Георги Стоев
ВИС-2 (1)

ГЛАВА 1

Митака се завърна от Унгария с влак. Преди това известно време пребивава в Германия, където с Поли изпълниха пет поръчкови убийства. Това за сетен път го убеди, че така бизнес не се прави. Слезе на гарата гладен като уличен пес и веднага хукна да си търси работа.

Намериха му я офицерите от УБО.

— В България от известно време се вихри Илия Зъбчето — осведоми го първият, с когото влезе във връзка.

— Тази шушумига съм я въргалял по тепиха, когато съм си поисквал — отвърна Митака.

— Да, но той се занимава с контрабанда на цигари.

— И какво трябва да направя?

— Трябва да му ограбиш склада. Ние ще ти кажем къде се намира.

— Защо искате да го ограбя, след като вие сте му дали този бизнес? — попита Митака.

— Искаш ли да работиш, или не искаш? — ядосаха се офицерите. — Вземи този пистолет и събери приятелите си.

— Нямам никакви приятели. Дайте ми автомат!

Следващата вечер Митака вече беше пред склада за цигари. Наблюдаваше внимателно цялата процедура по товаренето на цигарите, а сетне успя да проследи и маршрута на камиона. Двайсет и четири часа по-късно реши да действа. Все пак гладът бе по-силен от страхът. Изстреля един откос към камиона и накара цялата охрана да легне по очи. Те бяха с пушки-помпи. Митака ги изрита встрани, след което се качи на шофьорското място и потегли към мястото, което му бяха посочили офицерите от УБО.

— Какъв е моят процент? — попита той.

— Няма процент — отвърнаха му. — Наели сме те да свършиш работа. Така оставаш жив.

През следващите дни Митака изпадна в пълно отчаяние. Нямаше никаква представа, че ченгетата го наблюдават внимателно. Те знаеха за неговия твърд и непреклонен характер и искаха да видят дали са го пречупили. В крайна сметка той се прибра при баща си на село. Направи го повече по инстинкт, отколкото целенасочено. Всички се прибират в бащините си къщи и се крият под полата на майка си, независимо от годините си. Митака обаче не подозираше, че ченгетата знаят къде се намира. А те пристигнаха в най-неподходящия момент — когато цепеше дърва на двора.

— Тръгваш с нас! — нареди му очевидно главното ченге.

— Само да се преоблека — опита се да влезе в къщата Митака.

— Нищо не ти трябва — натовариха го в колата ченгетата.

Закараха го директно в София, във виенската сладкарница на Японския хотел. Там той с изненада видя, че срещу него седи Илия Зъбчето.

— Ето кой ограби склада ти — представи го главното ченге.

— Много мило! — усмихна се Илия.

— Ще работите заедно. Каквото било, било — оттеглиха се ченгетата и оставиха Митака сам с човека, когото бе измародерствал.

Илия не обичаше силовите играчи. Помнеше Митака от „Олимпийски надежди“. Там всички си имаха проблеми с него. Обичайната фраза когато го видеха, беше: „Иде Мите, ще ни ебе дните!“ Но нямаше къде да мърда.

Още на другия ден му даде офис в хотел „Орбита“ и назначи към неговата служба Стоил и Любо. По-късно се присъедини и Сашо Сандокана.

— Стоил ще ти бъде секретарка — каза му Илия.

— Може ли някоя по-засукана мома? — запита Митака.

— Момите правят бели — отряза го Зъбчето. — А Стоилчо ще ти вдига телефона и няма да те изкушава в леглото.

Стоил и Любо си имаха стабилни професии — бяха бивши музиканти в милиционерския духов оркестър. Сашо Сандокана преди години караше „Тир“ с контрабандни стоки под закрилата на УБО. Иначе службата им се водеше РК агенция.

— Аз съм ви началник — опита се да ги озапти още на втория ден Митака. Той беше първичен, изключително смел, но нищо не разбираше от бизнес. Нямаше представа къде се намира.

— Какъв началник си ни ти, бе? — контрира го Стоил. — Ние сме най-големите горивари в държавата.

— Това пък какво е?

— Няма бензиностанция, която да не зарежда от нас. След седмица Митака се обзаведе с още един служител. Представиха му го като Пацо Фалконети.

— Ти пък какъв си? — озъби му се ядосан Митака.

— Аз съм ти охрана — заяви онзи.

— И какво си правил досега?

— Вдигах тежести.

— Добре, вдигачо на тежести. Престани да ходиш подире ми като пале и се заври в някоя зала.

— Ти не си шефа! — дръпна се Пацо.

— Сериозно?

— Стоил е босът.

Митака побесня. Нахлу в секретарската стая и започна да млати Стоил където свари.

— Ти ли си ми шефът бе, кретен такъв? — разкрещя се той. — Нали си ми секретарка?

— Не ме пипай — опъна се Стоил, макар че не умееше да се бие. Нямаше силата на Митака. Освен това беше много страхлив. Но точно в този ден се държа мъжки.

Колкото пъти го сваляха, толкова пъти ставаше. И Митака го хареса. Той обичаше безразсъдните. Така започна тяхното приятелство. Митака вдигна ръце от „чиновниците“ в неговото ведомство и започна откровено да се забавлява. Междувременно му подариха един мерцедес 8 класа, с който по цял ден шеташе из града. Наблюдаваше отстрани как се развива бизнеса на Черешара, на омразния му още от Унгария Карамански и на Илия Зъбчето. Нямаше никаква реална работа.

Появата на Васко Бореца в офиса наистина го изненада.

— Заставаш ли зад мен? — попита го той.

— За какво ти трябвам?

— Нужен си ми в битката срещу боксьорите и каратистите.

— Що пък да не се позабавляваме? — съгласи се Митака. И така категорично за първи път взе страната на борците.

* * *

Дебелият Андро не харесваше развоя на събитията. Дразнеше се до такава степен, че дори си позволи една вечер да нахлуе в дома на Гоцев.

— Исках от теб да създадеш механизъм, който да държи в стрес хората. Този път можеше да не интригантстваш и да не вкарваш момчетата във война!

— Спокойно, Анди! — ухили му се Гоцев. Той обичаше да дразни Дебелия с обичайното, овладяно в Щатите фамилиарничене.

— Не ме наричай Анди!

— ОК, Андрюха!

— Получи контрабандните канали, за които се договорихме. Сега трябва да си изпълниш задълженията.

— Получих ги заедно със стария Фатик в наследство.

— Това е положението — затръшна вратата зад гърба си Дебелия Андро и напусна апартамента.

Старият Фатик наистина все още бе фактор в контрабандните канали, но не искаше да работи, с когото и да е. Особено с Крушата. Смяташе го за изключително тъп и не бъркаше. Щеше да се убеди в правотата си няколко дена по-късно.

Гоцев мразеше стария Фатик открай време. Когато турчинът търгуваше с цигари, наркотици и оръжие, той изобщо не пееше в хора. Затова нареди на Крушата да го отвлече.

— Бъркаш момче — обърна се към Крушата старият Фатик. — Зад мен стоят изключително силни хора.

— Нищо не стои — озъби му се Крушата. Натири го в един изоставен силоз и го принуди цяла седмица да яде свинско.

— Чувал ли с нещо за „Сивите вълци“? — намери време да му подхвърли Фатик, малко преди да го освободят.

— Най-обикновени диви кучета — изцепи се Крушата. Но когато Гоцев го попита какво става, въпреки тъпия си мозък, призна: — Турчина има вземане даване с някакви вълци.

Гоцев веднага се досети за какво става дума. Той беше отдавна в разузнаването. Съобщи лошата вест на Дебелия Андро същия ден. И естествено натопи Крушата.

— Отърви се от него! — нареди му Андро.

— Нямаш проблем. Дай ми само време да намеря друг — обеща му Гоцев.

Съдбата на Крушата беше решена.