Стивън Кинг
Кристин (40)

4. ПРЕЛОМЪТ

Слушай, мистър, искам жълт автомобил

с гюрук подвижен, марка „Де Вил“;

с колела огромни и с гуми отлични,

с волан и със спирачки автоматични;

искам телевизор и двигател мощен,

телефон и радио с къси вълни,

за да разговарям нощем

с гаджето си до зори.

Чък Бери

 

Овъглените останки от камарото на Бъди Репертън бяха открити в сряда следобед от един от пазачите на парка. Някаква старица, която живеела със съпруга си в градчето Ъпър Скуонтик, се бе обадила на охраната. Старата дама страдала от артрит и понякога не можела да заспи от болка. Предишната нощ й се сторило, че вижда пламъци откъм южната врата на парка. По кое време? Старицата смяташе, че е било към десет и четвърт, защото гледала филма по телевизията, а той току-що бил започнал.

В четвъртък на първата страница на либъртивилскня „Кистоун“ се появи снимка на изгорялата кола, а заглавието над нея оповестяваше: „Трима загинали при автомобилна катастрофа в парка «Скуонтик хилс»“. Вестникът цитираше думите на щатски полицай, според когото „катастрофата станала в резултат на голямото количество алкохол, поето от водача — завързаната фраза означаваше, че в изгорялата кола били открити повече от половин дузина бутилки от долнопробното вино, смесено с плодов сок, продавано под търговското название «Тексаски шофьор».“

Новината потресе всички ученици от либъртивилската гимназия. Обикновено младежите много трудно приемат неприятния факт, че са смъртни. Смъртта на съучениците им ги разтърси още повече, защото произшествието се бе случило по време, когато всички бяха празнично настроени.

Арни Кънингам беше потиснат и изплашен от смъртта на трите момчета. Отначало бе загинал Мучи, а сега — Бъди, Ричи Трелони и Боби Стантън, глупавият първокурсник, когото Арни изобщо не познаваше. Но какво е правил тъпият „заек“ в компанията на тези хулигани? Нима не е знаел, че влиза в бърлогата на звяра, въоръжен с воден пистолет? Трудно му беше да приеме разпространявания из гимназията слух, че Бъди и приятелчетата му здравата се наквасили още по време на баскетболния мач, качили се в колата и продължили да пият, докато накрая ги постигнала зла участ.

Кой знае защо имаше чувството, че по някакъв начин е причинил смъртта им.

След скарването им Лий бе престанала да му говори. Арни не й се обади, отчасти от гордост, отчасти от срам. Искаше му се тя първо да го потърси, и нещата помежду им да бъдат както… преди.

„Преди какво? — прошепна някакъв вътрешен глас. — Ами преди тя да се задави и за малко да умре в колата ти. Преди да удариш онзи младеж, който спаси живота й.“

Но Лий искаше от него да продаде плимута. А това бе напълно невъзможно, нали? Нима би могъл да го стори, след като му бе струвала толкова време, усилия и… дори сълзи?

Така или иначе бе приключил с Лий и не искаше да мисли за нея. Денят му се стори безкраен, най-сетне се разнесе последният звънец. Той излезе на паркинга, или по-скоро изтича навън и побърза да се качи в Кристин.

Седна зад волана и задиша на пресекулки, докато наблюдаваше как първите снежинки бавно се спускат върху блестящия капак. Порови в джобовете си, извади ключовете и запали колата. Двигателят равномерно забръмча и той потегли; гумите изскърцаха върху отъпкания сняг. Каза си, че рано или късно трябва да постави вериги, но всъщност Кристин като че нямаше нужда от тях. Никога досега не беше карал кола с такава голяма тяга.

Завъртя копчето на радиото и го настрои на WDIL. Шеб Уоли пееше „Моравият човекоядец“. Забавните думи на песента най-сетне го накараха да се усмихне.

Винаги, когато седнеше зад волана на Кристин, животът му се струваше поносим, започваше да забравя проблемите си. Естествено, беше шокиран от новината за смъртта на Репертън, Трелони и на малкия лайнар; навярно бе съвсем естествено да се почувства виновен, тъй като ги ненавиждаше заради онова, което бяха сторили на него и на колата му. Но нали по време на катастрофата той беше във Филаделфия? Нямаше нищо общо с нея. Направо бе невъзможно.

Просто се чувстваше потиснат. Денис все още беше в болницата. Лий се държеше глупаво — сякаш на Кристин й бяха поникнали ръце и беше натикала парчето месо в гърлото й. А днес беше напуснал шахматния клуб.

Може би най-тревожна беше реакцията на председателя на клуба, мистър Слоусън, който дори не се опита да го разубеди. Заеквайки, Арни му заяви, че напоследък няма никакво време и му се налага да се откаже от всякакви развлечения. Мистър Слоусън кимна и отговори: „Добре, Арни. Но ако размислиш, не забравяй, че сме тук, в стая № 30.“ После го изгледа с безцветните си очи, които изглеждаха големи като яйца зад дебелите стъкла на очилата му. На Арни му се стори, че в тях се чете… укор.

Хич не му пука. Важното бе, че учителят дори не се бе опитал да го разубеди. Поне трябваше да опита, защото Арни бе най-добрият шахматист в либъртивилската гимназия и Слоусън го знаеше. Ако го бе помолил, Арни може би щеше да промени решението си. В действителност разполагаше с малко повече време, откакто Кристин беше… беше…

Какво?

… отново ремонтирана. Ако мистър Слоусън бе казал „Хей, Арни, не бързай, дай да помислим, ти действително си ни необходим…“, ако мистър Слоусън беше казал нещо подобно, Арни може би щеше да промени решението си. Но глупавият дъртак бе изрекъл само: „Ако размислиш, ние сме тук, в стая 30“ и бе надрънкал още куп глупости. Шибаният му лайнар — и той беше като всички останали. Не по вина на Арни либъртивилският шахматен клуб не се класира на полуфиналите — самият той беше спечелил четири партии и положително щеше да победи на финала, ако му бяха дали възможност. Виновни бяха онези лайнари Бари Колсън и Майк Хикс, които загубиха и двамата бяха шахматисти толкова, колкото Казабланка беше името на някаква безалкохолна напитка…

Арни извади парче дъвка, махна обвивката й и я смачка на топче, сетне го запрати право в торбата за смет, окачена под пепелника на Кристин. „Право в задника на малката курва“ — промърмори той и се ухили. Усмивката му беше невесела и някак си жестока. Очите му неспокойно се стрелкаха встрани, сякаш очакваше да се сблъска със свят, пълен с откачени шофьори, тъпи пешеходци и общо взето населен с идиоти.

Безцелно кръстосваше с колата из Либъртивил, обзет от мрачните си мисли, които му действаха странно успокояващо. Радиото непрекъснато свиреше, този път отдавна забравени инструментални мелодии: „Бунтовникът“, „Страхотен уикенд“, „Телевизионна звезда“ и „Ръмжене“ на великия Линк Рай. Гърбът го понаболяваше, но поносимо. За миг снегът се усили и го обгърна бяла пелена. Той включи фаровете, но след миг снегът престана, облаците се разсеяха и през тях надникна студеното зимно слънце.

Арни продължи да обикаля.

Внезапно се изтръгна от размислите си — точно когато му бе хрумнало, че Репертън напълно си го е заслужил, и с огромно учудване осъзна, че минава шест, а наоколо е паднал мрак. От лявата му страна проблеснаха зелените звездички върху неоновата реклама над пицарията на Джино. Спря колата и излезе навън. Понечи да прекоси улицата, но си спомни, че е забравил ключовете на таблото.

Отвори вратата и се наведе да ги вземе. Изведнъж го лъхна отвратителната воня, за която говореше Лий и която той се бе престорил, че не усеща.

Но сега тя изпълваше вътрешността на Кристин, сякаш се бе появила след излизането му — смрад на развалено месо, която накара очите му да се насълзят, а гърлото му да се свие. Сграбчи ключовете и разтреперан се изправи, сетне ужасено се втренчи в Кристин.

„Арни, усетих миризма. Отвратителна воня на гнило… сигурно знаеш какво имам предвид…“

„Не, нямам представа. Навярно си въобразяваш“.

Но в такъв случай и той си въобразяваше. Арни рязко се извърна и хукна към пицарията, сякаш го преследваше самият дявол.

Поръча си пица, въпреки че изобщо не беше гладен, смени няколко монети за телефона и влезе в кабинката до джубокса, от който се разнасяше някакво непознато модерно парче.

Първо позвъни вкъщи. Обади се баща му — гласът му бе странно безжизнен. Никога досега Арни не го беше чувал да говори така и безпокойството му нарасна. Гласът на Майкъл звучеше също като този на мистър Слоусън. Стори му се, че сънува кошмар. Край остъклената будка бавно се носеха непознати хора, подобно на отвързани балони, върху които някой бе нарисувал с флумастер човешки лица.

„Лайнари! — помисли си без всякаква връзка той. — Шайка скапани лайнари!“. Сетне неуверено поде:

— Ало, татко… Виж, хм… като че загубих представа за времето. Извинявай.

— Няма значение — монотонно изрече Майкъл и Арни почувства как тревогата му прерасна в страх. — От гаража ли се обаждаш?

— Не, от пицарията на Джино. Татко, какво ти е? Гласът ти звучи особено.

— Всичко е наред. Просто току-що изхвърлих изстиналата ти вечеря, майка ти отново плаче в спалнята, а ти си хапваш пица. Колкото до мен, аз се чувствам страхотно. Е радваш ли се на колата си, Арни?

Момчето се опита да проговори, но от гърлото му не се изтръгна нито звук. Едва след няколко секунди успя да продума:

— Татко, мисля, че не е честно.

— Изобщо не ме интересува какво смяташ за честно — промълви Майкъл. — Може би отначало поведението ти донякъде беше оправдано. Но от месец насам си се превърнал в човек, когото изобщо не разбирам. Освен това става нещо и не мога да проумея точно какво. Майка ти също усеща промяната в теб и това й причинява мъка. Знам, че отчасти и тя има вина, но това не облекчава болката й.

— Просто изгубих представа за времето! — извика Арни. — Престани да правиш от мухата слон.

— Навярно си обикалял из улиците с колата?

— Да, но…

— Забелязах, че в тези случаи забравяш колко е часът. Ще се прибереш ли вкъщи тази вечер?

— Да, ще си дойда рано — отвърна момчето и навлажни устните си с език. — Първо трябва да се отбия в гаража и да съобщи на Уил какво съм свършил от поръчката му във Филаделфия…

— Извини ме, но това също не ме интересува — с ледена учтивост изрече Майкъл. Гласът му бе много особен.

— О! — тихо възкликна момчето. В този момент действително се изплаши, побиха го тръпки.

— Арни?

— Какво?

— Ще ми обясниш ли какво става?

— Не те разбирам.

— Престани да се преструваш. Днес онзи детектив дойде в университета. Разговаря и с Реджина и тя е много разстроена. Не мисля, че полицаят я нервира нарочно, но…

— Е, какво искаше този път? — напрегнато попита момчето. — Какво искаше този мръсник? Ще го…

— Какво ще му направиш?

— Нищо. — Арни преглътна, стори му се, че в гърлото му е заседнала буца пръст. — Какво искаше?

— Питаше за Репертън и за другите две момчета. Да не мислиш, че се интересуваше от геополитическата ситуация в Бразилия?

— Но Репертън е загинал при катастрофа! — възкликна Арни. — За Бога, какво общо имате вие с мама?

— Нямам представа. — Майкъл Кънингам замълча, сетне попита:

— А ти?

— Откъде мога да знам за катастрофата! — изкрещя Арни. — Бях във Филаделфия и играх шах, не… не… — той се запъна и млъкна.

Баща му произнесе с гробовния си глас:

— Питам те за последен път — какво става?

Арни си спомни за миризмата, за отвратителната воня на гнило, видя как Лий се задавя, вкопчва пръсти в гърлото си, лицето й започва да посинява. Опитал се бе да я удари по гърба, защото така се постъпва с хора, задавили се от храна. Методът на Хаймлих все още е непознат, освен това тя трябваше да умре по този начин, но не в колата… а край шосето… в прегръдките му…

Затвори очи, зави му се свят, почувства, че му прилошава.

— Арни?

— Нищо не става — процеди той през стиснати зъби, без да отваря очи. — Просто прекалено много хора се заяждат с мен, защото най-сетне притежавам нещо и съм го постигнал със собствени усилия.

— Както искаш — произнесе баща му със същия безразличен тон, напомнящ гласа на мистър Слоусън. — Ако решиш да споделиш нещо, аз съм на твое разположение — винаги съм бил, въпреки че едва ли съм съумял да ти го докажа. И не забравяй да целунеш майка си когато се прибереш.

— Непременно. Слушай, Май…

Щрак.

Момчето стоеше в кабинката и с недоумение се взираше в слушалката. Не се чуваше дори сигнал, защото това бе скапана… шибана телефонна кабина.

Бръкна в джоба си изсипа всичките си пари върху металната поличка. Изрови монета от десет цента, за малко не я изпусна, после успя да я пъхне в процепа. Гадеше му се, като че бе слънчасал. Имаше чувството, че много умело са го измамили.

Набра по памет номера на Лий. Обади се майка й и моментално го позна. Мелодичният й и дори сексапилен глас, който сякаш подканваше: „Ела по-близо, непознати човече“ незабавно се промени, стана суров. Тонът й подсказваше, че що се отнася до нея, Арни е проиграл последния си шанс.

— Лий не желае да разговаря с теб, нито да те вижда.

— Моля ви, мисис Кабът, позволете ми само да…

— Смятам, че направи достатъчно — ледено произнесе Натали Кабът. — Онази вечер Лий се прибра много разстроена и оттогава почти непрекъснато плаче. Сигурна съм, че е преживяла нещо ужасно и се моля на Бога да не е това, което подозирам. Аз…

Арни усети, че го напушва истеричен смях. Лий за малко щеше да умре от задушаване, е майка й смяташе, че се е опитал да я изнасили.

— Мисис Кабът, непременно трябва да говоря с нея!

— Съжалявам, но е невъзможно.

Момчето трескаво се мъчеше да измисли някакъв аргумент, който би му помогнал да се „промъкне покрай дракона, охраняващ принцесата“. Чувстваше се като търговски пътник, опитващ се да се добере до господарката на дома. Не му хрумна нищо и си каза, че от него ще излезе скапан амбулантен търговец… Отново ще чуе изщракването, последвано от пълна тишина.

Внезапно усети, че слушалката премина в други ръце. Мисъс Кабът остро запротестира. Лий й отвърна нещо, но той не можеше да долови думите им. Сетне чу гласа на момичето:

— Арни?

— Здравей, Лий. Просто исках да ти кажа колко съжалявам за…

— Сигурна съм — отговори момичето. — Приемам извиненията ти. Но няма… не мога повече да излизам с теб. Освен ако всичко се промени.

— Не искай от мен прекалено много — прошепна момчето.

— Нямам… — внезапно гласът й стана по-остър и леко заглъхна, явно бе отдалечила слушалката.

— Мамо, престани да ми висиш на главата!

Мисис Кабът гневно промърмори нещо, настъпи тишина, след секунда Лий продължи:

— Нямам какво повече да ти кажа, Арни. Знам, че звучи налудничаво и все пак съм сигурна, че онзи ден Кристин се опита да ме убие. Казвам си, че е невъзможно, но случилото се не ми дава покой. Разбери, че изцяло си обсебен от…

— Лий, извини ме за грубостта, но говориш абсолютни тъпотии. Кристин е просто кола! Ако не разбираш, ще ти го произнеса по букви: „К-о-л-а“. Няма нищо…

— Да — прекъсна го момичето и по гласа му пролича, че всеки момент ще избухне в сълзи. — Действително те е обсебила и предполагам, че никой не може да ти помогне, ако самият ти не пожелаеш да се освободиш.

Изведнъж болката в гръбнака му се пробуди и запулсира, сетне постепенно обзе цялото му тяло. Железен обръч стегна главата му.

— Нима не съм права, Арни?

Той не отговори, не беше в състояние да отвори уста.

— Моля те, продай я — промълви Лий. — Прочетох във вестника за онзи Репертън и…

— Какво общо има това с мен? — прегракнало възкликна Арни. — Било е нещастен случай.

— Не знам какво е било и не искам да науча. Но вече не се боя за нас двамата, а за теб! Страхувам се за теб! По-добре да… не, непременно трябва да продадеш колата.

Момчето прошепна:

— Само не ме изоставяй, Лий.

Сега гласът й прозвуча още по-несигурно, навярно вече плачеше:

— Обещай ми, Арни. Обещай ми и го направи. После… после ще видим. Обещай ми, че ще се отървеш от проклетата кола — единствено за това те моля.

Арни притвори клепачи и си представи как Лий се прибира от училище, а на ъгъла със запален мотор стои Кристин. И я чака.

Побърза да отвори очи, сякаш бе видял призрак.

— Не мога да го направя.

— В такъв случай няма какво повече да говорим.

— Има! Има! Моля те…

— Не! Дочуване, Арни. Ще се видим в училище.

— Лий, почакай…

Щрак. Настъпи тишина.

Обзе го зашеметяващ гняв. Внезапно изпита непреодолимо желание да изтръгне слушалката заедно с кабела, да я размаха над главата си като аржентинско ласо и да разбие стъклата на телефонната кабина, превърнала се в килия на мъченията. Всички го бяха изоставили като плъхове, напускащи потъващия кораб.

Никой не може да ти помогне, ако ти сам не пожелаеш да се освободиш.

Ама че глупост! Всички приличаха на плъхове, бягащи от потъващия кораб. Нито един от тях, като се започне от онзи лайнар Слоусън с големите очила с рогови рамки и опулените очи, от смотания Майкъл, който е дотолкова под чехъл, че би било най-добре да връчи бръснач на гадната си съпруга и да я помоли да му отреже онази работа, от евтината курветина, дето кръстосала крака, седи в шикозната си къща — сигурно беше загазила, затова се задави от шибания хамбургер — и се стигне до елегантните автомобили, чиито багажници са пълни със стикове за голф. Искам да поиграя голф с тези проклети офицери, обзалагам се, че ще намеря къде да натикам малките бели топки, но когато изляза оттук, никой няма да ми заповядва какво да правя, всичко ще бъде както аз кажа кажа кажа кажа кажа…

Изведнъж Арни дойде на себе си. Беше изплашен до смърт, дишаше на пресекулки.

Господи, какво става? За миг се бе преобразил в непознат, който негодува срещу цялото човечество…

Не, не беше непознат, а Роланд Льобей.

Невъзможно!

Дочу гласа на Лий: „Нима не съм права, Арни?“

Изведнъж в обърканото му съзнание изникна странно видение. Дочу гласа на свещеника:

— Арнълд, взимаш ли тази жена за своя любяща…

Само че не се намираше в църква, а в паркинг за стари коли, украсен с пъстроцветни пластмасови флагчета, които плющяха под силния вятър. Наоколо бяха подредени сгъваеми столове. Това бе паркингът на Уил Дарнъл, а самият Уил стоеше до Арни — беше негов кум. Булката липсваше. На нейно място стоеше Кристин, блестяща под пролетното слънце, дори огромните й гуми сякаш сияеха.

Разнесе се гласът на баща му: „Кажи ми какво става?“

Свещеникът изрече:

— Кой дава тази жена на този мъж?

Роланд Льобей се надигна от сгъваемия си стол като призрачен кораб, изплувал от Хадес^[1].

Устните му бяха разтегнати в страховита усмивка. За пръв път Арни забеляза кои са хората, насядали около него: Бъди Репертън, Ричи Трелони, Мучи Уелч. Ричи беше овъглен, почти цялата му коса бе изгоряла. Кръвта, потекла от устата на Репертътн беше изцапала ризата му, като че бе повръщал. Но най-страшен беше Мучи Уелч — тялото му беше разкъсано като книжен плик. Всички се усмихваха.

— Аз — прегракнало изрече Роланд Льобей. Ухили се и покритият му с плесен език се подаде от вонящата дупка на мястото на устата му. — Аз я давам, а на него съм връчил разписка. Мръсницата е като асо пика, а сега цялата му принадлежи.

Внезапно Арни осъзна, че стои в телефонната кабина, тихичко стене и притиска слушалката към гърдите си. С нечовешко усилие прогони видението и се овладя.

Посегна към монетите на поличката и половината се разпиляха на пода. Пъхна една в процепа и запрелиства телефонния указател, докато откри номера на болницата. Ще потърси Денис. Денис винаги му е бил опора. Денис няма да му изневери. Денис ще му помогне…

Телефонистката се обади и Арни каза:

— Четирийсет и втора стая, ако обичате.

Момичето го свърза и се дочу сигнал. Телефонът продължи да звъни… да звъни… да звъни… Точно когато Арни се канеше да затвори, дочу делови женски глас:

— Втори етаж, крило В. Кого търсите?

— Гилдър. Денис Гилдър.

— В момента мистър Гилдър е във физиотерапията. Можете да му позвъните в осем часа.

Арни се канеше да й каже че въпросът е спешен, изключително спешен, но внезапно изпита непреодолимо желание да излезе от телефонната кабина. Обзе го чувство на клаустрофобия, гигантска ръка притисна гърдите му. Усети неприятната, потискаща миризма на собствената си пот.

— Сър?

— Благодаря, ще се обадя по-късно — изрече той. Окачи слушалката и излетя от кабинката, без да събере разпръснатите на пода монети. Неколцина посетители го изгледаха, сетне отново се заловиха с храната си.

— Пицата ви е готова — обади се момчето зад щанда.

Арни вдигна очи към стенния часовник на стената и откри, че е бил в кабинката повече от двайсет минути. Лицето му беше обляно от пот, подмишниците му воняха. Краката му се огъваха, трепереха — имаше чувството, че мускулите му са се размекнали и че всеки момент ще се стовари на пода.

Плати пицата и за малко не изпусна портфейла си, докато прибираше рестото.

— Добре ли сте? — попита го момчето. — Изглеждате малко пребледнял.

— Нищо ми няма — отговори Арни, въпреки чувството, че всеки момент ще повърне. Грабна пицата, опакована в бяла кутия, на капака на която бе написано с големи букви: „Пицария на Джино“ и се втурна навън в студената зимна вечер. Последните облаци се бяха разсеяли и звездите блещукаха като нащърбени диаманти. За миг застана неподвижно на тротоара и се загледа в тях, сетне в Кристин, която го очакваше като вярно куче.

Помисли си, че тя никога няма да спори с него и да се оплаква, никога няма да иска каквото и да било. Когато поиска може да седне в нея, да се отпусне на луксозната й тапицерия, да си отпочине, обгърнат от топлотата й. Тя никога няма да го предаде. Тя… Тя…

Тя го обичаше.

Арни бе сигурен в това. Знаеше също, че Льобей не би я продал никому другиму, нито за двеста и петдесет, нито за две хиляди долара. Кристин просто си седеше пред бараката на стареца и очакваше подходящия купувач. Онзи, който ще…

„Онзи, който ще я обича заради самата нея“ — прошепна въображаемият глас.

Точно така.

Арни стоеше на тротоара, забравил пицата, която вдигаше пара от мазната кутия. Погледна към Кристин и в душата му забушува странна смесица от чувства, сякаш в тялото му се бе развихрил тайфун, разместващ всичко което не бе успял да унищожи. О, той я обичаше и я ненавиждаше, мразеше я и милееше за нея, нуждаеше се от нея и същевременно изпитваше желание да избяга от нея, взаимно си принадлежаха и…

(Обявявам ви за мъж и жена, обвързани от този ден завинаги, докато смъртта ви раздели!)

Но нямаше нищо по-странно от ужаса, от смразяващия ужас, от осъзнаването, че… че…

(Как контузи гърба си през онази вечер, Арни? След като Репертън — покойният Кларън „Бъди“ Репертън и приятелчетата му смазаха Кристин? Как се контузи толкова зле, че сега непрекъснато трябва да носиш смрадливия медицински колан? Как се контузи?)

Отново видя случилото се и се спусна да тича, опитвайки се да забрави истината, да стигне до Кристин преди да е осъзнал какво става и да полудее напълно.

Тичаше към Кристин, сякаш се опитваше да остави зад себе си обърканите си чувства и ужасяващата истина. Тичаше към нея както наркоманът бърза да вземе спринцовката, когато тялото му се разтърсва от липсата на наркотик и не мисли за друго, освен за очакваното блаженство. Тичаше подобно на обречени хора, втурнали се към смъртта… Тичаше както младоженецът тича към невестата си.

Тичаше към Кристин, защото щом седнеше зад волана, забравяше всичко: родителите си, Лий, Денис и стореното в нощта, когато бе докарал напълно унищожения си плимут при Дарнъл. Когато всички си отидоха, той включи колата на скорост и я тикна, докато тя се затъркаля върху спуканите си гуми. Продължи да я бута, докато преминаха през вратата и се озоваха в автомобилното гробище, където ноемврийският вятър виеше сред жалките останки от коли с избити стъкла и пробити резервоари. Продължи да я тика, докато по гърба му потекоха струйки пот; сърцето му тупкаше като галопиращ кон, страхотна болка проряза гърба му. Тикаше я, напрегнал цялото си тяло, докато милометърът бавно се превърташе в обратна посока. На стотина метра от вратата болката в гърба му стана по-силна, но той продължи да бута колата; в плътта му сякаш се забиваха ножове, но той продължи да тика напред Кристин, която бавно се придвижваше върху спуканите си гуми. Усети, че ръцете му изтръпват, болките в гърба станаха нечовешки. В този момент…

Той стигна до Кристин разтреперан се хвърли на предната седалка. Кутията падна на пода. Взе и я сложи до себе си. Усети как го обзема спокойствие, което подейства като балсам на измъчената му душа. Докосна волана и проследи с пръст очертанията му. Сетне свали едната си ръкавица и бръкна в джоба си за ключовете. За ключовете на Льобей.

Все още си спомняше за случилото се през оная нощ, но то вече не му се струваше страшно. Сега, седнал зад волана на Кристин си помисли, че дори е било прекрасно.

Беше истинско чудо.

Спомни си как изведнъж му стана по-лесно да бута Кристин, защото гумите започнаха да се възстановяват като на магия, споиха се без да остане никаква следа, сетне се напомпаха. Счупеното стъкло започна да се съединява от само себе си с тихо кристално звънтене. Огънатата ламарина на купето постепенно се изправи.

Арни продължи да бута Кристин, докато тя се възстанови напълно, сетне седна зад волана и я подкара сред редиците стари автомобили. Милометърът продължаваше да навива обратно, като връщаше назад времето, докато заличи нощта, когато Репертън и компанията му смазаха Кристин.

Постепенно колата стана като нова.

Какво лошо има в това?

— Нищо — каза някой.

Арни се стресна и се огледа. Роланд Льобей седеше до него, носеше черен двуреден костюм, бяла риза и синя вратовръзка. Върху ревера на сакото му бяха закачени накриво цяла редица медали. Арни бе сигурен, че са го погребали с тези дрехи, въпреки че не ги беше видял. Но сега Льобей изглеждаше по-млад и някак си опасен, човек, с когото не бива да се шегуваш.

— Запали я — промълви старецът. — Запали я и ще отидем на автоизлет.

— Добре — каза момчето и завъртя ключа. Кристин потегли, гумите й изскърцаха върху отъпкания сняг. През онази нощ я бе бутал, докато всички повреди бяха отстранени. Не, не бяха отстранени, а анулирани — това бе точното определение на случилото се. Сетне я беше върнал в клетката, като остави за себе си незначителните поправки.

Дочу гласа на Льобей:

— Да послушаме малко музика, а?

Арни пусна радиото — Дайън пееше „Дона-примадона“.

— Ще ядеш ли таз’пица, или що? — гласът на стареца като че започваме да се променя.

— Да. Искаш ли едно парче?

— Никога не съм се отказвал от хубаво парче — цинично заяви Льобей.

Момчето отвори кутията с една ръка и откъсна голямо парче.

— Запо…

Очите му се разшириха. Ръката му се разтрепери и топлият кашкавал от пицата потече на конци, които започнаха да се полюшват като паяжина, подухвана от есенния вятър.

Човекът, седнал до него вече не беше Льобей.

Това бе самият той.

Беше Арни Кънингам на около петдесет години, по-млад, отколкото Льобей през онзи августовски ден, когато той и Денис се запознаха с него, но с всяка минута се състаряваше. Другото „аз“ на Арни носеше пожълтяла тениска и изцапани с машинно масло джинси, едната дръжка на очилата му с рогови рамки беше счупена и омотана с прозрачна лепенка. Оредяващата му коса беше късо подстригана, а сивите му очи — помътнели и кръвясали. Стиснатата му уста говореше за горчивината от годините, прекарани в самота. Защото това същество, или призрак, беше самотно.

Нямаше никого, освен Кристин.

Приликата между възрастния Арни Кънингам и Роланд Льобей беше поразителна — все едно, че бяха баща и син.

— Е, ще караш ли, или ще ме зяпаш? — попита съществото и внезапно започна да се състарява пред смаяния поглед на Арни. Посивялата му коса побеля напълно, тялото му под тениската се съсухри. По лицето му пробягнаха бръчки, сетне се врязаха дълбоко сякаш прогорени от киселина. Очите му хлътнаха и очните ябълки пожълтяха. Носът му се издаде напред и Арни си каза, че съществото наподобява стар лешояд, но все пак поразително прилича на него.

— Какво ме зяпаш? — прегракнало изрече този седем… не, осемдесетгодишен Арни Кънингам, докато с всяка изминала секунда тялото му се гърчеше и съсухряше върху червената тапицирана седалка на Кристин. — Да не са ми поникнали крила, крила, крила, крила… — извика съществото с неуверен, писклив старчески глас. В този миг лицето му се покри с рани и с кожни тумори, а зад очилата с рогови рамки очите се покриха с млечнобели пердета, сякаш се спуснаха щори. Съществото се разлагаше пред очите му и от него лъхаше миризмата, която бе усетила Лий и самият той, но сега бе още по-неприятна — беше отвратителна, отблъскваща воня на разлагаща се плът, на собствената му разлагаща се плът.

Арни тихичко започна да вие, а от радиото продължаваше да гърми гласът на Литъл Ричард, който пееше „Тути Фрути“. Косата на съществото бързо започна да окапва на кичури, които се носеха из въздуха като паяжини, ключиците му изхвръкнаха като чудати моливи, през изсъхналата като пергамент кожа над разтегленото деколте на тениската. Устните му започнаха да се съсухрят и разкриха останки от зъби, полегнали в различни посоки като надгробни камъни. Съществото бе самият Арни — бепе мъртво и едновременно живо — също като Кристин.

— Да не са ми поникнали крила? — бърбореше то. — Да не са ми поникнали крила?

Арни закрещя.