Христо Калчев
На лов за Зеления принц (11)

Единадесета глава

Черна гора и Колумбия бяха единствените страни на запад от ислямския свят, където насилствената смърт нито изненадваше населението, нито се преследваше от властта. Това беше територията на Перо, но нямаше основание да се съмнява в думите му. Макар и балкански, този свят беше напълно непознат за него и един „печен гид“ беше дар от Бога.

Пиеха на бара. Той водка, Константин Дарделев, Перо Пора — бира. „Празен“ ден. Утре сутринта щеше да се появи Хакел. Щяха да имат време да се опознаят. Не да се опипват на тъмно, не да робуват на подозрения. Да се опознаят истински. „Пътят на Коприната“ беше смъртен риск, покер с открити карти.

— Вярваш ли на черногорците, колега? — попита Козела.

— Няма такъв народ, няма бошнаци, херцеговци — Дарделев говореше с абсолютна увереност — всички са сърби. Различията идват или от религията, или от политическите идеологии.

Козела беше чувал подобни съждения, но те малко го интересуваха. Историята не беше донесла нищо добро на народите, които се взираха прекалено в дебрите й. И войни, и вековни омрази криеха корените си в тази материя, която претенциозно се самообявяваше за наука.

— Рискуваш да не намериш приемлив отговор на въпроса има ли македонци?

— Знам, Козел. Завършил съм история.

— Има ли македонска нация?

— А българска? Какви сте вие — траки, славяни, прабългари? Случайно да имаш отговор? Македония започва съществуването си три века преди Христос, България — седем след рождеството му. Хиляда години делят двата феномена. Нека да оставим този факт без коментар. Навит ли си?

Козела се усмихна уморено.

— Ако вие сте потомци на Александър, албанците са в пълното си право да твърдят, че на Балканите има илири, траки, йонийци, дорийци, коринтци и всички те са елински племена, предхождали съвременните държави. Даваш ли си сметка, че ако ти отстояваш правото да си потомък на древните македонци, шиптърите се борят за велика Илирия, няма значение дали ще я нарекат велика Албания, Скипетария или другояче?

Константин Дарделев изглеждаше мрачен.

— Ебал съм му майката, Козел. Батакът е пълен. Ако всяка от балканските държави задоволи географските си претенции, територията на полуострова трябва да е десеторно по-голяма.

Козела кимна разбиращо.

— Именно затова те питам вярваш ли на тези, които се наричат черногорци?

— Не — сигурно щеше да обясни защо, ако в празния ресторант на хотел „Крал Никита“ не беше влязъл полковник Хакел.

— УТБА е предала генерал Друз на международния съд в Хага — каза той, отпускайки се на стола срещу тях. — Кощуница прекалява с демокрацията.

— Хърватите никога няма да простят на Друз касапницата във Вуковар — обади се Дарделев. — Не му мърда доживотна присъда.

— Не дрънкай глупости, младок — раздразнено изсъска Хакел. — Хърватите са най-големите зверове на балканите. Чувал ли си за Анте Павелич?

Перо Пора не даде вид на засегнат, отговори:

— Така се наричаше една от ротите в чуждестранния легион. Павелич е бог за усташите.

— Знаеш ли същите усташи какъв подарък са поднесли на генерала си на един от рождените му дни?

Дарделев не си направи труда да мисли.

— И да съм чувал, забравил съм — безгрижно каза той.

Козела се усмихна мрачно.

— Ако беше чувал, нямаше да забравиш. Кошница очи! Сръбски, разбира се! Дори виетнамците, най-жестокото племе в света, биха повърнали при подобна гледка.

Мълчаха дълго, всеки зает с мислите си. Македонецът беше получил тягостни новини от Скопие. АНА беше застреляла двама полицаи насред Скопие, комунистите на Бранко Цървенковски опитваха да дестабилизират правителството и наливаха вода в мелницата на албанците. Мисията „Червена лисица“ беше вдигнала ръце — изпълняваше формално миротворческите си задължения без гаранции за безопасността на населението. И най-накрая, но най-важното — местната преса беше открила самоличността му и беше осъден на смърт от всички наркоармии.

Хакел беше притискан непрекъснато от шефовете си в Лангли. Нито един от шиптърските бандити не беше убит и не беше далеч денят, когато щеше да му отнемат статута „тигйег ргм!еде“^[1]

Козела се дразнеше от безсмислените си цели. Налагаше му се да стреля в непознати и не предизвикали гнева му жертви, вместо да прескочи подстъпите към жена си и да хукне към безгрижната част на света… Карибите наистина бяха безгрижна Аркадия за всеки, който се стреми към анонимност и не си брои стотинките.

Хакел го извади от мечтанието. Козела се смущаваше от моментните си слабости и никога не би ги признал гласно.

Какво ли биха помислили хората, ако им Кажеш, че убиецът е най-обикновен човек? Ще се изсмеят фалшиво, за да прикрият ужаса си! А суперкилърът? Същата стока, само че профи и по-мотивиран от останалите ловци. Ако бях станал лекар, щях да съм сърдечен хирург като доктор Кристиян Бърнард. Ако строях къщи, щях да съм архитект като Гауди или Нимермайер… Ако пишех книги, щях да съм или ангел като Шели, или демонът Франсоа Вийон… Но щях да съм на върха, с каквото и да се

занимавах…

— Бездействаме, Козел — мрачно каза полковникът. — Приличаме на шляещи се туристи.

Козела преглътна псувнята, която беше на устата му.

— Сея трупове из Сърбия, Македония, Косово, готвя се да раздавам правосъдие в Подгорица… Какво, по дяволите, очакваш? Да поразявам с ръката на Господ?

— Не би било зле — ухили се Дарделев.

— Стига! — Хакел повиши тон, но знаеше с кого има работа и побърза да изличи от лицето си моментното избухване. — водачите на АОК, АНО, АОПМБ и АНА се радват на добро здраве, вместо да гният в земята.

— Ще се върна за тях, Хакел — каза македонецът. — Те са моя грижа и мое проклятие, макар че няма да откажа помощ от Козела.

— Ще я имаш, момчето ми. Чувал ли си за капитан Младич?

— Кой е той?

— Син на генерал Радко Младич. Хашим Тачи е убил брат му в Прищина. Ще играе с нас. Очаквам го всеки момент.

— Да не дочакаш казаците на Севгун — ехидно подхвърли Хакел.

 

 

Козела се чудеше как да разсее скуката, до като дебнеше на пусия върху Зеления покрив на хотела. Трети час мръзнеше, подложен на северния карпатски вятър. Наближаваше три часа сутринта, а шибаният судански негър Сезар Омарай — човекът, който години наред беше приютявал състудента си от Чикаго Осама Бин Ладен — все още клатеше някоя проститутка из десетките бордеи на Подгорица. Корав човек не се мяркаше на мраморния площад пред хотела. Една по една лампите бяха изгаснали отдавна. Градът на еснафи и бандити спеше. Перо Пора и Моимир Барич се бяха прибрали, но трябваше да чака до сутринта, за да разбере дали са свитнали клиентите си.

Чу се мотор на кола. На площада излезе жълто такси и спря пред хотела. Козела очакваше да се появи негърът, вдигна снайпера и се взря в окуляра. Вместо Сезар Омарай от раздрънканата лада излязоха трима бели мъже. До като плащаха таксито, Козела разпозна един от казаците на Севгун — май името му беше Ондрий…

Ловците бяха тръгнали на лов за ловеца. Хакел го беше предал на Алкалай, а от Сабри сигналът беше тръгнал по веригата, за да стигне при когото трябва в Краснодар.

Ебал съм ви майката! — мислеше Козела, залепнал за покрива. — Предупреденият е въоръжен!

Негърът се появи в пет без осем минути.

В пет без пет беше мъртъв.

 

— За да разбереш бъдещето, трябва да познаваш миналото — каза историкът Константин Дарделев. — Има здрави дървета в зората, но има и такива, които трябва да отсечеш, за да живеят останалите.

— Мъдрец — неопределено каза Козела. — С какво заслужих тази безплатна лекция?

— Практика, господин полковник. Афганистанците избиха всички наемници на талибаните, но тях самите пощадиха. Техни кучета. Може да са бесни, но са техни.

— Не те разбирам, Коста.

— Проста схема, шефе. На местната полиция й дреме на кура дали трима казаци ще измрат в леглата си.

Козела нямаше нужда от повече приказки.

— Тръгваме. И запомни — не съм ти шеф. Ние сме партньори

— Добре, шефе. Аз съм и приятел. Не ми пука ти какъв ме чувстваш.

Старата Кримка се усмихна вътрешно.

— Иди да събудиш Барич. Ще ви чакам на третия етаж.

В шест часа и десет минути стреляха в ключалките на стаи 313, 314 и 317, в шест и единайсет — В главите на казаците, спящи дълбоко след дългото, измерително пътуване от Краснодар в Русия до Подгорица в Черна зора.

В седем часа Козела набра телефона на Алкалай. В София беше осем, в Москва — девет часът. На третия позив евреинът включи апарата.

— Добро утро, Сабри.

— Наистина ли е добро, Козел?

— Зависи за Кого, генерале. За Ондрий и казаците със сигурност не! Запали три свещи в християнска църква, евреино, и не ми пращай хамъри. Смили се над момчетата. Колкото кучета насъскаш, толкова ще очистя.

Един час по късно пътуваха за град Котор — там, където се събираха границите на Хърватска, Херцеговина и Черна гора, за да се спуснат към Адриатическо море. Не бягаха. Просто се оттегляха от бойното поле, до като полицията претупа разследването си в хотел „Крал Никита — Шератон“. След няколко дни, когато на пресата й писне да гадае кървавата им вакханалия, щяха да се върнат. Имаха още работа в Подгорица.

Котор беше райско кътче, надарено с всичко, което божието изобилие безразборно изсипваше в дни на добро настроение или в махмурлука след безпаметно пиянство.

Хакел беше изключил спейсфона. Трети ден не успяваше да се свърже с него, а имаше нужда от този немско-американски подлец. Трябваше да се отърве и от снайпера, и от пистолета. Лесно щеше да падне в трапа, ако полицията откриеше оръжията, но не можеше да се раздели с тях, до като не се докопа до други.

Козела скиташе безцелно из тесните средновековни улички на градчето, обядваше в различни, предимно италиански ресторантчета и бавно, с вид на богат лентяй се прибираше в архитектурното бижу мотел „Нар“, кацнал на една скала високо над града.

Седнал с чаша водка над камината, американският гражданин Джон Милетич рееше поглед над морето и чакаше руската полицейска експертиза да завърши работата си в Подгорица.

Барич и Дарделев бяха в Котор, но в различни хотели, и поддържаха връзка само по телефона. Чакаха да се разкарат ченгетата… кога, единствено Светият дух знаеше.

 

 

Беше първи декември, валеше сняг, но беше меко, приятно, особено пред камината. Козела пиеше трета водка и беше започнало да му се приспива, когато в салона влезе шумна албанска компания. През отпуснатото му тяло протече ток. Кой беше мъжът с кафявия костюм? Някъде беше виждал тази нагла мутра. Кой беше този албанец, да му ебеш майката. Припознаваше ли се? Много възможно…

Козела допи водката и се прибра в стаята. Опита да гледа телевизия, но беше разсеян, негоден на каквато и да била концентрация. Съблече се, легна, загаси лампите, затвори очи…

Козела скочи, запали цигара и бос, полугол, излезе на балкона.

В мотел „Нар“ се беше настанил бившият български посланик в Тирана… Наумов… Стефан Наумов. Това беше човекът, дал подслон на Боян Мирчев и неговата пленница Габриела… Жена му…