Серия
Вулгарни романи (7)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Трета глава

Фалшивата самоличност на Американския си паспорт Джон Милетич и да се смеси безпрепятствено сред многолюдното население някъде из Карибите. Пари имаше за три луксозни живота. Страшното беше, че възможности не му липсваха, но желание…

Сега, на път за Сърбия, а оттам Косово, Македония и Албания, Козела си даде сметка, че животът има цел само ако имаш необходимите умения и възможности да ги приложиш.

Той отиваше да убива и знаеше как.

Въпреки седемстотинте дни изолация Козела следеше пресата, беше включил психиатрията към кабелите на централните софийски оператори. Гледаше по цели нощи СNN, BBC, та дори и 0\Л/, макар да разбираше малка част от словото. Картината понякога му беше достатъчна. Беше изкупил всички възможни английско-български и българо-английски речници. Достави си срещу хиляди и хиляди долари пълна поредица на Енциклопедия Британика, учебни програми на Кембридж и Оксфорд, аудио и видео лекции и беше превърнал приличащата си на килия стая в нещо подобно на изследователски център. Беше си поставил задачата да учи сто думи дневно, но с течение на времето откри абсурда на усилието и намали обема наполовина. Тогава и езикът започна да му се открива и упоритостта да му се отблагодарява. Беше свикнал да изтезава тялото си, времето наложи да синхронизира физика, психика и разум и да ги превърне в единно оръжие — цев, ръкохватка и спусък на волята.

Когато напусна лудницата, причините бяха две. Първата, трябваше, дължеше го на раздвоената си личност, да отпразнува петдесет години живот — въпреки всичко и всички, които търсеха смъртта му. И втората, чувстваше се годен да имигрира под фал-

 

 

— Ти ли си Козела? — попита капитан Барич. Висок, рус мъж, натрапчиво копие на Пол Нюман, зли синко-сиви очи, бас по-дълбок от на Джоко Росич, пръсти на клавирен виртуоз, а агресията лъхаща от него — би вледенила всеки, който не различаваше режисираното поведение от истинското.

— Да. Паспортът твърди, че съм Боян Андреев.

— Как ще докажеш, че си Козела?

— Никак. Не мога да го докажа. Част от „тигрите“ ме познават. Бил съм личен гост на Аркан, вечна му памет.

— Виждаш ли познато лице тук? Гледай внимателно.

Козела беше свършил огледа си в мига на срещата им в царибродския хотел „Шумадия“.

— Не.

— На мое място ти щеше ли да ми повярваш?

— Бях близък с Аркан. Заедно ебавахме майката на ЮНПРОФОР по време на ембаргото, познавам и вдовицата, и сираците на войводата. Води ме в Белград.

Тук си губим времето. Ей Боеу, капитане, имам работа в Македония, Албания и Косово.

— Мокра?

Козела се усмихна.

— Шефовете на АОК, АНО и АНА и петима членове на Ал Кайда.

— Сам ли ще ги пратиш при Аллаха? — Барич смекчи тона и заповяда на тигрите да запалят колите. Козела пак се усмихна.

— Каня те на бала. В беемвето имам десетина перфектни паспорта. Произведени ту в ЦРУ, ту във ФСБ. Барич зяпна.

— Проверихме бавареца… къде са?

— В тапицерията. Аз ще ги извадя от тайника. Крия пари, чекове… снимки на целите… Предлагам ти да продължим разговора, след като ме разпознае госпожа Величкович. Приемаш ли?

Барич беше взел решение и не забави отговора.

— Да, Козел. Сигурен съм, че не лъжеш, но съм длъжен да проверя. Не го смятай за обида.

— Ни най-малко, капитане. На твое място вече щях да пътувам.

— Тръгваме, Козел. Ще се кача в беемвето — Барич му върна магнума. — Патроните след знак от Цеца. Козела кимна.

— Още нещо, българино. За Кого работиш?

— Отвлякоха жена ми, Барич. В Тирана е. Останалото ще ти кажа по пътя.

 

###

 

Имаш ли оръжие в Белград, Козел.

Само пистолета. Арсеналът ни чака в Скопие.

— Ако наистина си Козела, идвам с теб на бала. Хашим Тачи застреля брат ми на централния площад в Прищина.

Боян Андреев, Иван Милетиев, Джон Милетич и така нататък намали скоростта, запали цигара и мълча, до като не излезе на магистралата Ниш Белград.

— Ще се увериш в самоличността ми, капитане, но за Змията ще трябва да чакаш. Крепост се превзема с обсада. Първо ще убия инструкторите на Зеления принц, после ще тръгнем срещу албанските наркобарони.

Барич кимна утвърдително.

— Какъв е списъкът, Козел?

— Козел?

— Не се съмнявам кой си, въпреки че ще те заведа при Цеца. После ти командваш парада.

Партньор? Нямаше да е единствен в дългата му, кървава кариера и като ченге, и като гангстер. Това нахакано копеле можеше да се окаже безценен партньор, щом именно той е заместил чудовището Аркан начело на „тигрите“.

— Двама чеченци, палестинец, алжирец и египтянин. После Арбен Джафари и Али Ахмети. В Македония Хашим Тачи, Сюлейман Селим и водача на АНА Имер Имери. Албания… Там ме чакат Сали Бериша, двама български дипломати, които отвлякоха жена ми… Ти имаш работа само в Косово. Как е християнското ти име, Барич?

— Моимир. Вярвам ти, Козел. Трябва да знам всичко. За Кого работиш, кои централи стоят зад гърба ти, каква е крайната цел… Доверие за доверие… Няма да безпокоим Цеца Величкович.

— Не, Моимир. Държа да й изкажа съболезнованията си.

 

 

Красива като фея, в траур две години след смъртта на мъжа си, Цеца Величкович го погледна студено, разсеяно. После, като ударена от ток, се обърна рязко и втренчи очи в него.

— Българино… — промълви тя. — Ти ли си наистина? Козела се наведе, взе ръката й, целуна я и я задържа в двете си шепи.

— Бог да прости войводата, госпожо. Царство му небесно — Козела се изправи и пусна ръката й. — Не се свени да поискаш нечия кръв за неговата. Ще имаш главата му, дори ако трябва да го търся на Луната.

Цеца Величкович сведе очи и мълча дълго.

— Мирко Милошевич уби Аркан, Козел, с благословията на баща си — Цеца се обърна към Барич и плътната охрана на бойците му. — Благодаря, тигри. Добра работа, момчета. Този българин е от малкото, на които покойният ви вожд вярваше безрезервно. Свободни сте. Бъди мой гост, Козел. Ела да си припомним злощастния Аркан.

Бяха във фоайето на „Интерконтинентал“ в Белград. Оттук се виждаше частният бутик на вдовицата на Аркан, рецепцията, кафенето, асансьорите, затвореният ресторант, Канапетата в зимната градина, от където втренчено ги наблюдаваха три чифта очи.

— Имате ли лична охрана, госпожо Величкович?

— Не, Козел… — Цеца се огледа и бързо откри какво смущава съратника на мъжа й. — Кои са ония мъже, Моимире? Приличат на араби.

Капитан Барич все още не беше разпуснал тигрите, но се готвеше да го направи, когато въпросът го натегна като пружина. Той беше с гръб, затова се взря в Козела, бръкна в джоба си и извади патроните на магнума.

— Трябват ли ти, Козел?

— Не знам още — взе патроните, каза: — Чакайте ни в бутика, госпожо — и когато останаха сами, заповяда на капитана: — Огледай се за куфари, чанти, пакети, другото е моя работа! Тигрите да запушат изходите!

Зле започна гастролът на Козела на сръбска земя. Град от куршуми заваля насред Белград. Три от тях го свалиха на пода, без да пробият бронираната титанова жилетка, двама от „тигрите“ бяха убити на място, Барич — ранен във врата, нападателите — превърнати в мляно месо. джобовете им обаче се оказаха и съкровищница, и своеобразен коран — първото писмено доказателство, че гори религиозна война и че държавните мъже са лъжци, независимо дали управляват християнския запад, или ислямското стадо.

Голяма гад е човекът, да му ебеш майката — мислеше Козела, седнал удобно в бутика на Цеца Величкович. — Какво ли го прави човек въобще, като по характер и инстинкти е кръвожаден звяр.

С половин око наблюдаваше работата на полицаите и медицинската служба, пистолетът и документите му лежаха в касата на бутика, парите — няколко хиляди долара — В джоба на Моимир, „тигъра“, а той промиваше раната си в апартамента на Цеца, втория по лукс в хотела след президентския. Когато отнесоха телата и персоналът се зае да внесе ред в хаоса на фоайето, млад, як като щангист капитан от полицията, придружен от двама сержанти, влезе в бутика.

— Добър ден, госпожо Светлана.

— Не е добър, капитане — искрено втрещена възкликна Цеца Величкович. — Какъв е този ужас, по дяволите! Мъжът ми е мъртъв, докога ще продължават убийствата?

Капитанът сви рамене и гледайки Козела, попита:

— Кой е господинът?

— Мой гост, Американец… Сърбин, роден в Америка. Заедно изгледахме кървавия ви екшън.

— Това не е наша работа… Американецът говори ли сръбски?

— Разбира. Като не е ваше дело, тогава чие е?

— Ще разберем… някой ден. Как се казваш? — въпросът беше към Козела.

Набеденият сърбин бръкна във вътрешния джоб на сакото си и остави Американския си паспорт на мраморната масичка с махагонови крака, завършващи с глави на тигри. Полицаят го разгледа и попита:

— въоръжен ли си?

— Не — каза Козела.

Сержантите провериха, не намериха оръжие.

— Видя ли престрелката?

— Да, цялата — стараейки се да не отрони някоя българска дума, отговори той. — Започнаха арабите, после другите ги ликвидираха, макар че и те оставиха жертви.

— Защо араби? Кой ти каза, че са араби?

— Не са шведи, нито негри… Не приличаха на сърби… пиеха кафе на онази маса, когато влязох в хотела.

— Как ги забеляза? Всякакви хора пият кафе по хотелите.

— Огледах фоайето. Търсех бутика.

— Портиерът не ти ли го показа?

— Не съм говорил с него. Шофьорът на таксито ми каза, че е във фоайето.

Капитанът се втренчи в него.

— Нямаш ли кола?

— Не, но ще купя.

— От Америка ли идваш?

— Излетях от летище „Кенеди“ с ТУА. Шести час съм в Белград.

— Багажът ти къде е? Козела му показа ключ.

— В каса.

— Капитане, досаждате на моя гост. Полицаят не й обърна внимание. Козела почувства, че трябва да говори.

— Търся жена си. Мислех, че е в Белград. Оказа се, че не е.

Барич седна и се взря в очите му.

— Къде е?

— Тирана.

— Не е в Тирана. Границата е затворена.

— Тирана. Била е тук… Регистрирана е в „Сава хотел“. Минала е през Черна гора и оттам по море в Албания.

— По служба?

— Отвлечена…

Капитанът подсвирна изненадан.

— Отвлечена? Как се казва? Козела направи умишлена пауза.

— Габриел Милетич. Изчезна в Чикаго… Араби. — Като тия, дето ги направихте на бифтек тартар?

— Араби от Ирак. При други обстоятелства бих участвал… Аз съм полковник от Американските специални части. Бивш.

В очите на полицая се мярна респект и въпреки че се опита да го скрие, уважението остана в погледа му.

— Тюлен?

— Делта форс — Козела бръкна отново в сакото си и му подаде военната си самоличност, доставена от Хакел, но изработена в печатарските ателиета на ЦРУ.

Цеца Величкович следеше внимателно, но мълчаливо разпита. Полицаят върна документите и предложи цигара. Козела отказа, но извади своя „Ротмънс“.

— Подозирате ли ме, капитан?

— Не, полковник. Ако бяхте участник, нямаше да ви заваря на местопрестъплението. Воювахте ли срещу Югославия?

Козела се усмихна.

— Работех с Аркан в Словения, Хърватско, Босна… После се оттеглих. Раните ми не позволиха да продължа.

— Аркан?

Козела мигновено стана зъл и заплашителен.

— Бяхме близки като братя. Не ме интересува мнението на вашето правителство. Ред беше на капитана да се усмихне.

— Правителството на Милошевич се страхуваше от него, но сега други се мъчат да опазят целостта на федерацията. Аркан беше патриот и аз го уважавах, полковник.

— Благодаря, капитане — каза Цеца.

— Радвам се да го чуя — кимна Козела. Полицаят сведе очи, мълча трийсетина секунди, после се изправи пъргаво.

— Извинете за безпокойството, госпожо Светлана. Бях длъжен да разпитам полковника.

— Разбирам ви, капитане.

— Къде ще вечеряте? — попита Козела. — Оставам в хотела. Ако възникнат нови въпроси, бъдете мой гост. Ще бъда в ресторанта.

— Благодаря, полковник — полицаят се замисли. — Нещо против да доведа шефа си? Имаме наши хора в Тирана. Ще ви бъдат от полза.

— Доведете когото искате. Ще вечерям в компанията на госпожа Величкович и един от офицерите на покойния й съпруг.

Капитанът благодари втори път и следван от сержантите, излезе от бутика и напусна хотела.

След кратко мълчание Цеца попита остро:

— Какво те Кара да мислиш, че ще вечерям с теб, Козел?

— Нуждата, госпожо. Сега аз съм един от тигрите на Аркан. Надявам се един ден… много скоро да ти поднеса на тепсия главата на оня скот Мирко Милошевич.

 

 

„Християните се гордеят с десетте божи заповеди на копелето от Назарет, които никога не спазват — започваше инструкцията. — Не кради! — казват свинеядците, а държат откраднатия от нас капитал в могъщите си банки, пият и петрола, и кръвта ни, кичат се с нашите диаманти, отмъкват златото от следовниците на Мохамед Пророка, превръщат го в оръжие и го продават на нас, истинските му собственици, отново срещу скъпоценности, злато, петрол и кръв — кръвта на правоверните. Не лъжи! — проповядва западът, а ни омайва с лъжливия си свят, наричащ инквизицията си ту християнство, ту кръстоносни походи под една или друга форма от древността до окупациите днес, ту лелеяната американска мечта, измислена от юдеите, за да държат в подчинение индианци, негри и нещастните бедни емигранти от цял свят, повярвали на блесналите в неон и пластмаса измами, наречени алкохол, кино на женската плът и изгодата на шпионажа, телевизия, компютри, интернет. Не убивай! — проповядва фалшивото им «Свето писание», а избиват правоверните в Палестина, Индонезия, Филипините, Малайзия, Либия, Алжир, Судан, Еритрея, Иран и Ирак, Пакистан, Афганистан, Кипър, Босна, Косово и Македония. Не пожелавай жената на ближния си, проповядват те, а иронизират с презрение поведението на нашите майки, жени и дъщери, но свенливо и фарисейски премълчават другата част на проповедта — Жени, не пожелавайте мъжете на ближните си! Защо?“

Козела прочете внимателно критиката на десетте божи заповеди и задълго остави поглед върху инструкциите. Въпреки демагогските речи на Джордж Буш, Тони Блеър, Герхард Шрьодер, Жак Ширак, министрите им и ръководителите на Европейския съюз, ООН и НАТО, светът на глобализма беше много далеч от обединената си идея, но водеше глобална война с войнстващия ислям, подпомагана в сянка от световното еврейство и велика Русия.

Пресата, електронните медии бяха подложени на натиск и цензура, забравени с края на втората световна война, иначе беше необяснимо късогледството им. Израел отлагаше за необозримо бъдеще измислената палестинска държава, а Русия — доскоро под натиска на общественото мнение, оглушена от крясъците на християнски сдружения, от правозащитни организации, Хелзинкски уоч, Зелени патрули и прочие — сега беше оставена на мира и спокойно си разиграваше коня в Чечня и останалите размирни райони на Кавказ. Естествено беше президентът Путин да подкрепя с всички възможни и невъзможни средства Буш, въпреки че и двамата умишлено сменяха центъра на тежестта и вместо поход срещу исляма и неговия джихат, обявиха свенлива битка само и единствено срещу световния тероризъм, затваряйки си очите за ИРА, ЕТА и други националисти, отчаяни от политическото равнодушие на християнския свят и насила хвърлени в прегръдките на безогледната партизанска война. И българските политици се правеха на глухи и слепи, въпреки че държавата ни беше измислила и първа приложила методите на тероризма. Нали Орце Попйорданов и солунските терористи първи оглушиха европейските империи с бомбен атентат, за да предизвикат общественото мнение? Нали Гаврило Принчип, убивайки в Сараево престолонаследника Франц Фердинанд и съпругата му, фактически предизвиква Първата световна война. Нали българинът Владо Георгиев (Черноземски), агент на хърватските усташи, двайсет години по късно убива в Марсилия сръбския Крал Александър I и френския политически мъж и писател Луи Барту. И нали техният предшественик, националната светиня Христо Ботев, първи в съвременния свят откри епохата на хайджакинга, отвличайки с оръжие кораба „Радецки“.

Козела препречете бележника с инструктажи, за да се убеди за четвърти път, че Осама Бин Ладен и ужасяващата Ал Кайда пръснали чумата си по цял свят — Хамаз, ООП, Хизбула, Ислямски Джихат, Братята на Мослем, Алжирски ислямски фронт, суданския, филипинския и малайзийски филиал и така нататък, и така нататък организации на мъченици камикадзе, които добре разбират религиозната война и я водят с отчаяна жестокост и само по своите правила.

Как звучаха божиите заповеди от височината на минаретата и какъв призив за рат бяха:

„Не кради от правоверен, но не забравяй да разделиш с братята си отнетото от християно-еврейството!“

„Не лъжи Пророка в помислите си дори. Доверявай се на неговите ученици, моли, мюезини, имами и ходжи, изпълнявай заповедите на аятоласи и софти, но помни, че дума, дадена на свинеядец, няма стойност и нарушаването й не те прави грешник пред Аллаха!“

„Не убивай правоверен, ако не е роб на христовите варвари, но го принеси курбан, ако се разколебае във вярата си. Убивай врага си и го разпознай в душата си. Помни, враговете ти са следовниците на Йехова и кръстоносците на Исус Назарянина!“

Козела подаде инструкциите на Цеца Величкович и отиде на бара. Трябваше да изпие една водка. Нервната му система крещеше, гърчеше се от глад за спирт. Първата „погълна с поглед“, както се изразяваха тарикатите, втората започна да му се услажда, но беше поръчал трета, когато капитан Моимир Барич слезе по парадните стълби на хотела и тръгна към него. Вратът му беше превързан дискретно, прикрит с фишу, а с цигарата в устата на пръв поглед изглеждаше по-добре от него самия. Въпреки че не бяха пробили титана, куршумите го бяха натъртили така, че ребрата му виеха от болка при всяко вдишване, отчитаха всяка глътка водка, която се спускаше по хранопровода, скърцаха при всяко мърдане на тялото. Не им обръщаше внимание. Знаеше, че ще болят дълго, толкова дни на колкото години е, а това значеше почти два месеца.

— Кога тръгваме, Козел?

— Утре до обяд ще знам къде да търся клиентите.

— Аз вече знам — Барич се отпусна до него, поръча уиски и огледа фоайето. — Не се доверявай на ченгетата. Няма да се изненадам, ако именно капитанът е един от убийците на Аркан…

— Ще разберем довечера, Моимир. Отивам да спя. Утре сутрин тръгваме за Македония.