Стивън Кинг
Кристин (13)

11. ПОГРЕБЕНИЕТО

Дълги перки, бяла кат’ луната,

движи се като истински рай на земята.

Хей, приятелю, когато умра, хвърли ме отзад

и ме закарай на гробището с моя Кадилак.

Брус Спрингстийн

 

Брад Джефрис, шефът на нашата пътностроителна бригада, беше прехвърлил четирийсетте, оплешивяващ, мускулест и с постоянен слънчев загар човек. Непрекъснато крещеше — особено когато изоставахме от графика — но иначе беше много свестен. По време на обедната почивка отидох да го попитам дали Арни е поискал да бъде освободен за няколко часа или за целия следобед.

— Помоли ме да го пусна за два часа, за да отиде на някакво погребение — отвърна Брад, после свали очилата си с метални рамки и разтърка червените вдлъбнатини, образували се от двете страни на носа му. — Да не си решил да отсъстваш и ти? И без това в края на седмицата ме напускате, остават само скапаняците.

— Брад, налага се и аз да отида.

— Защо? Кой е онзи тип? Кънингам обясни, че просто му продал някаква кола. Господи, смятам, че никой не отива на погребението на търговец на употребявани коли, освен семейството му.

— Не беше търговец на коли, просто обикновен човек. Арни има някакви проблеми, свързани с цялата история. Иска ми се да го придружа.

Брад въздъхна:

— Добре, добре, добре. Можеш да отсъстваш от един до три, също като него. При условие, че се съгласиш да работиш без обедна почивка, а в четвъртък да останеш до шест вечерта.

— Разбира се. Благодаря ти, Бред.

— Ще ти пиша присъствие — прекъсна ме той. — Но ако някой от шефовете в Питсбърг научи, ще ме изяде с парцалите.

— Не бой се, няма.

— Ще ми липсвате, момчета — промълви Брад. Взе вестника си и го разгърна на спортната страница. Беше сдържан човек и думите му бяха равносилни на похвала.

— И на нас ни беше хубаво през това лято.

— Радвам се че мислиш така, Денис. А сега изчезвай и ме остави да си чета вестника.

Така и направих.

В един часа помолих шофьора на един трейдър да ме закара до централната барака на строежа. Заварих Арни там. Беше свалил жълтата си каска и сменяше ризата си. Той стреснато ме изгледа.

— Денис! Какво търсиш тук?

— Приготвям се да отида на погребение — отвърнах. — Също като теб.

— Не — моментално заяви Арни.

В думите му се криеше нещо повече — съботите, в които не бяхме заедно, студенината на Майкъл и Реджина, която усещах дори по телефона, реакцията му на обаждането ми от киното, накарала ме да осъзная до каква степен ме е изолирал от живота си и как всичко се бе случило по същия начин, както бе умрял Льобей. Внезапно.

— Да — настоях. — Арни сънувам този тип. Чуваш ли какво ти казвам? Сънувам го! Твърдо съм решил да присъствам на погребението. Можем да отидем поотделно, или заедно. Така или иначе ще дойда.

— Не се майтапиш, нали?

— А?

— Когато ми телефонира от киното наистина ли не знаеше, че Льобей е мъртъв?

— Боже мой! Нима смяташ, че ще си правя майтап с такова нещо?

— Не — след кратко колебание отвърна той. Отговорът му дойде след внимателно обмисляне. Навярно смяташе, че всички са се обърнали срещу него — Уил Дарнъл, Бъди Репертън, може би и родителите му. Но всъщност не ставаше въпрос за хора, нито един от тях не бе виновен за промяната в приятеля ми. Виновна беше колата.

— Казваш, че го сънуваш?

— Да.

Арни стоеше неподвижно, забравил ризата в ръката си и размишляваше върху думите ми. Най-накрая наруших тишината.

— Във вестника пише, че погребението ще бъде в гробището „Либъртивил Хайс“. Какво решаваш — да вземеш автобуса, или да те закарам?

— Ще дойда с теб.

— Правилно.

По време на службата стояхме на хълмчето близо до гроба. Не смеехме, нито имахме желание да се присъединим към малцината опечалени. Общо бяха десетина души, половината от тях — старци в стари, но грижливо запазени униформи. Имах чувството, че лъхат на нафталин. Ковчегът на Льобей стоеше върху плъзгачи, поставени над гроба и беше покрит с националния флаг. Горещият августовски ветрец донасяше до слуха ни думите на свещеника: „Човекът е като трева, която израства, а сетне я покосяват, човекът е като цвете, което разцъфва през пролетта и повяхва през лятото, човекът е като любовта и обича всичко преходно.“

Когато службата свърши, махнаха флага и някакъв човек, който явно наближаваше шейсетте, хвърли шепа пръст върху ковчега. Няколко бучици отскочиха от капака и паднаха в дупката. В некролога пишеше, че Льобей има брат и сестра. Навярно това беше братът — приликата не бе поразително, но се забелязваше. Очевидно сестрата не бе успяла да пристигне: около гроба се тълпяха единствено старчоците.

Двама от тях, които приличаха на членове на Американския легион сгънаха флага и го подадоха на брата. Проповедникът помоли Бога да ги благослови и да ги закриля, да ги озари със сияйния си образ, да ги възвиси и да им даде покой. Присъстващите започнаха да се разотиват. Огледах се и забеляза, че Арни вече не е до мен, а се е отдръпнал малко встрани. Стоеше под близкото дърво, по лицето му се стичаха сълзи. Попитах го:

— Добре ли си, Арни?

Хрумна ми, че не видях никой от опечалените да плаче. Ако Роланд Льобей знаеше, че Арни Кънингам единствен ще пролее сълзи заради него на скромната погребална церемония, в най-забутаното гробище на Пенсилвания, може би щеше да свали петдесет долара от цената на скапаната си кола. Дори в този случай, Арни щеше да плати сто и петдесет долара повече, отколкото струваше старата бричка.

Арни яростно разтърка лицето си и прегракнало промълви:

— Добре. Да вървим.

Помислих си, че ме подканва да си тръгнем, но той не се отправи към паркирания ми Дастър, а се спусна надолу, по хълмчето. Понечих да го попитам къде отиваме, сетне стиснах устни. И без това знаех — искаше да разговаря с брата на Льобей.

Братът стоеше редом с двама бивши легионери и тихо говореше, стиснал флага под мишница. Беше облечен в костюм на човек, комуто предстои пенсиониране и то с малка пенсия — син, на райета, леко лъснал на седалището. Вратовръзката му беше поизмачкана, а около яката на бялата му риза — пожълтяла.

Той ни погледна. Арни се обърна към него.

— Извинете, сигурно сте братът на мистър Льобей?

— Да.

Той изгледа Арни въпросително и (както ми се стори) малко враждебно.

Приятелят ми протегна ръка.

— Казвам се Арни Кънингам и познавах брат ви. Преди известно време купих колата му.

Когато Арни протегна ръка, Льобей машинално посегна към нея — за американците това е най-естественият жест, след проверката на дюкяна при излизане от обществената тоалетна. Но когато Арни каза, че е купил колата на Льобей, протегнатата ръка на непознатия сякаш се поколеба. За миг ми се стори, че ще я отдръпне и ще остави ръката на Арни да виси във въздуха. Но той не го стори… въпреки че явно го желаеше. Докосна ръката на Арни, сетне побърза да я пусне, и промълви с безжизнен глас:

— А, да, Кристин.

Сега приликата между братята беше очевидна — имаха еднакви чела, надвиснали над веждите, еднакъв овал на лицето и светлосини очи. Но лицето на този човек беше по-благородно, почти благо. Едва ли някога щеше да придобие лукавото лисиче изражение на Роланд Льобей.

— В последното писмо, което получих от Роли пишеше, че я е продал.

Боже мой, и той говореше за колата като за живо същество. Ами галеното име Роли? Трудно бе да си представя, че някой може да нарича така стареца с покрития със струпеи череп и мръсен корсет. Но братът произнесе името със същия безжизнен глас, в който не долових нито капчица любов към покойника.

Льобей продължи:

— Брат ми не ми пишеше често, мистър Кънингам. Беше доста злобен човек и обичаше да злорадства. Не бива да говоря така за мъртвец, но това е самата истина. В писмото си Роли ви наричаше „левак“ и се хилеше, че ви е „прекарал“.

Зяпнах от удивление. Обърнах се към Арни, очаквайки нов изблик на гняв. Но лицето му остана невъзмутимо. Той промълви:

— Продавачът винаги смята, че е прекарал клиента. Съгласен ли сте, мистър Льобей?

Льобей се засмя.

— Това е мой приятел — продължи Арни. — Беше с мен, когато купих колата.

Представи ме и се здрависах с Джордж Льобей.

Старците си бяха отишли. Тримата стояхме сами и смутено се гледахме. Льобей премести флага в другата си ръка, сетне попита.

— С какво мога да ви услужа, мистър Кънингам?

Арни се изкашля и каза:

— Става дума за гаража. Разбирате ли, работя по колата и я подготвям за преглед. Родителите ми не разрешават да я държа у дома, питам се дали…

— Не.

— … ще ми дадете гаража под наем.

— Не, и дума да не става… Наистина е…

— Ще ви плащам двайсет долара седмично — прекъсна го Арни. — Дори двайсет и пет.

Потръпнах. Приятеля ми приличаше на дете, попаднало в подвижни пясъци, което решава да се окуражи, като изяде няколко шоколадчета с арсеник.

— Невъзможно.

Смущението на Льобей сякаш нарастваше.

— Само гаража — повтори Арни, който започваше да се изнервя. — Само гаража, където досега беше колата.

— Няма да стане — отвърна Льобей. — Тази сутрин обявих къщата за продан в три посреднически бюра. Агентите я показват на клиенти и…

— Разбира се, но докато…

— … няма да искат да им се мотаеш из краката. Разбираш ме, нали?

Той се приведе към Арни и продължи:

— Да сме наясно. Нямам нищо против тийнейджърите като цяло. В противен случай навярно вече щях да съм в лудницата, защото почти трийсет години бях гимназиален учител в Парадайз Фолс, щата Охайо. А ти ми изглеждаш много интелигентен и добре възпитан представител на Генус адолесънт. Но единственото, което искам да свърша в Либъртивил, е да продам къщата и да разделя сумата със сестра си, която живее в Денвър. Искам да се отърва от къщата, мистър Кънингам и не желая да имам нищо общо с живота на брат ми.

— Разбирам — отвърна Анри. — Ще промените ли решението си, ако обещая да се грижа за къщата? Да кося тревата? Да пребоядисам оградата? Да поправя това-онова? По този начин ще ви бъда полезен.

— Действително е много сръчен — намесих се. Казах си, че няма да ми навреди, ако по-късно Арни си спомни, че съм бил на негова страна, въпреки че беше точно обратното.

— Вече наех човек да наглежда къщата и да се грижи за поддръжката й — каза Льобей.

Думите му прозвучаха убедително, но внезапно осъзнах, че със сигурност ме лъже. Мисля, че и Арни го разбра.

— Добре. Съжалявам за брат ви. Стори ми се човек със силен дух.

Когато чух думите му, внезапно си спомних как, вбесен се обърнах към Льобей и видях по лицето му да се стичат едри, мазни сълзи. „Е, това е. Всичко свърши, синко.“

— Със силен дух ли?

Джордж Льобей цинично се усмихна.

— О, да. Беше мръсник със силен дух. — Той като че не забеляза шокираното изражение на Арни. — А сега ме извинете, господа. Боя се, че стомахът ме заболя от топлината.

Обърна се и се отправи към колата си. Стояхме недалеч от гроба и го наблюдавахме как се отдалечава. Внезапно Льобей спря и лицето на Арни просветна — навярно си каза, че той е променил решението си. За миг Льобей остана неподвижен сред високата трева, свел глава като човек, който усилено размишлява. Сетне се обърна към нас и каза на Арни:

— Съветвам те да се откажеш от колата. Продай я. Ако никой не иска да я купи, продай я на части. Ако и това се окаже невъзможно, зарежи я бързо и безвъзвратно, сякаш се отказваш от лош навик. Смятам, че ще си спестиш доста неприятности. Забрави я и то по-бързо.

Стоеше сред тревата и гледаше към Арни, в очакване той да каже нещо, но приятелят ми не му отговори, само продължи да го гледа втренчено. Очите му бяха придобили онзи странен сивкав цвят, който се появяваше в моментите, когато бе взел някакво решение и твърдо устояваше позициите си. Льобей като че прочете мислите му и кимна. Изгледаше нещастен и болен.

— Довиждане, господа.

Арни въздъхна.

— Е, това е то.

Сетне с негодувание се взря в отдалечаващия се Льобей.

— Да — отговорих, като се надявах, че изглеждам по-разочарован, отколкото всъщност бях. Виновен бе кошмарният ми сън. Не ми харесваше идеята Кристин от ново да се върне в онзи гараж. Струваше ми се, че ако това стане, ще напомня много на кошмарния ми сън.

Безмълвно се отправихме към колата ми. Мисълта за Льобей ме измъчваше. Всъщност мислех с неприязън и за двамата братя. Внезапно взех импулсивно решение — Бог ми е свидетел, че събитията можеха да се развият съвършено различно, ако не се бях подчинил на хрумването.

Обърнах се към Арни:

— Хей, човече, трябва да се облекча. Почакай ме минутка.

— Добре — отвърна той без дори да ме погледне. Отмина напред, пъхнал ръце в джобовете си, забол очи в земята.

Свърнах вляво, където малка, дискретна табелка и още по-малка стрелка посочваха пътя към тоалетните. Но когато се озовах в подножието на първото възвишение, скрит от погледа на Арни, завих надясно и затичах към параклиса. Пристигнах в момента, когато Джордж Льобей се опитваше да натика едрото си тяло зад волана на мъничък „Чевет“ с лепенка на „Херц“ под наем на предното стъкло. Задъхано извиках:

— Мистър Льобей! Мистър Льобей!

Той изненадано ме изгледа.

— Извинете, че отново ви безпокоя.

— Няма нищо, но се боя, че онова, което казах на приятеля ти остава в сила. Няма да му разреша да държи колата в гаража.

— Добре — отвърнах.

Льобей въпросително повдигна рошавите си вежди.

— Става дума за колата — продължих. — Не ми харесва.

Той безмълвно продължи да се взира в мен.

— Струва ми се, че ми влияе зле. Може би донякъде… не мога точно да го обясня…

— Ревнуваш, а? — тихо попита той. — Отделя й повече време, отколкото на теб?

— Донякъде сте прав. С Арни сме приятели от деца. Но смятам, че това не е всичко.

— Така ли?

— Да.

Огледах се, за да се уверя, че Арни не ме е проследил и когато извърнах очи от Льобей, най-сетне разбрах какво ме измъчва.

— Защо му казахте да зареже колата и да забрави за съществуването й? Защо казахте, че това прилича на лош навик?

Джордж Льобей остана безмълвен. Страхувах се, че не може да отговори, поне на мен. Сетне едва чуто той попита:

— Синко, сигурен ли си, че това ти влиза в работата?

— Не знам.

Изпитах непреодолимо желание да срещна погледа му.

— Повярвайте ми, обичам Арни. Не искам той да страда. Проклетата кола вече му докара куп неприятности. Не искам да се забърква в още по-голяма каша.

— Ела в мотела ми тази вечер. Намира се точно до изхода на „Уестърн Авеню“ към шосе 376. Ще се оправиш ли?

— Заливах с асфалт тази част от магистралата — похвалих се и протегнах ръцете си. — Все още имам пришки.

Усмихнах се, но той остана сериозен и повтори:

— Мотел „Рейнбоу“. На изхода са два — моят е по-евтиният.

— Благодаря — отвърнах смутено. — Слушайте, всъщност…

— Може би не е твоя работа, нито моя, или на когото и да било — прекъсна ме Льобей. Говореше тихо, с даскалски глас, толкова различен (но същевременно странно подобен) на хрипливия глас на покойния му брат.

— Но съм длъжен да те предупредя — брат ми беше лош човек. Струва ми се, че единственото, което обичаше през целия си живот, бе плимутът, който е купил приятелят ти. Тъй че въпросът засяга само тях, единствено тях, независимо какво ще си кажем.

Джордж Льобей се усмихна. Усмивката му беше неприятна. В този миг ми напомни Роланд Льобей. Потръпнах.

— Синко, навярно си прекалено млад, за да обръщаш внимание, за да се вслушваш в съвети, но чуй какво ще ти кажа:

Той бавно кимна и продължи:

— Точно така. Поетите винаги и може би съзнателно създават погрешна представа за любовта. Любовта е стар главорез. Не е сляпа, а е канибал с изключително остро зрение. Любовта е хищно животно и е винаги гладна.

— С какво се храни? — изрекох противно на волята си. Устните ми се раздвижиха, въпреки че разумът ми диктуваше, че целият разговор е безсмислен.

— С приятелство — отвърна Джордж Льобей. — Храни се с приятелството. На твое място, Денис, бих очаквал най-лошото.

Затвори с тихо изщракване вратата на колата и запали мотора, който заработи като шевна машина. Сетне потегли, като ме остави онемял на края на паркинга. Внезапно се сетих, че Арни ще очаква да се появя откъм тоалетните, затова с все сила се спуснах натам.

Докато тичах ми хрумна, че в този момент гробарите, или пазителите на вечността, или както наричаха себе си напоследък, спускат ковчега на Льобей. Пръстта, която Джордж Льобей хвърли в края на церемонията навярно е разпръсната върху капака му като завладяваща ръка. Опитах се да прогоня образа, но друг, още по-неприятен, изплува пред очите ми: Роланд Льобей лежи в облицования с коприна ковчег, облечен в най-хубавия си костюм и бельо — без миризливия пожълтял корсет, разбира се.

Льобей вече бе заровен в земята. Льобей лежеше в ковчега си, със скръстени на гърдите ръце… но защо бях толкова сигурен, че на лицето му цъфти широката, гаднярска усмивка?