Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Christine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 86 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Кристин

Издателска къща „Плеяда“, София, 1993

Превод от английски: Весела Прошкова, 1993

Дизайн на корицата: Петър Станимиров, 1993

Коректор: Румяна Цонева, 1993

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Кристин от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Кристин
Christine
АвторСтивън Кинг
Създаване1983 г.
САЩ
Първо издание1983 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман

„Кристин“ (на английски: Christine) е роман на ужасите, написан от Стивън Кинг. Книгата е публикувана за първи път през 1983 г. В романа се разказва за американски автомобил Плимут Фюри от 1958 г., който е обладан от свръхестествени сили.

Романът е филмиран през 1983 година от американския режисьор Джон Карпентър.

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

23. АРНИ И ЛИЙ

Пътувам си с автомобила,

мацката е до мен, зад кормилото.

Откраднах си целувка крадешката

и си рекох, че това ми е мечтата:

радио да слушам и безцелно да обикалям с колата.

Чък Бери

 

Радиото на колата беше настроено на WDIL. Дайън пееше „Палавата Сю“ с грубоватия си, нахакан глас, но двамата в колата не го чуваха.

Арни плъзна ръка под тениската на Лий и докосна стегнатите й гърди, зърната на които се бяха втвърдили от възбуда. Момичето дишаше на пресекулки. За пръв път ръката й докосваше Арни там, където той искаше. Пръстите й обгърнаха члена му несръчно, но с желание, което компенсираше липсата на опит.

Той я целуна и усети езика й, стори му се, че вдъхва аромата на окъпана от дъжда гора. Чувстваше как възбудата се излъчва от цялото й тяло.

Притисна се още по-силно към нея и усети страстния й отклик.

Сетне тя се отдръпна.

Замаян и объркан, Арни седеше зад волана. Лампичката на тавана на Кристин проблясна, предната врата се затвори и в купено отново се възцари мрак.

За миг той остана неподвижен: не му беше ясно какво се бе случило, дори не знаеше къде се намира. Умът му беше скован, а тялото му — напрегнато от физическа реакция, която бе едновременно мъчителна. Пенисът му бе твърд като стомана, тестисите му пулсираха от болка. Чувстваше се безкрайно напрегнат и възбуден.

Сви ръката си в юмрук и с все сила го стовари върху бедрото си. Сетне отвори вратата и излезе навън при момичето.

Лий стоеше на ръба на възвишението и се взираше в мрака, сред който се очертаваше сребристият екран на автокиното. Силвестър Сталоун крачеше в нощта, облечен като лидер на работническото движение от края на трийсетте. Арни отново изпита усещането, че живее сред великолепен сън, който всеки момент заплашва да се превърне в кошмар… или вече бе започнал да се превръща.

Лий стоеше прекалено близо до ръба — той я хвана за ръка и леко я дръпна назад. Почвата на хълма бе суха и се ронеше под краката им, нямаше ограда или предпазни перила. Една непредпазлива стъпка и момичето щеше да полети в бездната и да пада, докато се озове в предградието, в центъра на което се намираше автокиното.

От незапомнени времена хълмът беше място за срещи на местните влюбени двойки. Намираше се в края на „Стенсън Роуд“ — асфалтирано шосе с две платна, което криволичейки, излизаше от града, сетне правеше завой и свършваше в подножието на хълма, където някога е имало ферма.

Беше ноември и дъждът, започнал рано привечер се бе превърнал в суграшица. Арни и Лий стояха сами на хълма и можеха да наблюдават безплатно, макар и без звук, филма, прожектиран в автокиното.

Арни без особено усилие склони Лий да влезе в колата. Отначало му се стори, че лицето й е мокро от лапавицата. Едва когато я огледа на призрачната зелена светлина от таблото, разбра, че е плакала. Разтревожено попита:

— Какво има? Лошо ли ти е?

Тя поклати глава и се разрида още по-силно.

— Да не би… да е нещо, което не си искала да направиш?

Той преглътна и обясни:

— Да ме докосваш… на онова място?

Лий отново поклати глава, но той не знаеше какво означава това. Продължи несръчно да я прегръща, беше разтревожен до смърт. Докато притискаше момичето към себе си, размишляваше за лапавицата, за обратния път до града и за това, че все още не е купил вериги за Кристин.

— Никога не съм го правила с друго момче — промълви Лий, притиснала глава към рамото му. — За пръв път докосвам… знаеш какво. Направих го, защото го исках. Защото действително го желаех — това е всичко.

— Тогава какво те притеснява?

— Не мога… тук — тя произнесе думите бавно и колебливо, сякаш й беше мъчително да ги изрече.

— На хълма ли? — глупаво попита Арни и се огледа. Навярно Лий си е помислила, че я е довел тук само за да гледат филма безплатно.

— В тази кола! — внезапно изкрещя тя. — Не мога да се любя с теб в тази кола!

— Какво?

Той смаяно се втренчи в нея.

— За какво говориш? Защо не?

— Защото… защото… наистина не знам!

Лий се опита да добави още нещо, после отново избухна в сълзи. Арни продължи да я прегръща, докато риданията й утихнаха. Когато се поуспокои, момичето промълви:

— Може би, защото не знам коя от двете обичаш повече.

— Но това е… Той млъкна, поклати глава и се усмихна. — Лий, това е пълна лудост!

— Така ли мислиш? — попита тя и изпитателно го изгледа. — С коя от двете прекарваш повече време: с мен, или с нея?

— Имаш предвид Кристин?

Арни се огледа и по лицето му се разля озадачената му усмивка, която Лий намираше очарователна, или неприятна, понякога — и двете.

— Точно така — отпаднало произнесе тя и се втренчи в ръцете си, които лежаха безжизнено в скута й. — Навярно е глупаво, но… .

— Разбира се, че съм повече време с теб — прекъсна я Арни и поклати глава. — Това е лудост. Или пък е нормално. Може би ми се струва лудост, защото не съм ходил с друго момиче.

Протегна ръка и докосна гъстата й коса, която се разстилаше върху раменете й. Под разкопчаното й палто се виждаше тениската с надпис „ЛИБЪРТИВИЛ ИЛИ НИЩО ДРУГО“. Зърната на гърдите й възбуждащо опъваха тънката памучна тъкан и Арни усети леко замайване.

— Смятах, че момичетата ревнуват от други момичета, не от коли — промълви той.

Лий рязко се изсмя.

— Разсъждаваш така, защото никога преди не си имал гадже. Нима не знаеш, че колите са като жени?

— О, я стига…

— Тогава защо не кръсти колата си Кристофър?

Тя внезапно стовари отворената си длан върху седалката. Арни потръпна.

— Май не ти харесва, че удрям момичето ти? — възкликна Лий с неочаквана злоба, после забеляза мъката в очите му. — Арни, съжалявам.

— Така ли? — попита той и втренчи в нея безизразните си очи. — Струва ми се, че напоследък всички са против Кристин: ти, мама и татко, дори Денис. Скапах се от работа, а на вас изобщо не ви пука.

— За мен има значение — тихо промълви Лий. — Оценявам усилията ти.

— Така да бъде — мрачно изрече Арни. Гневът му се беше стопил. Стана му студено, усети, че му се повдига. — Слушай, трябва да тръгваме. Започва да вали сняг, а нямам вериги. Родителите ти сигурно ще се шашнат, ако катастрофираме на „Стенсън Роуд“, след като си им казала, че отиваме да играем боулинг.

Лий се засмя.

— Те не знаят какво има в края на „Стенсън Роуд“.

Арни повдигна вежди, донякъде възвърнал доброто си настроение и каза:

— Така си мислиш.

Той шофираше бавно по криволичещото стръмно шосе, което се спускаше към града и колата нито веднъж не се подхлъзна. Наподобяващите трепкащи звезди светлини на Либъртивил и на Монроувил постепенно се уголемяваха и се сближаваха, докато накрая напълно се сляха. Лий меланхолично наблюдаваше. Каза си, че това е отвратителен финал на една много обещаваща вечер. Беше раздразнена, нервна, не на себе си, някак си незадоволена. Изпитваше тъпа болка в гърдите. Не беше сигурна дали действително е възнамерявала да позволи на Арни да „стигне докрай“, но след като страстите им се бяха разгорещили, събитията не се бяха развили според очакванията й, само защото бе отворила проклетата си голяма уста.

Мислите й бяха объркани, тялото — напрегнато. През цялото време, докато мълчаливо пътуваха към града, й се искаше да обясни чувствата си на Арни, но не го направи, защото се боеше, че той няма да я разбере, и защото сама не можеше да определи какво усеща.

Казваше си, че не ревнува от Кристин…, въпреки че беше точно обратното. Арни се опита да я излъже — тя отлично знаеше, колко време отделя той за работа по колата. Но какво лошо имаше в това? Беше сръчен, обичаше автомонтьорството и беше направил колата като нова, с изключение на милометъра, който въртеше обратно.

„Колите приличат на жени“ — бе казала тя, без да с замисля върху думите си. Те просто й се изплъзнаха. Все пак се питаше защо нито веднъж не бе помислила за семейното комби като за живо същество — за нея това бе чисто и просто форд. Но…

Разумът я съветваше да забрави странните обстоятелства, свързани с Кристин, защото действително й се струваше невероятна. Докато седеше в колата, не беше в състояние да се люби с Арни, да го докосва на най-интимното място, а още по-малко — да мисли как да го доведе до оргазъм по този начин (или по истинския, както многократно си го бе представяла, докато неспокойно се премяташе в тясното си легло, обзета от непозната и смайваща възбуда).

Не можеше да го направи в колата.

Най-невероятното в цялата история бе усещането, че Кристин я наблюдава с неодобрение, че ревнува и че изпитва омраза към нея. Понякога (както тази вечер, когато Арни уверено караше колата по хлъзгавото шосе) Лий имаше чувството, че той и Кристин са се сляли, като любовници. Когато сядаше в Кристин й се струваше, че колата я поглъща, че да се целува и да се люби с Арни е по-перверзно от воаьорството и от ексхибиционизма — все едно да прави любов вселила се в тялото на съперницата си.

Чувстваше се глупаво, защото мразеше Кристин. Мразеше я и се страхуваше. Напоследък избягваше да застава пред или зад нея. Кой знае защо й се струваше, че внезапно ръчната спирачка ще се отпусне, или колата ще се включи на скорост. Подобни мисли никога не й бяха хрумвали, докато гледаше комбито на родителите си.

Но най-странното бе нежеланието й да прави каквото и да било в колата, дори да се вози в нея. Когато седнеше зад волана Арни се променяше, превръщаше се в непознат човек. Лий изпитваше удоволствие от допира на ръцете му. Харесваше й да гали гърдите и бедрата й (все още не му бе позволила да я докосне между краката, но жадуваше той да го направи. Струваше й се, че в този миг направо би се разтопила). Милувките му винаги караха устата й да пресъхва от възбуда, а тялото й жадно да потръпва. Но когато беше в колата, това чувство бе някак си притъпено… Може би защото седнеше ли зад волана, Арни вече не приличаше на влюбено момче, а на стар развратник. Когато завиха по нейната улица, тя за сетен път понечи да обясни чувствата си на Арни, но се отказа. Какво ще му каже? Не разполагаше с конкретни факти, а само с нелепи предположения, вдъхновени от развинтеното й въображение. Но имаше нещо, което беше безспорно. Не можеше да го сподели с Арни от страх, че ще го засегне. А тя не искаше да го прави, защото започваше да хлътва по него.

И все пак миризмата беше там. Лъхаше на гнило и дори новата тапицерия и течността, с които Арни почистваше килимчетата на пода не бе в състояние да го прикрие. Без да е натрапчива, вонята се носеше на талази и на Лий и се повдигаше.

Сякаш преди много време някакво животинче бе пропълзяло в багажника и беше умряло там.

Когато слязоха пред дома й, Арни я целуна за лека нощ. На светлината на лампата, поставена в подножието на стълбата към верандата сипещият се от небето мокър сняг приличаше на сребърен поток. Капчиците върху тъмнорусата коса на Лий блестяха като брилянти. Арни изпитваше непреодолимо желание да целуне истински момичето, но мисълта, че може би родителите й ги наблюдават от прозореца го накара леко да докосне с устни челото й, както се целува любима братовчедка.

— Съжалявам — промълви Лий. — Беше глупаво от моя страна.

— Не — отвърна Арни, но беше ясно, че мисли точно обратното.

— Просто… — поде Лий и внезапно й хрумна нещо, което беше донякъде вярно. — Просто не ми е приятно да го правим в кола, в която и да е кола. Иска ми се да сме заедно, но не в автомобил, паркиран в мрака на някакво шосе. Разбираш ли ме?

— Да — отговори той. Докато седяха горе на хълма, малко се бе ядосал на Лий. Честно казано, беше побеснял от яд. Но сега, застанал пред дома й си каза, че напълно я оправдава. Питаше се как е могъл да й се разсърди или да не се подчини на желанията й. — Разбирам те.

Тя обгърна с ръце шията му и се притисна към него. Палтото й все още беше разкопчано и Арни усети влудяващия допир на закръглените й гърди.

— Обичам те — за пръв път каза Лий и се затича към входната врата.

Арни остана като ударен от гръм на верандата. Лицето му гореше въпреки студения мокър сняг, който се сипеше върху него.

Най-сетне в обърканото му съзнание се промъкна мисълта, че на семейство Кабът ще се стори странно, ако продължава да стои на верандата им. Тръгна по градинската пътека към улицата — щракаше с пръсти и широко се усмихваше. Сякаш се возеше на най-бързото влакче в партера, на което имаш шанс да се качиш само веднъж в живота.

Когато излезе на тротоара спря и усмивката му помръкна. Кристин стоеше до бордюра, капчици разтопен сняг се стичаха по предното й стъкло и замъгляваха проблясващите червени светлинки на таблото. Беше оставил мотора да работи, а сега той бе изгаснал. Случваше се за втори път.

— Проводниците са се намокрили — тихо промълви момчето. — Това е всичко.

Причината явно не беше в свещите — завчера беше поставил осем чисто нови и то „Шампион“ и…

С коя от двете прекарваш повече време? С мен… или с нея?

Отново се усмихна, но някак си смутено. Вярно е, че по принцип прекарваше повече време с колите, защото работеше в гараж. И все пак беше абсурдна мисълта че…

„Излъга я, нали?“

„Не“ — гузно си отговори той. — „Не може да се каже, че съзнателно съм я излъгал…“

„Нима? Тогава как би го нарекъл?“

За пръв и единствен път, откакто бе завел Лий на футболния мач в Хидън Хилс, най-безсрамно я бе излъгал. Защото в действителност прекарваше повече време с Кристин и изпитваше ужас при мисълта, че е паркирана на аерогарата, брулена от вятъра и от дъжда, който се превръщаше в мокър сняг… Беше излъгал Лий. Прекарваше повече време с Кристин. А това беше…

Беше…

— Лошо — прегракнало изрече той и гласът му почти се изгуби всред сипещата се суграшица.

Арни стоеше на тротоара, взираше се в колата си — като по чудо възкръснала от ерата на Бъди Холи, на Хрушчов и на Лайка — първото куче космонавт, и внезапно усети силна омраза към нея. Не беше сигурен, но му се струваше, че Кристин му влияе по някакъв начин.

Светлините на таблото, които проблясваха като кръгли червени очи през предното стъкло, сякаш му се подиграваха и го упрекваха.

Дръпна предната врата, седна зад волана и затвори очи. Изведнъж се успокои и започна да мисли рационално. Наистина беше излъгал Лий, но за нещо незначително, не — за нещо абсолютно незначително.

Без да отваря очи протегна ръка и докосна ключодържателя — разръфано правоъгълно парче кожа, върху което бяха изписани буквите Р. Д. Л. Не беше сметнал за нужно да си купи нов, със собствените му инициали.

Имаше нещо странно и особено в кожения ключодържател. Да, нещо много особено.

Когато бе наброил парите на кухненската маса на Льобей, старецът плъзна към него ключовете. Парчето кожа беше разръфано, нацепено и потъмняло от употреба, инициалите бяха почти заличени от времето и от непрестанното търкане в монетите в джоба на стареца.

Сега те бяха напълно отчетливи, сякаш бяха изписани отново.

Арни си каза, че подобно на лъжата му, това също няма значение. Разположил се удобно в купето на Кристин, той не се съмняваше, че е прав.

Знаеше го. Останалото нямаше значение. Завъртя ключа, стартерът зави, но моторът дълго не можа да се запали. Мокри проводници — това бе всичко.

— Моля те — прошепна момчето. — Всичко е наред, не се тревожи, нищо не се е променило.

Двигателят изгърмя и изгасна. Стартерът продължаваше да вие. Суграшицата биеше по стъклата. В колата беше топло и уютно. Само двигателят да запали…

— Хайде — прошепна Арни. — Хайде, Кристин. Хайде, миличка.

Моторът повторно изгърмя и този път запали. Червените светлинки на таблото примигваха и помръкваха. Индикаторът за акумулатора отново просветна, докато двигателят се давеше, сетне изгасна, когато моторът заработи равномерно.

От парното лъхна топлина, която сгря премръзналите му крака. Помисли си, че има неща, които Лий не разбира и никога няма да проумее. Защото не го познаваше по времето, когато лицето му беше обсипано с гнойни пъпки, когато всички го наричаха пицолики. Тя нямаше представа за жаждата му да разговаря, да контактува с други хора и за неспособността му да го стори. Нямаше представа колко безсилен се чувстваше. Едва ли би разбрала простичката истина, че ако не беше Кристин, никога не би се осмелил да й определи среща по телефона, дори на челото й да беше написано: „Искам да ходя с Арни Кънингам“. Лий не можеше да проумее, че понякога той се чувстваше с трийсет — не, с петдесет години по-стар. Сякаш не беше момче, а ветеран инвалид, завърнал се от някаква незнайна война.

Помилва волана. Зелените индикатори на таблото сякаш успокояващо му намигнаха.

— Добре — изрече той.

Включи на скорост и пусна радиото. Дий Шарп пееше „Време е за картофено пюре“ — глупавите думи на песента звучаха загадъчно в мрака.

Арни се отправи към аерогарата. Щеше да паркира колата и да вземе автобуса, който спираше там на всеки кръгъл час. Така и направи, но изпусна автобуса в единайсет. Взе го едва в дванайсет и когато си легна си и припомни пламенните целувки на Лий, му хрумна, че му се губи цял час от тръгването от дома на семейство Кабът и пристигането на аерогарата. Беше толкова очевидно, че се почувства като човек, преобърнал наопаки цялата къща в търсене на важно писмо и внезапно открил, че през цялото време го е държал в другата си ръка. Беше очевидно и малко страшно. Но къде е бил? Смътно си спомняше как потегли от дома на Лий, а после…

… просто е обикалял с колата.

Точно така. Обикалял е — това е всичко. Няма нищо загадъчно.

Разхождал се с колата под изсулващия се мокър сняг, обикалял е хлъзгавите улици без вериги на гумите (при все това Кристин бе удивително стабилна, нито веднъж не се беше подхлъзнала ли поднесла, като че по магия намираше най-безопасния път, сякаш трамвай, прикачен към електрическите жици), обикалял е с пуснато радио, непрестанно бълващо отдавна забравени песни, в които се говореше само за момичетата: Пеги Сю, Керъл, Барбара-Ен, Сузи…

Смътно си спомняше, че по едно време малко се беше изплашил и се бе опитал да смени станцията, но накъдето и да завъртеше копчето, попадаше на същите вълни. Сега гласът на дисководещият му напомни за Алън Фрийд. След малко се разнесе дрезгавото пеене на Скрийминг Джей Хоукинс: „Омагьосах те… защото си мооооя…“

Най-сетне пред погледа му пробляснаха светлините сигнализиращи лошо време на летището, които примигваха, сякаш пулсираше огромно сърце. Радиото запращя и мелодията се изгуби. Арни го изгаси. Когато слезе от колата беше окъпан в пот и без да знае защо, изпита огромно облекчение.

Сега беше в леглото. Имаше нужда от сън, но не можеше да заспи. Суграшицата навън се бе превърнала в големи парцали сняг.

Нещо не беше наред.

Нещо бе започнало, нещо се случваше. Вече не можеше да се самозалъгва. Няколко души го бяха похвалили заради прекрасната реставрация на Кристин. Беше отишъл с нея на училище и момчетата от авторемонтния цех направо зяпнаха: лягаха под колата, за да огледат новия ауспух и амортисорите, пъхаха се под капака, разглеждаха трансмисиите и радиатора, чиито ръжда и зелена утайка от антифриза бяха изчезнали като по чудо.

Проверяваха генератора и блестящите бутала. Дори въздушният филтър беше нов — отгоре му се виждаше цифрата 318, написана под наклон, за да създаде впечатление за скорост.

Да, беше станал герой в очите на момчетата от работилницата, беше приел коментариите и комплиментите им с подобаваща скромност. Но дори и тогава съмнение разяждаше душата му.

Защото не можеше да си спомни какво е ремонтирал по Кристин и какво не е.

Времето, прекарано в работа по нея почти му се губеше, подобно на пътуването до аерогарата. Спомняше си, че бе започнал да изчуква задната част на купето, но не бе сигурен дали го е довършил. Спомняше си, как боядиса предния капак, беше покрил стъклото със специални лепенки, след което беше вкарал колата в бояджийския цех в дъното на гаража — но нямаше представа кога е сменил амортисьорите, нито откъде ги е купил. Единственото, останало в паметта му бе как с часове седеше зад волана, замаян от щастие… и се чувстваше по същия начин, както в мига, когато Лий му прошепна, че го обича. Оставаше в колата дълго след като другите клиенти на гаража се прибираха по домовете си. Седеше безмълвно и неподвижно, само понякога настройваше радиото на станцията, която предаваше стари мелодии.

Но най-много го плашеше предното стъкло.

Беше сигурен, че не е купувал предно стъкло за Кристин — в противен случай банковата му сметка щеше доста да е намаляла. Освен това трябваше да притежава разписка. Бе преровил малката кантонерка в стаята си, обозначена с надпис: „Документи за колата“. Не беше открил нищо — всъщност беше претърсил доста неохотно.

Денис бе споменал, че пукнатината в стъклото изглежда по-малка, не така застрашителна. После, в деня, когато отидоха на мача в Хидън Хилс тя… просто изчезна.

Но кога и как се бе случило това?

Арни нямаше представа.

Най-сетне заспа и сънува кошмари: навън вятърът разпръсна облаците и студените есенни звезди заблестяха на небето.