Стивън Кинг
Кристин (30)

28. ЛИЙ ОТИВА НА ПОСЕЩЕНИЕ В БОЛНИЦАТА

Не искам да вдигам шум излишен,

но мога ли да купя твоя автобус магичен?

Не ми пука колко ще ми струва,

щом гаджето ми с него ще пътува.

Искам го… искам го… искам го…

(но няма да го получиш…)

„Ху“

 

Лий успя да запази спокойствие, докато разказа по-голямата част от историята си. Седеше на стола за посетители с плътно притиснати колене и с кръстосани глезени. Беше спретнато облечена в пъстър вълнен пуловер и кафява кадифена пола.

Едва към края се разплака и не можа да намери носната си кърпичка. Денис й подаде кутията с книжни салфетки, която стоеше върху нощното му шкафче и промълви:

— Успокой се, Лий.

— Не м-м-мога! Оттогава не ме е потърсил… в училище изглежда толкова уморен, а и ти казваш, че не е идвал да те види…

— Ще дойде, ако му трябвам — каза Денис.

— Дрънкаш като наперен мъжкар! — възкликна тя и за миг изглеждаше комично смаяна от грубите си думи. Сълзите образуваха вадички върху лекия й грим. Двамата с Денис се спогледаха и се засмяха, но смехът им прозвуча неестествено.

— Ходил ли е при Дрънкалото?

— При кого?

— При Дрънкалото. Лени Баронг нарича така мистър Викърс, училищния психолог.

— О, да. Извикаха го в кабинета му завчера, в понеделник. Но не ми каза за какво са разговаряли, а аз не посмях да попитам. Арни изобщо не ми говори, станал е толкова особен…

Денис безмълвно кимна. Дори да се опиташе да й обясни, Лий едва ли щеше да го разбере — беше прекалено разтревожена и объркана. Самият той се чувстваше безпомощен и се страхуваше за Арни. От думите на хората, които идваха да го виждат в болницата личеше, че приятелят му е на ръба на умопомрачението. Разказът на Лий беше най-подробен и увеличи страховете му. Никога досега не беше копнял да е вън от болницата. Най-лесно беше да телефонира на Викърс и да го попита как може да помогне на приятеля си. Другата възможност беше да се обади на самия Арни… но според Лий напоследък той ходел само на училище и в гаража на Дарнъл, а през останалото време спял. Баща му прекъснал престоя си в Канзас Сити, а когато се прибрал, избухнал нов скандал. Въпреки че не й го беше казал, Лий смяташе, че Арни за малко не напуснал дома си.

Денис не желаеше да разговаря с приятеля си докато е в гаража на Дарнъл.

— Какво да правя? — обърна се към него момичето. — Как би постъпил на мое място?

— Изчакай — посъветва я той. — Не виждам друг изход.

— Но това е най-трудното — прошепна Лий. Пръстите й несъзнателно късаха хартиената кърпичка и кафявата й пола беше осеяна с бял мъх. — Родителите ми искат да престана да се виждам с него, да го оставя. Страхуват се, че Репертън и момчетата от бандата му ще измислят нещо ново.

— Значи си сигурна, че това е работа на Бъди и на приятелчетата му?

— Да, всички го знаят. Мистър Кънингам се обади в полицията, въпреки че Арни се опита да го разубеди и каза, че сам ще си уреди сметките с тях. Думите му изплашиха още повече родителите му. Аз също се страхувам. Полицаите арестуваха Бъди Репертън и един от приятелите му, на име Мучи. Познаваш ли ги?

— Да.

— Арестували са и нощния пазач на паркинга. Казва се Галтън, но забравих малкото му име…

— Сенди.

— Точно така. Смятат, че и той е замесен, че навярно ги е пуснал вътре.

Денис промълви:

— Действително Сенди е от компанията на Бъди, но не е така деградирал, както останалите. Хей, хрумна ми нещо — казваш, че Арни вече не разговаря с теб, но все пак някой ти е съобщил подробностите.

— Прав си. Първо ми се обади мисис Кънингам, после — съпругът й. Не мисля, че са се наговорили. Навярно не подозират, че съм разговаряла и с двамата. Те са много…

— Разтревожени — прекъсна я Денис. Момичето поклати глава.

— Нещо повече. И двамата изглеждаха така, сякаш… току-що са ги нападнали и пребили. Колкото и да се старая, не мога да изпитам съжаление към майка му. Струва ми се, че единственото й желание е да се наложи, но ми е мъчно за мистър Кънингам. Изглежда толкова… толкова — гласът й пресекна, сетне тя отново заговори:

— Когато вчера следобед отидох у тях, мисис Кънингам… между другото, тя ме помоли да я наричам Реджина, но някак си не мога да го изрека…

Денис се ухили.

— А ти можеш ли? — попита Лий.

— Да, но съм имал повече време да се упражнявам.

За пръв път момичето се усмихна искрено.

— Е, това има значение. Та както ти казвах, когато отидох у тях, тя беше вкъщи, но мистър Кънингам не се беше прибрал от училище… Тоест от университета.

— Разбирам.

— Мисис Кънингам ми обясни, че си е взела отпуска до края на седмицата. Каза, че нямала сили да се върне на работа преди Деня на благодарността.

— Как ти се стори?

— Покрусена — отвърна момичето, взе нова хартиена кърпичка и отново започна да я къса. — Изглежда с десет години по-стара, отколкото преди месец, когато се запознахме.

— А Майкъл?

— И той се е състарил, но се държи — колебливо отговори Лий. — Сякаш случилото го е накарало да се… стегне.

Денис замълча. Познаваше Майкъл Кънингам от тринайсет години и никога не го беше виждал „стегнат“. Реджина командваше, а той безпрекословно й се подчиняваше и поднасяше напитките на празненствата, устройвани от семейство Кънингам (на които присъстваха предимно техни колеги от университета). В свободното си време слушаше любимите си плочи и меланхолично се взираше в тавана… При най-добро желание Денис не можеше да си го представи „стегнат“.

„Най-голямото й постижение“ — бе казал веднъж баща му, докато наблюдаваше през прозореца как Реджина води Арни за ръка към улицата, където ги очакваше Майкъл, седнал зад волана на колата. По това време момчетата бяха около седемгодишни. — „Върхът на женското й превъзходство — продължи баща му. Питам се дали и на сватбата на Арни ще накара онзи мухльо да я чака в колата. Или пък да…“

Съпругата му се намръщи и с поглед го предупреди, че детето го слуша. Денис завинаги запомни погледа й и думите на баща си. Беше прекалено малък, за да ги проумее напълно, но дори седемгодишното дете знае какво означава „мухльо“. Още тогава му беше ясно защо баща му смята мистър Кънингам за такъв. Съжали Майкъл и до ден-днешен изпитваше същото чувство към него.

— Бащата на Арни се прибра точно когато мисис Кънингам привършваше нейната версия — продължи Лий. — Поканиха ме на вечеря и обясниха, че Арни щял да хапне нещо в гаража, но аз отказах под предлог, че бързам да се прибера. Мистър Кънингам предложи да ме закара до вкъщи и по пътя ми разказа неговата версия.

— Нима мненията им се различават?

— Не съвсем, но… например, в полицията отишъл мистър Кънингам. Арни категорично отказал, а мисис Кънингам — Реджина — заявила, че няма сили да го стори.

Денис предпазливо попита:

— Казващ, че Арни опитва отново да ремонтира колата?

— Да — прошепна момичето, сетне избухна и извика с писклив глас:

— Но това не е всичко! Сигурна съм, че Арни се е забъркал с онзи тип Дарнъл. Вчера, по време на междучасието ми каза, че целия следобед и вечерта ще ремонтира нова предница на колата. Попитах го няма ли да му излезе много скъпо, а той отвърна да не се притеснявам — Уил щял да му отпусне заем…

— Слушай, успокой се и обясни по-подробно.

Тя отново се разплака.

— Уил щял да му даде пари назаем, защото заедно с някой си Джими Сайкс, в петък и в събота Арни щял да изпълнява негови поръчки. Така ми каза. Страхувам се… Страхувам се, че върши нещо незаконно.

— Какво обясни на полицаите, когато го разпитваха за Кристин?

— Каза им, че я открил… в този вид цялата счупена. Попитаха го дали има представа кой го е направил и той отговори отрицателно. Полицаите се интересуваха дали е вярно, че се е бил с Репертън и той го нападнал с нож, поради което го изключили от училище. Арни обясни, че Бъди избил от ръката му плика с обяда и го настъпил. Мистър Кейси се намесил и прекратил сбиването. Попитали го още дали Репертън се е заканвал да му отмъсти, а той отвърнал, че е твърде възможно — в яда си човек казва какво ли не…

Денис мълчаливо се втренчи в прозореца, откъдето надничаше сивото ноемврийско небе и се замисли. Беше много разтревожен. Ако Лий му предаваше вярно отговорите на Арни пред полицаите, то приятелят му не беше излъгал нито веднъж… но беше преиначил случилото се, за да изглежда като обикновено сбиване.

Това му се струваше безкрайно злокобно.

— Имаш ли представа какво работи за Дарнъл? — попита го Лий.

— Не — излъга Денис и му се стори, че чува гласа на баща си: „Бъди неговите очи…“

Втренчи се в Лий, която беше прекалено бледа — гримът й се беше изтрил от сълзите. Помисли си какво огромно усилие полага тя, за да задържи Арни. Навярно това бе урок по издържливост — при обикновени обстоятелства красавица като нея едва ли щеше да го получи поне още десет години. Изведнъж му хрумна, че лицето на приятеля му бе започнало да се променя повече от месец преди да се запознае с Лий… Но след като беше купил Кристин.

— Ще поговоря с него — обеща той.

— Добре. — Лий се изправи. — Не ме разбирай погрешно. Не… не искам всичко да е по старому. Знам, че загубеното не се връща. Но все още обичам Арни и те моля да му го кажа.

— Дадено.

Смутени, двамата дълго мълчаха. Денис си мислеше, че в кънтри песните на това място се намесва „най-добрият приятел“. В разума му се промъкна коварната, злобна мисъл, да го направи. Щеше да му достави истинско удоволствие. Все още изпитваше страхотно влечение към Лий, всъщност никога не бе харесвал толкова много друго момиче. Нека Арни пренася контрабандни експлозии до Бърлингтън и се занимава с любимата си кола. Междувременно двамата с Лий ще се опознаят по-добре и той ще й помогне да забрави мъката си — до болка позната тактика.

В този миг на неловко мълчание, след като Лий изповяда любовта си към приятеля му, Денис почувства, че може да отнеме момичето, което сега беше безкрайно уязвимо.

Навярно сега Лий се учеше на търпение, но това е урок, който трудно се усвоява. Можеше да й каже нещо простичко, например „Ела тук“. А Лий ще се подчини и ще седне на ръба на леглото му. Ще поговорят на по-приятни теми и може би ще я целуне. Пълните й устни бяха чувствени, създадени да целуват и да бъдат целувани. Една целувка, за да я успокои, Втора — заради приятелството им и трета — за късмет. Безпогрешният инстинкт му подсказваше, че може да го направи.

Но той не изрече думите, които биха поставили началото на нещо по-сериозно между него и Лий, тя също мълчеше. Невидимото присъствие на Арни им пречеше и навярно винаги щеше да ги разделя. Арни, който беше влюбен единствено в колата си. Денис си каза, че би било смешно, ако не беше толкова ужасно.

— Кога ще излезеш оттук? — попита Лий.

— Кога ще ме пуснат пред нищо неподозиращата публика? — пошегува се той и се изкикоти. След миг момичето също се засмя.

— Точно така. — Отново се изсмя и промълви. — Извинявай.

— Няма нищо. През целия ми живот са ми се подигравали, така че съм свикнал. А колкото до изписването, лекарите казват, че няма да изляза оттук до януари, но ще имат да вземат. Ще се прибера вкъщи за Коледа — затова се мъча като грешен дявол в стаята за инквизиции.

— Къде?

— Така наричам отделението за физиотерапия. Докторите казват, че гръбнакът ми ще се оправи, а другите кости зарастват бързо. Понякога усещам адски сърбеж. Освен това непрекъснато се наливам с шипков чай. Доктор Ароуей твърди, че това са бабини деветини, но треньорът Пъфър се кълне във вълшебното въздействие на чая и при всяко посещение проверява дали бутилката ми е пълна.

— Той идва ли често?

— Да. Знаеш ли, почти ме накара да повярвам, че от шипката костите зарастват по-бързо.

Денис замълча, после продължи:

— Естествено, никога вече няма да играя футбол. Известно време ще се движа с патерици, после, ако имам късмет, ще ходя с бастун. Старият веселяк Ароуей ми съобщи, че е възможно да куцам една-две години, или до края на живота си.

— Толкова ми е мъчно — тихо промълви Лий. — Съжалявам, че се случи на симпатяга като теб, но чувствата ми са отчасти егоистични. Непрекъснато се питам дали нещастието с Кристин щеше да се случи ако ти беше здрав и се грижеше за Арни.

Денис комично завъртя очи и възкликна:

— Признавам се за виновен!

Но момичето не се усмихна, а продължи:

— Знаеш ли, в един момент се изплаших, че Арни започва да обезумява. Това е единственото, което не съм споделила с мама и татко, нито с родителите му. Все ми се струва, че майка му може да… Не знам какво й е казал след като намери колата си на парчета… но сигурно здравата са се спречкали.

Денис кимна.

— В цялата история има нещо… ненормално. Родителите предложиха на Арни да му купят хубава кола на старо, която да замени Кристин, но той категорично отказал. Когато ме закара до вкъщи мистър Кънингам сподели, че бил готов да му купи нова кола с облигациите, които пазел от двайсет години насам. Синът му не се съгласил и заявил, че не може да приеме такъв подарък. Майкъл обяснил, че напълно го разбира и не му прави благодеяние. Арни щял да изплати колата, дори с лихвите, за успокоение на съвестта… Денис, чуваш ли какво ти говоря?

— Да — отвърна той. — Не искам друга кола, а само Кристин.

— Но това е неестествено. Страстта му към колата се превръща в мания. Страхувам се и понякога изпитвам омраза, но не към Арни, а към про… към шибаната кола, към онази мръсница Кристин.

Страните й пламнаха, очите й се присвиха, ъгълчетата на устните й се извиха надолу. Внезапно лицето й се преобрази — вече не беше красиво, нито дори симпатично: на безмилостната светлина от прозореца изглеждаше грозно и безпощадно, но същевременно забележително и завладяващо. Едва сега Денис проумя защо описват ревността като зеленото чудовище. Лий продължи:

— Знаеш ли какво ми се иска? Мечтая някоя нощ по погрешка да закарат драгоценната му, шибана Кристин на автомобилното гробище. — Очите й злобно проблясваха. — На следващия ден големият кран с магнита ще я вдигне и ще я пусне в пресата. Някой ще натисне бутона и след малко Кристин ще се превърне в метална купчина. Тогава всичко ще свърши, нали?

Денис мълчеше и замислено я наблюдаваше. След миг му се стори, че чудовището, скрито зад лицето й изчезва с подвита опашка. Раменете й се отпуснаха.

— Сигурно ти звучи отвратително, все едно съжалявам задето онези гадове не са довършили работата си.

— Напротив, разбирам те. Нима?

Денис си спомни лицето на Арни, когато бе стоварил юмрук върху таблото на колата. Винаги, когато я видеше, очите му ставаха налудничави. Спомни си видението, което бе имал в деня, когато седна зад волана на Кристин в гаража на Льобей.

Припомни си и кошмарния си сън: фаровете го заслепяват, а до слуха му долита скърцане на автомобилни гуми, подобно на женски писък.

— Така ми се струва.

Двамата се спогледаха.