Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (8)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Корекция
kuyvliev (03.08.2006)
Сканиране
Дарко

На лов за Зеления принц (c) Христо Калчев, 2002

(c) Камелия Вълова, редактор, 2001

(c) „Квазар“, предпечатна подготовка, 2002

(c) ИК „Световит“, 2002

18ВМ 954-9761-18-5

История

  1. — Добавяне

Осемнайсета глава

Когато се върна на масата завари бележка, пъхната под чашата. На полуграмотен английски прочете „Босът/шефът, знае кой си. Мисли, че играя в твоя/крю отбор. Ще ме убие/ебе. Иска да дойдеш в бара. Еби се/довери се на Исламболи. Те се Диск еасп о!пег/ мразят. Пази се. Ела. Ф. Тел 0ввв 1094. Р!ег /р!еазе/, моля. Ф.“

Макар и труден за разгадаване, текста беше достатъчно красноречив. Козела включи апарата, но преди да набере номера някой успя да се „вдене“. Менюто изписа „Пор“, но знаеше, че го търси Габриела.

— Иване?

— Да.

— Жив ли е Боян?

— Не.

— Пресата мълчи… Защо?

— Не очаквай биографии. Ни негова, ни моя.

— За Наумов пишат. Защо?

— Избирателно… той беше национален проблем.

— Ти не работиш за държавата. Нали?

— Работил съм. Дълги години.

— Не ме лъжи, моля те.

Козела се развесели.

— Точно ти ли го казваш? „Майната ти“ — помисли. — „Защо ли те слушам?“

— Аз не лъжа, Иване. Запомни го!

— Не се налага, Габи. По-здравословно е да забравя каквото мога.

Габи не намери бърз отговор. Сигурен беше, че го търси.

— Ти си обиден, Иване.

— На петдесет години? Нямам време за емоции. Ако искаш благословия, имаш я. Но ако искаш съвет, кажи?

— Да чуем, моля? — нахално, но преиграно. Козела отдавна се беше научил да разчита интонации.

— Внимавай с Коста Дарделев. Харесвам това момче. Готин, куражлия, но ще стане страшен, ако разбере, че го мамиш.

— Защо мислиш, че живея с него?

— Не мисля, Габи. Знам. Пази се.

— От теб?

— Аз изчезнах, мъртъв. Пази се и една молба, последна. Иди на гроба на баща си. Занеси цветя, моля те. Сирака е единствения мъртвец пред когото съм виновен.

— Не затваряй — изкрещя Габи.

— Налага се… казвай бързо. Не разполагам с време.

— Наистина ли ми подаряваш крайслера?

— Подарявам ви го. Има известна разлика.

— Защо, Иване?

— Нямам време, Габи. Ако не ви трябва зарежете го. Правете каквото искате.

— Ще се върнеш ли?

— Не.

Габи отново се опита да мълчи многозначително.

— Затваряй, момиче.

— Не, моля те. Коста иска да те чуе.

— Козел?

— Слушам.

— Ако имаш нужда от мен.

— Нямам, приятелю. Забрави Козела.

— Ще запазя телефона и няма да забравя Козела. Никога. Повикаш ли ме ще дойда. Запомни го.

— Запомних го. Сбогом.

— Козел?

— Да.

— Довиждане. — Пора изключи апарата.

„Чао, България — запазил настроението си помисли той. — Ебал съм ти майката и сбогом… Този път завинаги!“ Това беше най-умното решение, което можеше да вземе, но забравяше старата криминална максима „Убиецът винаги се завръща на местопрестъплението!“

Козела лисна водката в гърлото си, поръча втора и отиде на рецепцията.

— Търся г-н Хауки Исламболи?

— Кой сте вие? — попита чиновникът.

— Не знаете ли? Аз съм гост на хотела.

— Нищо не ми гарантира, че паспорта ви е истински.

— Обадете се на полицията.

Шефът на рецепцията поклати глава уморено.

— Без полиция. Какво искате?

— Среща с господин Исламболи.

— Той е много зает.

Козела го прекъсна.

— Търси го американец. Командос. Ще чакам в бара.

 

Заведението започна да се пълни с охрана, но Исламболи не се появяваше. Нямаше съмнение, че ще дойде. Или щеше да е мъртъв, или някой от гардовете да му задава въпроси. Мина тягостен половин час преди египтянина да влезе в бара. В представата за красив и богат арабин влизаше всичко, което излъчваше този бандит. Висок, строен, облечен изключително скъпо, с мустаци ала Омар Шариф и с любезното самочувствие на мъж добил образованието си точно там, където трябва. Без да губи време седна срещу него.

— Искал сте да ме видите? — кадифен, любезен глас, ласкави очи, спокойствие на хищник без естествен враг. Перфектен английски, научен на място.

— Да. Благодаря ви, че ми отделихте време.

Исламболи изтри любезността от лицето си.

— Вие не сте американец?

Козела знаеше, че има работа с „печен пич“ и че лъжите няма да му вършат работа.

— Българин. В хотела се регистрирах с фалшив американски паспорт.

— Военен?

— Да. Полковник от военното контраразузнаване.

— Легално ли сте в Тирана?

— Не.

Исламболи се усмихна язвително.

— Защо ми се доверявате? Не ме познавате нали?

— И да и не. Доверявам се по принуда.

Арабинът го гледаше изпитателно.

— Въоръжен ли сте?

— Да.

— Извадете оръжието и внимателно го поставете на масата.

С два пръста, без да посяга към спусъка, Козела изпълни заповедта. Няколко секунди се гледаха изпитателно в очите, после египтянинът каза:

— Приберете магнума. Какво знаете за мен?

Козела се прекръсти мислено.

— Всичко необходимо. Богато семейство от Александрия. Баща хирург, брат офицер и двамата членове на „Мюсюлманско братство“. Вие сте юрист завършил в Йеил.

— Брат ми?

— Загинал в атентата срещу Ануар Садат. Исламболи възвърна мекото си изражение.

— Добра работа вършат вашите служби. Какво искате всъщност?

— Помощ, господин Исламболи. — Козела извади паспортите си и ги остави на масата. — Ако бях регистриран с българския паспорт, вместо вас тук щеше да бъде Джанат Гул.

По лицето на арабина не се четеше нищо. Нито изненадата, която очакваше, още по-малко някакви чувства. Прегледа внимателно паспортите и му ги върна.

— Ще стигнем до Гул, господин Милетиев. Къде е произведен Американския паспорт? Добра фалшификация.

— В ателиетата на КГБ. Исламболи се усмихна весело.

— Можех и сам да се досетя… В последните няколко дни в Тирана загинаха двама ваши сънародници. Чухте ли?

— Да.

— Кой е свършил мократа работа? Вие?

Козела кимна.

— Изпълних присъди. Служебно задължение.

— Знаете ли кой ви търси?

— Сали Бериша.

— Анонимен килър.

— Сигурен ли сте?

— Не. Джанат Гул може да го насъска.

— Защо не го е направил?

— Той е талибан. Не му пука кой избива християни в Тирана.

Исламболи извика сервитьора Не разбра какво му каза, но ако съдеше по чашите почерпи го водка и взе уиски за себе си.

— Гул знае ли кой сте?

— Има моя снимка. Предупредиха ме в София. Не вярвах, оказа се истина.

Козела му подаде бележката. И за арабинът не беше кой знае какъв проблем да я разчете.

— Какво значи Ф.?

— Флора.

— Име на иШа

— Причината да съм в Тирана.

— И е в ръцете на Джанат?

— Да. Формално работи в бара.

— Искате от мен тази жена?!

— Да, 51 г.

Исламболи отпи глътка уиски, Козела направи същото. Мълчаха.

— Какво ви кара да мислите, че ще ви помогна? Защо да ви направя толкова рискована услуга?

— Вие сте бизнесмен. Аз ви преча да си вършите работата. Ако се споразумеем ще премина във вашия отбор.

— Не ви разбирам?

— Напротив, добре ме разбирате. По диагонала на моята страна минават шестотин километра от „Пътя на коприната“. Аз държа ключа. Споразумеем ли се, вратата е отключена за вас.

Исламболи мисли дълго. Отпиваше, проведе два телефонни разговора, но не той ги беше предизвикал.

— Очаквате ли да ви повярвам, господин Милетиев?

— Не безрезервно разбира се. Доверието е изпит. И как ще го издържите?

— Искате ли свободен достъп до пътя?

— Ако го получа, знаете ли какво ще транспортирам?

— Да.

— И приемате?

Козела кимна.

— Как виждате подробностите? Имате ли реален план?

— Вие изтръгвате Флора от ноктите на Джанат Гул, аз освобождавам пътя. Стоката пристига в Тирана, аз взимам жената и изчезвам… Вие ще знаете къде съм.

— Как ще осигурите моите хора?

— По телефона. Трябва да бързаме, сър. Всеки ден е фатален.

Исламболи се усмихна разбиращо.

— Прочетох бележката. Знаете ли кой е гост на Джанат?

— Да. Моля ви, 31Г. Нека си стиснем ръцете и да действаме.

 

 

— Имаш ли нужда от пари, Коста? — Крещяща, Козел… Харча твоите… Свършват.

— Двадесет хиляди долара, ако имаш глава на раменете. Как си?

— Влизам в ада! Казвай.

— Имам условия, Пор. Нито дума на Габриела.

— Вярваш ли ми?

— Не, но си беден и алчен. Това стига ли? Дарделев мълчаливо глътна обидата.

— Какво трябва да направя, партньор?

Козела едва се въздържа да не му тегли майната.

— Запиши един телефон. — продиктува му необходимото. — Обади се веднага. Ще получиш аванс и заповеди. Останалото е в твои ръце, Пор. Действай! Ще те командвам дистанционно.

През нощта се обади Флора.

— Бягай, Джон. Твоите момчета ме освободиха. Бягай веднага. Джанет те осъди на смърт.

— Къде си, Флора?

— Пътувам по морето… с кораб… Не знам къде! Бягай!

Козела обаче знаеше. Знаеше, и че няма да бяга. Не той и не от този ебалник, талибана.

Няма престъпление, което не влачи на буксир всички останали. Сумарната на порока е константна. Ако си убиец и наркоман, не е задължително да си педераст и комарджия. „Да се еба в главата спиртосана!“ — сам себе си напсува Козела. — Отегчен от чакане, безделие и пиянство. — „Аз не пия, аз се наливам!“ — мислеше той взрян пред визьора във входа на хотел „Тирана“.

Трети ден чакаше Исламболи, реакцията на Джанат Гул и позив от Пора. Беше сменил стаята, заредил „Шаер“-а и с магнум в едната и визьора в другата ръка седеше на пусия. Все някой щеше да дойде… Кой? Беше време да изчезва, а все още не беше използвал тридесетте литра сублимат, с които беше заредил банята.

На четвъртата сутрин го събуди Хакел.

— Знаеш ли къде е Осама, Джон?

— На, майка ти у путката!

— Освен там, къде другаде би могъл да бъде? — хладнокръвно продължи той.

— Най-малко ми е до Осама в момента. Чудя се как да си опазя гъза, Хакел. Не можеш да ми помогнеш, поне не ми пречи.

Хакел повиши глас.

— Пропускаш втори шанс, Козел. Министър Бонев е жив… Ще прозреш ли една проста истина. Полагам неимоверни усилия да те опазя жив. Искаш ли да ти го докажа по телефона?

— Целият съм в слух, ченге. Казвай и да свършваме.

— Ти си в стая 107, в хотел „Албания“. Хакел си въобразяваше, че ще го втрещи, но всъщност разпусна примката около врата му.

— Бинго, колега. Прати ми ченгето. Като роден брат ще го посрещна.

— Не искаш ли Санта Клауз, нагло копеле?

Козела мислеше трескаво.

— Една седмица ни дели от Коледа… Хакел, сериозно те моля за помощ. Имаш ли хора в Тирана?

— И да имам, теб какво те грее?

Нямаше място за шикалкавене. Разказа му почти всичко, спести си появата на Флора и намеренията си. Не след Осама, а след нея щеше да тръгне, но не преди смъртта на Гул и появата на Пора.

Американците търсеха Зеления принц из чукарите на Тора Бора, но според ЦРУ, макар че тази версия не се промъкваше в пресата, шефът на Ал Кайда вече беше в родния си град Хадрамуд, на границата между Йемен и Саудитска Арабия. В Атина го чакаше нова самоличност и самолетен билет до Джеда… но понеже сумарното на пороците беше константа, Козела щеше да го излъже за да отстрани Джанат Гул, после… Вечерта се обади Константин Дарделев. Бившите ескадронисти бяха отпушили границата, тирът на Исламболи на разсъмване щеше да бъде в Тирана.