Стивън Кинг
Кристин (27)

25. БЪДИ ОТИВА НА АЕРОГАРАТА

Затваряме ги, после ги заключваме…

Брус Спрингстийн

Една нощ, десет дни по-късно, когато картонени пуйки и рогове на изобилието от разтегателна хартия започнаха да се появяват на прозорците на началните училища, някакво синьо „Камаро“ с толкова вдигната задница, че предната му част заплашваше да заоре в земята, безшумно влезе в платното, водещо към паркинга на аерогарата. Сенди Галтън разтревожено надникна от кабинката си. Бъди Репертън провря глава през прозореца на колата си и щастливо му се усмихна. Лицето му беше брадясало — личеше, че се е бръснал преди седмица — а очите му лудешки проблясваха, което се дължеше повече на кокаина, а не на повишено настроение по случай приближаващия Ден на благодарността. Тази вечер с момчетата здравата се бяха надрусали. Общо взето Бъди малко напомняше някакъв покварен Клинт Истууд.

— Още ли виси оная работа между краката ти, Сенди? — ухилено попита той. Дебелашката му шега беше възнаградена с бурен смях, който се разнесе от колата. Вътре седяха Дон Вандерберг, Мучи Уелч и Ричи Трелони. Чувстваха се на седмото небе след кокаина и шестте бутилки долнопробно вино, осигурено от Бъди. Бяха дошли да се позабавляват с плимута на Арни Кънингам.

— Хей, ако ви пипнат, сигурно ще ме уволнят — нервно изрече Сенди. Единствено той беше напълно трезвен и вече съжаляваше задето бе споменал, че Кънингам е паркирал таратайката си тук. Тогава и не подозираше, че може да попадне в затвора.

— Ако спипат теб, или някого от шибания ти отряд, шефът ще ви накара да оплачете майчиното си мляко — обади се Мучи от задната седалка и думите му предизвикаха нов изблик на веселие.

Сенди се огледа — надяваше се да види друга кола, която влиза в паркинга, но до излитането на следващия самолет имаше повече от час и наоколо беше безлюдно като в пустиня. Времето беше застудяло, остър като бръснач вятър помиташе пистите и меланхолично подсвиркваше сред редиците паркирани коли. Вляво от Сенди табелата с рекламата на „Апко“ безспирно се полюшваше.

— Много смешно, олигофрени такива! — сопна се той. — Знайте, че изобщо не съм ви виждал. Ако ви пипнат, ще кажа, че съм бил до кенефа.

— Майчице, какъв бъзльо! — възкликна Бъди и пренебрежително го изгледа. — Честна дума, никога не съм предполагал, че си такъв лигльо, Сенди.

— Бау, бау! — излая Ричи и компанията се заля в смях.

— Хайде, търкулни се на земята и се престори на мъртъв, Сенди!

Пазачът се изчерви и заяви:

— Хич не ми пука! Предупреждавам ви да внимавате.

— Разбира се, приятел — искрено произнесе Бъди. Беше запазил седмата бутилка вино и порядъчна доза от белия прашец. Усмихнато ги подаде на пазача:

— Заповядай. Приятно прекарване.

По лицето на Сенди цъфна доволна усмивка.

— Благодаря.

Сетне, за да докаже, че не е лигльо, той добави:

— И хубавичко да я подредите.

Бъди студено се усмихна. Очите му помръкнаха и по-мътняха, станаха мъртви и жестоки.

— О, ще се постараем — процеди той. — Ще се постараем.

„Камаро“-то бавно влезе в паркинга. Известно време Сенди следеше пътя й по задните светлини, после Бъди ги изгаси. Вятърът донесе до слуха му бръмченето на двигателя, сетне и този звук замря.

Сенди изсипа кокаина върху шкафчето и го изшмърка с навита на рулце банкнота. След това се зае с виното. Знаеше, че ще го уволнят, ако го заварят с бутилка на работното му място, но изобщо не му пукаше. Предпочиташе да се напие, отколкото непрекъснато да седи на тръни и да се ослушва за колите на полицаите, охраняващи летището.

Вятърът духаше в неговата посока и той чуваше… чуваше прекалено много, повече, отколкото му се искаше.

Звънтене на счупено стъкло, приглушен смях, потракване на метал.

Тишина.

Бръснещият вятър донесе до слуха му тихи гласове, но Сенди не успя да различи думите.

Внезапно прозвуча цяла канонада от удари. Пазачът потръпна. Някъде в мрака се трошаха стъкла, някакъв метален предмет падна на асфалта — навярно бе предната броня. Сенди откри, че жадува за още една доза кокаин. Белият прашец го развеселяваше, а в момента се нуждаеше точно от това. Беше сигурен, че нещо страшно става в дъното на паркинга.

Дочу по-висок глас, напрегнат и заповеднически, навярно беше на Бъди:

— Направете го!

Останалите промърмориха нещо. Отново гласът на Бъди:

— Не там! Върху таблото!

Приятелите му отново промърмориха нещо. Репертън извика:

— Хич не ми дреме!

Незнайно защо, думите му накараха останалите да се разсмеят.

Въпреки пронизващия студ, Сенди беше вир-вода от пот. Рязко затвори прозорчето на будката и загаси телевизора. После жадно отпи от бутилката и се намръщи от неприятния вкус на сместа от плодов сок и долнопробно вино, която Бъди наричаше „Тексаски шофьор“. Не харесваше питието, но какво друго му оставаше, когато останалите се наливаха с евтина бира? Не биваше да се прави на по-изтънчен от тях, защото рано или късно щяха да го изхвърлят от компанията. Бъди не понасяше лигльовците.

Алкохолът се разля в стомаха му и Сенди се почувства малко по-добре. Дори окото не му мигна, когато колата на охраната действително мина покрай будката. Полицаят му махна с ръка, младежът невъзмутимо отвърна на поздрава му.

Петнайсет минути по-късно синьото „Камаро“ се появи, този път вече в платното за излизащите коли. Бъди седеше спокойно и уверено зад волана, стиснал между краката си почти празната бутилка вино. Усмихваше се зловещо и Сенди смутено установи, че има нещо безумно в кръвясалите му очи. Причината не беше единствено във виното и в кокаина. Бъди бе щастлив задето бе доказал на Кънингам, че не прощава на онези, които са се опитали да го прецакат.

— Свършихме добра работа, приятел — усмихнато заяви Бъди.

— Радвам се — отвърна пазачът и напразно се опита да отвърне на усмивката му. Не изпитваше никакви чувства към Кънингам, но си представяше как ще реагира, когато види какво се е случило с ремонтирания му плимут. Каза си, че това не го засяга и повтори:

— Радвам се.

— Дръж се, момче — подвикна му Ричи и се ухили.

— Дадено! — отвърна Сенди. Радваше се, че си отиват. Навярно след всичко случило се тази нощ вече няма да се навърта в бензиностанцията на Вандерберг. Беше загазил и то здравата. Работата беше сериозна, прекалено сериозна. Хрумна му, че ще е добре да изкара някакви вечерни курсове. Ще се наложи да напусне работа, но какво от това, и без това службата му като нощен пазач му се струваше много скучна.

Бъди продължаваше да се взира в него, устните му бяха разтегнати в безумна усмивка. Сенди отпи голяма глътка вино и за малко не се задави. За миг си представи, че започва да повръща върху повдигнатото към него лице на Бъди и смущението му прерасна в ужас.

Репертън заяви:

— Ако ченгетата те разпитват ще им кажеш, че не си видял нищо. Около девет и половина ти се е наложило да отидеш до кенефа.

— Разбира се, Бъди.

— Бъди спокоен — работихме с ръкавици и не сме оставили отпечатъци.

— Добре.

— Не се притеснявай — ледено промълви Репертън.

— Да, добре.

Синьото „Камаро“ отново потегли. Сенди натисна копчето и автоматичната врата на паркинга се отвори. Колата бавно пое по алеята, която извеждаше от летището.

Някой извика: „Бау, бау!“ и дори воят на вятъра не можа да го заглуши.

Разтревожен, Сенди отново се настани пред телевизора.

Малко преди появата на пътниците, пристигащи от Кливланд с полета в десет и трийсет, той изля остатъка от виното през прозореца на будката. Вече не му се пиеше.