Христо Калчев
На лов за Зеления принц (19)

Деветнайсета глава

Константин Дарделев преброи парите, увери се, че сумата е точна и му подаде бял залепен плик.

— Писмо от Габи.

Козела мълчеше разсеяно на пръв поглед, но всъщност крайно напрегнато. Хората на Хакел бяха отсреща в хотел „Тирана“. Беше им поверил живота си. „Изглупявам с възрастта!“ — мислеше той, когато чу.

— Акцията еднократна ли беше?

— Ако се появи пратка ще се обадя. Ти се справи, момче.

В бара влезе Исламболи, подпря се на плота и зачака.

— Вземи писмото, Пор. Няма да го чета…

— Аз знам всичко, Козел… Прекъсна го грубо.

— Не ме интересува какво знаеш. Изчезвай, имам работа!

Константин Дарделев стана гъвкаво.

— Ще се обадиш ли, Козел?

— Да.

Македонецът си отида, но остави писмото на масата.

— Кой беше младият мъж? — попита Исламболи.

— Мой офицер. Той достави стоката.

Макар и облечен спортно, арабинът не беше загубил нищо от блясъка си на източен аристократ. Благата му, заучена усмивка, сега носеше повече от куртоазията на възпитанието.

— Добра работа, господин Милетиев. Имате рицарска дума.

— Надявам се да постъпите по същия начин?

— О, да. — Исламболи повика барманът. — След малко ще чуете Флора. Ще я доведа там, където кажете. Съветвам ви да напуснете Албания.

Козела кимна.

— Пратих тим срещу Джанат Гул. Ако акцията ме задоволява, изчезвам на мига.

— Флора е на остров Корфу. Къде искате да я доведа?

— Утре заминавам за Атина. Исламболи сложи ръце на рамото му.

— Преди да ви свържа с Флора, мога ли да ви задам един въпрос… Всъщност два?

— Моля? — и Козела се опита да се усмихне. Кой знае каква крива гримаса се получи.

— Вие платихте на вашия офицер. В каква валута и колко?

— Пет хиляди долара в София, петнадесет тук, на масата.

— Мога ли да ползвам канала в бъдеще? Това е вторият ми въпрос?

— Да, но ще трябва да го обсъдим.

— Разбира се — Исламболи извади сто хиляди долара на пачки и ги остави пред него. — Обичам да работя със сериозни мъже, господин Милетиев. Ще останете ли във връзка с мен?

Козела направи дълга пауза, преди да вдигне глава.

— И аз имам въпроси, сър.

Исламболи кимна все така кротко усмихнат.

— Джанат Гул знае, че съм тук. Знае, че аз съм поръчал отвличането на Флора. Защо все още не е посегнал към врата ми?

Ред беше на арабина да обмисли отговора си.

— Гул е талибан. Синоним на идиот. Такива като него, принц Осама и прочие ни превърнаха, нас мюсюлманите във врагове на човечеството. Ние сме бизнесмени, г-н Милетиев. Без значение дали бизнесът ни е мръсен, престъпен или някакъв друг. Рокфелер, Карнеги, стария Кенеди, Доналд Тръмп са не по-малко гангстери от нас, но обществото предпочита да не коментира личността им. Ясен ли съм?

— Напълно.

— Гул пречи на бизнеса и е мой враг. Той няма работа в този хотел. Жив. Нито може да влезе като гост, враг или под друга форма. Отговорих ли ви?

— Да… сър, преди да чуя Флора, още един въпрос… По-скоро молба. Знаете ли къде е Хадрамуд?

— Родният град на Осама?

— Да. Имам сведения, че той е там. Исламболи поклати глава недоверчиво.

— Не, приятелю. Имам близки в Риад. Щях да знам, ако този изрод се криеше из арабската пустиня — замисли се. — всъщност всичко е възможно. Ще проверя и ще ти кажа, след като получа отговор — каналът свободен ли е?

— Срещу пет процента, да.

Исламболи му подаде ръка, после набра Флора на мобилния си телефон.

— Кажете на жена си, че тази нощ ще бъде прехвърлена в Атина. Хотел „Елион“ на булевард „Василиос“.

Денят го затрупа със събития. Супата, която Джанат Гул изяде на обяд прегори и хранопровода и тънките му черва, превърна черния му дроб в пихтия, задуши го и умря в нечовешки мъки в болницата на „Червеният полумесец“ малко преди шестнадесет часа след обяд. Не беше единственият. Шест талибана бяха хвърлили топа преди него и още девет беряха душа без никакъв шанс за оцеляване.

Козела нито видя кой взе сублимата от стаята, още по-малко кой превзе кухнята на хотел „Тирана“. Ченгетата на Хакел останаха анонимни, но той нямаше нито нужда, нито желание да ги познава. Беше се отървал от Джанат Гул, но въпреки всичко Исламболи му прати три джипа охрана по пътя до границата с Гърция. Чакаше го шеметно бягство по триста и осемдесет километровото трасе до Игуменица в Гърция. След това, ако е рекъл Господ, още хиляда до Атина и… Флора? „Какво да й кажа, когато остана сам с нея? — мислеше трескаво Козела. — Ти си свободна? Тя знае, че е свободна. Аз съм убиец? Нищо ново, щом Гул знаеше, значи знае и тя. Легни с мен. Не, по дяволите, това би било заповед. Еба ли му майката какво да й кажа? Ще мисля когато застанем очи в очи!“

Козела разкъса плика със зъби, разгъна с размах листа и прочете.

„Благодаря! Не се сърди! Разбери ме! Винаги ще мисля за теб! Сбогом!“ Габи.

Козела смачка хартиите на топка и ги хвърли през прозореца. Още една страница от объркания му живот беше затворена безвъзвратно. Какво се криеше зад новата, която се готвеше да разгърне? „Спри да се самозалъгваш, изкуфял идиот! Пред теб няма нищо. Нови бягства и тягостни старини, на какво бъдеще се надяваш, Козел?“ Натисна газта до ламарината и като побеснял се понесе на юг… Ще мисля утре, други ден… някога… Само не днес, на 31 декември, края на първата година от новия век…