спомних как на дванайсетгодишна възраст ни изпратиха на лагер във Върмонт. След няколко дни ми домъчня за вкъщи и му казах, че ще се обадя на родителите си да ме вземат. Арни ме заплаши: „Ако го направиш, ще разглася из цялото училище, че са те изгонили, защото са те хванали да лапаш фъшкии в палатката си“. Едно лято двамата се изкачихме чак до върха на високото дърво в нашия заден двор и написахме инициалите си на стъблото му. Арни често идваше да спи у дома, и двамата седяхме до късно и гледахме филми на ужасите, сгушени заедно на дивана под моята завивка. Ами всичките сандвичи с „чудо хляб“, с които тайно се угощавахме? Когато стана на четиринайсет, Арни дойде при мен за съвет — беше засрамен и изплашен от сексуалните си сънища… Но кой знае защо в съзнанието ми непрекъснато се натрапваше споменът за мравешките ферми. Невъзможно е да е мъртъв приятелят, научил ме да правя мравешки ферми… Понечих да го споделя с Мърсър, но се отказах — положително нямаше да ме разбере.

Помислих си: „Хей, Арни, кажи, че не е вярно. Боже мой, животът е пред нас! Дори не сме си устройвали двойна среща с момичето в автокиното“.

— Какво се случи? — отново попита Мърсър. — Разкажи ми, Денис.

— Няма да ми повярвате — прегракнало изрекох аз.

— Ще се изненадаш, ако разбереш какво знаем — прекъсна ме полицаят. — Моят приятел, на име Джънкинс, беше натоварен с разследването на този случай. Той загина недалеч оттук. Седмица преди да умре ми каза, че в Либъртивил става нещо, в което никой не би повярвал. След това го убиха. Ето защо съм лично заинтересуван да разнищя цялата история.

Предпазливо попитах:

— Не ви ли каза нещо повече?

— Съобщи ми, че се натъкнал на извършено преди години убийство — изрече Мърсър без да откъсва очи от моите. — Казваше, че това няма значение, защото извършителят бил мъртъв.

— Льобей — промърморих и си казах: „Ако Джънкинс се е добрал до този факт, никак не е чудно, че Кристин го е убила. Това би означавало, че е бил много близо до истината.“

— Да, и приятелят ми спомена това име — рече полицаят и се приведе към мен. — Ще ти кажа и още нещо, Денис — Джънкинс беше отличен шофьор. На младини, преди да се ожени, караше състезателни коли на Фили Плейнс и е спечелил доста награди. Катастрофирал е с полицейската кола, като е карал с повече от сто и шейсет километра в час. Преследвачът, сигурни сме, че е имало такъв — трябва да е бил дяволски шофьор.

— Точно такъв беше — отвърнах.

— Тук съм сам — продължи Мърсър. — От два часа чакам да се събудиш. Не водя стенограф, нямам магнетофон, нито скрит микрофон. В момента не се налага да даваш показания, но искам да знам какво се е случило. Защото често навестявам жената и децата на Руди. Разбираш ли?

Замислих се и мълчах близо пет минути. Той също не промълви нито дума. Накрая кимнах:

— Съгласен съм. Но съм сигурен, че няма да ми повярвате.

— Ще видим.

Заговорих, без да знам какво точно ще кажа.

— Разбирате ли, той беше неудачник. Във всяка гимназия има поне двама като него — това е нещо като закон. Те служат като отдушници за останалите. Само че понякога намират някого, в когото да се вкопчат и оцеляват. Арни имаше мен. После се появи Кристин.

Внимателно го изгледах. Ако бях съзрял искрица недоверие в сивите му очи, които толкова напомняха очите на Арни… щях да го посъветвам да напише в рапорта си каквото намери за добре и да съобщи на съпругата на Руди Джънкинс каквото поиска.

Но той кимна, без да откъсва поглед от лицето ми.

— Просто исках да го разберете — промълвих, сетне сълзите ме задавиха и не можах да изрека следващите думи: „Лий Кабът дойде по-късно.“

Отпих няколко глътни вода и с мъка преглътнах. Говорих в продължение на два часа.

Най-сетне млъкнах. Не завърших разказа си с разтърсващи думи, просто спрях да говоря, защото гърлото започваше да ме боли. Не попитах Мърсър дали ми вярва; не го попитах дали ще ме затвори в лудницата, или ще ми даде златен медал за най-голям лъжец. Сигурен бях, че не се съмнява в думите ми, защото те потвърждаваха онова, което вече му беше известно. Нямах представа какво мисли за историята на Кристин и на Льобей и дали вярва в способността на миналото да протяга ръце към настоящето. И до днес не съм сигурен какво е било мнението му по този въпрос.

Настъпи кратко мълчание. Мърсър се плесна по бедрата и скочи на крака.

— Е, няма повече да ти досаждам. Родителите ти навярно искат да те видят.

Той издави от портфейла си визитна картичка — върху нея бе написано името му и някакъв номер.

— Обикновено можеш да ме намериш на този телефон, или да предадеш съобщение. Кажи на Лий Кабът за какво сме разговаряли и я помоли да ми се обади.

— Непременно.

— Смяташ ли, че ще потвърди твоята версия?

— Да.

Той втренчено ме изгледа и промълви:

— Ще ти кажа едно, Денис — ако ме лъжеш, то ти си най-изпеченият мошеник на света.

След това си отиде. Видях го само още веднъж, на тройното погребение на семейство Кънингам. Всички вестници пишеха за трагичната им и странна смърт: бащата убит от кола на собствената си алея, майката и синът — загинали при катастрофа на магистралата.

Никъде не се споменаваше, че Кристин е била в гаража на Дарнъл.

Същата вечер цялото ми семейство дойде на посещение; чувствах се много по-добре, отчасти защото се бях изповядал пред Мърсър (който беше „заинтригуван слушател“, както би казал преподавателят ми по психология, човек, с когото лесно можеш да разговаряш), но най-вече заради следобедната визитация на доктор Ароуей. Той беше в лошо настроение и се заяде с мен: посъветва ме следващия път направо да отрежа крака си с верижен трион, за да спестя на всички време и неприятности. Но все пак, струва ми се с известно нежелание, ме осведоми, че не се е случило най-лошото. Предупреди, ме, че не съм подобрил шансовете си за участие в Бостънския маратон, сетне си отиде.

Ето защо имах повод да съм в отлично настроение, когато пристигнаха родителите ми и Ели. Всъщност и тя допринесе за това, защото непрестанно бърбореше за предстоящото важно събитие — нейната Първа среща. Някакъв пъпчив хлапак на име Брандън Хърлин я беше поканил да карат заедно кънки. Баща ми щеше да им бъде шофьор. Страхотно, нали?

Родителите ми се преструваха на весели, но мама непрекъснато хвърляше поглед към татко, сякаш го подсещаше да не забравя задължението си. Накрая тя побърза да изведе Илейн, а татко попита:

— Ще ми кажеш ли какво се случи? Лий е разказала на баща си някаква смахната история за коли, които се движат без шофьор, мъртви момиченца и какво ли още не. Горкият човек направо се е побъркал.

Кимнах. Бях смъртно уморен, но не исках родителите на Лий да й се карат, нито да смятат, че ги лъже, или се е побъркала. Длъжен бях да я защитя.

— Добре, ще ти разкажа всичко. Прати мама и Ели на разходка, а най-добре — на кино.

— Толкова ли е дълго?

— Да.

Той разтревожено ме изгледа и се съгласи. Разказах цялата история за втори път, а сега и вие я научихте.

Почивай в мир, Арни. Обичам те, човече.