Стивън Кинг
Кристин (41)

5. ДЖЪНКИНС ОТНОВО СЕ ПОЯВЯВА

Калниците удряха се в предпазните перила

Момчетата зад мене бяха бледи като платна.

Един извика: „По-бавно, брат!

От лудешката ти скорост вие ми се свят!“

Чарли Райън

 

Час по-късно Арни вкара колата в гаража на Дарнъл. Пътникът до него — ако изобщо бе съществувал, отдавна бе изчезнал. Миризмата също я нямаше — безсъмнено е била само илюзия. Арни си каза, че ако непрекъснато се занимаваш с лайнари, всичко започва да ти мирише на лайна. Разбира се, това им доставя удоволствие.

Дарнъл седеше в остъклената си канцелария и ядеше мазен сандвич. Вдигна ръка за поздрав, но не стана от стола си. Арни натисна клаксона и паркира.

Помисли си, че обяснението на току-що случилото се е съвсем елементарно — просто бе изживял нещо като кошмар. Обаждането вкъщи, разговора с Лий и опита му да се свърже с Денис, при който сестрата му бе съобщила, че приятелят му е във физиотерапията — всичко това бе като приказката, където героят три пъти претърпява неуспех преди първи петли. Навярно за миг бе откачил. Пък и не беше чудно след неприятностите, които си имаше от август досега. В края на краищата всичко бе въпрос на перспектива, нали? През целия му живот го смятаха за особняк, а сега бе започнал да излиза от черупката си и да се превръща в нормален човек с нормални ежедневни грижи. Нищо чудно, че родителите и познатите му негодуват, когато някой започне да се променя

(за добро, или за зло)

съвсем естествено е околните да се чувстват неловко, защото са принудени да променят изграденото си мнение.

От разговора му с Лий пролича, че го смята за побъркан, което беше чиста глупост. Действително, от доста време беше под голямо напрежение, но това бе част от ежедневието. Ако мис Вирнат Нос Лий Кабът не го знае, то рано или късно ще бъде жестоко прецакана от най-големия изнасилвач на всички времена, Живота. Навярно ще й се наложи сутрин да взима секонал, за да издържи през деня, а вечер не ще може да заспи без сънотворно.

И все пак той безумно я желаеше — дори сега, докато мислеше за нея го обзе безименен копнеж, който разтърси тялото му като леден вятър и го накара да стисне още по-силно волана на Кристин. Нуждата му бе прекалено силна, прекалено елементарна, за да я назове, истината беше, че го е завладяла изцяло.

Но сега му нямаше нищо. Чувстваше, че… че е изгорил мостовете зад себе си.

Одеве, когато дойде на себе си, осъзна, че седи в Кристин, на тясна уличка далеч от Търговския център на Монроувил, което означаваше, че е изминал почти половината път до Калифорния. Слезе, огледа се и забеляза дупка в снежния насип, капакът на Кристин беше покрит с топящ се сняг. Очевидно е загубил съзнание, изпързалял се е през паркинга (който, въпреки Коледния сезон за щастие не бе препълнен) и се е забил в насипа. Имал е дяволски късмет, че не е катастрофирал. Дяволски късмет.

Дълго време седя неподвижно. Вслушваше се в радиото и наблюдаваше през предното стъкло лунния сърп, който плуваше на небето. Боби Хелм „Рокът на звънчетата“ — хита на сезона, както се изрази дисководещият и Арни се поусмихна, почувствал се малко по-добре. Не си спомняше точно какво е видял (или му се е сторило, че е видял), нито искаше да си спомни. Сигурен бе, че му се случваше за пръв и последен път.

Лайнарите го бяха накарали да вижда небивалици. Сигурно ще умрат от радост, ако разберат… но той няма да им достави това удоволствие.

Всичко ще се оправи — ще се сдобри с родителите си. Дори може да започне още тази вечер, като гледа телевизия заедно с тях, както в доброто старо време. Освен това бе твърдо решен да спечели обратно Лий. Няма страшно, ако тя не харесва колата. Възможно е дори след известно време да купи друг автомобил и да я излъже, че е дал в замяна Кристин. Ще държи Кристин тук, на паркинга в Монроувил, и Лий никога няма да разбере. Следователно, няма за какво да му се сърди. Освен това трябва веднъж завинаги да разреши въпроса с работата си при Уил. Това ще бъда последната му „командировка“, чувстваше, че прекалено дълго си е играл с огъня. Хич не му пука, че Уил ще го помисли за страхливец. Обвинение за контрабанда на цигари и алкохол едва ли ще се отрази благотворно на постъпването му в колежа. Не, не си струва риска.

Леко се усмихна. Действително се чувстваше по-добре, някак си пречистен. Докато пътуваше към гаража дори изяде пицата, въпреки че беше изстинала. Изпитваше вълчи глад. Стори му се малко странно, че едно парче липсва — всъщност дори се посмути — сетне пропъди неприятната мисъл. Навярно го е изял когато не беше на себе си, или го е изхвърлил през прозореца. Уф, доста страшничко беше, но с това вече е приключено. Отново се усмихна, този път малко по-весело.

Сега излезе от колата, затръшна вратата и се запъти към канцеларията на Уил да провери каква работа ще му възложи за тази вечер. Изведнъж си спомни, че утре е последният учебен ден преди Коледната ваканция и запристъпва още по-бодро.

В този момент вратичката, вградена в голямата порта се отвори, влезе някакъв човек. Беше Джънкинс. Отново се бе появил.

Видя, че Арни го гледа и вдигна ръка за поздрав.

— Здрасти, Арни.

Момчето извърна очи към Уил. Зад остъклената стена Шишкото сви рамене и продължи да яде сандвича си.

— Здравейте — отвърна Арни. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Нямам представа — усмихнато отвърна Джънкинс и се втренчи в Кристин, сякаш търсеше очукани места по нея. — Имаш ли да ми кажеш нещо?

— Майната ви, защо ме тормозите? — възкликна момчето и почувства как главата отново започва да го цепи от напрежение и от гняв.

Руди Джънкинс се усмихна, очевидно не бе засегнат от грубостта му.

— Просто се отбих да те видя. Как си?

Подаде му ръка, но Арни се престори, че не я вижда. Без капчица смущение полицаят отпусна ръката си, заобиколи Кристин и отново я заоглежда. Арни го наблюдаваше, здраво стиснатите му устни бяха побелели. Усещаше нов прилив на гняв всеки път, когато ченгето докоснеше Кристин.

— Слушайте, може би ще е по-добре да си купите абонаментна карта за целия сезон… — промълви той.

Джънкинс се обърна и въпросително го изгледа.

— Пошегувах се — намусено произнесе момчето. Без да откъсва поглед от него Джънкинс заяви:

— Не намираш ли, че случилото се с Бъди Репертън и с другите две момчета е адски странно?

„Майната му! — помисли си Арни. — Нямам намерение да се занимавам с този лайнар!“

— Защо ме питате? Бях във Филаделфия на шахматен турнир.

— Известно ми е.

— Господи! Значи ме следите!

Джънкинс се приближи до него, сега лицето му бе напълно сериозно.

— Точно така и то с основание. Три от момчетата, които по мое мнение са съсипали колата ти, вече са мъртви, заедно с още едно, което по всяка вероятност случайно се е озовало в колата на Бъди. Съвпадението е прекалено голямо — нима ти е чудно, че те следя?

Забравил яда си, Арни го изгледа изненадано и смутено.

— Казаха, че е нещастен случаи, напили се и карали с прекалено висока скорост…

— Имало е и друга кола.

— Откъде знаете?

— Първо, върху снега имаше следи. За съжаление силният вятър ги беше почти заличил, така че не успяхме да направим качествени снимки. Но една от бариерите на входа на „Скуонтик Хилс“ беше счупена и върху останките открихме следи от червена боя. Камарото на Бъди беше синьо.

Той изпитателно изгледа Арни и продължи:

— Намерихме частици червена боя забити в кожата на Мучи Уелч. Представяш ли си? Забити! Знаеш ли с каква сила трябва да те блъсне кола, за да се забият частици боя в кожата ти?

— Предлагам ви да тръгнете по улиците и да броите червените коли — ледено произнесе Арни. — Обзалагам се, че ще откриете най-малко двайсет още преди да стигнете до „Бейсин Драйв“.

— Абсолютно си прав. Работата е там, че изпратихме нашите проби във вашингтонската лаборатория на ФБР, където разполагат с мостри на всички видове бои, използвани от заводите в Детройт. Днес получихме резултатите. Може би се досещаш какви са?

Сърцето на Арни биеше лудо, страхотна болка пулсираше в слепоочията му. За миг уморено затвори очи и отвърна:

— Щом сте тук, предполагам, че цветът е тъмночервен, като на Кристин.

— Младежо, получаваш награда! — възкликна Джънкинс, сетне запали цигара и се втренчи в момчето през дима. Вече не се преструваше на добродушен, изпитателният му поглед бе леден.

Арни се хвана за главата с пресилено раздразнение.

— Голяма работа, че цветът е бил тъмночервен. Кристин е боядисана по поръчка, но със същия цвят са боядисвали фордовете от хиляда деветстотин петдесет и девета до хиляда деветстотин шейсет и трета, шевролетите — от шейсет и втора до шейсет и четвърта, в средата на петдесетте се срещали рамблъри, боядисани в тъмночервено, Ремонтирах моя плимут повече от половин година и разполагам с много книги за коли — без тях не можеш да реставрираш стар автомобил. Знам, че тъмночервеният цвят е бил предпочитан за много марки коли, вие също го знаете, нали? — Той втренчено изгледа полицая.

Джънкинс не му отговори, а продължи да го фиксира с ледения си, изпитателен поглед. Никога досега не бяха гледали Арни по този начин, но значението на този поглед бе напълно ясно — всеки би го разбрал. Ченгето се съмняваше в него, направо го подозираше. Допреди няколко месеца — дори седмица, Арни щеше да почувства единствено страх, но сега направо се вбеси.

— Този път наистина прекалявате. Защо си съчинявате нелепи истории? По дяволите, какво имате против мен, мистър Джънкинс? Защо ме преследвате?

Полицаят се засмя и закрачи из гаража. Огромното помещение беше празно, с изключение на тях двамата и на Уил, който седнал в канцеларията си, довърши сандвича си и облиза мазните си пръсти, без да откъсва очи от тях.

Полицаят рязко се извърна към Арни.

— Питаш какво имам против теб? Как ти звучи обвинение в предумишлено убийство, Арни?

Арни се вкамени.

— Не се притеснявай — каза Джънкинс, и продължи да се разхожда. — Няма да ти разигравам сцени и да се правя на як полицай, нито да те заплашвам с разходка до участъка, само дето няма да е до участъка, а направо до Харисбърг. Все още нямам никакви доказателства срещу големия смелчага Арни Кънингам.

— Не разбирам за какво гово…

— Разбираш, и то отлично! — изкрещя Джънкинс и спря до някакъв огромен жълт камион — една от антиките на Джони Помбертън, която старецът безуспешно се опитваше да поправи. Втренчи се в Арни и продължи:

— Три от момчетата, съсипали колата ти, са мъртви. И в двата случая на местопроизшествието открихме следи от тъмночервена боя, което ни кара да вярваме, че колата на извършителя и на двете престъпления е била боядисана в същия цвят. А ти си седнал да ми се перчиш, да наместваш очилата си и да ме убеждаваш, че не разбирам за какво говоря.

— По време на катастрофата съм бил във Филаделфия — тихо промълви Арни. — Не го ли разбрахте?

Джънкинс нервно хвърли цигарата си на пода и отвърна:

— Момченце, това е най-лошото. Алибито ти е безупречно и все пак буди в мен огромни съмнения.

— Слушайте, мистър Джънкинс, предлагам да изчезнете от тук, или да ме арестувате. Във всеки случай работното ми време отдавна е започнало.

— Засега мога единствено да разговарям с теб — отговори полицаят. — Разбрах, че когато убиха Уелч, ти си бил вкъщи и си спал.

— Скапано алиби, прав сте. Повярвайте, ако знаех, че ще имам толкова неприятности, щях да поканя някой приятел да спи у дома.

— О, това обяснение звучеше напълно правдоподобно — отвърна Джънкинс. — Родителите ти не се съмняват в теб — разбрах го, докато разговарях с тях. Ако искаш да знаеш в истинските алибита има повече дупки, отколкото в костюм, подарен от Армията на спасението. Притеснявам се, когато изглеждат железни.

— Боже Господи! — почти изкрещя Арни. — Бях на шибан шахматен турнир! Член съм на шахматния клуб от четири години…

— От днес вече не си — прекъсна го полицаят и Арни отново млъкна. Джънкинс кимна.

— Да, разговарях с мистър Слоунс. Съобщи ми, че през първите три години не си пропуснал нито една сбирка, дори когато си боледувал от грип. Бил си най-добрият му играч. Но от началото на тази година си станал нередовен…

— Трябваше да ремонтирам колата. Освен това започнах да ходя с едно момиче…

— Мистър Слоусън ми каза още, че не си участвал в първите три турнира и бил безкрайно изненадан, когато името ти се появило в списъка на отбора за срещата мед. ду Северните щати. Предполагал, че си изгубил интереса към клуба.

— Нали ви казах, че…

— Да, бил си прекалено зает с колата и с момичето — нормално е за всички младежи на твоята възраст. Все пак ми се струва безкрайно странно, че си възвърнал интереса си към шахмата само за филаделфийския турнир, след което си напуснал клуба.

— Няма нищо странно — отвърна Арни. Стори му се, че чува гласа си отдалеч, ушите му бучаха от нахлулата в главата му кръв.

— Странно е, и още как. Все едно, че си знаел какво ще стане и си се осигурил с желязно алиби.

Бученето в главата на Арни бе започнало да звучи ритмично, като шума на прибой и беше придружено от тъпа болка. Момчето се питаше защо този противен човек с любопитните кафяви очи не си отиде и не го остави на мира. Нито едно от обвиненията не беше вярно — Арни не се бе постарал да си създаде алиби. Както всички беше изненадан, когато прочете за случилото се във вестника. Точно така, бе безкрайно изненадан. Не се бе случило нищо странно, полицаят явно страдаше от параноя и…

(Признай как контузи гърба си, Арни! Между другото, да не би да са ми пораснали крила? Да не би…)

Той затвори очи, за миг му се зави свят; видя пред себе си зеленикавото, ухилено лице, покрито с гниеща плът, а устните мълвяха: „Хайде, запали я. Запали я и ще отидем на автоизлет. А междувременно ще се погрижим за лайнарите, дето скапаха колата ни. Какво ще кажеш да премажем онези гадняри, момче? Да ги шибнем така, че онези резачи на трупове в общинската болница да изваждат с пинсети олющената боята, забита в кожата им. Хайде, намери готина музика по радиото и тръгваме. Ще…“

Арни сляпо посегна зад себе си и докосна гладката повърхност на Кристин, която неизменно му действаше успокоявашо. Замайването му премина. Той отвори очи.

— Всъшност има нещо ново, но е много субективно и не мога да го цитирам в доклада си — промълви Джънкинс. — Този път си съвсем различен, Арни. Станал си някак по-суров. Имам чувството, че си остарял с двайсет години.

Момчето с разсмя и с облекчение забеляза, че смехът му прозвуча съвсем естествено.

— Мистър Джънкинс, знаете ли, че ви хлопа дъската?

Полицаят остана напълно сериозен и заяви.

— Знам, но цялата история е откачена — не съм имал подобен случай в десетгодишната си практика като детектив. Последният път когато разговаряхме ми се стори, че се нуждаеш от помощта ми. Почувствах, че си… не знам как да се изразя: нещастен, объркан и изгарящ от желание да се измъкнеш от цялата каша. Но сега си се променил. Струва ми се, че разговарям с коренно различен човек, при това доста антипатичен.

— В такъв случай разговорът ни е приключен — заяви Арни и се запъти към канцеларията.

Полицаят извика след него:

— Искам да разбера какво се е случило. И ще науча, повярвай ми!

— Ако обичате, не идвайте повече тук — каза Арни. — Вие сте напълно луд.

Влезе в канцеларията, затвори вратата след себе си и забеляза, че ръцете му изобщо не треперят. В помещениято беше задимено от пурата на Дарнъл, миришеше на чесън и на зехтин. Той го прекоси без да проговори на шишкото, взе картата си и я перфорира. Погледна през остъклената стена и забеляза, че Джънкинс стои неподвижно, загледан в Кристин. Уил продължаваше да мълчи, гърдите му хриптяха. След няколко минути девективът си тръгна.

— Ченге, а? — лаконично изрече Дарнъл и шумно се оригна. Звукът напомняше стъргане на верижен трион.

— Да.

— Репертън?

— Да. Смята, че имам нещо общо със смъртта му.

— Въпреки че беше във Филаделфия?

Арни поклати глава.

— Струва ми се, че това изобщо не го интересува.

„В такъв случай не е глупав — помисли си Уил. — Разбира се, че историята на Арни звучи неправдоподобно, въпреки неоспоримите факти. Интуицията му подсказва, че става нещо нередно, ето защо е задълбал в случая по-вече, отколкото би направил всеки друг полицай. Само че може да разследва и милион години, без да научи цялата истина.“ Спомни си как колата без шофьор влиза в клетката си, подобно на автомобилче с пружина, как се запалва сама, без ключове — моторът изревава веднъж, сякаш го предупреждава, после затихва.

Докато си спомняше всичко това Дарнъл не смееше да погледне Арни в очите, въпреки че се смяташе за изпечен лъжец.

— Ако ченгетата те следят, не ми се иска да те пращам в Олбъни — промърмори той.

— Хич не ми пука дали ще замина, но разбери, че няма никаква опасност. Това е единственият полицай, който ме е разпитвал, а той е откачен. Интересува се само от двата случая при които виновните шофьори са избягали от местопроизшествието.

Едва сега Дарнъл се осмели да погледне момчето. Сивите очи на Арни бяха сериозни и загрижени, безцветните очи на шишкото наподобяваха очите на стар котарак, изкормил хиляди мишки.

— Ченгето се интересува от теб — бавно изрече той. — По-добре да изпратя Джими.

— Може би си възхитен от шофирането на Джими?

За миг Дарнъл се втренчи в него, сетне примирено въздъхна.

— Добре, ще отидеш ти. Но ако забележиш онова ченге, направо се връщай. И още нещо — спипат ли те със „стоката“, тя си е лично твоя. Ясно ли е?

— Да — отвърна Арни. — Искаш ли все пак да поработя тази вечер?

— В четирийсет и девета има един буик, модел ’77. Извади стартера и провери соленоида. Ако е наред, извади и него.

Арни кимна и излезе. Дарнъл замислено се загледа след него, сетне погледът му се прехвърли върху Кристин. Знаеше, че е опасно да изпраща момчето в Олбъни. Арни също го знаеше, но все пак настояваше да замине. Дарнъл бе сигурен, че ако полицаите го пипнат, хлапето няма да „изпее“ нищо. Доскоро смяташе, че хванат на тясно, Арни ще го издаде, но сега бе съвсем различно.

Разбрал го бе от разговора между полицая и момчето, подслушан по вътрешния телефон…

Джънкинс бе прав.

Сега момчето бе някак си по-закоравяло.

Дарнъл отново се втренчи в плимута. Хлапакът ще вземе крайслера на „командировката“ до Ню Йорк, а по време на отсъствието му Уил ще дебне Кристин. Ще я дебне и ще види какво ще се случи.