Серия
Вулгарни романи (7)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Шестнадесета глава

„Човекът или е рицар, или подлец. Не съществуваше междинно животно Няма подъл рицар, нито благороден подлец.“ — Козела ценеше високо собствената си персона. Беше убиец, да, но нито един от тези, които беше пратил в отвъдното, не заслужаваше да живее. По някакъв свой, разбира се незаконен начин, той чистеше света от човешки боклук. Никой не беше го упълномощил да го върши, но нямаше намерение да иска разрешение или благословия, включително и от Бога. Беше млад мъж, когато Нобеловия комитет присъди годишната си награда за мир на двама терористи — египетския и израелския президенти. Монахем Бегин беше взривил хотел „Давид“ в Ерусалим и избил десетки емисари от Британската армия, Ануар Садат, дясната ръка на Гамар Абдел Насър и шеф на наказателните батальони на Египет, стотици англичани и французи в Саудитската Криза от 1953 година. Но и той, и Бегин станаха лауреати на Нобелови награди за мир, а не американеца Джими Картър, който в качеството си на най-могъщия мъж на света ги принуди да сложат подписите си в Кейп Дейвидското мирно споразумение. Ако Зеленият принц вместо да взривява Световния търговски център беше заклал лидера на талибаните Молла Мохамад Омар, не президентът Буш, а той щеше да бъде олицетворение на въоръженото „Добро“, нобелов лауреат и носител на рицарството, а не на терориста-подлец, унищожаващ от засада. Осама не беше чистач, беше убиец. Чистач щеше да бъде този, който се добере до него. Козела беше на път…

Обади се на ескадронистите в София. Намери адреса на Наумов, но налетя на новия български посланик в Тирана.

— Търся господин Наумов? — каза Козела.

— И аз го търся — беше отговорът. — И ще го намеря, ей богу — посланикът говореше заплашително, остро, по всяка вероятност щеше да затръшне слушалката.

— Не затваряйте, ваше превъзходителство. Едва ли го търсим по различни поводи. След пауза Козела чу:

— Имате ли пълномощия?

— Моля, разберете ме добре. Не мога да говоря по телефона, не мога да дойда в легацията. Службата не ми го позволява. Предлагам да се срещнем частно в хотел „Тирана“. Истинската ми работа е с лицето Боян… Достатъчно ли е?

За посланикът вече беше ясно, че говори с офицер от ВКР — военното контраразузнаване.

— Да — каза негово превъзходителство. — Къде и кога?

— Щом оставяте инициативата на мен — 14 часа, хотел „Тирана“. Сам!

— Ще ме познаете ли?

— Разбира се — уверено отговори Козела, макар че нямаше никаква представа как изглежда посолът.

— Ще бъда точен — разговорът завърши.

Балканите бяха много различни в национален, религиозен, нравствен, дори в типологически смисъл. Набито око можеше без усилие да различи грък от румънец, сърбин от българин, албанец от македонец, турчин от хърват и т.н. Разликите бяха разнообразни и много, но приликите, макар и малко — твърде съществени. Ако нещо правеше Балканите единен геополитически свят, това беше жестокост, завист и подкупност. Имаше исторически обяснения, друг въпрос беше дали са убедителни. Жестокостта се обясняваше с непрекъснатите войни, които преследваха полуострова в многовековната му съдба, завистта като типичен вододел между богатия север и бедния юг. За подкупността, обаче, нямаше историческо оправдание. На Балканите корупцията разяждаше богати и бедни, неграмотни и интелигентни, християни и ислямисти.

Без да прониква във философията на явлението, Козела напипваше параметрите му по интуиция и го експлоатираше безмилостно. Жестокост придоби с времето, през завистта премина болезнено, но на корупция никой не беше го учил, освен може би региона, обаче плуваше в нея уверено и по свой начин несъзнателно. Даването и приемането на подкуп беше негова природа, без да му създава дискомфорт и предизвиква чувство за вина.

За да бъде убедителен, Козела трябваше да познае посланика Това значеше, че трябва да купи някой, който да свърши неговата работа, да активизира завистта на този, който ще експлоатира, и да заложи своята придобита жестокост, за да не позволи подкуп срещу собствената си глава.

В 12 часа Козела влезе в бара на хотел „Тирана“. Твърдеше се, че мюсюлманите не пият алкохол, но нито българските турци, нито албанците спазваха корана. Барът беше пълен. Козела си намери стол, попита бармана дали говори английски, не получи отговор, но след няколко минути срещу него застана Флора. Когато установиха, че езиковата бариера не ги препъва, Козела попита:

— Познавате ли българският посланик, госпожо?

— Лично не… госпожица.

— Но знаете как изглежда, напи? Жената кимна утвърдително.

— Бих ви помолил да ми го покажете, щом влезе в бара. След два часа.

Погледна го подозрително, не отговори, но и не си отиде.

Козела отброи пет банкноти по сто долара и ги подаде, Флора ги взе непринудено, нави ги на руло и пъхна в ръкава на полото си.

— Ще ви покажа посола, господине.

— Услугата струва значително по малко от петстотин долара, Флора замръзна.

— Как очаквате да ги изработя?

— Лесно, госпожице. Достатъчно е да ми превеждате при нужда. Ще остана в града няколко дни. Преди да си тръгна ще получите още толкова. Приемате ли?

— Да.

— Как се казвате?

— Флора Марин.

— Албанка ли сте?

— Молдованка от Румъния. Козела беше искрено изненадан.

— Молдованка?

— Дълга история… Ако искате, ще ви я разкажа.

— След срещата ми с посланика Каня ви на обяд. Кажете на бармана, че искам водка „Смирноф“ и газирана вода.

Флора изпълни молбата-заповед, без да помръдне от мястото си. , — Позволявате ли още един въпрос, господине?

— Моля.

— Американец ли сте?

— Българин, роден в Америка. Джон Милетич — подаде й ръка, задържа я. — Да ви предложа напитка?

— На работа съм.

— Барманът ли е боса тук? Флора се усмихна.

— Не, за съжаление… Барманът е добро момче. Козела пусна ръката й.

— Което значи, че шефът не е?…

— Да. В момента отсъства. Арабин. Хотелът е негов.

Тревожен сигнал, но сега не беше времето да задава въпроси.

— Благодаря, Флора. Вършете си работата. Искам да сте срещу мен в два без пет.

В 13 часа радио телевизия „Тирана“ излъчи централните си новини. По траурния тон можеше да се съди, че талибаните окончателно са загубили войната, но от картината, че Осама Бин Ладен е в неизвестност. Ловният сезон не беше приключил.

 

 

Негово превъзходителство посланикът на България бе млад, дебел плешивец, с диоптри като лупи, пред които кафявите му очи изглеждаха и опулени, и плахи. Ръката му потна, костюмът изряден, — само че върху това недодялано тяло бе все едно какво ще надене.

— Иванов — представи се Козела.

— Петров — каза той.

— Знам ви името.

Козела му посочи стол и седна.

— Вие Иванов ли сте?

— Не.

Посолът премигна.

— Служите на България. Да?

— Да.

— Тук аз съм България.

Козела се усмихна любезно.

— Но не сте Петров. Да?

Посланикът видимо не харесваше маниера на Козела.

— Петър Манов… Имате ли чин?

— Полковник. ВКР. Иван Милетиев — извади паспорта и го хвърли пред него. — Гладен съм, господин Манов. Ще обядваш ли с мен?

— Да. Имате ли нещо против да избера менюто? — върна паспорта му. — За сметка на родината.

— Не — кротко каза Козела. — всички съществуваме за сметка на родината. Аз ще пия водка.

— И аз, аперитив… Имат добри вина. И местни, и италиански. Ще ми се доверите ли?

— Разбира се — Козела се облегна в стола, запали цигара, разкопча сакото, така че Манов да види ръкохватката на магнума.

Докато си пиеха водката, посланикът отрупа масата с лакомства. Все още не засягаха същината на срещата и водеха ленив, неангажиран разговор. Манов яде и лакомо, и с апетит, Козела не се докосна до рибата, макар че ухаеше подкупващо.

— Как прекарахте оръжието? — попита Манов, след като обърса мазната си уста със салфетката.

— Получих го тук… след границата. Посланикът мислеше трескаво.

— Стефан Наумов излага страната, полковник. Целият дипломатически корпус знае, че търгува с дрога. Сали Бериша го прие във фамилията си. Албанските кланове имитират Коза Ностра.

Козела знаеше всичко, свързано с бившия дипломат. Легендата „полковник от ВКР“ го правеше убедителен в очите на Манов, но въпросът, който му зададе, го накара да онемее.

— Кой скопи Боян Мирчев?

Посланикът го погледна с уважение.

— Не знаех, че този факт е известен в София.

— Мирчев беше член на нашия тим, господин Манов.

— Наричай ме Петър, Иване. Навит ли си?

Козела продължи да се усмихва подкупващо.

— Разбира се — подпряха лакти на бара. Флора рееше поглед в изпразващия се ресторант. Беше красива по натрапчивия, преселен цигански маниер на юга, но плаха, дори уплашена.

— Знам малко подробности — обади се Манов. — Предимно слухове…

— Без значение.

— Опитал се да насили някаква жена. Българка. Говорят, че е отвлечена от София. Тя е извършила ампутация на тестисите. — Посланикът сви рамене. — Не гарантирам, че е станало точно така. Твърдения на диаспората във Вльора.

Козела беше чул достатъчно, без да задава въпроси. Запали цигара, доби необходимата сериозност.

— Момичето се казва Габриела Развигорова. Баща й, наричахме го Сирака, беше един от най-способните генерали в МВР. Мирчев я отвлече с помощта на Бериша… Хора от неговия отбор. Останалото е вярно, Петре. Габриела е в София. От Вльора се е добрала до Корфу и от там — с помощта на военното ни аташе в Атина до София.

Манов кимаше разбиращо през цялото време.

— Габриела? Точно така, това име споменаваха.

— Кой?

— Българи, живущи във Вльора. Мога да разбера по телефона?

— Ако обичаш. Интересуват ме адреси, имена и всичко, което се знае за Боян Мирчев.

След десетина минути посланикът му продиктува необходимото.

— Как ще върнеш Мирчев в България? Пази се от Бериша. Той царува на юг.

— Да го връщам? — Козела се наведе над масата. — Излишно разточителство. Манов разбра всичко.

— Истински срам бера заради Наумов, полковник. Можеш ли да се погрижиш за него?

— Личен подарък?

Посланикът се усмихна за пръв път.

— Не личен, полковник, на България, макар че ще го приветствам и ще го ползвам.

— Ще видя какво мога да направя — неопределено каза Козела.

Петър Манов поиска сметката.

— Къде да те търся, господин полковник?

— Настаних се в хотел „Албания“, но ще сляза на юг. Аз ще те търся.

Манов се колеба дълго, преди да отвори уста.

— Знаеш ли кой е собственикът на хотела?

— Представа нямам.

— Ислямски Джихат… Египетският му клон „Мюсюлманското братство“. Формалният собственик е Хауки Исламболи.

Козела се разсмя искрено, макар че би предпочел да не се поддава на изненадата.

— Чух, че и този хотел е арабска собственост?

— Ал Кайда — кимна Манов, до като ставаше. — Управлява го Джанат Гул, един от най-близките убийци на Осама.

Когато се върна на бара и застана срещу Флора, в ресторанта не беше останал нито един гост, а беше едва три и половина следобед.

— Поръчахте храна за едно село, но не хапнахте нищо!

— Пих. Рядко ям и пия едновременно. Гладна ли сте?

Флора поклати глава.

— До шест съм на работа.

— Гладна?

— Ям в кухнята… понякога.

— В хотела ли спите?

— Под наем… наблизо.

— Тогава ще сменим обяда с вечеря. Приемате ли?

— Шефът се връща тази нощ.

— Зависите ли от него?

— Да. Не съм негова любовница, ако добре разбрах въпроса?

— Значи след работно време сте свободна?

Флора се усмихна неискрено, дори фалшиво.

— Ние сме в Албания, господин Милетич.

— Ако бяхме в Италия?

— За първи път ли сте в мюсюлманска страна?

— Не. Искам водка.

Флора изпълни сама поръчката. Мълчеше, но Козела чувстваше, че има какво да каже и че се подготвя вътрешно за някаква изповед. Най-вероятно щеше да лъже. Беше й обещал още петстотин долара, а в тази повсеместна беднотия трябваше да е луда да ги изпусне.

— Шефът ме смята за своя собственост. Щях да се омъжа за един негов… приятел.

— Щяхте? Флора кимна.

— Умря… Убиха го. В Афганистан.

— Американците?

— Моджахидините. Той беше талибан.

— Афганистанец?

— Таджик от Иран. Войник на Аллаха.

Козела реши да не пита повече. Прекомерният интерес към ислямските дела беше нездравословен в момента. Всъщност беше смъртно опасен навсякъде по света.

— Последен въпрос, Флора. Обичахте ли го?

— Не — каза тя и лицето й замръзна.

В бара влезе Джанат Гул и свитата му. Бяха повече от трийсет души. Араби, перси, негри, чеченци… Господи, колко боклук имаше по тоя шибан свят! Козела допи водката, разсеяно мина през талибаните и излезе.

 

Небето посивяваше, но слънцето все още не се беше показало над Шар планина, когато Козела паркира на пристанището във Вльора. Градът беше или строен от италианци, или имитация на Ривиерата, но той не беше турист, беше виждал и по красиви места и нямаше намерение да отваря инфантилно око за пейзажа. Беше дошъл „да отбие номера“ и да се разкара по най-бързия начин. В шест часа, по стар комунистически терк, полицаите получаваха инструкции в управленията и за тридесет минути Албания беше в ръцете на съдбата. Това беше благословено време за наркотърговците, но тази сутрин ролята на съдбата щеше да играе той.

В шест без пет беше намерил адреса, точно в шест застреля една злобна немска овчарка, в шест и две грамаден бодигард, тромав като костенурка и космат като глиган. В шест и пет разби ключалката с изстрел, в шест и десет вкара три патрона 44-ти калибър в тялото на спящия Боян Мирчев, в шест и двадесет запали колата, в шест и тридесет и пет напусна Вльора. В седем каза:

— Мирчев заспа завинаги! — не дочака отговора на Перо Пора, даде газ и хукна по обратния път към Тирана. В дванадесет и двадесет и пет легна да спи. В осемнадесет без пет се събуди, избръсна се и излезе. В осемнадесет и десет прекоси площад „Скендер Бег“ и влезе в хотел „Тирана“. Флора я нямаше.

— Водка? — попита барманът.

— Водка — Козела кимна разсеяно. — Мис Флора?

Барманът измънка нещо неразбираемо, сервира и отиде да обслужва клиентите си. Козела внимателно огледа бара. Нямаше го и Джанат Гул, но пазвантите му бяха навсякъде. Едни играеха карти, други четяха вестници, предимно Американска преса, в дъното зад бара се чуваше тракане на зарчета. Табла, нищо по естествено за ориенталска кръчма, нищо че географски Албания беше в крайния запад на полуострова. Беше гладен, но щеше да изчака Флора. Включи телефона и набра Манов.

— Знам, Иване — каза посланикът — ченгетата са тук.

— Чиста ли е връзката?

— Надявам се. Каня те на обяд в резиденцията.

— Ще се обадя, ако остана в града. Къде е предшественика ти?

— Знаеш къде…

— Покани го на вечеря!

— Аз?

— Ти, разбира се. Веднага!

— Ще откаже.

— Направи така, че да не откаже — тихо, но ядно каза Козела. — След половин час ще изключа телефона.

— Ще го ликвидираш тук?

— Няма да стигне на вечерята. Действай, твое превъзходителство, ако не искаш този боклук да остане твоя грижа.

Когато прибра апарата в джоба, видя Джанат Гул седнал срещу него, на другия край на квадратния бар. Малко по късно влезе и Флора. Силния грим не криеше синината под дясното й око. Козела допи бавно водката си и излезе. Гул имаше негова снимка, но дали истинска или след пластичната операция? По-добре беше да не му се навира в очите.