Стивън Кинг
Кристин (15)

13. ПО-КЪСНО СЪЩАТА ВЕЧЕР

Докато се спусках по хълма с моя автомобил,

видях Мейбелин в купе „де Вил“.

Кадилакът се движеше като лорд,

но не ще надбяга осемцилиндровия ми форд…

Чък Бери

 

Майка ми и Илейн си бяха легнали, но баща ми гледаше късните новини по телевизията. Попита ме:

— Къде беше, Денис?

— Играх боулинг.

Излъгах съвсем инстинктивно. Не исках баща ми да научи за разговора ми с Льобей. Въпреки че всичко случило се досега бе доста странно, все пак не бе толкова необикновено, за да заинтересува баща ми. Или поне така си казвах тогава.

— Арни се обади — рече татко. — Помоли да телефонираш, ако се прибереш преди единайсет и половина.

Погледнах часовника си — единайсет и двайсет. Изведнъж реших, че за днес повече не мога да се занимавам с Арни и с проблемите му.

— Денис?

— Какво?

— Няма ли да му се обадиш?

— След малко — отговорих с въздишка.

Отидох в кухнята, направих си сандвич със студено пилешко месо, налях си чаша хавайски пунш — гадно питие, но си падам по него — и набрах номера на Арни. Приятелят ми вдигна слушалката след второто позвъняване. По гласа му личеше, че е развълнуван и щастлив.

— Денис! Къде беше досега?

— Играх боулинг.

— Слушай, тази вечер отидох в гаража на Дарнъл и можеш ли да си представиш — той е изхвърлил Репертън! Бъди вече го няма, на мен ми е разрешено да остана!

Сърцето ми отново се сви от необясним страх. Оставих сандвича на масата. Кой знае защо, апетитът ми беше изчезнал.

— Арни, сигурен ли си, че трябва да върнеш Кристин в гаража?

— Защо не? Отървахме се от Репертън — какво по-хубаво от това?

Спомних си как Дарнъл нареди на Арни да загаси мотора на колата си, преди да е отровил въздуха в скапания му гараж, как му заяви, че не понася богати копелета като него. Спомних си как Арни смутено извърна очи, когато ми съобщи, че е получил разрешение да използва подемника, като в замяна изпълнил „няколко поръчки“ на шишкото. Хрумна ми, че на Дарнъл ще му бъде адски гот, ако успее да превърне приятеля ми в момче за всичко. Навярно ще се стори много забавно на постоянните клиенти, както и на типовете, с които дебелакът играеше покер. Арни тича за кафе, Арни тича за кифли, Арни поставя ново руло тоалетна хартия в клозета и зарежда хартиени кърпи в автомата. „Хей, Уил, кой е цъкльото, дето се бъхти в тоалетната?… Онзи ли? Казва се Кънингам. Родителите му са даскали в колежа, а малкият кара тук следдипломна квалификация по чистене на кенефи.“ И всички ще избухнат в смях. Арни ще се превърне в посмешище за клиентите в гаража на Дарнъл.

Всичко това ми мина през ума, но не казах нищо. Предполагах, че приятелят ми сам ще прецени плюсовете и минусите. Така не можеше да продължава вечно Арни бе прекалено умен, или поне така се надявах. Беше грозен, но не и тъп.

— Изгонването на Репертън само може да ме радва — отвърнах. — Но смятах, че Кристин е само временно в гаража. Слушай, Арни, струва ми се, че двайсетачката седмично ще ти дойде малко множко, като знам колко се ръсиш за използването на инструментите на подемника и за какво ли още не.

— Ето защо ми се искаше да взема под наем гаража на мистър Льобей — въздъхна Арни. — Изчислих, че ще имам повече сметка, дори да плащам двайсет и пет долара седмично.

— Правилно. Обзалагам се, че ако дадеш обява във вестника, положително ще…

— Не, не, позволи ми да довърша — все така възбудено произнесе Арни. — Когато днес следобед отидох в гаража, Дарнъл поиска да поговори насаме с мен. Каза, че съжалява заради побоя, нанесен ми от Репертън и заяви, че ме е подценил.

— Сериозно?

Не че се съмнявах в думите му — искаше ми се да му повярвам, но не можех.

— Да. Попита ме още дали искам да работя при него на половин ден. Десет, дванайсет часа седмично след училище — ще прибирам инструментите, ще смазвам подемниците и прочее. В замяна ще получа клетка срещу десет долара седмично и ще плащам само половината такса за използването на инструментите и на стенда. Как ти се струва?

Помислих си, че звучи прекалено хубаво, за да е вярно.

— Внимавай, какво правиш Арни.

— Защо?

— Баща ми твърди, че Дарнъл е мошеник и крадец.

— Досега не съм забелязал нищо подобно. Струва ми се, че това са само празни приказки, Денис. Дарнъл е просто един креслив грубиян. Това е всичко.

— Съветвам те да не се обвързваш с него — преместих слушалката на другото си ухо и отпих от чашата си. — Но бъди винаги нащрек и гледай да изчезнеш, ако играта загрубее.

— Знаеш ли нещо конкретно?

Из града се носеха слухове, че Дарнъл е замесен в търговия с наркотици, обаче със сигурност се знаеше, че в гаража му се правят сделки с крадени коли.

— Не — отвърнах. — Просто не му се доверявам.

— Ами… — нерешително поде Арни, сетне се върна към любимата си тема — Кристин. Като че тя бе най-важното нещо в живота му.

— Но това е шанс, истински шанс, Денис, стига да успея. Кристин… е много зле. Успях да я пооправя, но на мястото на всяка отстранена повреда изникват поне още четири. С някои все още не мога да се справям, но скоро ще се науча.

— Аха — промърморих и отхапах от сандвича си. След разговора с Джордж Льобей, още по-малко харесвах Кристин — най-добрата приятелка на Арни.

— Колата се нуждае от регулиране на предницата — по дяволите, всъщност са необходими нова предница и накладки за спирачките, пребоядисване… може би ще се опитам да ремонтирам буталата, но съм безпомощен с евтините си инструменти. Нали разбираш, Денис?

Гласът му прозвуча така, сякаш отчаяно молеше за одобрение ми.

Изведнъж със свито сърце си припомних наш съученик на име Фреди Дарлингтън. Фреди беше кротко момче, но притежаваше отлично чувство за хумор. Един ден се запознава с някаква курва от Пен Хилс — истинска уличница, която с удоволствие си разтваряше краката за войската и обичаше да се чука, без да й пука — което и да кажеш, все ще е вярно. Грозното й, тъпо лице ми напомняше задницата на огромен камион и тя непрекъснато джвакаше дъвка. Миризмата на любимата й дъвка се носеше на талази около нея. Мадамата забременя горе-долу почти по същото време, когато Фреди хлътна по нея. Винаги съм смятал, че налапа въдицата само защото тя бе първото момиче, позволило му да стигне докрай. Фреди напусна училище и започна работа в някакъв склад, а принцесата роди бебето. През декември той я доведе на забавата, организирана по случай края на срока и с всички сили се стараеше да покаже, че нищо не се е променило, въпреки че беше точно обратното. Жена му ни зяпаше презрително с мъртвите си очи, челюстите й подскачаха като на преживяща крава, а всички ние бяхме научили новината: принцесата се беше върнала към занаята. Навърта се около алеята за боулинг и пицарията на Джино, кръстосва улиците, докато Фреди е на работа и отново се чука, без да й пука. Хората казват, че надървеният мъж няма скрупули, но сега знам, че разгонените жени могат жив да те изядат. Погледнах Фреди, който изглеждаше десет години по-стар от мен, и ми се доплака. Когато говореше за жена си, гласът му звучеше умоляващо, като на Арни преди малко. „Нали я харесвате, момчета? Нали жена ми е готина, момчета? Не съм се прецакал, нали, момчета? Може би това е само лош сън и скоро ще се събудя, нали? Нали? Нали?“

— Разбирам — отвърнах. Цялата тъпа, гадна история с Фреди Дарлингтън бе преминала през ума ми за около две секунди. — Отлично те разбирам, Арни.

— Добре — с облекчение промълви той.

— Бъди нащрек, особено когато започнем училище. Дръж се настрана от Бъди Репертън.

— Непременно.

— Арни…

— Какво?

Поколебах се. Исках да го попитам дали Дарнъл е споменал, че Кристин е била в гаража му и преди. Дали е успял да я познае. Нещо повече, исках да му разкажа какво се е случило с мисис Льобей и с дъщеричката й Рита. Но не го направих. Арни веднага щеше да разбере откъде съм научил подробностите. И тъй като бе особено чувствителен, когато станеше дума за проклетата му кола, навярно щеше да си помисли, че съм действал зад гърба му — пък и донякъде така си беше. Но ако му кажех, това може би щеше да сложи край на приятелството ни.

Беше ми писнало от Кристин, но все още милеех за Арни. Което означаваше, че трябва да вдигна ръце от цялата история. Никакво дебнене и никакви въпроси, никакви лекции.

— Нищо — отвърнах. — Канех се да ти кажа, че навярно си намерил подслон за таратайката си. Моите поздравления.

— Денис, ядеш ли нещо?

— Да, сандвич с пилешко. Защо?

— Дъвчеш в ухото ми. Звучи гадно.

Задъвках колкото е възможно по-шумно. Арни се престори, че повръща. Разсмяхме се. Почувствах се по-добре — беше както едно време, преди Арни да се влюби в тъпата, шибана кола.

— Ти си педераст, Денис.

— Точно така. Научих го от теб.

— Я се наведи — извика той и затвори телефона.

Довърших сандвича и питието си, изплакнах чинията си и чашата и се върнах в хола, готов да взема душ и да си легна. Бях уморен до смърт.

По време на разговора ми с Арни чух как баща ми изгасва телевизора и реших, че си е легнал. Но не беше. Седеше в креслото си с разкопчана риза. Сепнах се, когато забелязах, колко са побелели космите на гърдите му и как на светлината на нощната лампа темето му проблясва под оредяващата коса. Вече не бе млад. С нарастващо безпокойство осъзнах, че след пет години, когато теоретично ще завърша колежа, баща ми ще бъде петдесетгодишен и плешив — типичен счетоводител. След пет години ще навърши петдесет, ако не умре от повторен инфаркт. Баща ми каза, че първият не е бил толкова сериозен, но не се опита да ме излъже, че няма опасност да се повтори. Знаех го, майка ми го знаеше, също и баща ми. Само Ели все още си въобразяваше, че той е безсмъртен — но нима напоследък не бях забелязал неувереност в погледа й. Не бях съвсем сигурен, но може би започваше да разбира.

Починал внезапно.

Косата ми настръхна. Внезапно. Става от стола си и се хваща за сърцето. Внезапно. Изпуска ракетата си на корта. Не ти се иска да мислиш за смъртта на баща си, но понякога е неизбежно. Бог ми е свидетел, че е така.

— Неволно дочух част от разговора ти с Арни — промълви той.

— Така ли? — попитах враждебно.

— Да не би Арни да е нагазил в нещо топло и кафяво, Денис?

Отвърнах колебливо:

— Ами… не съм съвсем сигурен.

Все пак, с какви факти разполагах? Фантасмагории, това бе всичко.

— Имаш ли да споделиш нещо с мен?

— Не точно сега.

— Разбирам те. Но ако… ако играта загрубее, както преди малко се изрази, ще ми кажеш ли какво става?

— Да.

— Разбирахме се.

Тръгнах към стълбата, но преди да сложа крак на първото стъпало, баща ми ме спря, като каза:

— Знаеш ли, че бях близо петнайсет години счетоводител на Уил Дарнъл?

Замръзнах на мястото си и изненадано го изгледах.

— Не, не знаех.

Баща ми се усмихна. Никога преди не го бях виждал да се усмихва така. Беше усмивка, която никога досега не бях виждал, усмивка, каквато може би майка ми бе съзирала само няколко пъти, но не и сестра ми. Отначало ти се струва някак си отнесена, но ако се вгледаш, забелязваш, че изобщо не е такава — беше цинична и безмилостна.

— Можеш ли да пазиш тайна, Денис?

— Да, предполагам.

— Предполагаш, или можеш?

— Да, мога.

— Така е по-добре. Бях счетоводител на Дарнъл до хиляда деветстотин седемдесет и пета, след което той назначи Бил Ъпшоу от Монроувил.

Баща ми ме изгледа и продължи:

— Не твърдя, че Бил Ъпшоу е мошеник, но бих казал, че скрупулите му са толкова тънки, че можеш да четеш вестник през тях. А миналата година той си купи къща стил „Тюдор“ за триста хиляди долара. Майната им на лихвите, пълен напред!

Той обгърна дома ни с ръка, сетне я отпусна в скута си. С майки ми бяха купили къщата за шейсет и две хиляди долара година преди да се родя — сега може би струваше двойно повече. Едва наскоро изплатиха ипотеката и получиха разписката от банката. Миналото лято си устроихме малко пиршество в задния двор. Татко запали скарата, надяна розовата разписка на дълга вилица и всеки от нас я подържа на огъня, докато тя се изпепели.

— Не прилича на замък, Дени?

Върнах се, седнах на дивана и отвърнах:

— Много е хубава.

Баща ми продължи:

— С Дарнъл се разделихме доста приятелски, въпреки че никога не съм го харесвал като човек. Смятах го за отрепка.

Кимнах, защото определението ми хареса — то изразяваше чувствата ми към Дарнъл по-добре от всякакви неприлични думи.

— Но трябва да знаеш, че съществува огромна разлика между личните и деловите взаимоотношения. Трябва бързо да го разбереш, ако не искаш да свършиш като амбулантен търговец. Деловите ни отношения бяха привидно поносими, но само привидно. Ето защо накрая напуснах.

— Не те разбирам.

— Непрекъснато откривах огромни суми — обясни баща ми. — Огромни суми с недоказуем произход. По нареждане на Дарнъл инвестирах в две корпорации — пенсилванската „Слънчевата енергия за отопление“ и нюйоркската. Ясно бе, че служеха като прикритие.

Накрая се срещнах с Дарнъл, защото исках да играя с открити карти. Съобщих му, че ако му бъде направена данъчна проверка, положително ще му се наложи да отговаря на много неудобни въпроси. Казах му още, че не след дълго ще знам прекалено много и ще стана неудобен за него.

— Какво ти отговори?

— Започна да „танцува“ — отвърна татко със същата сънена, цинична усмивка. — В моята професия, когато наближиш четирийсетте започваш да научаваш „танцовите стъпки“, и то само ако си способен счетоводител. Смятам, че не съм от най-лошите. „Танцът“ започва, когато шефът те повика и започва да те разпитва дали си доволен от работата и от заплатата си. Ако отговориш, че работата ти харесва, но навярно би могъл да получаваш повече за труда си, той те насърчава да споделиш проблемите си: може би изплащаш къща или кола, или събираш пари за образованието на децата си; може би съпругата ти си пада по много по-елегантни дрехи, отколкото може да си позволи… нали ме разбираш?

— Преслушва те, а?

— По-скоро те опипва — отвърна татко и се засмя. — Да, така е. „Танцът“ досущ прилича на сложен менует. Състои се от различни фрази, паузи и стъпки. След като научи за финансовите ти затруднения, шефът започва да те разпитва какво искаш да притежаваш — кадилак, вила в Катскилс или в Ноконос, може би дори яхта.

Последната дума ме накара да потръпна, защото знаех, че голямата мечта на баща ми е да има яхта. През слънчевите летни следобеди често го придружавах до пристанищата край езерата Кинг Джордж и Пасеонки. Докато проучваше цените на по-малките яхти, забелязвах изпълнения му с копнеж поглед. Едва сега го разбирах — яхтите бяха недостъпни за него. Може би животът му щеше да е по-различен, ако нямаше деца, за чието образование да мисли. Тогава сигурно щеше да притежава мечтаната яхта.

Погледнах го и попитах:

— И ти му отказа?

Баща ми сви рамене.

— Още в началото му дадох да разбере, че не искам да „танцувам“. Първо, това би означавало да се сближа с него, а както вече споменах, смятах Уил Дарнъл за смрадлив пор. От друга страна, хората като него са адски невежи по отношение на счетоводството — мнозина попадат в затвора, защото вярват, че могат да укрият незаконните си доходи и са напълно убедени в това.

Той се засмя и продължи:

— Кой знае защо, всички те си въобразяват, че парите могат да се перат като мръсни дрехи, докато на практика единственият изход е да жонглираш, докато нещо се стовари върху главата ти.

— Това ли бе причината да му откажеш?

— Да, донякъде. — Той ме изгледа право в очите. — По дяволите, не съм мошеник, Денис.

Внезапно помежду ни като че премина електрически ток. Дори сега, четири години по-късно, настръхвам като си го спомня, макар да не съм сигурен, че мога да ви опиша случилото се. Причината не бе само в това, че тази вечер баща ми за пръв път разговаряше с мен като с равен, нито че за миг ми позволи да видя тъжния странстващ рицар, скрит в изтънчения човек, който се бори за прехраната си в един мръсен, гаден и пълен с изнудвачи свят. Всъщност за пръв път го виждах в истинската му светлина — човек, съществувал много преди да се появя на бял свят и направил доста компромиси. Ако в този миг си го представех да се люби с майка ми — двамата потънали в пот от усилията си — навярно нямаше да се почувствам неудобно.

Сетне баща ми сведе очи, виновно се усмихна и произнесе с дрезгавия глас на Никсън, който отлично умееше да имитира:

— Мили хора, заслужавате да узнаете, дали баща ви е мошеник. Успокойте се, не съм. Можех да приема подкупа, но… но щеше да е неморално.

От облекчение се засмях прекалено високо. Усетих, че моментът ми се изплъзва, че връзката помежду ни се разпада. И въпреки че нещо в мен се съпротивляваше, разумът ми подсказваше, че така е по-добре — не можех да издържа на напрежението. Струва ми се, че и баща ми почувства същото.

— Тихо — нареди той. — Ще събудиш майка си и тя ще ни нахока, защото още не сме си легнали.

— Вярно. Татко, имаш ли предетава с какво се занимава Дарнъл?

— По онова време не знаех и не исках да науча, защото щях да стана негов съучастник. Имах известни подозрения и подочувах това-онова. Мисля, че въртеше търговия с крадени автомобили — не че ги укриваше в гаража на „Хамптън стрийт“; Уил не е толкова тъп — само идиотът сере там, където яде. Може би се занимаваше и с контрабанда.

— На оръжия и боеприпаси? — попитах с леко прегракнал глас.

— О, нищо толкова романтично. По-скоро бих предположил, че се е занимавал с цигари и с алкохол, които винаги вървят на пазара. Може би ако е преценил, че няма голям риск, понякога е прекарвал пратка микровълнови печки или цветни телевизори. С една дума, през всичките тези години не е стоял със скръстени ръце.

Лицето на баща ми стана сериозно и той ме изгледа.

— Дарнъл умело използваше козовете си и дълго време късметът не му изневери, Денис. О, може би дори нямаше нужда от късмет в нашия град — предполагам, че ако бе ограничил дейността си само в Либъртивил, щеше да си кара по стария начин цял живот или поне докато пукне от инфаркт — но ако щатските данъчни са дребни риби, то онези от федералното бюро са направо акули. Досега Дарнъл е имал късмет, но някой ден онези типове ще се стоварят върху него като Великата китайска стена.

— Дочул ли си някакви слухове?

— Нито дума. Пък и едва ли ще чуя. Но много обичам Арни Кънингам и знам, че си обезпокоен от тази му кола.

— Прав си. Струва ми се, че е побъркан по нея. Нищо не го интересува, освен проклетата кола…

— Хората, които не са имали много, са склонни да реагират по този начин — прекъсна ме баща ми. — Увличат се до полуда било по кола, било по някое момиче или по музикален инструмент, или са завладени от фикс идеи по отношение на някоя известна личност. В колежа имахме съученик, когото наричаха Щърка. Беше високо, грозновато момче. Щърка бе луд по моделите на влакчета, запалил се беше по тях още от трето отделение. Миниатюрната му железница бе едва ли не осмото чудо на света. Изхвърлиха го от „Браун“ още през първата година. Имаше двойки по всички предмети. Когато се наложи да избира между колежа и любимите си модели, предпочете второто.

— Какво стана с него?

— Самоуби се през шейсет и първа — отговори баща ми и стана. — Мисълта ми беше, че понякога добрите хора биват заслепени, и то не винаги по своя вина. Може би Дарнъл ще забрави за Арнъл, може би приятелят ти ще бъде за него само клиент както всички останали, който лежи под колата си. Но ако Дарнъл се опита да го използва, отвори му очите, Денис. Не допускай да бъде въвлечен в „танца“.

— Добре, ще опитам. Но едва ли всичко зависи от мен.

— Вярно. Хайде да си лягаме.

— Съгласен.

Качихме се в стаите си на горния етаж. Въпреки умората си, дълго не можах да заспя. Изминалият ден бе богат на събития. Навън вятърът подухна и някакво клонче заудря по външната стена на къщата. Някъде отдалеч, навярно от центъра на града, дочух изсвирване на гуми върху асфалта — в тихата нощ звукът напомняше отчаяния смях на истерична жена.