Серия
Вулгарни романи (7)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Пета глава

Македонската полиция се стремеше да вземе превес над шиптърите по размирните си граници и гледаше да се домогне до подкрепата и на запада, и на Русия. Вътрешността на страната беше спокойна, приличаше на разграден двор, а Американският паспорт беше и привилегия, и гаранция за пълна безнаказаност, каквото и да се криеше зад действията на притежателя му.

Подозрителен по природа, Козела усещаше и с кожата, и с инстинктите си, че не бива да се предоверява на видимото. Нещо се криеше зад него, а той щеше да бъде парализиран, до като не премахне завесата на съмненията и не открие истинските основания за напрежението си.

Легнал облечен на копринените чаршафи в стаята на хотел „Парола де Диос“ („Думата на Бога“), той за пореден път си задаваше въпроса „Какво всъщност направи толкова лесен пътя му от лудницата до Охридското езеро?“. Шансът, парите, евреинът Сабри, емисарите на ЦРУ и Хакел, тигрите на Аркан, УТБА?… Всичко накуп или сложен заговор за главата му. Всички знаеха, че е в Македония, но че е в подножието на Шар планина вместо в Скопие беше слабо основание за сигурност.

Нещо не беше наред. Нещо мирише, да му ебеш майката и ако искаше да се добере жив до Габи, трябваше да отдели тънкото ухание от общата смрад или още сега да хукне към гръцката граница на път за Карибите.

Козела скочи, грабна сакото си и излезе. Повече от час скита безцелно из тесните улици на Охрид, до като попадна на площад „Свети Наум“, изпънат като лък на стръмния бряг над езерото. Беше сухо и задушно, сезонът на туризма гаснеше, но местните пиеха лютата си мастика под чадърите на десетките кръчми и кафенета, опасали тротоарите.

Козела седна, поръча кафе, водка, запали цигара и остави погледа си да се рее по десетките сърфисти, джетове и яхти, шарейки безцелно из езерото.

Миризмата го удари отново. Безпокойство плъзна из кръвта му и изпъна до скъсване халтавите му нерви. Какво се криеше зад шибаната сигурност, която сякаш му нашепваше: „Открий заплахата, да ти го начукам, идиот с идиот! Или си профи, или си мърша, Козел! 1/1 този ребус трябва да го разгадаеш тук, в тая шибана кръчма! Веднага!“

За кой ли път опитваше да възстанови ден по ден, среща след среща пътя от лудницата до изумруденозелената, но видимо враждебна Шар, зад чиито хребети започваше Албания. И как той, солистът, вълкът-единак се оказа в елитната компания на Алкалай, Хакел, Бариша и утбашите Друз и Младич?

Великият Сабри от Москва имаше много повече причини да го мрази лично, отколкото да го подкрепя в привидната война с исляма, зад която прозираше целта му, развратното изкушение Габриела — законната му съпруга. Не се ли криеше сянката на Оливия зад уверенията му, че играят в един отбор? Защо не посегна към врата му още в София, след като знаеше, че след Албания ще изчезне завинаги? Оливия? В началото на връзката им Козела беше сигурен, че му е дъщеря. След смъртта й откри, че всъщност е бившата му съпруга. Алкалай благослови връзката им, посрещна го като син, предупреди го, че Севгун, Султана на Краснодар, го е осъдил на смърт, буквално хвърли в ръцете му килъра, който беше тръгнал на лов за него. Защо го беше обсипал с благоволението си, мамичката му чифутска? Какво ли се криеше зад тази маска, удивителна имитация на Франклин Делано Рузвелт?

Козела прибра багажа си, напусна хотела и подкара към изхода на Охрид, без да е намерил отговор на нито един от измъчващите го въпроси. Когато застана пред кръстовището, спря, изключи радиото и запали цигара.

На север през Струга пътят водеше към Скопие, албанските терористи, а оттам — Тирана, камикадзета. на Ал Кайда, българските „мулета“ на Зеления принц и Габи. На юг през Битоля — към гръцка Флорина и спасението…

Козела изпуши три цигари, загледан в трафика, разминаващ се пред очите му, преди да потърси сребърния долар в жабката на бавареца. Ако се паднеше ези, зарязваше всичко и хукваше към благословените от бога Кариби…

Но когато погледна дланта си и срещна погледа на Джон Фицджералд Кенеди, запали колата и потегли на север — към Скопие и съдбата си.

Стотина километра го деляха от предстоящата, коя ли поред война. Не бързаше. Изпреварваха го коли двойно по-слаби от неговата и не бяха малко шофьорите, които го оглеждаха ту учудено, ту със завист. Не само не бързаше, а едва се въздържаше да не обърне и да натисне газта до дупка. В хотел „Метропол“ Хакел сигурно вече нервничеше. Беше време, когато Козела изпълняваше негови заповеди, поне докато не изпаднеше в конфликт с интересите си. Но имаше и периоди на открита ненавист, смъртоносни засади и жертви, жертви…

Сега като какви щяха да се срещнат? Веднъж Джон Хакел — или Ханс Хакелман, истинското му име — се явяваше главен инспектор на Интерпол за Югоизточна Европа и швейцарски поданик. После като американски гражданин го вербуваше за ЦРУ… И внезапно между него, внука на германския офицер от СС и евреина Морис Алкалай се пораждаше сътрудничество, забравяйки, че предците на единия бяха варили на сапун сънародниците на другия в Аушвиц, Дахау, Освиенцим и така нататък, и така нататък. Ако това не е подозрителна коалиция, какво по дяволите, беше? И достатъчна ли е общата им омраза към войнстващия ислям, за да забравят старите рани и да пренапишат историята по нов, разбираем и за двамата начин? Едва ли. Подозрителни въпроси в изобилие, отговори никакви или поне нито един задоволителен.

Козела потърси музика, натисна педала на газта, отвори шибидака и подложи лицето си на вятъра. Не му беше мил животът, или не чак дотолкова, че да трепери от страх пред лицето на неизвестността, а още по-малко милееше за продраните кожи на десетината трупа, с които трябваше да осее Македония, Косово, Албания. Това, което не можеше да си позволи, беше той — суперкилърът, полицаят, мишената, оцеляла при невъзможни ситуации, сменил ту от бога даденото му лице, ту самоличност, поданство, поведение или навици — да падне доброволно в трапа… Там, някъде пред него.

Някой беше заложил капан. Кой?

Затвори люка, запали цигара и продължи да натиска газта. Беемвето ръмжеше тихо, но могъщо, колите, които изпреварваше, се сляха в сивкава стена… Очите му следяха пътя, нервите му обаче продължаваха да изпращат тревожни сигнали на мозъка.

Евреин — Сабри, генерал от КГБ. Германец — агент ту на Интерпол, ту на ЦРУ. „Тигър“ от пара групите на Аркан… Сърбин. Каква беше историческата истина в сръбско-българската омраза. Та нали това са два братски народа. Физически, езиково, културно, съдбовно те бяха почти напълно еднакви. Може би единствено политиката всяваше взаимно недоверие, припламване на ненавист, дори избухване на кръвопролитни войни. Братя… Да, но Кайн и Авел също бяха от една майка родени…

Козела спря пред мотел „Кедър“, на трийсет километра от Скопие, и слезе от колата. Поръча кафе, сандвичи, но когато му сервираха, задържа каната. Що за птица беше Моимир Барич? Тигър… Не беше единственият. Беше ли верен на Аркан?

Лавината от въпроси го затрупа отново. Барич беше готов да му се довери, без да чака потвърждение на самоличността му от Цеца. Имаше известен резон. За разлика от Алкалай и Хакел, между тях нямаше нищо лично. Не ги преследваха стари подозрения, вражди, не деляха жена, не бяха посягали към вратовете си. Козела харесваше младия „тигър“. По нещо му приличаше на мъртвия Тодор Токев — Теди. Строен, красив, лъхащ на калкулирана арогантност — черта, присъща на мъжете, осъзнали, че са родени с кураж. Моимир гледаше вдовицата на Аркан със смесица от обожание и респект, но това можеше да означава както плътски ламтеж, така и преклонение пред паметта на покойния войвода…

Какво ли обясняваше този анализ? Нищо!

Ебал съм му майката на този скапан живот. Ако ми е писано да пукна от куршум в тила, със сигурност няма да ме обесят!

 

 

Козела първи видя Хакел. Излизаше от тъмната кола, а полковникът седеше на маса на осветената „Маркиза“ на хотел „Метропол“.

— Какъв беше договорът с Тефик бей, полковник? — беше първият въпрос, когато седна срещу него.

— Главата ти срещу достъп до Зеления принц.

— Отговорът?

— Положителен.

— Лъжеш!

— До като ти избиваше Хизбула, Хамаз и Ал Кайда по пътя на Коприната, моите хора търсеха леговището на Осама. Слуховете бяха всякакви. Алжир, Либийска Сахара, Судан, Албания, Афганистан, Македония.

— Тефик беше негов емисар за Босна, Косово, Македония и Албания — каза Козела.

— Знам. Тефик Андариман ме излъга, че е в Либия.

— Бил е в Либия. Кадафи решил да го изтъргува срещу ембаргото на Щатите. Осама има агенти и в Овалния кабинет.

— Убеден ли си?

— Аз задавам въпроси. „Билденберг“ те подведе, Хакел. Самолетите се врязаха в Близнаците, а не в Рокфелер център!!

Полковникът онемя.

— От къде имаш тази…

— Информация? — Козела го прекъсна грубо. — Севгун трябва да влезе в играта.

— Това може да реши единствено Алкалай.

Козела отново не му обърна внимание.

— Ти, Хакел. Искам сто казаци тук, паритет на „тигрите“.

— Хората на Аркан?

— Да. Имах среща и с „тигрите“, и с белградската УТБА. Поръчай водка и вечеря, до като взема душ — Козела стана, но преди да влезе в хотела, подхвърли. — И не ме разпитвай, ако обичаш… кога е първата акция?

— На разсъмване — беше отговорът. Козела спря, изсъска през рамо:

— Без водка. И излезе.

Небето започваше да посивява, луната избеля и потъна зад планините, а това, което Хакел наричаше разсъмване, стремително наближаваше. Козела отвори едно след друго очите си, погледна часовника — пет без десет — разкърши рамене, имитирайки разбуждане, слезе от колата и с разклатена походка влезе в градинката, пред която беше паркирал. До като уринираше, огледа околността.

Беше сам. Чу първите птици, някъде лаеше куче… И това беше всичко. Влезе навътре в градината, спря до дървото, което беше набелязал от вечерта, измъкна снайпера от храстите, свали калъфа, запали цигара и зачака.

Точно в пет, според уверенията на Хакел, прозорецът на първия етаж в блока срещу него трябваше да светне и египтянинът Аум Мохамад ал Аум да започне деня си. Десет минути по късно светна наистина, но тръгнаха и трамваите, макар че на улицата все още нямаше ранобудни пътници. Ал Аум, инструкторът на Ал Кайда и личен съветник на Арбен Джафари, се мярна в спалнята, после потъна из апартамента за няколко минути. Козела хвърли фаса, настъпи го, вдигна снайпера и нагласи визьора на окото си. Щеше да стреля от ръка, най-несигурната стрелба, но нито имаше време, нито място, на което да фиксира статива. Имаше едно предимство обаче. Ал Аум все пак щеше да влезе в банята и тогава — за минута и половина, до като си мие зъбите — щеше да бъде неподвижен.

Мигът дойде. Лявото ухо на египтянина застана в кръста. Козела натисна спусъка. Мозъкът плисна върху огледалото, тялото рухна тихо…

За днес това беше всичко. Но в Скопие оставаше още една цел — самият шеф на Албанската демократическа партия — Арбен Джафари.

Екзекуцията на шиптъра трябваше да протече на шестнайсети, в петък, по обяд, на излизане от джамията.

Козела имаше среща с Моимир Барич на края на „Чифут Махапасъ“ в Скопие. Трудно я намери. Беше стар, някога богат квартал на западния бряг на Вардар, но сега беше населен предимно с цигани и превърнат в гето. На самия бряг на реката, на около километър от „Чифут Махаласъ“, беше мотел „Каймак“, в който беше отседнал Моимир.

Комодор Джон Милетич, войнско звание, което всъщност означаваше полковник, паркира колата и бавно тръгна към това архитектурно бижу. Изкачи петдесетината стъпала между кичести кипариси и застана очи в очи с генерал Друз. Стиснаха ръце мълчаливо и бавно, с вид на съсредоточени в разговор бизнесмени, седнаха на маса под грамаден клонест платан. Времето се разваляше. Беше задушно, но над планините се трупаха облаци. Природата беше притихнала в очакване на порой и рязка смяна на температурите. Беше краят на есента. Горещото лято беше изпепелило всичко. Пожари лумваха всеки ден и хората жадуваха за глътка свеж въздух.

— Добро утро, Козел — тихо каза Друз.

— Едва ли Карла Дел Понте мисли така, генерале.

— Еби й майката на тази вещица! Вестниците са пълни с догадки. Нито една достоверна, разбира се. Стрелба от ръка, нали?

Пиеха кафе абсолютно сами и въпреки това нащрек, с някакво особено напрежение, което всеки един от тях създаваше у другия.

— Не бях ползвал снайпер три години, колега. Оказа се като плуването… не се забравя.

Козела погледна „Утрински вестник“. Наистина догадки най-различни, но добронамерени в общия тон. Македонците не страдаха кой знае колко за някакъв пършив арабин от Ал Кайда. По-важните информации обаче, бяха от Афганистан. Друз видя интереса му.

— Знаеш ли какво значи „ДАУБА“, Козел?

— Не.

— Първичен ислям. Средновековие. По времето на Мохамед не е имало радио, телевизия, интернет. Жените са били стока, коранът — единственият източник на вяра и морал, конят и сабята — единственият път към богатството и честта. Неверниците създават различен свят, непонятен на „ДАУБА“, а това е разврат и подлежи на огън и изтребление. Ислямът е религия на комплексите, а Осама е най-големият комплексар на изтока, по-голям от саудитските принцове, макар че именно те финансират терора в християнския свят.

— Не, Друз. Арабите с единични изключения държат много на Американския интерес. Ще одерат Осама, ако им падне.

— Привидно — Друз изглежда вярваше в теорията си и Козела се заслуша. — Няма по-гнил режим от саудитския, но петролът ги направи милиардери с американската технология. Да ползваш блага е едно, съвсем друго е да обичаш този, който ги осигурява. Американците бомбардираха Белград. Непростим вандализъм, но Риад ги мрази повече от нас, сърбите, въпреки взаимните клетви в любов. Един ден петролът ще свърши. Тогава какво ще се случи със Саудитска Арабия, Иран, Ирак, Кувейт, Либия и емирствата?

— Отново ще ги изяде пустинята — това беше полувъпрос, полуконстатация. Не беше мислил за такава възможност, но и да съществуваше тя, беше в необозримо бъдеще. — Не и в нашия живот, Друз.

— Напротив. Ако е рекъл Господ да умрем от естествена смърт, ще видим с очите си края на тази петролна Шехеразада. И двете страни го знаят, но предпочитат мълчанието.

— Светът ще се превърне в пустиня, Друз, ако предсказанието ти се сбъдне. Ледникова епоха. Свършат ли енергоизточниците, свършва всичко.

— Америка има повече петрол от изтока. Само Тексас им стига за триста години напред, но техните кладенци са капсулирани. Защо?

Козела се замисли, макар че личните му проблеми го интересуваха повече от глобалните.

— Имаш ли отговор, Друз?

— Америка е висш егоист. Ако не беше Косово, никой от нас нямаше да си мръдне пръста, камо ли да отмъщава за нюйоркските Близнаци. Но Косово съществува и в този момент интересите ни съвпадат.

Козела добре знаеше къде са текущите проблеми на Белград и все още не схващаше смисъла на тази лекция.

— Какво следва, Друз? вие загубихте Косово.

— Не още. Затова Арбен Джафари ни трябва жив. Пъзелът като че ли изглеждаше нареден.

— Искаш да кажеш, че не той е следващата цел?

— Да — Друз беше сериозен, но вече не толкова напрегнат. — Иначе щеше да питаш кой е Джафари.

— Сега питам.

Генералът извади няколко снимки от чантата си, но ги остави на масата обърнати обратно.

— Македонски албанец, демократ на пръв поглед. Всъщност, близък на Хашим Тачи, а чрез него и на Зеления принц. Официално водач на партия в парламента. Неофициално — водач-вожд на АНО и АНА и пряк шеф на Али Ахмети, Имер Имери и останалата ислямска шайка. Ако падне в петък пред джамията, Косово и шиптърска Македония отново ще пламнат. Не сега, рано е. Ще му дойде времето. Жертвата ще бъде Абу Джихат. След това изчезваме — Друз му подаде снимките.

— В каква посока?

— Тетово.

Козела наведе глава и дълго се взира във върховете на обувките си.

— Войната свърши, Друз. Скоро Осама ще бъде труп.

— Ще потъне, Козел. Временно. Ще изгинат талибаните, защото и без това нямат какво да губят. Милиардерите трудно умират от насилствена смърт.

— Саудитска Арабия?

— Защо не Ирак или някъде другаде… Например, София. Сериозно ли мислиш, че вашият самозабравил се фес Доган ще го изтъргува с Американците.

Козела поклати глава.

— Не — после млъкна за дълго. — Кой е Абу Джихат?

— В превод името означава „син на свещената война“. Избил е хиляди в Алжир и Египет, близък на Осама. Ще бъде редом с Джафари. Пръснеш ли кървавата му глава, онова албанско лайно ще се замисли. Кълна ти се в Светата дева, Козел, мразя го и в червата си, но все още ни трябва жив.

В петък по обяд Козела застреля египтянина от Ал Кайда Абу Джихат.

Валеше като в потопа, светкавици раздираха небето като чаршаф, затова се наложи да го убие под навеса на святата за мюсюлманите джамия „Скендер бей“.