Серия
Вулгарни романи (7)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Четвърта глава

Козела изчака във фоайето госпожа Величкович и я отведе до предварително запазената маса. Беше прекарал деня в пазаруване — от дрехи до предпочитания си автомобил „БМВ-7М“, с който утре сутрин щеше да потегли за Македония. Сега беше облечен в смокинг от „Джаспърс“, с тъмнозелен пояс и папионка от „Кевин Клайн“ и беше заприличал много повече на светски богаташ, шлайфан в реномирани колежи и университети, отколкото на безмилостен килър, поддържаш половинвековното си тяло с блясъка на самурайско камото.

Настаниха се, тогава Козела забеляза Барич и трима от тигрите на Аркан, седнали на бара.

— Моимир е тук.

— Зная — каза Цеца. — Ще дойде на масата след ченгетата.

Козела повика сервитьора, поръча водка за себе си и шампанско „Морис Д’Арампе“ за вдовицата, запали цигара и се отпусна в стола в очакване на полицаите.

— Къде е младият Милошевич, госпожо?

— Наричай ме Цеца. Не знам със сигурност. Куба, Северна Корея, Китай. Чувам различни слухове. Ченгетата знаят.

— Ще видим — неопределено каза той. — Моимир им няма доверие.

— Аз също. Продукт на Слободан Милошевич. Козела се усмихна криво.

— Никой не обича господаря си.

— Ако е истински мъж, Козел. Представяш ли си Аркан подчинен някому.

— Не, по дяволите! Не питай дали той беше господар. Знаеш отговора.

Беше ред на вдовицата да се усмихне. Особена усмивка — и тъжна, и благодарна.

— Беше ли твой господар, Козел?

— И този отговор знаеш, Цеца. Бога ми, имахме си доверие. Аз безрезервно. Надявам се и той.

„Сръбската мечта“, както я наричаха в Белград, кимна.

— И ти нямаш нужда от отговор, Козел… Май това са нашите гости.

Полицаите се казваха Сава Друз, а вече познатият капитан — Йован Младич. Бяха облечени в черни костюми и ярки вратовръзки, ресторантът ги задължаваше, но по-странното беше, че цивилните дрехи им прилягаха като ръкавици. Генералът беше или негов връстник, или много близо до рождената му дата. Здрав кокал, грубо насечено лице, тъмни, мътни, като че ли тинести очи, но твърди и неподвижни като на вълците, и ръце на лорд — дълги и изящни, но сръчни и пъргави като на средновековен удушвач.

Американският сърбин Джон Милетич наблюдаваше рутинерската бързина, с която тъпчеше лулата си, когато генералът го извади от равновесие.

— Добре дошъл в Белград, Козел! — направи пауза и го довърши: — Добра работа, българино. Аз съм на твоя страна, но искам да видя документите на арабите. Ще ги преснимам и ще ги върна. Веднага!

Козела мълча тягостно, пресмятайки наум полезните си ходове, после се усмихна кисело и взел решение, каза:

— Много ви моля, госпожо Величкович, донесете паспортите. Интуицията ми подсказва, че мога да вярвам на колегите.

Цеца стана — и недоверчиво, и раздразнено — но отиде да изпълни молбата-заповед на Козела.

— Голяма работа е УТБА, генерале. Не случайно моите бивши шефове ви сравняваха с Мосад. Истина за истина, колега. Радован Караджич, генерал Радко Младич и генерал Сава Друз ебаваха путчицата майчина на рязаните моаджири в Сараево.

Полицейските офицери избухнаха във весел, но опасен смях.

— Това, което не знаеш, Козел е, че капитанът е син на Радко Младич и че твоят тигър Барич щеше да лежи на дъното на Дунава, ако Слобо не беше достатъчно тъп да се остави да го замъкнат в Хага.

Козела погледна капитана, видя веселото му намигване, отвърна по същия начин.

— Какво да очаквам от вас, господа?

Друз отпи от шампанското и отговори сухо:

— Жена си.

Козела отново млъкна задълго, стана, доведе Барич на масата, изчака Цеца, но когато капитан Младич извади фотоапарата си, каза:

— Паспортите са ваши, господа. Нито един от нас не представлява официална власт — после добави: — Жена ми?

Друз отговори:

— Поставихме я под контрол. И нея, и дипломатите, солташаци на Сали Бериша.

— Имената?

Младич извади лист от джоба си.

— Боян Мирчев и Стефан Наумов. Съвпадат ли? Козела кимна.

— Мулета на Осама. Държат големи складове в София.

— Момчетата на ВИС, СИК, ТИМ във Варна, групата на „Лукойл“ в Бургас? — заядливо попита Друз.

— Мога да изброя поименно гангстерите, генерале. Преди две години се опитах да запуша „пътя на Коприната“ и до голяма степен успях, но нямах достъп на запад от Косово, а след смъртта на Аркан — и на запад от Калотина. После изчезна жена ми. Мулетата на Сали Бериша чакат да я потърся в Тирана. Падна ли в трапа, за тях ще бъде детска играчка да възстановят трафика по „пътя“.

— Няма да паднеш в трапа, Козел — Младич поиска с поглед разрешение да говори и с притваряне на блатните си очи Друз му го даде. — Полицаите и „тигрите“ имат мълчалив договор за сътрудничество, стига това да е за сметка на шиптърските банди АОК, АНО и АНА. Косово се готви за избори, а сърбите са едва една десета от населението. Сещаш се какво значи това? Първата крачка към велика Албания. Следващата е западна Македония през Тетово и Гостивар до Скопие. Осама изпрати сирийци, кюрди и египтяни да дърпат конците в този конфликт. Помниш ли името Халид Исламболи?

— Убиецът на Ануар Садат на парада в Кайро? — припомняйки си стари атентати, които преди четвърт век разтърсиха света, попита Козела.

— Същият. Халид беше убит на място от президентската гвардия, но брат му Шауки Исламболи е военният министър на АНА в Арачиново. Но не е единственият. В Тетово е египтянинът Абу Хафс, в Скопие Абу Джихат, в Гостивар Абдул Хади Ираки — всички египтяни и до един генерали на Ал Кайда. Единственият афганистанец пущун, който действа от името на Зеления принц и командва парада на Балканите, е Джанат Гул, личен гост на Сали Бериша. Тези имена не присъстваха в списъка на „тигрите“ Козел, но ние, сръбската полиция, сме им издали присъди. Смърт.

— Грешиш, капитане — обади се Барич. — Аркан имаше план за избиването на Ал Кайда. Разликата е, че неговите цели бяха десетина пъти по-обемисти.

— Имам списъка и подробен план — сухо каза Цеца Величкович. — Ако Козела и Барич поискат, ще го донеса след един час.

— И утре не е късно, госпожо Светлана — усмихна се Друз. — Превърнем ли се от солисти в строен хор, лично аз ще заколя Марко над гроба на Аркан.

На масата се възцари траурна тишина. На вид показно театрална, но всъщност дълбока и искрена.