Стивън Кинг
Кристин (48)

11. СРЕЩУ НОВА ГОДИНА

Тази блестяща млада звезда

катастрофира със своята кола.

Защо — туй никой не разбра.

Писък на гуми, пламък се издигна

и ето че смърт страшна го постигна.

О, как допуснаха той да загине?

Един млад човек изчезна, но легендата остана,

защото той умря без причина…

Боби Троуп

 

Телефонирах на Арни в навечерието на Нова година. Дълго мислих, преди да му се обадя и общо взето го сторих с голяма неохота, но чувствах, че непременно трябва да го видя. Сигурен бях, че бъдещите ми действия ще зависят от срещата ми с него. Освен това исках отново да огледам Кристин. По време на закуската престорено небрежно подпитах баща ми и той ми съобщи, че всички коли, останали в гаража на Дарнъл са фотографирани от полицията и върнати на собствениците им.

Реджина вдигна слушалката и произнесе:

— Домът на семейство Кънингам.

— Здравей, Реджина, обажда се Денис.

— Денис!

По гласа й познах, че е едновременно поласкана и изненадана. За миг ми напомни старата Реджина, която ни поднасяше сандвичи с фъстъчено масло и парченца шунка.

— Как си? Чухме, че най-сетне са те изписали от болницата.

— Добре съм. А вие как сте?

Настъпи мълчание, сетне тя промълви:

— Нали знаеш какво се случи…

— Проблемите са сериозни, права сте.

— Струва ми се, че това са проблеми, на които е трябвало да обърнем внимание много по-рано — прекъсна ме тя. — Навярно просто са се трупали в един ъгъл и са ни очаквали.

Изкашлях се смутено, но не казах нищо.

— Искаш ли да говориш с Арни?

— Ако е удобно…

Реджина отново замлъкна, после прошепна:

— Спомням си как едно време двамата притичвахте от нас до вашата къща, за да посрещнете Новата година и с двете семейства. Затова ли се обаждаш, Денис?

— Всъщност — да. Знам, че е детинско, но…

— Не си прав! — рязко ме прекъсна тя. — Разбери, сега Арни най-много се нуждае от приятел, от теб. Той спи в момента. Напоследък непрекъснато е сънлив и спи прекалено много. Освен това, не е… не е…

— Какво, Реджина?

— Не е кандидатствал в нито един колеж! — избухна тя и моментално понижи глас, сякаш се страхувай, че Арни ще я чуе. — В нито един, представяш ли си? Училищният съветник мистър Викърс ми го съобщи по телефона. Арни има отличен успех и може да влезе почти във всеки колеж — поне така се надявах преди тази… неприятност.

Гласът й се задави от сълзи, после тя успя да се овладее.

— Поговори с него, Денис. Ако можеш, прекарайте заедно Новогодишната нощ. Изпийте по една-две бири и се опитай да разбереш какво е намислил.

Гласът й пресекна. Чувствах, че иска да каже още нещо, но не се осмелява.

Казах си, че никога не съм харесвал старата Реджина — властна тиранка, която въртеше съпруга и сина си на малкия си пръст и ги принуждаваше да се съобразяват с нея.

Но още по-малко харесвах тази разплакана, объркана жена. Побързах да кажа:

— Моля те, Реджина, успокой се.

— Страхувам се да разговарям с него — промълви тя. — Майкъл също. Ако заговорим на неприятна за него тема, Арни моментално се нахвърля върху нас. Отначало такава тема беше колата, сега — колежът. Моля те, Денис, направи каквото можеш.

Тя отново замълча, после неочаквано изплю камъчето:

— Страхувам се да не го загубим.

— Реджина…

— Ще отида да го повикам — прекъсна ме тя и остави слушалката на масичката. Очакването ми се стори безкрайно. Притиснах с брадичка слушалката към рамото си и гневно ударих гипса, все още покриващ горната част на крака ми. С мъка преодолявах изкушението да затворя телефона и да забравя цялата история.

В този момент Арни взе слушалката и предпазливо изрече „Ало?“. Изведнъж в главата ми проблясна мисълта: „Това не е приятелят ми!“

— Арни?

— Да не би да е великият Денис Гилдър, човекът с голямата уста?

Стори ми се, че този път разпознах приятеля си, но все пак не бях абсолютно сигурен. Гласът му ми се стори загрубял — като че бе прегракнал от крещене. Изпитах странно чувство: все едно разговарях с непознат, който чудесно имитираше гласа на приятеля ми.

— Мери си думите, нахалнико! — шеговито възкликнах аз, но ме побиха тръпки.

— Знаеш ли — поверително прошепна Арни — лицето ти и задника ми си приличат като две капки вода.

— И аз го забелязах, но ми се струва, че е точно обратното.

За миг настъпи тишина — бяхме приключили с „любезностите“. Попитах го:

— Какво ще правиш довечера?

— Нищо особено. Нямам среща с момиче, нито съм канен на гости. А ти?

— О, ще взема Роузан и ще отидем на дискотека. Ако искаш ела с нас — ще ми държиш патериците, докато танцувам.

Арни пресилено се засмя, а аз продължих:

— Мисля да намина покрай вас. Ако искаш, ще посрещнем заедно Новата година, както в добрите стари времена.

— Добре.

По тона му разбрах, че идеята му допада, но все още не можех да се отърся от впечатлението, че разговарям е непознат човек.

— Ще гледаме Гай Ломбардо и ще изкараме чудесно.

Онемях, не знаех какво да кажа. След миг предпазливо изрекох:

— Гай Ломбардо отдавна е покойник, Арни. Може би имаш предвид Дик Кларк?

— Така ли? — Приятелят ми изглеждаше озадачен. — О, вярно. Но Дик Кларк се държи, нали?

— Да — отвърнах машинално.

Стори ми се, че гласът му прозвуча някъде отдалеч. Внезапно дочух думите: „Няма по-хубава миризма на света, освен може би женската…“ Стиснах конвулсивно слушалката и едва се въздържах да не изкрещя. Не разговарях с Арни, а с мъртвия Роланд Д. Льобей.

— Как ще дойдеш до нас, Денис? Можеш ли да караш?

— Все още не. Ще помоля татко да ме докара.

Замълчах, престраших се и изрекох:

— Може би ти ще ме върнеш с колата си.

— Разбира се! — възбудено възкликна той. — Прекрасна идея, Денис. Направо страхотна. Ще прекараме чудесно, както едно време.

— Да — казах, после (заклевам се, че думите сами мй се изплъзнаха) добавих:

— Също като едно време с момчетата от гаража, нали?

— Точно така — засмя се Арни. — Дочуване, Денис.

— Дочуване — промърморих машинално.

Поставих обратно слушалката, втренчих се в телефона и зведнъж целият се разтреперих. Никога досега не бях изпитвал такъв страх. След една-две секунди разумът издигна защитните си прегради. Навярно една от причините за липса на убедителни доказателства за съществуването на свръхестествени явления е способността на разума да „прекроява“ видяното, за да ни предпази от полудяване. По-късно щях да се питам дали съм чул добре, дали Арни е разбрал думите ми, но миг след като затворих телефона бях абсолютно сигурен: Льобей, жив или мъртъв, се бе вселил в приятеля ми и постепенно започваше да го измества.

Новогодишната нощ беше студена, въздухът — кристално чист. В седем и четвърт баща ми ме докара пред дома на семейство Кънингам и ми помогна да се добера до задната врата — патериците не са подходящи за разходки по заледените улици.

Комбито на Реджина и Майкъл го нямаше, но Кристин стоеше на алеята — полираната й повърхност блестеше от скрежа. През тази седмица Арни успя да я освободи от гаража на Дарнъл. Щом я погледнех изпитвах натрапчив страх, подобен на мигрена. Не исках да се качвам в нея — нито тази вечер, нито когато и да било. Копнеех за моя обикновен дастър с найлонови калъфи на седалките и лепенката на бронята с тъпия надпис: „Служебна кола на мафията“.

Лампата на задната веранда светна, силуетът на приятеля ми се очерта на вратата. Стори ми се, че виждам непознат човек — раменете му бяха приведени, движеше се като старец. Казах си, че навярно си въобразявам и подозренията ми взимат надмощие, но знаех, че се самозалъгвам.

Арни отвори. Носеше стара фланелена риза и джинси — възкликна:

— Денис! Радвам се да те видя, скъпи приятелю!

— Здрасти, Арни!

— Добър вечер, мистър Гилдър.

— Здравей, Арни — баща ми вдигна ръка за поздрав. — Как я караш?

— Е, знаете, че си имах големи неприятности. Но всичко това ще се промени. Нова година, нов късмет — изриваш едни лайна и на тяхно място се появяват нови, нали?

— Нямам представа — промълви баща ми и смаяно го изгледа. — Денис, сигурен ли си, че не искаш да дойда да те взема?

Исках го повече от всичко на света, но забелязах, че Арни внимателно ме наблюдава. Продължаваше да се усмихва, но студените му очи ме дебнеха.

— Не, Арни ще ме докара, стига таратайката му да не се разпадне.

— Я не обиждай колата ми! — смъмри ме Арни. — Тя е много чувствителна.

— Така ли?

— Да.

Извърнах глава към Кристин и извиках:

— Извинявай!

— Така е по-добре.

За секунда тримата останахме неподвижни — ние с баща ми в подножието на стълбата, приятелят ми — на вратата. Очевидно не знаехме какво да кажем. Обзе ме паника — някой трябва да проговори, в противен случай не бихме могли да се преструваме, че всичко е по старому.

— Е, аз тръгвам — най-сетне рече баща ми. — А вие не прекалявайте. Арни, ако изпиеш повече от две бири, обади ми се да прибера Денис.

— Не се притеснявайте, мистър Гилдър.

— Арни е прав — ухилих се и усетих колко фалшива и неискрена е усмивката ми. — Прибери се вкъщи и гледай да се наспиш, татко. Ще се отрази добре на лицето ти.

— О-хо! — възкликна той. — Внимавай, защото онова, което наричаш лице все още е много чувствително!

Сетне се запъти обратно към колата си. Облегнат върху патериците си наблюдавах как мина зад Кристин. Почувствах се малко по-добре когато той седна в нашата кола и изчезна от погледа ми.

Преди да вляза, грижливо изтупах снега от патериците си. Кухнята на семейство Гилдър беше с теракотени плочки. От горчив опит знаех, че върху гладки повърхности патериците с мокър сняг по тях се превръщат в кънки.

— Справяш се великолепно! — възкликна Арни, докато ме наблюдаваше как прекосявам кухнята. Измъкна пакет пури от джоба на ризата си, взе една, захапа пластмасовия мундщук и я запали, наклонил глава встрани. Пламъчето от кибритената клечка освети лицето му и за миг ми се стори, че по кожата му се стича жълта боя.

— Това е едно от уменията, които час по-скоро искам да забравя — пошегувах се аз. — Откога пушиш?

— При Дарнъл се пристрастих към пурите, но не пуша пред майка ми — от миризмата й прилошава.

Но той не дърпаше от пурата като хлапак, наскоро придобил противния навик, а жадно вдъхваше дима като закоравял пушач. После попита:

— Искаш ли да направя пуканки?

— Да. Имаш ли бира?

— Естествено. В хладилника има шест и още два пъти по толкова в килера.

— Прекрасно. — Предпазливо седнах до кухненската маса и изпънах левия си крак. — Къде са вашите?

— Отидоха на новогодишно празненство у семейство Фазенбах. Кога ще ти свалят гипса?

— В края на януари — ако всичко върви нормално. — Размахах патериците и театрално се провикнах:

— Мъничкият Тим отново може да ходи! Бог да благослови всички нас!

Арни, който се беше запътил към печката с дълбок тиган, пакетче царевица и бутилка олио, избухна в смях и поклати глава.

— Същият стар Денис! Не са успели да те очукат, лайнар такъв!

— Не може да се каже, че често идваше да ме видиш в болницата, Арни.

— Нали ти устроих гала вечеря по случай Деня на благодарността. По дяволите, какво повече искаш?

Свих рамене, а той въздъхна и продължи:

— Понякога ми се струва, че си моят талисман, Денис.

— Я ни си занасяй, глупако!

— Говоря съвсем сериозно. Пържа се на бавен огън откакто ти строшиха кокалите и все още не ми се е разминало напълно. Питам се дали не съм заприличал на пържена риба.

Той се изсмя от сърце — не като хлапак, изпаднал в беда, а като зрял мъж — и то мъж, който отлично се забавлява. Постави тигана на печката и наля олио на дъното. Косата му, по-къса отколкото преди и сресана по-различно, падна на челото му. Той нетърпеливо отметна глава, изсипа царевицата в тигана и с трясък го захлупи. Отиде до хладилника, извади опаковка от шест бири, тръсна ги на масата пред мен, измъкна две кутийки и ги отвори. Подаде ми една и вдигна своята.

— Предлагам тост: смърт на всички лайнари по света!

Бавно оставих кутийката на масата и промълвих:

— Не мога да пия за това, човече.

В сивите му очи проблясна гняв, сетне той се успокои и попита:

— Е, за какво искаш да вдигнем тост, човече?

— Например за постъпването ни в колежа.

Арни намръщено ме изгледа, доброто му настроение се изпари.

— Трябваше да предположа, че Реджина ти е надрънкала куп глупости. Тя не се спира пред нищо, за да постигне онова, което си е наумила. Знаеш ли, Денис, сигурен съм, че ако се наложи, би целунала дори дявола по задника.

Оставих бирата си без да отпия от нея.

— Успокой се, не ме е целунала там. Просто спомена, че се притеснява, защото все още не си подал молба за нито един колеж.

— Това си е моя работа — заяви приятелят ми. Устните му се разтегнаха в презрителна гримаса, изведнъж ми се стори уродлив. — Ще правя каквото си искам.

— Значи се отказваш от колежа?

— Не, ще се запиша, но когато сам реша. Кажи го на майка ми, ако те пита. Със сигурност няма да е през тази година. Ако Реджина си въобразява, че ще отида в Пит или в Хорликс, ще се фукам с шапчицата на първокурсник и ще крещя по футболните мачове, много се лъже. Невъзможно е да постъпя в колеж след всичките неприятности, които ми се струпаха през тази година. Не, в никакъв случай.

— Но какво мислиш да правиш?

— Ще замина. Ще се метна на Кристин и ще запрашим далеч от този противен, скучен град.

Гласът му се извиси, стана истеричен, отново ме обзе ужас. Страхът ме правеше безпомощен, надявах се да не се издам. Защото в този миг не само чух гласа на Льобей, но видях лицето му, което се мяркаше зад това на Арни като някакво мъртво животинче в стъкленица с формалин.

— Да, имах страхотни неприятности — продължи той. — Отгоре на всичко онзи проклетник Джънкинс все още ме преследва. Бих го посъветвал да внимава, за да не му се случи нещо…

— Кой е Джънкинс?

— Няма значение — отвърна Арни. Олиото в тигана зацвърча, първото царевично зърно се пукна и се удари в капака. — Трябва да разбъркам пуканките. Ще вдигнем ли тост, или не? На мен ми е безразлично.

— Добре. Какво ще кажеш да пием за нас двамата?

Арни се усмихна, почувствах леко облекчение.

— Страхотен тост, Денис. За нас! Да бъдем много щастливи!

— Дай Боже! — възкликнах с прегракнал от вълнение глас.

Чукнахме се и отпихме направо от кутиите.

Той отиде до печката и разтърси тигана. Предпазливо опитах втора глътка бира — по онова време още не бях свикнал с вкуса й, нито се бях напивал с нея. Питието ми харесваше, а приятели, между които Лени Баронг твърдяха, че ако до смърт се напиеш с бира, седмици наред няма да се сетиш за алкохол. По-късно открих, че за съжаление това не е вярно.

Но Арни се наливаше така, сякаш от първи януари сухият режим отново влизаше в сила. Довърши първата бира още преди да станат пуканките, смачка празната кутия, намигна ми и заяви:

— Гледай как ще я вкарам право в задника на малкия мръсник, Денис.

Не разбрах какво иска да каже и леко се усмихнах, когато той запрати кутията към кофата за смет. Кутията се удари в стената и падна вътре.

Похвалих го:

— Печелиш две точки.

— Точно така. Подай ми още една бира.

Подчиних се и си помислих, че и без това родителите ми ще посрещат Нова година вкъщи — ако Арни се напие и заспи, че се обадя на татко да ме вземе. Хрумна ми, че е по-добре да изчакам — в нетрезво състояние приятелят ми може да изтърве нещо, което иначе не би споделил. И въпреки това изпитах ужас при мисълта, че ще трябва да се кача в Кристин.

Но бирата като че не му действаше. Приготви пуканките, изсипа ги в дълбока пластмасова купа, разтопи половин пакетче маргарин, прибави го към тях, посоли ги и предложи:

— Да отидем в хола и да погледаме телевизия.

Кимнах, взех патериците си и ги наместих под мишниците си — струваше ми се, че там вече са ми излезли мазоли — и се опитах да взема трите бири от масата.

— Не се притеснявай, аз ще ги донеса — каза Арни. — Хайде, тръгвай преди отново да си си счупил нещо.

Усмихна ми се и за миг видях пред себе си стария Арни, сърцето ми се сви от мъка.

По телевизията даваха някаква тъпа новогодишна програма. Дони и Мари Озмънд пееха; огромните им бели зъби проблясваха и им придаваха вид на ухилени акули. Оставихме телевизора да работи и поведохме оживен разговор. Разказах му за мъченията в кабинета по физиотерапия, за това, че тренирам с щанги, а след втората бира признах, че понякога се страхувам да не остана сакат.

Не се притеснявах, че не ще играя футбол в колежа, боях се единствено да не окуцея.

Арни ме слушаше внимателно и със съчувствие, от време на време кимаше.

Струва ми се, че се разбъбрих — крайно време е да ви кажа, че никога не съм имал по-странно преживяване. Не предполагах, че ме очакват много по-страшни събития, но нищо не би могло да бъде толкова необикновено… толкова нелогично. Сякаш гледах филм, който не е на фокус. В един миг пред мен стоеше старият Арни, после изчезваше и се заменяше от някакъв непознат. Беше добил неприятни навици, които не бях забелязал преди: нервно подрънкваше окачените на кожен медальон ключове от колата, кършеше пръсти, от време на време захапваше палеца си. Шокиран бях от думите, с които хвърли кутийката от бира в кофата. Изобщо не изглеждаше пиян, въпреки че когато довършвах втората си бира, той вече бе успял да изгълта пет.

Забелязах, че за сметка на новите, някои типични за него привички напълно бяха изчезнали: нервното подръпване на крайчеца на ухото, докато говори с някого, начинът, по който рязко протягаше крака и ги кръстосваше в глезените, навикът му да изразява доброто си настроение със съскане през свитите си устни, вместо направо да се засмее. Няколко пъти се усмихна, но в повечето случаи се кискаше пискливо като Льобей.

Концертът свърши в единайсет и Арни въртя копчето, докато попадна на канал, предаващ новогодишното празненство в някакъв хотел, като от време на време режисьорът включваше камерите, разположени на „Таймс Скуеър“, където вече се бе събрала огромна тълпа.

Направих последно усилие и го попитах:

— Действително ли няма да се запишеш в колеж?

— Не и тази година. С Кристин заминаваме за Калифорния веднага щом свърша училище. От сега копнея за златните плажове…

— Родителите ти знаят ли?

Той стреснато ме изгледа.

— Не, по дяволите! Да не вземеш да им кажеш? Мога да мина и без опяването им.

— Какво ще правиш в Калифорния?

Арни вдигна рамене.

— Ще си намеря работа като автомонтьор. Знаеш, че ме бива да поправям коли.

Но следващите му, небрежно подхвърлени думи ме накараха да зяпна.

— Надявам се да убедя Лий да замине с мен.

Задавих се от бирата и се закашлях, като изпръсках панталоните си. Той два пъти ме удари по гърба.

— Хей, човече, добре ли си?

— Да — изхърках аз. — Бирата ми влезе в кривото гърло. Арни, много се лъжеш, ако си въобразяваш, че тя ще те последва. Знаеш ли, че напоследък главното й занимание е попълване на молби за колежи? Решила е на всяка цена да продължи обучението си.

Арни присви очи. Ужасено си помислих, че бирата ми е развързала езика и съм казал повече от необходимото.

— Откъде знаеш толкова подробности за моето момиче?

Внезапно изпитах чувството, че се намирам сред огромно минно поле. Побързах да обясня:

— Лий не говори за нищо друго, Арни. Толкова се разпалва, че просто не можеш да я спреш.

— Прекалено свойски говориш за нея. Сигурен ли си, че не се опитваш да ме изместиш, Денис?

Наблюдаваше ме подозрително с присвити очи.

— Не би постъпил така с най-добрия си приятел, нали? Излъгах, без да ми мигне окото:

— Разбира се. Как можа да си го помислиш?

— Тогава откъде знаеш толкова подробности за нея?

— Виждаме се в училище и разговаряме за теб.

— Лий говори за мен?

— Да, понякога — предпазливо отвърнах аз. — Каза, че сте се скарали заради Кристин.

Разбрах, че съм улучил верния отговор. Арни се поуспокои и промълви:

— Вярно е, че се поскарахме, но ще й мине. В Калифорния също има добри колежи щом толкова й се иска да учи. Ще се оженим, Денис. Ще имаме деца и всичко, което сме си мечтали.

С мъка запазих невъзмутимото си изражение.

— Тя знае ли за намеренията ти?

Арни се засмя.

— Все още не, но скоро ще й ги съобщя. Обичам я и няма да допусна да ни разделят.

Изведнъж стана сериозен и попита:

— Какво ти каза за Кристин?

Този път имах чувството, че всеки момент ще настъпя някоя мина.

— Спомена, че не я обича. Знаеш ли, струва ми се, че малко те ревнува от нея.

Още един правилен отговор. Арни напълно се успокои.

— Да, прав си, но съм сигурен, че ще й мине. Трънлив е пътят на истинската любов, но Лий ще се осъзнае. Ако случайно я видиш, кажи й че ще й се обадя веднага след ваканцията.

Питах се дали да издам, че в момента Лий е в Калифорния, но реших, че не е необходимо. Питах се още какво би направил този непознат, мнителен Арни, ако разбере, че съм целунал момичето, за което възнамерява да се ожени, че я притисках в прегръдките си… че започвах да се влюбвам в нея.

— Погледни, Денис! — извика той и посочи към телевизора.

Камерите отново показваха „Таймс Скуеър“. Тълпата приличаше на огромно животно. Минаваше единайсет и половина — старата година си отиваше.

— Погледни тези лайнари!

Арни възбудено се изкикоти и изписка. Довърши бирата си и отиде за още една опаковка. Седях неподвижно и размишлявах за Уелч и за Репертън, за Трелони, Стантън, Вандерберг и за Дарнъл. За Арни и за огромната промяна в него; казвах си, че с Лий са се посдърпали, но все пак в края на учебната година ще се оженят, също както в сълзливите филми от петдесетте.

Бог ми е свидетел, че никога през живота си не съм бил толкова изплашен.

Посрещнахме Новата година. Арни измъкна отнякъде две кречетала и пистолет, от дулата на които изскачат конфети. Вдигнахме тост за новата хиляда деветстотин седемдесет и девета и разговаряхме на неутрални теми, като провала на „Филипс“ на плейофите и за шансовете на „Стийлърс“ да достигнат до финала за суперкупата.

Купата с пуканки почти се беше изпразнила, когате се престраших и зададох въпроса, от който най-много се страхувах:

— Арни, имаш ли представа кой е убил Дарнъл?

Той ме изгледа изпод око, после отново се втренчи в екрана на телевизора, където танцуваха двойки с обсипани с конфети коси. Отпи от бирата си и преспокойно заяви:

— Навярно хората, за които работеше. Предпочели са да запушат устата му, преди да ги издаде,

— Що за хора са това?

— Уил казваше, че италианската мафия е опасна, но още по-страшни са колумбийците…

— Кои са те?

— Колумбийците? — Арни цинично се засмя. — Каубоите, дето се занимават с кокаин. Уил твърдеше, че са готови да те убият, ако погледнеше накриво някоя от жените им — или ако й обърнеш прекалено голямо внимание. Навярно са били колумбийците — само те са способни на подобно кърваво отмъщение.

— А ти пренасял ли си кокаин?

Той вдигна рамене.

— Карах различна стока за Уил. Само два пъти съм прекарвал кокаин — слава Богу, че ме спипаха с цигари. Представяш ли си, заловиха ме на местопрестъплението. Лоша работа. Но ако ми се наложи да избирам, навярно пак бих го направил. Уил беше стар мръсник, но в известно отношение беше адски готин.

Очите му се замъглиха.

— Да, действително беше готин. Но знаеше прекалено много, затова го очистиха. Навярно рано или късно щеше да се разприказва. Сигурно са били колумбийците — те са напълно смахнати.

— Ще ми обясниш ли по-подробно? Е, не се сърди, навярно ще ми кажеш, че това не е моя работа.

Арни ме изгледа, ухили се и ми намигна.

— Такива са правилата на играта, приятел. Имаше един тип на име Хенри Бък. Предполагаше се, че ще ме изпорти пред полицията, а аз ще натопя Уил. От своя страна той ще накисне хората, които му предават бомбичките, наркотиците, цигарите и алкохола. Точно тях търсеше Джън… полицията. Особено колумбийците.

— Значи мислиш, че те са го убили?

Приятелят ми се втренчи в мен.

— Разбира се. Те или италианската мафия. Кой друг?

Поклатих глава.

— Нямам представа.

— Е, да изпием още по една бира, после ще те закарам до вас. Отдавна не съм прекарвал толкова приятна вечер, повярвай ми.

Думите му прозвучаха искрено, но Арни никога не би се изразил толкова високопарно. Побързах да отвърна:

— Аз също.

Не ми се пиеше повече, но все пак приех предложената ми бира. Исках да отложа неизбежния момент, когато ще се кача в Кристин. Днес следобед смятах това за жизнено необходимо — казвах си, че трябва да усетя „атмосферата на колата“. Но сега идеята ми се струваше направо налудничава. Освен това съзнавах, че на всяка цена трябва да запазя в тайна чувствата си към Лий.

Хей, Кристин, умееш ли да четеш мисли?

Усетих как в гърлото ми напира лудешки смях и побързах да отпия от бирата си.

— Случай — обърнах се към Арни. — Ако искаш, ще се обадя на татко да ме вземе. Сигурно още не си е легнал…

— Няма проблеми — прекъсна ме той. — Не се безпокой, изобщо не съм пиян.

— Просто си казвах, че…

— Обзалагам се, че изгаряш от нетърпение отново да караш автомобил.

— Прав си.

— Няма нищо по-хубаво от това да седнеш зад волана на собствената си кола — заяви той и ми намигна като стар развратник. — С изключение на чукането, може би.

Дойде време да си тръгвам. Арни изгаси телевизора, а аз изкуцуках до кухнята с патериците и облякох старата си канадка. Напразно се надявах родителите му да се върнат и да отложа за момент предстоящото изпитание. Възможно е дори Майкъл да подуши, че синът му е пил и да предложи да ме закара у дома. С потръпване си спомних онзи далечен летен ден, когато за пръв път седнах зад волана на Кристин, докато Арни се пазареше със стария мръсник.

Приятелят ми извади две бири от хладилника и обясни, че са „за из път“. Питах се дали да му кажа, че ако го хванат да кара пиян, докато е освободен под гаранция, полицаите моментално ще го тикнат в затвора. Реших, че е по-добре да си държа езика зад зъбите. Излязохме навън.

Нощта бе ясна и мразовита, студът щипеше лицата ни. Снежните преспи от двете страни на алеята проблясваха, сякаш отгоре им бяха изсипани хиляди брилянти. Стъклата на Кристин бяха заскрежени. Безмълвно се втренчих в нея и си спомних думите на Арни: „Виновна е мафията. Италианската мафия, или колумбийците“. Звучеше мелодраматично, но напълно възможно, дори правдоподобно. Но мафиозите застрелват жертвите си, блъсват ги през прозореца, или ги удушават. Говореше се, че Ал Капоне очистил някакъв нещастник с бейзболна бухалка, пълна с олово. Но да убиеш някого като проникнеш в къщата му през разбитата стена бе пълно безумие.

„Навярно са били колумбийците. Арни спомена, че са откачени“. Но дори луд не би постъпил така.

Лъскавата повърхност на Кристин проблясваше под светлината, идваща от къщата и от звездите. Стреснато си помислих: „Ами ако тя убива всичките си врагове? Ако е разбрала, че ние с Лий я подозираме? И още по-страшно, ако е усетила, че се срещаме зад гърба на Арни?“

Гласът на приятелят ми ме стресна и ме изтръгна от неприятните ми размишления:

— Искаш ли да ти помогна да слезеш?

— Ще се справя със стъпалата, но може би ще се наложи да ме подкрепиш по пътеката.

— Дадено, приятел.

Слязох по стълбата, като се придържах с едната ръка, а с другата стисках патериците. Наместих ги под мишниците си, когато се озовах на пътеката, направих няколко крачки и се подхлъзнах. Тъпа болка проряза левия ми крак, който все още беше частично гипсиран. Арни побърза да ме подкрепи.

— Благодаря. — Гласът ми трепереше, но този път имах оправдание.

Приближихме се до Кристин и той ме попита дали мога да се кача сам, сетне я заобиколи. Хванах дръжката на вратата и ме обзе всепоглъщащо чувство на ужас и отвращение. Дълбоко в душата си осъзнах, че подозренията ми са напълно основателни. Все едно, че докосвах живо същество, някакъв заспал звяр. Стори ми се, че вместо стомана пръстите ми напипват топла кожа. Страхувах се, че ако стисна дръжката по-силно, звярът ще се пробуди с рев.

Звяр?

Но какъв?

Какво бе това? Зъл демон? Обикновена кола, превърнала се в убежище на призрак? Въплъщение на Льобей, адски, прокълнат дом за душата му? Нямах представа — знаех само, че се страхувам до смърт. Имах чувството, че не ще ми стигнат сили да приведа в изпълнение плана си.

— Хей, какво ти е? — обади се Арни. — Можеш ли да се качиш сам?

— Мога — отвърнах прегракнало и забих палец в бутона на дръжката. Отворих вратата, обърнах се с гръб към седалката и се стоварих върху нея, като изпънах напред левия си крак. Хванах го с две ръце и го наместих в колата, сякаш качвах някаква мебел. Сърцето ми биеше до пръсване. Дръпнах вратата и я затворих.

Арни завъртя ключа и въпреки студа моторът моментално забоботи, сякаш бе предварително загрят. Лъхна ме воня — имах чувството, че идва отвсякъде, но най-вече от тапицерията — отвратителна миризма на смърт и на разложение.

Питам се как да ви разкажа какво ми се случи през петнайсетте минути, докато пътувахме към дома ми. Страхувам се, че думите ми ще ви прозвучат като бълнуване на душевноболен. Едва ли ще съм обективен — дори сега, след толкова време — още ме побиват тръпки, чувствам, че ми прилошава. Няма как да различа действителното от въображаемото, обективното от субективното, истината от ужасяващите халюцинации. В едно съм сигурен — не бях пиян. Когато се качих в Кристин замаяната ми от бирата глава моментално се избистри. Онова, което последва, бе пътуване в царството на прокълнатите.

Първо, ние се върнахме във времето.

Отначало вместо Арни караше Льобей. Беше полуразложен и вонеше на гроб, през окапалата му плът стърчаха костите му. Металните копчета на униформата му бяха позеленели и разядени от влагата, изпод яката му изпълзяха и се загърчиха червейчета. Дочух тихо бръмчене — отначало си помислих, че има късо съединение. Едва по-късно ми хрумна, че може би е бръмчене на мухи, виещи се над разложеното му тяло. Знаех, че през зимата няма мухи и все пак…

Понякога ми се струваше, че не сме сами в колата. Веднъж хвърлих поглед в огледалцето и забелязах жена, подобна на восъчен манекен, която се взираше в мен с блестящите си стъклени очи на препарирано животно. Косата и беше подстригана според модата на петдесетте. Страните й бяха силно червени — спомних си, че отравянето с въглероден окис създава илюзия, че жертвата е жива и лицето й е поруменяло. След малко отново погледнах в огледалцето и ми се стори, че виждам някакво момиченце на задната седалка; лицето му беше почерняло от задушаването, очите му бяха изцъклени. Стиснах здраво клепачи и когато ги отворих вместо момиченцето видях Бъди Репертън и Ричи Трелони. По лицето, шията и по ризата на Бъди имаше засъхнала кръв, Ричи беше целият обгорен, но очите му изгледаха живи и внимателно ме наблюдаваха.

Бъди бавно повдигна ръка и ми подаде бутилка „Тексаски шофьор“.

Отново затворих очи. Повече не посмях да надникна в огледалцето.

Спомням си, че радиото предаваше само рокендрол: Дайън и „Белмонтс“, Ърни Киоу, „Роял Тийнс“, Боби Райдъл („О, Боби, о… всичко е тъй славно в нашето училище забавно…“)

Спомням си още как в един миг ми се стори, че от огледалцето виси червено-бял пластмасов зар, сетне ми се мярнаха чифт бебешки обущенца, накрая нямаше нищо.

Но най-добре си спомням как се вкопчих в спасителната си мисъл, че тези лица, подобно на миризмата на разлагаща се плът и на плесенясала тапицерия са само плод на въображението ми, подобно на виденията на пушач на опиум.

Чувствах се като натъпкан с наркотици. Зная, че разговарях с Арни, но не помня за какво. Отговарях на въпросите му, като се стараех гласът ми да звучи нормално. Тези петнайсетина минути ми се сториха часове.

Вече споменах, че не мога обективно да опиша това пътуване. Ако събитията са се подчинявали на някаква логика, то вече не я намирам. Пътуването в студената, безлунна нощ напомняше разходка по главния булевард на ада. Не си спомням всичко, но паметта ми е съхранила подробности, които искам да забравя. Когато се отдалечихме от дома на Арни, попаднахме в някакъв налудничав, нереален свят, където всички чудовища бяха истински.

Казах, че се върнахме във времето, но вече не съм толкова сигурен. Сегашните улици си бяха на мястото, но приличаха на рисунки върху прозрачна хартия, наложени върху отдавна минало време, което протягаше мъртвешките си ръце към нас, опитваше се да ни сграбчи и завинаги да ни погълне. Арни спираше на някое кръстовище, въпреки че беше с предимство, на други минаваше на червено, без дори да намали скоростта. На „Мейн Стрийт“ забелязах бижутерийния магазин на Шипстад и театър „Странд“, разрушени през хиляда деветстотин седемдесет и втора на чието място сега се издигаше Пенсилванската търговска банка.

Паркираните от двете страни на улицата коли (тук-таме, където имаше новогодишно тържество те бяха спрели по-нагъсто) без изключение бяха модели, произведени преди хиляда деветстотин и шейсета: дълги буици с прозорци като корабни люкове, „Де Сото Файърлайт“ с широка синя лента по цялата му дължина, додж „Лансъл“, модел ’57, няколко форда „Феърлейн“ с характерните стопове, подобни на огромни двоеточия, понтиаци от стария модел с цяла решетка, рамблъри, плакарди, няколко студебейкъра с аеродинамични линии и един супернов „Едсън“.

Дочух гласа на Арни:

— Да, тази година ще бъде по-добра.

Погледнах го. Той поднесе кутийката бира към устните си, но преди да отпие лицето му се замени с това на Льобей — разлагащо се и страшно, като че излязло от комиксите на ужасите. Пръстите, стиснали кутията се превърнаха в кости на скелет, панталоните на съществото бяха почти прилепнали към седалката, сякаш в тях имаше само две пръчки.

— Така ли мислиш? — попитах го аз, като се стараех да не вдишвам отвратителната воня, от която ми се повдигаше.

— Да — отговори Льобей, само че не беше Льобей, а Арни. Когато спряхме на някакъв светофар, покрай нас се стрелна камаро, модел ’77.

Съществото, приело образа на приятеля ми промълви:

— Моля те само за едно, Денис — да ме поддържаш. Не позволявай на майка ми да те забърка в тази каша. Всичко ще бъде наред.

Изведнъж отново видях до себе си Льобей, безплътните му устни се разтеглиха в усмивка при мисълта, че всичко ще бъде наред. Усетих, че полудявам. Още миг и ще изкрещя.

Откъснах поглед от ужасното лице, което непрекъснато се променяше и видях онова, което разказваше Лий: индикаторите на таблото се бяха превърнали в блестящи зелени очи, които се взираха в мен.

Изведнъж кошмарът свърши. Спряхме в квартал, който не познавах, дори бих се заклел, че никога не съм виждал. Наоколо се издигаха къщи с тъмни прозорци, някои от които бяха недовършени. Изминахме половината квартал и мощните фарове на Кристин осветиха табела с надпис:

— Е, стигнахме — рече Арни. — Можеш ли да изкачиш стъпалата до вас?

Огледах със съмнение покритата със сняг улица и колебливо кимнах. Реших, че е по-добре да сляза тук, отколкото да остана в страшната кола. Усмихнах се престорено и отвърнах:

— Разбира се. Много ти благодаря.

— Няма защо — отвърна приятеля ми, довърши бирата си и Льобей запрати празната кутийка на задната седалка. — Още един паднал в бой воин.

Промълвих:

— Честита Нова година, Арни.

Напипах дръжката и отворих вратата. Ръцете ми трепереха, питах се как ще държа патериците.

Льобей ухилено ме изгледа и заяви:

— Гледай да не ми измениш, Денис. Знаеш какво се случи с лайнарите, които ме предадоха.

— Да — прошепнах. Знаех и още как! Сграбчих патериците и се облегнах на тях без да се притеснявам, че ще се подхлъзна върху леда. Щом излязох от колата светът наоколо се преобрази. Лампите в домовете светнаха — казах си, че просто не съм ги видял. Изведнъж се досетих, че родителите ми купили къща в този квартал през юни хиляда деветстотин петдесет и девета, година преди да се родя.

Все още живеехме там, но кварталът беше преименуван някъде през шейсетте.

Излязох от Кристин и се озовах пред собствения си дом на съвсем обикновената улица. Отново погледнах към Арни — очаквах отново да видя Льобей — таксиметровият шофьор, излязъл от ада и неговите окъсняли, отдавна мъртви пътници.

Но съзрях само приятеля си, облечен в ученическа куртка. Беше мъртвешки блед и изглеждаше безкрайно самотен, между коленете си стискаше кутийка бира.

— Лека нощ, човече.

— Лека нощ — отвърнах. — Внимавай, докато караш обратно. Не искаш полицаите да те арестуват, нали?

— Няма. И ти внимавай, Денис.

Затворих вратата на Кристин. Вече не изпитвах ужас, а огромна мъка — все едно, че приятелят ми беше погребан. Жив погребан. Наблюдавах как Кристин се отдалечаваше надолу, завива зад ъгъла и изчезва от погледа ми. Едва тогава се отправих по пътеката към дома си. Беше обилно посипана със сол — татко се бе погрижил да не се подхлъзна.

Почти бях стигнал до вратата, когато пред очите ми причерня, сякаш ме обгърна гъст дим. Спрях, наведох глава и се опитах да се овладея. В обърканото ми съзнание се мярна мисълта, че ако падна ще премръзна до смърт на пътеката, където някога с Арни играехме на дама.

Постепенно мракът пред очите ми се разсея. Усетих как някой ме хвана под ръка. Беше татко, по халат и чехли.

— Денис, добре ли си?

Питах се как може да съм добре, когато току-що съм се возил с един мъртвец.

— Нищо ми няма. За миг ми се зави свят. Да влизаме, че ще ти замръзне задникът.

Изкачихме се заедно по стълбата, татко ме държеше през кръста. Почувствах се по-добре от допира на ръката му.

— Мама будна ли е?

— Посрещнахме Новата година, после двете с Ели си легнаха. Пиян ли си, Денис?

— Не.

— Изглеждаш зле — заяви той и затвори вратата след нас.

Изсмях се истерично и отново ми причерня… Но този път само за няколко секунди. Когато се опомних видях, че баща ми разтреперано се взира в мен.

— Разкажи ми какво се случи.

— Татко…

— Денис, заповядвам ти!

— Не мога…

— Какво се случи с Арни, какво му се е случило?

Безмълвно поклатих глава. Не можех да му кажа — не само заради налудничавия характер на случилото се, нито от страх за себе си. Сега се страхувах за всички — за родителите ми и за Илейн, за родителите на Лий. Разсъждавах напълно трезво и бях изплашен до смърт.

„Гледай да не ми измениш, Денис. Знаеш какво се случва с лайнарите, които ме предадоха…“

Нима бях чул тези думи?

Или бяха плод на въображението ми?

Татко разтревожено ме наблюдаваше. Промълвих:

— Не мога.

— Добре — въздъхна той. — Засега няма да настоявам. Но искам да ми кажеш нещо и то веднага: мислиш ли, че по някакъв начин Арни е отговорен за смъртта на Дарнъл и на съучениците ви?

Спомних си ухиленото, покрито с разлагаща се плът лице на Льобей, празните панталони, под които се очертаваха само кости…

— Не — отвърнах и си помислих, че не го лъжа. — Не е Арни.

— Добре. Искаш ли да ти помогна по стълбата?

— Ще се справя сам. Лягай си татко.

— Точно това смятам да направя. Честита Нова година, Денис и не забравяй — винаги съм на твое разположение, ако решиш да споделиш нещо.

— Засега няма какво, татко.

— Знаеш ли, не ти вярвам — промълви той и се запъти към спалнята.

Легнах си без да изгася нощната лампа, но изобщо не можах да мигна. Това беше най-дългата нощ в живота ми — искаше ми се да отида в спалнята и да се сгуша между мама и татко, както в детството си. Веднъж дори се надигнах от кревата и посегнах към панталоните, после отново си легнах. Страхувах се за всички тях. Но имаше и нещо по-лошо — боях се, че полудявам.

Призори най-сетне задрямах и спах неспокойно в продължение на три-четири часа. Когато се събудих, разумът ми започна да „се лекува“ чрез самозалъгване. Но вече не можех да се вслушвам в тази приспивна песен — завинаги бях забравил думите й.