Стивън Кинг
Кристин (18)

16. ПОЯВЯВА СЕ ЛИЙ, ИЗЧЕЗВА БЪДИ

Не се смей скъпа, не е хвалба —

притежавам най-бързата кола в града.

Би полетяла, ако имаше крила

ако някой да я задмине се опита.

Това е моят дяволски автомобил,

не подозираш с какво съм се сдобил…

Бийч Бойс

 

Сигурен съм, че всичко започна отново във вторника след загубата ни от „Драконите“. Трябва да е било двайсет и шести септември. По три предмета сливаха класа ни с този на Арни. През четвъртия час имахме един от тях — „Звездни мигове в историята на Америка“. Първите два месеца от учебната година ни предаваше завеждащият катедрата мистър Томпсън. Темата на лекциите му беше „Двеста години възход и падение“. Но Арни им викаше часове по „къркорене“, защото се падаха точно преди обед и стомасите ни издаваха странни звуци.

Когато през онзи ден часът свърши, някакво момиче се приближи към приятеля ми и го попита дали има домашно по английски. Той отговори утвърдително и внимателно го измъкна от тетрадката си. Забелязах, че момичето внимателно го огледа с тъмносините си очи. Косата му беше тъмноруса, с цвят на пресен мед — не на онзи, преработения, а на меда, току-що изваден от питата. Беше завързана отзад с широка панделка, синя като очите на момичето. Докато я наблюдавах, сърцето ми се сви. Девойката преписваше домашното, а през това време Арни не откъсна поглед от нея. Разбира се, и друг път бях виждал Лий Кабът. Преди три седмици бе пристигнала в Либъртивил от някакъв град в Масачузетс, така че се бяхме срещали по коридорите на училището. Някой ми каза, че баща й работел за „ЗМ“, които произвеждат прозрачните лепенки.

Не искам да ви излъжа, че този ден за пръв път я загледах, защото Лий Кабът беше красавица. Забелязал съм, че в романите писателите неизменно приписват някакъв физически недостатък на героините си: може би смятат красотата за банална, или си мислят, че физическите недостатъци ще направят дамата по-реална. Пишат, че дадена жена щяла да бъде красива, ако нямала издадена по-дълга долна устна, заострен нос, или плоска гръд — все нещо не й е наред.

Лий Кабът беше просто и безусловно красива. Кожата й беше идеална, страните й — с еластична руменина. За момиче беше висока, но не прекалено. Притежаваше великолепно тяло — стегнат, висок бюст, тънка талия, която изглеждаше толкова малка, че би могъл да я обгърнеш с ръце (или поне да мечтаеш да го направиш), дълги бедра и хубави крака. Красиво лице, сексапилно, елегантно стройно тяло — направо безинтересна за някой писател. Липсваха издадената долна устна, острият нос, дефектите в телосложението (липсваше дори очарователният крив преден зъб). Навярно в детството си Лий бе посещавала отличен зъболекар. Но когато я гледах, съвсем не ми се струваше безинтересна.

Няколко момчета се опитаха да я свалят, но получиха учтив отказ. Предполагаха, че навярно все още е влюбена в някого от Андовър, или както му викаха на родното й градче, и че след време ще й мине. По два предмета имахме общи часове не само с Арни, но и с Лий и само чаках удобен момент да си опитам късмета.

Но сега, докато наблюдавах как двамата крадешком се оглеждат, се питах дали изобщо имам шанс. Усмихвах се тайничко: Арни Кънингам, Старият Пицолики и Лий Кабът — какъв абсурд. И все…

Вътрешната ми усмивка помръкна. За трети път, и то със сигурност, забелязах, че лицето на приятеля ми започва да се изчиства. Пъпките му бяха изчезнали. По бузите му все още имаше белези, но ако човек притежава волево лице, дори го правят по-мъжествено.

Докато Лий и Арни крадешком се поглеждаха, аз огледах Арни и се запитах точно кога и как е станало чудото. Слънцето проникваше през прозорците на класната стая и осветяваше лицето на приятеля ми. Стори ми се, че изглежда по-възрастен. Сякаш не бе заличил пъпките и белезите по лицето си само чрез редовно миене и мазане със специален мехлем, а някак си бе успял да превърти часовника с три години напред. Косата му беше по-къса, сресана по различен начин, а бакенбардите, с които толкова се гордееше (откакто ги пусна преди година и половина) бяха избръснати.

Спомних си онзи облачен следобед, когато отидохме да гледаме филма с Чък Норис и когато за пръв път забелязах подобрението във външния вид на Арни. Беше по времето, когато бе купил колата. Може би в това бе разрешението на загадката. Младежи по целия свят, радвайте се! Отървете се завинаги от младежките си пъпки! Купете си кола на старо и тя ще…

Ехидната ми мислена усмивка внезапно помръкна.

Купете си кола на старо и тя ще… направи какво? Ще промени лицето ти и начина ти на мислене и по този начин ще въздейства на обмяната ти. Ще освободи истинската ти същност? Стори ми се, че чувам как Стъки Джеймс, старият ми учител по математика, нашепва в ухото ми любимата си фраза: „Дами и господа, ако проследим докрай това разсъждение, докъде ще ни отведе?“

Докъде, наистина?

— Благодаря, Арни — тихо промълви Лий с мелодичния си глас и прибра домашното в тетрадката си.

— Няма защо — отвърна той.

Очите им се срещнаха — сега се гледаха открито, не крадешком и дори усетих как помежду им припламна искра.

— Ще се видим през шестия час — рече Лий и се отдалечи. Бедрата й се полюшваха под полата от зелено трико, косата се развяваше около раменете й.

— Какво общо имаш с нейния мензис?^[1] — опитах се да се помайтапя аз.

Спомних си, че през шестия час трябва да бъда в занималнята под надзора на страшната мис Райпак, която всички ученици наричахме мис Ратпак^[2], но винаги само зад гърба й.

— Математика — замечтано отвърна Арни с меден глас, който бе толкова необичаен за него, че се засмях. Той въпросително вдигна вежди.

— Защо се смееш?

— Ма-а-а-атематика! — възкликнах. Завъртях очи, заплясках с ръце и се разсмях още по-лудешки.

Арни се престори, че замахва към мен и извика:

— Внимавай, Гилдър!

— Я се разкарай, грознико!

— По-добре си гледай шибания футболен отбор!

В този момент покрай нас мина мистър Холдър, който разкриваше на първокурсниците тайните на граматиката („и как се правят чекии“ — твърдяха някои шегобийци). Той намръщено смъмри Арни:

— Не говори глупости по коридорите!

После отмина, стиснал чантата си в една ръка и сандвич в другата.

Арни се изчерви като рак. Винаги реагира така, когато някой учител го заговори. (Реакцията му беше толкова машинална, че докато бяхме в отделенията, винаги го наказваха безпричинно, просто защото имаше гузен вид). Това навярно подсказваше как са го възпитавали родителите му: „Аз съм добре, ти — също, аз личност, ти — също. Безкрайно се уважаваме, но когато сбъркаш, ще се изприщиш от угризения.“ Предполагам, че това е част от либералното възпитание в Америка.

Срязах го:

— Мери си думите, Кънингам. Здравата си загазил.

Арни се разсмя и двамата тръгнахме по коридора, последвани от трясъка на затръшващи се врати на шкафчетата. Ученици бързаха във всички посоки, или обядваха, облегнати върху гардеробчетата си. Храненето в училищната сграда беше забранено, но повечето от нас пренебрегваха тази заповед.

Попитах Арни дали си носи обяд.

— Да, в книжна кесия.

— Иди я вземи. Предлагам да обядваме на скамейката на стадиона.

— Не ти ли писна от игрището? — възкликна той. — Все ми се струва, че ако миналата събота бе полежал още малко, проснат по корем, някой от противниковите играчи можеше да те смачка.

— Не ми пука. Тази седмица играем на чужд терен. Иска ми се да изляза от училището.

— Добре, ще се видим на стадиона.

Носех си четири сандвича. Откакто Пъфър започна маратонските ни тренировки, непрестанно изпитвам вълчи глад.

Вървях по коридора и си мислех за Лий Кабът и как всички ще останат като треснати, ако тя започне да излиза с Арни. Няма да е пресилено, ако кажа, че гимназистите са доста консервативни. Всички момичета се обличат според последната шантава мода, момчетата понякога пускат коса чак до задника. Всички пушат марихуана и смъркат кокаин. Но това е за камуфлаж, преграда, която издигаш между себе си и света, докато се ориентираш какво става с теб. Все едно държиш огледало, с което заслепяваш учители и родители с надеждата, че ще ги шашнеш, преди да са те шашнали напълно. Независимо от екстравагантните си облекла и прически, по душа повечето гимназисти са не по-малко консервативни от банкери-републиканци на сбирка на църковното настоятелство. Много момичета притежават абсолютно всички албуми на „Блек Сабат“, но ако Ози Осбърн се появи в училището и определи среща на някое от тях, то и всичките му приятелки, ще се пръснат от смях при мисълта за това.

Сега, когато кожата на Арни се бе изчистила от пъпките той изглеждаше добре, дори отлично. Все пак си казвах, че едва ли момиче, което помни лицето му като голяма гнойна рана, ще пожелае да излезе с него. Всъщност гаджетата не го виждаха какъв е сега, а бяха запечатали в паметта си предишния му образ. Но с Лий беше по-различно. Наскоро дошла в града ни, тя нямаше представа колко отвратително е било лицето на Арни през първите три години в гимназията. Естествено, можеше да го види ако разгърнеше миналогодишния училищен вестник и погледнеше снимката на членовете на шахматния клуб. Но колкото и да е странно, същите тези републикански убеждения биха я накарали да не й обърне внимание. „Има само настояще“ — попитай когото и да е банкер-републиканец, и той ще отговори, че това е мотото, което движи света.

Гимназисти и банкери-републиканци… Когато си млад безусловно приемаш непрекъснатата промяна. Пораснеш ли, започваш да се убеждаваш, че светът ще се промени, независимо от усилията ти да запазиш статуквото. Дори банкерите-републиканци го знаят — може би не им харесва, но го приемат. Само когато си млад непрекъснато говориш за промяна, въпреки че тайно се надяваш тя никога да не настъпи.

Излязох навън, стиснал огромния си плик с храна и прекосих паркинга по посока на работилницата. Тя беше дълга, подобна на хамбар ламаринена барака, боядисана в синьо. Външно не се различаваше много от гаража на Дарнъл, само дето беше по-чиста. Вътре се помещаваха дърводелския и авторемонтния цех, както и ателието на графиците. Мястото за пушене бе на гърба на бараката, но когато времето бе хубаво, момчетата стояха от двете й страни и се подпираха върху стените й с рокерските си ботуши и кубинки. Те си пушат и разговарят с гаджетата си, или им пускат ръце.

Но днес пред бараката беше безлюдно. Това би трябвало да ми подскаже, че нещо не е наред, но бях разсеян и погълнат от мислите си за Арни и за Лий, както и за психологията на съвременната американска младеж.

Определеното от училищните власти място за пушене се намираше в задънена уличка зад работилницата. Петдесетина метра по-нататък е стадионът, над който се извисява електрическо табло. В горната му част е изписано: „Териери, дръжте ги“.

Близо до мястото за пушене видях трийсетина момчета, скупчени в кръг. Обикновено това означаваше сбиване, или онова, което Арни нарича „гъди-гъди“. Две момчета, които не са толкова побеснели, че да се бият истински, се дебнат и си разменят леки удари, опитвайки се да запазят репутацията си на истински мъже.

Изгледах ги с безразличие. Нямах никакво желание да присъствам на сбиване. Исках да си изям обяда и да проуча дали Арни харесва Лий Кабът. Ако помежду им имаше дори флирт, това би могло да го накара да забрави колата. Едно беше сигурно — Лий изглеждаше сто хиляди пъти по-добре от Кристин.

В този миг дочух писък на момиче, някой изкрещя:

— Не! Прибери го, човече!

Изплаших се не на шега и тръгнах да проверя какво става.

Пробих си път през тълпата и видях Арни сред заобиколилите го момчета. Ръцете му бяха вдигнати отбранително пред гърдите. Беше блед и явно изплашен, но не паникьосан. Недалеч от него лежеше плика му с храна, стъпкан на земята — върху плика личеше отпечатък от подметка. Срещу Арни стоеше Бъди Репертън в джинси и бяла тениска, плътно прилепнала към мускулестата му гръд. В дясната си ръка стискаше автоматичен нож и бавно го размахваше пред лицето на Арни, сякаш правеше магически заклинания.

Беше висок и широкоплещест, носеше черната си, дълга коса на опашка, завързана с кожено ремъче. Месестото му лице изглеждаше глуповато и злобно, по него играеше усмивка. Усетих как краката ми се разтрепериха от смайване и вледеняващ страх. Бъди не изглеждаше просто глупав и злобен, а направо луд.

— Казах ти, че ще те спипам, грознико! — изскъска той. Завъртя ножа встрани и леко замахна към Арни. Последният се отдръпна назад. Ножът беше с дръжка от слонова кост, върху която имаше лъскаво копче, при натискането на което изскача острието, дълго близо двайсет и пет сантиметра. Изобщо не прилича на нож, а на шибан байонет.

— Давай, Бъди! Дамгосай го! — възторжено изрева Дон Вандерберг.

Усетих, че устата ми пресъхва.

Трескаво се обърнах към момчето до мен — някакъв тъп „заек“, когото не познавах. Изглеждаше като хипнотизирай, очите му бяха опулени.

— Хей! — извиках и когато той не реагира, силно го ръгнах с лакът в ребрата. — Хей!

„Заекът“ подскочи и стреснато ме изгледа.

— Тичай да доведеш мистър Кейси. Ще го намериш в канцеларията на дърводелската работилница. Хайде, побързай!

Репертън хвърли поглед към мен, сетне към Арни и изскъска:

— Хей, Кънингам, искаш ли да го опиташ?

— Хвърли ножа и ще видим, лайнар такъв! — изрече Арни напълно невъзмутимо.

„Лайнар“ — откъде ми беше позната тази дума? От Джордж Льобей, разбира се. Казваше, че това била любимата дума на брат му.

Но очевидно Репертън не си падаше по нея. Изчерви се като рак и направи крачка към Арни. Приятелят ми се отдръпна и го заобиколи. Помислих, че след миг ще се случи нещо — жестоко сбиване, след което са необходими шевове и остават белези.

— Бягай веднага за Кейси! — изкрещях на глупавия „заек“ и той се подчини. Ясно ми беше, че всичко ще свърши преди появяването на мистър Кейси. Освен ако успеех да излъжа Бъди. Извиках:

— Хвърли ножа, Репертън!

Той отново ме погледна и престорено учудено възкликна:

— Я виж кой бил тука! Приятелчето на пицоликия. Хайде, накарай ме да го хвърля!

— Имаш нож, а Арни е с голи ръце. В такъв случай си само скапан пъзльо.

Бъди се изчерви още повече. Явно се бе разконцентрирал. Отново изгледа двама ни с Арни. Арни ми хвърли изпълнен с огромна признателност поглед и пристъпи към Репертън. Това не ми хареса.

— Хвърли ножа! — изкрещя някое от момчетата. След миг друго извика същото. Тълпата започна да припява: „Хвърли го, хвърли го, хвърли го“!

Репертън побесня. Нямаше нищо против да бъде център на вниманието, но сега разбираше, че му се подиграват.

Неспокойно стрелна поглед към мен, сетне към Арни и към останалите. Върху челото му падна кичур коса и той нетърпеливо го отметна.

Когато отново ме погледна, се престорих, че се нахвърлям върху него. Ножът се насочи към тялото ми и тогава Арни скочи — реагира по-бързо, отколкото предполагах. Нанесе удара карате по китката на Репертън и изби ножа от ръката му. Той изтрополи върху покрития с фасове асфалт.

Репертън се наведе и понечи да го вземе. Арни премери удара си с адска точност, когато пръстите на Бъди докоснаха земята, той с все сила настъпи ръката му. Бъди изпищя.

Дон Вандерберг му се притече на помощ. Блъсна Арни, който падна. Без да съзнавам какво правя, с всичка сила изритах Вандерберг в задника, все едно че беше футболна топка.

Вандерберг, висок, кльощав младеж, който по онова време беше двайсетинагодишен, закрещя и заподскача, като се притискаше с ръце отзад. Бе забравил, че трябва да помогне на своя Бъди и вече не беше заплаха за мен. Питам се как не го парализирах — никога не съм ритал толкова силно човек, или топка. Приятели… повярвайте, че усещането беше прекрасно.

В този миг някаква ръка ме стисна за шията, усетих пръсти между краката си. Измина цяла секунда, докато осъзная какво ще се случи, затова не можах изцяло да го предотвратя. Някой здраво стискаше топките ми — прималя ми от болката, която обхвана корема и краката ми. Олюлях се и когато хватката около шията ми се разхлаби, се проснах на земята.

— Как ти се струва това, хуйчо? — възкликна някакъв здравеняк с почернели зъби.

Носеше малки, елегантни очила с телени рамки, които изглеждаха смешни върху широкото му, грубовато лице. Беше Мучи Уелч, друг приятел на Бъди. Внезапно заобикалящите ни зрители започнаха да се разпръскват, дочух мъжки глас, който извика:

— Престанете! Веднага престанете! Разотивайте се, момчета! Дяволите да ви вземат, разотивайте се!

Беше мистър Кейси. Най-иосле! Бъди Репертън сграбчи ножа си от земята, прибра острието и бързо скри оръжието в джоба на джинсите си. Издрасканата му ръка кървеше и по всичко личеше, че ще отече. Гадина такава! Надявах се да се подуе, докато заприлича на огромната ръкавица на Патока Доналд.

Мучи Уелч отстъпи встрани, хвърли поглед към приближаващия се мистър Кейси и деликатно докосна с палец ъгълчето на устата си. После рече:

— Ще се видим по-късно, хуйчо.

Дон Вандерберг вече не подскачаше, но продължаваше да разтрива натъртения си задник. Лицето му беше обляно в сълзи. От болката.

Внезапно Арни се озова до мен, прегърна ме и ми помогна да се изправя. Ризата му се бе измъкнала от панталоните, фасове се бяха забили в колената на джинсите му.

— Как си, Денис? Какво ти направи?

— Нищо, само дето щеше да ми смачка топките. Ще се оправя.

Поне така се надявах. Но ако си мъж и поне веднъж са те удряли между краката (навярно се е случвало с всекиго), ще разбереш какво изпитвах. Ако пък си жена, няма или по-точно — не ще можеш да го проумееш.

Отначало пронизващата болка е нетърпима, после постепенно преминава и се заменя от притъпено пулсиращо усещане за натиск. Притаява се под лъжичката ти и сякаш ти шепне: „Хей, здрасти! Радвам се, че съм тук. Ще се издрайфаш и ще напълниш гащите! Мисля, че ще остана известно време, съгласен ли си? Какво ще кажеш за половин час, или малко повече? Страхотно, а?“

С една дума, да ти стискат ташаците не е едно от най-големите удоволствия в живота.

Мистър Кейси си проправи път сред оредяващата тълпа и мигновено прецени ситуацията. Не беше едър като треньора Пъфър, дори не изглеждаше особено силен. Беше среден на ръст и на средна възраст, започващ да оплешивява. Върху носа му се мъдреха очила с рогови рамки. Винаги носеше чисто бели ризи (без вратовръзка) както и днес. Не беше едър човек, но вдъхваше уважение. Никой ученик не смееше да му погоди номер, защото за разлика от повечето учители той ни най-малко не се страхуваше от нас. Момчетата знаеха това. Бъди, Дон и Мучи — също. Усетих го, когато тримата намусено забиха очи в земята и неспокойно запристъпваха от крак на крак.

— Изчезвайте! — рязко нареди мистър Кейси на неколцината останали зрители, които започнаха да се разпръскват. Мучи Уелч явно се канеше да се изниже заедно с тях, но мистър Кейси му нареди:

— Ти остани, Питър.

Дангалакът възкликна:

— О, мистър Кейси, нищо не съм направил!

— Аз също — обади се Дон. — Защо винаги се заяждате с нас?

Учителят се приближи към мен — все още се подпирах върху Арни.

— Добре ли си, Денис?

Кимнах, въпреки че едва сега започвах да идвам на себе си. Болката навярно щеше да е още по-силна, ако бедрото ми не бе блокирало донякъде ръката на Уелч.

Мистър Кейси тръгна обратно към тримата „герои“, които нервно пристъпваха от крак на крак. Знаех, че преди малко Дон изразяваше мнението на приятелите си — действително се чувстваха нарочени.

— Големи смелчаги, няма що! — иронично промълви учителят. — Трима срещу двама! Така ли си свикнал, Бъди! Комай дори численото превъзходство не ти помага!

Бъди му хвърли смразяващ, заплашителен поглед, после отново забоде очи в земята.

— Онези копелета започнаха всичко — промълви той.

— Лъжеш… — поде Арни.

— Затваряй си устата, грознико! — прекъсна го Бъди. Понечи да каже още нещо, но мистър Кейси го сграбчи и го заблъска в стената на бараката, където имаше табела с надпис: „Място за пушене“. При всеки удар табелата издрънчаваше, като че подчертаваше драматизма на ситуацията. Учителят подхвърляше Бъди Репертън така, като че беше парцалена кукла. Казах си, че независимо от ниския си ръст, навярно е доста як.

— Ще си затваряш гнусната уста! — задъхано изрече той и отново запрати Бъди в стената. — Ще си я затваряш, или добре ще я изплакнеш! Защото нямам никакво намерение да ти слушам мръсотиите.

Изведнъж пусна ризата на побойника, измъкнала се от панталоните му — отдолу се показваше белият му, отпуснат корем. После невъзмутимо се обърна към Арни:

— Та какво казваше?

— Минах покрай „пушкома“ на път за стадиона, където се канех да обядвам — отвърна Арни. — Репертън пушеше заедно с тези приятелчета. Приближи се до мен, изби от ръката ми плика с обяда и го настъпи. Направо го размаза. — Очевидно се канеше да каже още нещо, но преглътна и каза: — Затова се сбихме.

Само че аз нямах намерение да мълча. По принцип и при нормални обстоятелства не съм доносник или дърдорко. Но Репертън очевидно бе решил, че побоят не е достатъчно отмъщение срещу човека, заради когото Дарнъл го изгони от гаража си. Явно възнамеряваше да забие ножа си в корема на Арни, възможно бе дори да го убие. Ето защо се намесих.

— Мистър Кейси?

Учителят ме погледна. Застанал зад него, Бъди Репертън злобно се втренчи в мен, сякаш ме предупреждаваше: „Дръж си езика зад зъбите! Това е само между нас!“. Допреди година някаква криворазбрана гордост би ме накарала да се подчиня и да му играя по свирката, но сега се бях променил.

— Какво има, Денис?

— Той има зъб на Арни още от лятото. Освен това носи нож и по всичко личеше, че възнамерява да го използва.

Арни бе впил в мен потъмнелите си, непроницаеми очи. Спомних си как нарече Репертън „лайнар“ — любимата дума на Льобей — и ме побиха тръпки.

— Долен лъжец! — с престорено възмущение възкликна Репертън. — Никакъв нож нямам!

Кейси безмълвно го изгледа. По всичко личеше, че Вандерберг и Уелч са хванати натясно. Явно разбираха, че този път „забавлението“ няма да приключи със задържане след часовете, нито с познатото им временно отстраняване от гимназията, а с изключване.

Трябваше да съобщя само още една подробност. Замислих се и за малко не се отказах. Сетне си рекох, че става дума за живота на най-добрия ми приятел. В душата си бях убеден, че Бъди не се шегуваше и наистина се канеше да намушка Арни. Ето защо обясних:

— Бъди има нож, и то автоматичен.

Очите на Репертън проблясваха, или по-скоро хвърляха мълнии, сякаш ме заплашваше, че ще ме прокълне и ще ме изпрати в ада, или най-малкото — в ортопедичното отделение на някоя болница.

— Глупости, мистър Кейси — дрезгаво изрече той. — Кълна, се, че лъже…

Учителят не му отговори, а се обърна към Арни и попита:

— Вярно ли е, че Репертън те е заплашвал с нож?

Арни като че се колебаеше дали да отговори. После произнесе тихо, като че въздишаше:

— Да.

Сега заплашителният поглед на Бъди беше насочен към двама ни.

Кейси се обърна към Мучи Уелч и Дон Вандерберг. Забелязах, че е променил подхода си: движенията му бяха бавни и предпазливи, като че опипваше почвата под краката си. Явно бе разбрал, че невниманието може да му струва скъпо. Попита ги строго:

— Видяхте ли ножа?

Двамата сведоха очи и не порониха нито дума. Мълчанието им беше достатъчно красноречив отговор. Мистър Кейси нареди:

— Изпразни джобовете си, Бъди.

— Ще има да вземаш! — сопна се Репертън. — Не можеш да ме принудиш.

— Грешиш, ако мислиш че нямам право да ти заповядвам — меко промълви учителят. — Сбъркал си и ако смяташ, че не мога да те претърся, стига да пожелая. Но…

— Хайде, опитай! — изкрещя Бъди. — Ще те размажа върху стената, плешив скапаняк такъв!

Повдигаше ми се, чувствах се безпомощен. Ненавиждах подобни сцени на насилие, а тази беше най-неприятната от всички, които бях виждал.

Но мистър Кейси контролираше положението и нито за миг не промени поведението си.

— … няма да го направя — невъзмутимо довърши той. — Сам ще изпразниш джобовете си.

— Друг път! — сопна се Бъди. Облягаше се на стената на работилницата, за да не се забележи издутия му джоб. Ризата му се бе измъкнала от панталона и измачканите й пешове закриваха чатала му. Очите му изплашено се стрелкаха във всички посоки, като на хванато в капан животно.

Мистър Кейси погледна към Мучи и към Дон Вандерберг.

— Качвайте се в стаята ми. Да не сте мръднали оттам — и без това здравата сте загазили.

Двамата бавно се отдалечиха. Вървяха близо един до друг, сякаш за морална подкрепа. Мучи се обърна и погледна назад. В този миг в училището прозвуча звънец. Учениците започнаха да се прибират на групи, някои хвърляха любопитни погледи към нас. Бяхме пропуснали обяда, но вече не бях гладен.

Мистър Кейси насочи вниманието си към Бъди.

— Благодари на Бога, че се намираш на училищна територия — подхвана той. — Ако действително имаш нож и си го използвал, това е физическо насилие със смъртоносно оръжие за което изпращат в затвора.

— Хайде, докажи го! — изкрещя Бъди. Лицето му гореше, дишаше нервно, на пресекулки.

— Ако моментално не изпразниш джобовете си, ще предложа да те изгонят от училище. Междувременно ще позвъня в полицията и щом излезеш от пределите на гимназията, веднага ще те арестуват. Разбираш ли в каква каша си се забъркал? — Той мрачно го изгледа и продължи: — Тук имаме свои правила, но тежко ти, ако попаднеш в ръцете на ченгетата. Естествено, ако не носиш нож, нищо няма да ти се случи. Но ако намерят оръжие в теб…

Той замълча. Настъпи гробна тишина.

Четиримата стояхме като вкаменени. Казах си, че Бъди няма да се подчини. Ще се съгласи с временното отстраняване от училище и ще се опита да се отърве от оръжието. Но той явно размисли и осъзна, че полицаите ще потърсят ножа. Измъкна го от задния си джоб и го захвърли върху асфалтовата площадка. При падането копчето се натисна, дългото острие изскочи и застрашително проблясна под следобедното слънце.

Арни се втренчи в него и избърса устата си с опакото на ръката.

— Върви в канцеларията и ме чакай, докато дойда — тихо нареди мистър Кейси.

— Майната ти! — истерично изкрещя Бъди и гневно отметна падналата върху челото му коса. — Напускам тази шибана кочина!

— Добре, чудесно — равнодушно промълви учителят, като че Репертън му предлагаше чаша кафе. В този момент разбрах, че Репертън никога повече няма да стъпи в либъртивилската гимназия. Този път няма да има временно отстраняване от занятия. Родителите му ще получат по пощата съобщение за изключването му, в което се излагат причините и се цитират права на настойниците.

Бъди изгледа двама ни с Арни и се ухили, сетне изкрещя:

— Ще ви го върна тъпкано! Ще ви го върна и след това ще ви се иска никога да не сте се раждали на този шибан свят!

Злобно изрита ножа, който се завъртя като пумпал. Острието му проблясна преди оръжието да спре на ръба на площадката. Бъди се отдалечи, налчетата на кубинките му потракваха по асфалта.

Мистър Кейси ни изгледа, стори ми се стар и уморен.

— Съжалявам — промълви той.

— Няма нищо — отвърна Арни.

— Искате ли извинителни бележки? Веднага ще ви ги напиша, ако смятате, че е по-добре да се приберете вкъщи.

Погледнах Арни, който се мъчеше да изчисти ризата си. Той поклати глава.

— Не, няма нужда — отвърнах.

— В такъв случай ще извиня закъснението ви.

Отидохме в канцеларията му и той ни написа извинителни бележки за следващия час, в който сливаха класовете ни — експериментална физика. Когато влязохме в лабораторията, мнозина ни изгледаха любопитно и зашушукаха.

След шестия час раздадоха списъка на отсъстващите. Прегледах го и видях имената на Репертън, Вандерберг и Уелч. Смятах, че след училище ще ни повикат при отговорничката по дисциплината мисис Нотръп, за да разкажем за случилото се. Но това не стана.

Когато удари последният звънец отидох да потърся Арни — мислех си, че ще се приберем заедно вкъщи и ще поговорим за случилото се. Но и тук ударих на камък. Той вече бе отишъл в гаража на Дарнъл, за да работи по Кристин.