Стивън Кинг
Кристин (43)

7. ПРИБЛИЖАВАНЕТО НА БУРЯТА

Тя грабна ключовете от моя кадилак,

качи се в него и изчезна в нощния мрак.

Боб Сигър

 

Първата зимна буря връхлетя върху Либрътивил на Бъдни вечер, като премина през северните щати, описвайки широка и предсказуема траектория.

От сутринта слънцето грееше ярко, но водещите радиопрограми въодушевено предричаха страшна буря, и съветваха всички, които не се довършили коледните си покупки, да го сторят до обяд. Приканваха онези, запланували да прекарат празника при роднините си в далечен град да се откажат, ако не могат да стигнат дотам за четири-пет часа.

— Ако не искате да прекарате Коледа на магистралата между Бедфорд и Карлайн, тръгнете рано, или изобщо не тръгвайте — посъветва дисководещият на РМ 104 своите слушатели (повечето от които бяха толкова дрогирани, че едва ли възнамеряваха да пътуват където и да е), сетне продължи празничната програма с изпълнение на Брус Спрингстийн, наречено „Дядо Коледа пристигна в града“. В единайсет сутринта, когато Денис Гилдър най-сетне напусна либъртивилската общинска болница (според правилника й нямаше право да се движи с патерици, докато излезе от сградата; Илейн го изкара до изхода с инвалиден стол), небето бе започнало да се заоблачава, около слънцето имаше странен мъгляв ореол. Денис намести патериците под мишниците си и предпазливо прекоси паркинга. Родителите му го подкрепяха от двете страни, въпреки че паркингът беше посипан със сол и нямаше сняг, или лед. Преди да влезе в колата той спря и подложи лицето си под бръснещия вятър. За него напускането на болницата беше равнозначно на възкръсване. Имаше чувството, че никога няма да се насити на прекрасния свеж въздух.

Към един следобед комбито на семейство Кънингам достигна покрайнините на Лайгониър, градче на сто и петдесет километра източно от Либъртивил. Небето бе добило оловен цвят, а температурата спадна с шест градуса.

Арни беше настоял да не отменят традиционното пътуване при леля Вики и чичо Стив — сестрата на Реджина и съпругът й. С течение на времето двете семейства бяха свикнали да прекарват заедно Коледа: понякога Вики и Стив идваха у семейство Кънингам, няколко години подред, друг път Арни и родителите му пътуваха до Лайгониър. Сегашното посещение беше уговорено още в началото на декември. Отмениха го, след като „Арни изпадна в беда“, както се изразяваше Реджина, но отпреди седмица момчето започна да агитира родителите си да заминат. Накрая, след дълъг разговор със сестра си по телефона, Реджина се подчини на желанието на сина си. Направи го отчасти защото Вики беше олицетворение на спокойствие и разбиране, а най-вече заради това, че сестра й не проявяваше особено любопитство към случилото се. Последното беше жизнено важно за Реджина, въпреки че никога не би го признала. Откакто бяха арестували Арни непрекъснато се сблъскваше с хорското любопитство, прикривано под фалшиво съчувствие. Докато разговаряше със сестра си по телефона, тя най-сетне капитулира и се разрида. За пръв и последен път след арестуването на сина й тя си позволи подобен „лукс“. Арни вече си беше легнал. Майкъл, който напоследък пиеше прекалено много и се оправдаваше с „духа на празничния сезон“, бе отишъл до „О’Мали“ да изпие една-две бири с Пол Стрикланд — неудачник като него, не успял да се ориентира в сложната борба за власт във факултета. Вероятно няма да се задоволи с две, а ще изпие шест, или повече бири. По-късно, когато Реджина се качи в кабинета му, ще го намери седнал зад бюрото, втренчил поглед в мрака, очите му са сухи, но зачервени. Ако се опита да го заговори ще установи, че съпругът й бърбори несвързано, сякаш се е пренесъл в миналото. Тя подозираше, че Майкъл е изпаднал в умопомрачение. Самата Реджина не можеше да си позволи подобен лукс (както го наричаше в обидата и раздразнението си). Лежеше будна до зори и кроеше планове, които се свеждаха до едно: „как да преодолее кризата“. Съзнателно омаловажаваше сериозността на случилото се и предпочиташе да говори за него с мъгляви фрази като „неприятностите на Арни“ и „как да преодолеем кризата“.

Но по време на телефонния разговор с Вики, няколко дни след арестуването на Арни, желязното й самообладание за миг се пропука и тя бе „поплакала на рамото на сестрата“, от която я деляха десетки километри. Вики запази самообладание и се опита да я успокои, което накара Реджина да изпита угризение на съвестта задето години наред се бе подигравала на сестра си. Дъщерята на Вики беше напуснала колежа, за да се омъжи и превърне в обикновена домакиня; синът й се бе задоволил с професионално училище („За разлика от моя син“ — с тайно злорадство си казваше Реджина), съпругът й беше — представете си само! — застрахователен агент. А самата Вики — още по-смешно! — продаваше пластмасови домакински съдове. И все пак само пред сестра си тя се осмели да изрази огромното си разочарование, мъка и обида, както и това… че се чувства ужасно неловко след случилото се; хората говореха зад гърба й, а враговете й, които години наред бяха мечтали за провала й, доволно потриваха ръце. Да, в този тежък момент можеше да разчита на Вики както и досега, въпреки че не й беше правило впечатление. Ето защо реши, че ако ще празнуват Коледа през тази злощастна година, то по-добре да бъдат в непретенциозната къщичка на Вики и Стив в смешното, еснафско предградие, където повечето хора все още притежаваха американски коли и за които вечеря в закусвалните „Макдоналдс“ беше истинско събитие.

Естествено, Майкъл се подчини на решението й; тя не очакваше нищо повече, но не би позволила по-малко.

Трите дни, последвали новината, че „Арни си има неприятности“ поставиха на изпитание самоконтрола и огромното желание за оцеляване на Реджина Кънингам. Съпругът й едва ли разбираше, че тя се бори не само заради сина си, а в името на цялото семейство: неговите чувства изобщо не я интересуваха. През ум не й минаваше, че могат да се утешат взаимно. Когато Майк й съобщи новината, тя спокойно намести капака на шевната машина. Седна до телефона и се залови за работа. Нямаше и помен от сълзите, които по-късно щеше да пролее докато разговаря със сестра си. Тя мина покрай Майкъл без да му обърне внимание, сякаш той беше част от мебелировката. Съпругът й нерешително я последва, както бе правил през цялото време откакто бяха женени.

Реджина се обади на семейния адвокат Том Спраг, който, щом чу, че става дума за углавно престъпление, побърза да я препрати към свой колега на име Джим Уорбърг. Тя му позвъни, но й отговори само телефонният секретар, от когото не можеше да научи домашния телефон на адвоката. Реджина остави обратно слушалката и забарабани с пръсти по устните си, сетне отново се свърза със Спраг. Отначало той не искаше да й съобщи номера на колегата си, но накрая капитулира. Когато Реджина най-сетне го остави на мира, Спраг изглеждаше зашеметен, сякаш бе улучен от снаряд. Когато се развихреше, Реджина често предизвикваше подобна реакция.

Тя се обади на Уорбърг, който категорично отказа да се заеме със случая. Реджина отново „размаха томахавката“. В края на разговора им адвокатът не само прие да защитава Арни, но и незабавно да замине за Олбъни, за да уреди освобождаването му под гаранция. Уорбърг говореше тихо и объркано като човек, натъпкан с новокаин, а след това — прегазен от трактор; опита се да й каже, че познава отличен адвокат в Олбъни, който ще проучи положението, но събеседницата му беше непреклонна. Уорбърг замина с частен самолет и й се обади след четири часа.

Съобщи й, че Арни е обвинен в пренасяне на контрабандна стока и че на следващия ден ще бъде предаден на пенсилванската полиция. Служителите на двата щата организирали акция по залавянето му съвместно с три отдела от ФБР. Главната им цел не бил Арни, когото смятали за дребна риба, а Уил Дарнъл и хората, с които въртял търговия.

— Задържането по недоказано обвинение е незаконно — прекъсна го Реджина, като произнесе фразата, многократно повтаряна в криминалните филми по телевизията.

Уорбърг, който не можеше да се примири с факта, че се намира в Олбъни, след като бе възнамерявал да прекара спокойна вечер в дома си с книга в ръка, заядливо отговори:

— Идва ми да падна на колене и да благодаря на Бога за това. Нима не разбирате, че са го заловили с пълен багажник контрабандна стока. Ако ги разгневим, ще побързат да му лепнат обвинение! Мисис Кънингам, съветвам ви да вземете съпруга си и да дойдете в Олбъни. Незабавно!

— Но нали споменахте, че утре ще го екстрадират…

— О, да — всичко е уредено. Единственото ни утешение е, че делото ще се гледа в наш съд. Но не в това е проблемът.

— А в какво?

— Полицаите искат да разкрият мрежата на Дарнъл, но Арнолд мълчи. От вас се иска да го убедите, че е в негов интерес да си признае.

— Сигурен ли сте? — колебливо запита Реджина.

— Да, по дяловите! — извика адвокатът. — Тези момчета не искат да вкарат сина ви в затвора. Той е малолетен от добро семейство, без криминални прояви, за четирите години в гимназията няма нито едно провинение. Възможно е да се измъкне от цялата история без дори да се яви пред съда. Единственото условие е да признае.

Майкъл и Реджина заминаха за Олбъни. Поведоха Реджина по тесен коридор с облицовани с бели плочки стени, осветен от силни крушки, монтирани на тавана и защитени с телени мрежи. Вонеше на дезинфектант и на урина; Реджина се мъчеше да повярва, че тук е задържан синът й, нейният син, но й беше безкрайно трудно. Много по-лесно бе да си внуши, че халюцинира.

Когато видя Арни вече не беше в шок, който би й помогнал да посрещне суровата действителност и тя изпита вледеняващ страх. В този миг за пръв път й хрумна фразата „как да преодолеем това“ и тя се вкопчи в нея както удавник в спасителен пояс. Пред ней стоеше Арни, нейният син (разговорът помежду им не се провеждаше в затворническа килия — единственият компромис, направен от полицаите, за който Реджина им беше безкрайно благодарна), седнал в стаичката, обзаведена само с два стола и маса, прогорена от цигари.

Арни се втренчи в нея, лицето му беше изпито, като на скелет. Само преди седмица беше ходил на бръснар и се беше подстригал изненадващо късо (след като години наред носеше косата си дълга по подражание на Денис) и под безмилостната светлина на голата крушка главата му изглеждаше плешива, сякаш го бяха избръснали, за да го накарат да проговори.

— Арни… — промълви тя и тръгна към него и понечи да го докосне, но погледът му я възпря. Синът й извърна глава и стисна устни. Навряно друга, по-слаба жена би избухнала в сълзи, но Реджина не се смяташе за такава. Усети, как я обзема познатата студенина и си каза, че точно от това има нужда.

Вместо да прегърне сина си, което очевидно той не желаеше, тя седна на дървения стол и му обясни какво трябва да направи. Арни отказа. Тя му заповяда да направи самопризнания. Момчето отново отказа. Опитвайки се да го убеди, Реджина му изнесе цяла реч — той пак отказа. Отказа дори когато майка му започна да го моли. Накрая, уморена до смърт, с пулсиращи от болка слепоочия Реджина го запита защо го е направил. Арни не й отговори.

— Смятах те за умен! — изкрещя тя, обезумяла от безсилието си. От всичко на света най-много мразеше да не й се подчиняват, когато си беше наумила нещо. Всъщност това не й се бе случвало откакто напусна бащиния си дом. Вбесяваше я мисълта, че среща неочакван отпор от детето, сукало от гръдта й. Ето защо повторно изкрещя:

— Мислех те за умен, но всъщност не си! Ти си… един тъпанар! Нима не разбираш, че ще те вкарат в затвора? Нима искаш да попаднеш там заради Дарнъл? Кажи, това ли искаш? Да знаеш, че той ще ти се подиграва! Да, ще ти се подиграва!

За нея нямаше нищо по-страшно от това да ти се подиграват и очевидното безразличие на сина й я вбеси още повече.

Скочи от стола и отметна косата от челото си — машинален жест на човек, който се готви за сражение. Задъхваше се, лицето й беше почервеняло. Арни си помисли, че никога не е изглеждала толкова млада и едновременно толкова състарена. Той промълви:

— Не го правя заради Дарнъл. И няма да отида в затвора.

— Да не се смяташ за Господ? — нервно възкликна Реджина, но гневът й беше примесен с облекчение — поне бе проговорил. — Хванаха те с багажник, пълен с контрабандни цигари…

Арни я прекъсна:

— Не бяха в багажника, а в скривалището под него. Това беше колата на Уил, той ми нареди да пътувам с нея.

Майка му стреснато го изгледа.

— Искаш да кажеш, че не си знаел за цигарите?

Арни се втренчи в нея; по лицето му беше изписано изражение толкова чуждо за него, че тя не можеше да го възприеме — не можеше да приеме леденото му презрение. Внезапно й хрумна налудничавата мисъл: „Имам си златно момче!“

— Разбира се, че знаех — надменно изрече той. — Уил също. — Но все пак полицаите нямат доказателства, нали? Реджина смаяно го погледна и не промълви нито дума.

— Дори да скалъпят някакво обвинение, ще получа само условна присъда — продължи момчето.

Едва сега майка му успя да проговори:

— Арни, струва ми се, че си се побъркал. Може би баща ти…

— Нищо ми няма — прекъсна я той. — Въпреки, че не мога да кажа същото за теб — той я изгледа с ледените си очи. Реджина не издържа и избяга от стаичката. Втурна се към съпруга си, който седеше редом с Уорбър в малката, боядисана в зелено чакалня и му нареди:

— Иди при него! Дано го накараш да се осъзнае!

Без да дочака отговора му се втурна навън и подложи пламналото си чело под студения декемврийски вятър.

Майкъл се подчини, но не постигна нищо. Излезе от стаичката с пресъхнало гърло, изглеждаше състарен с десет години.

Когато отидоха в мотела Реджина предаде на адвоката разговора си с Арни и го попита дали синът й има право относно недоказаното обвинение.

Уорбърг замислено промълви:

— Да, това е една възможност за защита. Но щеше да изглежда по-правдоподобно, ако синът е първата брънка от веригата, което за съжаление той не е. Пратката е била предназначена за някой си Хенри Бък от Олбъни, търговец на употребявани коли. Той също е арестуван.

— Какво е съобщил на полицията? — намеси се Майкъл.

— Нямам представа. Свързах се с адвоката му, но той отказа да разговаря с мен — доста зловещ знак. Ако Бък проговори, ще стовари цялата вина върху Арни. Главата си залагам, че ще свидетелства срещу него и ще каже, че синът ви е знаел за двойното дъно в багажника.

Уорбърг ги изгледа и продължи:

— Мисис Кънингам, онова, което ви е казал синът ви, не е толкова гениално. Утре, преди да го прехвърлят в Пенсилвания ще разговарям с него. Надявам се да го накарам да разбера, че цялата вина ще падне върху него.

Когато комбито зави по улицата на Вики и Стив, първите снежинки започнаха да се спускат от небето. „Дали и в Либъртивил вали сняг?“ — запита се Арни и докосна кожения ключодържател в джоба си.

Кристин все още беше заключена в гаража на Дарнъл. Няма значение, поне не беше навън, на снега. Ще си я върне — когато му дойде времето.

Случилото се през уикенда му се струваше като кошмарен сън: родителите му, които му четат конско в стаичката и които сякаш са непознати, говорещи на чужд език; адвокатът Уорли — или нещо подобно — непрекъснато бърбори за някакъв „принцип на доминото“ и за необходимостта да го измъкне от затвора „преди цялата вина да се стовари върху тебе, момче!“

Но Арни се безпокоеше единствено за Кристин. С всеки изминал ден му ставаше все по-ясно, че Роланд Д. Льобей се е вселил в тялото му. Мисълта за това не го плашеше, дори му действаше успокояващо. И все пак трябваше да внимава и да се пази. Но от кого? Не от Джънкинс, който не разполагаше с доказателства, само хранеше известни подозрения относно Кристин и бе мно — го далече от истината.

Ала Дарнъл… той може да създаде проблеми, сериоз — ни проблеми…

Първата вечер в Олбъни, след като родителите му си отидоха Арни бе затворен в предварителния арест, където заспа учудващо лесно и бързо. И сънува — не кошмар, но странен и страшен сън, от който се събуди посреднощ, целият облян в пот.

Сънува, че Кристин се е смалила до размерите на човешка длан. Беше поставена върху миниатюрна писта, заобиколена от пейзаж, който му изглеждаше странно познат: ето улица, която досущ прилича на „Бейсин Драйв“, ето и друга — също като магистралата, на която беше убит Мучи Уелч. В далечината се виждат постройки от „Лего“ — точно копие на либъртивилската гимназия… други познати сгради… изрязани от картон дървета…

… и огромен Уил Дарнъл, надвесен над контролното табло, чрез което се определя скоростта на миниатюрния плимут. Задухът го измъчваше и дишането му наподобяваше воя на зимния вятър.

— Гледай да не проговориш, момче! — заяви Уил, който се извисяваше като великан над този миниатюрен свят. — Внимавай да не ме издадеш, защото аз контролирам всичко; погледни какво мога да направя…

Той завъртя надясно копчето, за контролиране на скоростта. Арни се опита да изкрещи:

— Не! Моля те, не го прави! Обичам я! Моля те, не я унищожавай!

На пистата мъничката Кристин обикаляше все по-бързо миниатюрния Либъртивил, задницата й поднесяше на завоите. Сега представляваше само мъгляв червено-бял силует, двигателят й бръмчеше като разярена оса.

— Моля те! — изкрещя Арни. — Мооооооооля те!

Уил най-сетне завъртя обратно копчето. Върху мрачното му лице беше изписано задоволство. Колата започна да забавя ход.

— Ако ти хрумнат тъпи идеи, просто си спомни къде е колата ти, момче. Дръж си езика зад зъбите и двамата ще се измъкнем безнаказано. Забърквал съм се и в по-големи каши…

Арни понечи да сграбчи количката, но Дарнъл го плесна през пръстите.

— Чия е стоката, момче?

— Уил, моля те…

— Хайде, кажи!

— Стоката е моя.

— Гледай да го запомниш, момче.

Когато Арни се събуди, последните думи все още отекваха в ушите му. През тази нощ повече не можа да заспи.

Твърде вероятно Уил да е… да е разбрал нещо повече за Кристин. Той виждаше почти всичко през остъклената стена на канцеларията си, но умееше да си затваря устата — докато настъпеше подходящия момент да проговори. Навярно знаеше онова, което Джънкинс дори не подозираше — че възстановяването на Кристин през ноември бе не само странно, но напълно невъзможно. Знаеше, че почти не е ремонтирана, поне не от Арни. Какво още би могъл да знае?

Внезапно го побиха тръпки, целият настръхна. Хрумна му, че Уил вероятно е бил в гаража в нощта, когато са загинали Репертън и другите момчета. Всъщност вероятността бе почти сто процентна. Джими Сайкс беше малоумен и Дарнъл предпочиташе да не го изпуска от очи.

„Внимавай да не ме издадеш! Няма да ме прецакаш, защото…“

Да предположим, че Уил е разбрал истината, но кой ще му повярва? Арни осъзна, че повече не може да се самозаблуждава и да се опитва да забрави ужасяващата мисъл… Кой ще повярва на Уил, ако спомене, че понякога Кристин се движи сама? Че не е била управлявана от никого през нощите, когато бяха убити Мучи Уелч и другите негодници? Нима полицаите ще му повярват? Глупости, навярно ще се пукнат от смях. Ами Джънкинс? Той надушваше нещо, но истината е толкова невероятна, че едва ли би я приел. Дори Уил да е издал тайната му пред полицая, това няма никакво значение.

Внезапно, обзет от ужас, Арни си спомни, че утре, най-късно в други ден ще пуснат Дарнъл под гаранция, а Кристин е затворена като заложница в гаража му. Какво ще стане, ако Уил реши да я изгори — правил го бе и друг път, ако се съдеше по хвалбите му — а когато от нея остане купчина желязо, ще я натика в пресата в автомобилното гробище и овъглената Кристин ще се превърне в метално кубче.

Ченгетата са запечатали гаража.

Няма значение. Дарнъл е стара лисица и вероятно е предвидил всичко. Ако поиска, ще проникне в гаража и ще подпали Кристин, въпреки че е по-вероятно да използва подставено лице — някой, който ще хвърли в колата от кубчетата сух спирт за подпалване на скари, сетне ще драсне клечка кибрит.

Арни си представи лумналите пламъци, стори му се, че подушва миризмата на изгоряла тапицерия.

Отпусна се върху тясното легло в килията. Устата му беше пресъхнала, сърцето му биеше лудо.

„Внимавай да не ме издадеш. Няма да ме прецакаш, защото…“

Но има и друг вариант — ако Уил се опита да причини зло на Кристин и вниманието му се отклони само за миг, тя сама ще се справи с него.

Но Арни не вярваше, че Уил ще допусне подобна грешка.

На следващия ден го екстрадираха в Пенсилвания и родителите му го освободиха срещу минимална гаранция. Предварителното дело беше през януари, говореше се, че съдебните заседатели ще преценят дали случаят ще бъде предаден в съда. Разкриването на мрежата на контрабандисти беше отразено на първите страници на всички пенсилвански вестници, въпреки че името на Арни не се споменаваше „по нареждане на властите поради това, че престъпникът е малолетен“.

Все пак всички в Либъртивил знаеха за кого става дума. Независимо от няколкото автокина, големи закусвални и алеи за боулинг Либъртивил си оставаше университетско градче, където хората се познаваха. Повечето колеги на семейство Кънингам знаеха кой е карал колата на Дарнъл и е бил заловен с голяма пратка контрабандни цигари. Това беше истински кошмар за Реджина.

След като платиха хиляда долара гаранция, Майкъл и Реджина отведоха Арни вкъщи. Момчето презрително си помисли, че всичко това му напомня на „монополи“: родителите му бяха изтеглили картата „освобождаване от затвора“.

— Защо се смееш, Арни? — попита майка му. Майкъл караше бавно и се взираше през гъстата снежна завеса, за да не пропусне къщата на Стив и Вики.

— Усмихвах ли се?

— Да — промълви тя и докосна косата му.

— Вече не си спомням за какво — студено заяви той майка му отдръпна ръката си.

Върнаха се вкъщи в събота и родителите му напълно го изолираха. Арни се питаше дали е от неудобството, защото не знаят как да разговарят с него, или го презират… а може би и двете. Всъщност изобщо не му пукаше. Чувстваше се уморен до смърт, съсипан, изцяло променен. Когато се прибраха, майка му изключи телефона, легна си и спа целия следобед. Баща му безцелно се мотаеше из работилницата, като пускаше и спираше електрическото ренде.

Арни седеше в хола и гледаше паралелно предаване на няколко футболни мача. Не знаеше и не се интересуваше кои отбори играят. Достатъчно му беше да наблюдава как играчите тичат по терена — отначало под яркото калифорнийско слънце, после — под пороен дъжд, който разкаля игрището и изтри линиите.

Около шест часа задряма.

И засънува.

През нощта, а и през следващата сънува, докато лежеше в кревата, си, където спеше от детинство, а брястът отвън хвърляше познатата му сянка (през зимата подобна на скелет, който през май като по чудо се обвиваше с плът). Сънищата му се различаваха от кошмара, в който огромният Уил се надвесваше над миниатюрната писта. Забравяше ги секунди след като се събудеше… може би така беше по-добре. Смътно си спомняше някаква призрачна фигура край пътя, безплътен пръст, който се размахва заканително, смътно чувство за освобождаване и… бягство? Да, бягство. Нищо, освен…

Арни почти мигновено забравяше сънищата си, но един фрагмент бе трайно запечатан в съзнанието му: той седи зад волана на Кристин и бавно кара сред воя на вятъра. Снегът вали толкова силно, че не вижда по-далеч от капака на колата. Всъщност вятърът не вие, а издава писък, зловеш звук, подобен на бучене. Сетне картината изчезва и бива заменена от друга. Вместо сняг той вижда телеграфен апарат, воят на вятъра прераства във воя на огромната тълпа, струпала се на тротоара на „Пето авеню“. Всички аплодират Арни и Кристин, защото са…

Избягали.

Всеки път, миг преди да забрави странния сън Арни си казваше: „Когато всичко свърши, със сигурност ще се махна от Либъртивил. Ще взема Кристин и ще замина за Мексико“. Представяше си горещото слънце и тишината и внезапно непознатата страна му се струваше по-реална от кошмарите му.

След като се събуди от последния от тези сънища, изведнъж му хрумна идеята да прекара Коледа с леля Вики и чичо Стив, също както едно време. Стори му се великолепна, направо гениална. Точно така, ще се измъкне от Либъртивил преди…

Преди Коледа, разбира се.

Ето защо се залови да убеждава родителите си, като положи особени усилия да склони Реджина. В сряда съпротивата й се сломи и тя се съгласи да заминат. Арни знаеше, че е разговаряла със сестра си, че Вики се е държала прекрасно, така че едва ли щеше да има проблеми.

Сега, на Бъдни вечер, той чувстваше, че всичко ще се оправи.

— Ето къщата, Майк! — извика Реджина. — Щеше да я отминеш както всеки път, когато идваме тук.

Съпругът й зави по алеята и измърмори, че я е видял с вечния си оправдателен тон, който неизменно съпътстваше разговора със съпругата му.

„Истинско магаре! — помисли си Арни. — Тя го ругае и го язди, а той цвили като магаре“.

— Отново се усмихваш — каза Реджина.

— Мислех си колко ви обичам и двамата — промълви момчето.

Баща му изненадано го изгледа, очевидно бе трогнат, очите на майка му се насълзиха. Бяха се хванали на лъжата. Ама че лайнари!

 

До три часа следобед на Бъдни вечер снегът само прехвърчаше, сетне заваля по-силно. Метеоролозите съобщаваха, че забавянето на бурята я прави още по-силна и по-опасна. Първоначалните прогнози за трийсетина сантиметра снежна покривка изглеждаха прекалено оптимистични — очакваше се снегът да натрупа минимум половин метър, а на откритите места да се образуват дълбоки преспи.

Лий Кабът седеше във всекидневната до коледна елхичка, чиито иглички започваха да падат (от цялото семейство единствено тя бе почитателка на традициите и я продължение на четири години успешно се преборваше с желанието на баща й да купи пластмасова елха и с това на майка й да започнат празничния сезон с печена гъска или петел, вместо с обичайната пуйка). Беше сама в цялата къща. Родителите й бяха отишли у семейство Стюарт да изпият по чашка по случай празника. Мистър Стюарт беше новия шеф на баща й и двамата много си допадаха. Мисис Кабът възлагаше големи надежди на приятелството между тях и насърчаваше съпруга си да го затвърди. През последните десет години шест пъти се бяха местили в различни градове, но мисис Кабът най-много харесваше Либъртивил. Искаше й се да останат тук за постоянно и приятелството между съпруга й и шефа му можеше да допринесе за това.

„Самотна и все още девствена“ — ни в клин ни в ръкав си помисли Лий. Скочи като ужилена и отиде в кухнята. Във фурната се печеше свински бут. „Трябва да го обърна в пет часа, ако нашите не се приберат“ — напомни си тя и отвори хладилника. Видя опаковка от шест кока-коли, поставена върху кутийката бира на баща й и мислено възкликна: „Не ме съблазнявай, Сатана!“ Не издържа и си отвори една кола. Няма значение, че е вредна за кожата, и без това сега си няма приятел. Голямо чудо, ако се изприщи.

Празната къща и действаше потискащо както никога досега; обикновено се чувстваше абсурдно пораснала, която оставаше сама. Но днес звуците от електрическите уреди в кухнята, воят на вятъра отвън, дори шумоленето на чехлите й по линолеума й се струваха зловещи. Ако събитията се бяха развили другояче, сега Арни щеше да бъде тук, до нея. Родителите й, особено майка й го харесваха. Поне отначало. Но навярно майка й ще се ужаси, ако разбере, че след всичко случило се Лий все още го обича. В действителност момичето почти непрекъснато мислеше за него. Питаше се защо се е променил, как понася раздялата им, дали е добре…

Вятърът нададе вой и за миг затихна — кой знае защо й напомни за форсирането и затихването на автомобилен двигател.

Внезапно й хрумна нелепата фраза: „Няма връщане от Завоя на смъртта“. Тя отиде до умивалника и изля колата си — идваше й да се разплаче, да повърне или и двете.

С изненада осъзна, че е изплашена до смърт.

Съвсем безпричинно.

Разбира се.

За щастие родителите й не бяха взели колата (коли, коли — все коли й бяха в ума). Поне нямаше да се тревожи как баща й ще кара на връщане, след като е изпил три-четири мартинита. Домът на семейство Стюарт бе само на три преки от тяхната къща. Родителите й бяха тръгнали пеша, навлечени с дебели дрехи, заливайки се от смях като деца, които отиват да правят снежен човек. Обратният път ще ги отрезви и ще им се отрази добре. Ще им се отрази добре. Ще им се отрази добре, стига да не…

Вятърът отново нададе вой. Изрева под стрехите, сетне отново затихна. Изведнъж Лий си представи как родителите й вървят по улицата сред снежната вихрушка, смеят се, уловили се един за друг, за да не паднат. Може би баща й пощипва съпругата си през грейката, както обича да прави, когато си пийне. Обикновено това ужасно дразнеше Лий, най-вече защото смяташе, че подобно пубертетско поведение не подхожда на един зрял мъж. Естествено, тя обичаше родителите си и раздразнението й беше част от любовта й към тях.

Двамата вървят сред гъстата снежна завеса, внезапно зад тях проблясват огромни зелени очи, които сякаш плуват в мрака… и които поразително приличат на зелените светлинки на таблото на Кристин, които бе видяла, докато се задушаваше. Постепенно се уголемяват и дебнат безпомощните й, леко замаяни от алкохола родители…

Лий въздъхна и се върна в хола. Отиде до телефона и протегна ръка към слушалката, после я отдръпна. Отиде до прозореца и се загледа навън.

Какво възнамеряваше да прави? Да се обади на родителите си и да им каже, че се страхува от старата и някак си противна кола на Арни? Че иска да се приберат вкъщи, защото се бои за тях и за себе си? Това ли се канеше да направи?

Страхотно, Лий, направо страхотно!

Почистеното от снегорина улично платно бавно се затрупваше със сняг. Едва сега започваше да вали силно и силният вятър помиташе улицата — облаци фин като пудра сняг политаха нагоре и се сливаха с оловносивото буреносно небе като понесени върху невидими криле призраци.

Лий отново усети страх, предчувстваше, че ще се случи нещо ужасно. Не, не предчувстваше, а бе сигурна. Остана поразена, когато научи за арестуването на Арни, но това бе нищо в сравнение с ужаса, изпитан няколко дни преди това, когато прочете във вестника за смъртта на Бъди Репертън и на двете момчета. Моментално й хрумна нелепата и страшна мисъл, че това е работа на Кристин.

Сега отново предчувстваше, че ще се случи нещастие и не можеше да се отърси от абсурдното усещане. Опита се да се успокои с мисълта, че по време на нещастието с момчетата Арни е бил във Филаделфия. Каза си, че няма да мисли за Кристин ще пусне радиоапарата и телевизора и ще наруши тишината в къщата, няма да мисли за колата, която мирише на гроб, колата която се бе опитала да я убие…

— По дяволите! — прошепна тя. — Струва ми се, че полудяваш, момичето ми.

Почувства, че цялата настръхва.

Отново отиде до телефона, взе указателя и както Арни преди две седмици, позвъни в либъртивилската общинска болница. Приятен женски глас я осведоми, че мистър Гилдър е изписан още сутринта. Лий благодари и затвори.

Няколко секунди остана неподвижна, вперила поглед в празния хол, в елхичката, в подаръците. Сетне намери номера на семейство Гилдър и го набра.

— Лий, каква приятна изненада! — радостно възкликна Денис.

Момичето стисна още по-здраво леденостудената слушалка и промълви:

— Денис, мога ли да дойда у вас? Трябва да поговорим.

— Точно днес ли?

В главата й нахлуха объркани мисли: месото във фурната, трябва да го обърне в пет часа, след малко родителите й ще се приберат, беше Бъдни вечер, снегът засипваше улиците, освен това… освен това беше сигурна, че тази вечер не трябва да излиза… ами ако срещу нея внезапно изскочи нещо… каквото и да е? Не, тази вечер е много опасно.

— Лий?

— Не, не днес — отвърна тя. — Трябва да си стоя вкъщи — родителите ми отидоха на гости и ме оставиха да наглеждам вечерята.

— Моите също — развеселено сподели Денис. — Със сестра ми играем „монополи“, но тя непрекъснато се опитва да ме измами.

Дочу се приглушеният глас на Ели:

— Не е вярно!

Лий си помисли, че при нормални обстоятелства навярно би се разсмяла. Но не и сега. Побърза да каже:

— Ще се видим след Коледа. Да речем във вторник, на двайсет и шести. Съгласен ли си?

— Разбира се. Навярно искаш да поговорим за Арни?

— Не — отговори тя и стисна слушалката така, че пръстите й изтръпнаха. С огромно усилие се овладя и продължи:

— Не, не за Арни. Става дума за Кристин.