Христо Калчев
На лов за Зеления принц (2)

Втора глава

Обръсна се, облече тъмносин костюм, върза връзка на малки бели точки, заля се с „Паша“ и седна на желязната кушетка. А сега накъде?

Часът беше два след обяд. Денят през август беше смръщен, но сух и топъл. И той, Козела, беше станал на петдесет години.

Изпуши една цигара, загледан тъпо във влажната стена въпреки горещините. Стана тежко и излезе. Бавно извървя двора на лудницата, където вече две години работеше като снабдител и надзирател. Е, понякога — Когато титулярът се запиеше, а неговите алкохолни празници траеха дълго — и като управител. Сега обаче беше в кабинета си и Козела спокойно можеше да слезе в София и да отпразнува сам половинвековния си юбилей.

След две смени на градския транспорт и такси от „Слатина“ най-после се озова в центъра на София. Стараеше се да върви разсеяно, без неспокойно да се оглежда, макар че точно така се чувстваше.

Две години! Много време за самота и изолация и нищо за давността на времето.

Козела влезе в хотел „Арт пасион“ и мудно, с умишлена вялост, отиде на рецепцията.

— Имате ли свободни стаи — попита той млада, отегчена, решаваща кръстословица, но истинска блондинка.

— Само апартамент. Сто и петдесет лева на вечер.

Козела измъкна от джоба фалшивия си паспорт — истински отдавна нямаше — и го хвърли върху вестника й.

— Наемам апартамента за три дни. Имате ли нощно заведение?

Момичето се изправи и се вря в очите му.

— Към десет часа довечера ще дойдат нашите компаньонки… Ако искате?…

— Не, не искам — на вид разсеяно, но всъщност напрегнато каза той. — Вие кога свършвате работа?

— Никога. Мъжът ми е собственикът.

Козела си купи GSM с фалшивия паспорт, взе такси и след час се върна със собствено „БМВ-320“ — на шест години, но запазено и евтино. И телефонът, и колата бяха собственост на Боян Андреев — име, което щеше да използва, след като напусне хотела… Трябваше да си потърси и апартамент, но това в момента не беше кой знае колко належащо. По-належащо беше да обядва и да се разходи из „Царство България“. Бившите му преследвачи бяха или мъртви, или изритани от МВР по възможно най-обидния безцеремонен начин… Дали този град се беше превърнал в безопасно място за него?

Нямаше как да узнае, до като не провери с кожата си…

 

 

Две години Иван Милетиев — Козела прекара в психиатрията на Долни Лозен. Сляпата случайност му помогна да намери идеалното прикритие. Един подгонен и ранен — и душевно, и физически — звяр се беше потопил във фантасмагорийния свят на лудите. Хубав свят, абстрактен, безгрижен, пълен с надежди, претенции и грандомания, която не пречеше никому освен на роднините, които бързаха да напъхат болните си близки в този остров на мизерията. И, разбира се, да ги забравят завинаги.

Когато Габриела изчезна, Козела разбра, че това е краят му. Синовете му бяха мъртви, бившата му жена и висшите ченгета, с които животът му се беше преплел, също… Тия, които останаха в МВР, бяха изхвърлени брутално на улицата от един цар, който се правеше на републикански министър-председател, но всъщност управляваше като руски батюшка-самодържец. Никой от старите рицари не беше успял да се задържи на коня си, а това му вършеше работа. Не съществуваше зло, еднакво за всички, добро още по-малко освен в наивните кървави постулати на християнството, разбира се, и на комунизма. Козела се беше превърнал от обществен враг № 1 в досие, събиращо прах в и без това самоудавилата се от бумащина полицейска система. Кой знае кога на някой скучаещ кадровик щеше да му хрумне вместо екшън-роман да изчете стотиците страници, посветени на генерал Иван Милетиев козела, генерал от КГБ, шеф на ескадрона на смъртта или другояче казано — наемния убиец на бандитските групировки, който не се свенеше да убива работодателите си.

Да изчезнеш за цели две години от полезрението на руски, грузино-еврейски и албански килъри значеше да те отпишат завинаги. Един пистолет от добра марка се амортизира и клеясва, ако не бъде употребяван година, а камо ли професионален убиец, излязъл за седемстотин дни от играта. С него беше свършено освен в докладите на КГБ, как се казваше сега… май ФСБ, ЦРУ и евентуално европейското бюро на Интерпол.

Хакел?

От лудницата Козела му беше залагал капани, беше му пращал няколко електронни съобщения, но германо-швейцарският шеф на бюрото на Интерпол за Балканите не реагира на позивите… Трябваше да излезе от „окопа“ си, за да се увери, че няма кучета по петите му. Време беше.

И Козела се появи под прожекторите. Майната му на живота. Не страх го държеше сврян в лудницата. По-скоро би се чувствал лично обиден и унизен като заловен на местопрестъплението крадец, ако позволеше на царските копои да го заловят след умишлената карантина.

Светът се беше променил съществено. На Балканите вреше шеста война. Македония? Тази илюзорна държава се беше измъкнала от югославските челюсти и самонадеяно отстояваше смешната си независимост. Свой език, своя култура и свои граници, завещани им от елина Александър велики или Македонски, както го обявяваше историята. колкото иранците бяха ахемениди, египтяните птоломеи, гърците елини, ние траки и италианците римляни, толкова и македонците бяха етнически потомци на Александър. Никой обаче не можеше да им държи сметка какво национално самосъзнание имат, нито някой имаше правото да им попречи, ако решат да се превърнат в жертвени овни на ислямско-албанските претенции да създадат под кървав джихат държава-чудовище от Филипините до Босна. Ако се бяха държали като българи — Каквито и исторически, и географски са — поне клането им щеше да се отложи… Временно. И у нас тлееше огънят на ислямския фундаментализъм, но поне пламъците му не се виждаха още. Мюсюлманите наблюдаваха в очакване и със затаен дъх малките религиозни войни, генерална репетиция за решаващия сблъсък на полумесеца и кръста. Кипър, Чечения, Абхазия, Нагорни Карабах, Палестина, Ирак, Иран, Либия, Босна, Косово и сега Македония бяха само предупреждения българските мюсюлмани със стиснати зъби чакаха своя ред, особено ако шиптърските наркодилъри успеят с оръжие да откъснат Косово и западна Македония от християнския свят. Д’еба и обърканата политика, оставена в ръцете на недоправени политически грандомани. Първият президент на избухналата демокрация, разбира се комунистът Младенов, беше инспирирал и узаконил ислямската партия ДПС което фактически означаваше бомба със закъснител в сърцето на волски търпеливата България, извинявайки се по този сляп начин на Турция за „Възродителния“ процес над сънародниците й от север. Край нямаха идиотщините на комунизма, но нито демократите, нито царските хора знаеха, или поне искаха да погледнат по-далеч от алчните си джобове, да им ебеш майката хищна.

Козела качи куфарите си в апартамента, остави ваната да се пълни, нареди дрехите си в гардероба, артилерията под леглото, зареди могъщия си „Магнум-357“, съблече се и гол, но въоръжен, влезе в банята.

 

 

В четири и половина след обяд ресторантът беше празен, но работеше. Козела избра маса така, че да наблюдава едновременно и прозореца, и входната врата, и започна да празнува полувековието си. Нищо празнично не чувстваше, напротив. Беше здрав, дори мощен за възрастта си, но празен и емоционално изразходван до пълна вътрешна пустиня. Имаше повече средства, отколкото можеше да изхарчи за три живота напред, но нямаше нито жажда за съществуване, нито радост от разсъмването. Всяко събуждане беше ад, бездействието го убиваше бавно. Всяко седене на стол го връщаше в кървавото му отчаяно минало, правеше цигарата люта, кафето горчиво, водката… Две години не беше близвал алкохол…

Стига изтезания, идиот с идиот, днес, на петдесетия си рожден ден, ще се напиеш като скот…

Беше гладен, но не му се ядеше. Изпи първата водка почти на екс, плати, излезе от хотела, тръгна към колата, но по булеварда се зададе празно такси и промени намеренията му.

— Шератон — глухо каза Козела, запали цигара и затвори очи.

Водката беше отпуснала нервите му и го беше затоплила вътрешно. Как ли щеше да му подейства втората във вълчия капан, към който се беше запътил доброволно?

На бара в „Шератон“ пиеха две лъскави курви от хотелския контингент, двама руснака, двама сърби и един арабин — къдрав като пудел и елегантен като негър, завършил колеж. Козела седна и повика бармана с щракане на пръсти. Нахален млад келеш с вид на преуспяващо жиголо с неохота прекъсна разговора си с проститутките и бавно, като ленив тигър, се приближи до него.

— Гост ли сте на хотела?

— Не — каза Козела.

— Барът е вътрешен. Обслужваме само клиенти.

Старият бандит се изправи тромаво, но в следващия миг изпъна ръка, пъхна я под папионката на бармана и го издърпа към плота.

— И курвите ли са гости на хотела? — изсъска той и без да изчака отговор, добави глухо, но достатъчно убедително: — Сто грама „Смирноф“, лед и минерална вода. И не ме дразни, момче! Не е в твой интерес!

Барманът оправи ризата си, намести папионката, огледа се за ефекта сред посетителите — ефект нямаше — и позагубил от наперения си вид, отиде да изпълни поръчката на прошарения си клиент, бивш блондин, облечен по-скъпо от държавник.

Когато сервира питието, бързо и внимателно, но тихо, все пак промълви:

— Имайте пред вид, че нарушавам вътрешния правилник.

— Аз съм правилникът — разсеяно каза Козела и го забрави.

Току що беше поръчал четвъртата си водка и чакаше проститутката, седнала до него, да пусне „пипалата“ си, когато Морис Алкалай се отпусна от другата му страна. Мълчаха дълго, курвата се беше оттеглила — и недоволно, и шумно — Когато Козела попита:

— В хотела ли сте отседнал?

— Да — беше отговорът.

— Не като турист, нали?

— Не.

Алкалай поиска уиски, дочака го, вдигна чашата пред очите си и попита Кротко:

— Къде бяхте, Козел?

— Дълбоко потапяне — беше недружелюбното му обяснение. — Търсите ли ме?

— Не — Алкалай запали къса дебела пура. — Не вие сте причината да съм тук, но нямам нищо против да ви видя. Наздраве!

Козела кимна и вдигна чашата си.

— Тайна мисия?

— За вас не, Козел. Утре имам среща с полковник Хакел.

Козела се изсмя кисело.

— Тук?

— Да. Ще се радва да ви види, приятелю. Козела изтри фалшивото веселие от физиономията си.

— Ще видим, господин Алкалай. Щом ме наричате приятел, може би ще приемете поканата ми за вечеря. Днес станах на петдесет години.

Ред беше на „великия Сабри“ да се усмихне.

— Честито, Козел… или както се наричате сега. Приемам с удоволствие. И без това имаме какво да си говорим.

— Момче! — провикна се ченгето-бандит към бармана. — Цялата сметка! — после се обърна към евреина: — Имам много самоличности, Морис, но ползвам името Боян Андреев. Да вървим. Прекарах две години в пълно мълчание.

Не само беше мълчал, но и за първи път от двайсет и шест месеца вкусваше човешка храна. Ядоха бавно, мълчаливо. Алкалай рутинерски. Козела и със стръв, и с наслада. Когато привършиха вечерята и запалиха цигари, Козела остави недопитата си чаша вино, отново поръча водка и се отпусна удобно в стола.

— Какво става в Краснодар, Морис?

— Монархия. Самодържецът е същият.

— Севгун? Алкалай кимна.

— Опита да ме убие. Чувал ли си?

— Разбира се — Сабри се усмихна. — Ти ликвидира Светеца. Дълго време не можа да ти го прости.

— Което значи?

— Не знам подробности, Козел. Откакто изчезна, не е споменавал името ти. Има нов красавец… май чеченец. Красив и развратен като паун.

Козела се усмихна или по-скоро лицето му се разтегна в гримаса, наподобяваща веселие.

— Ще ми дадеш ли телефона му.

Алкалай извади спейсфона си, набра номера и обърна към него екранчето на апарата. Козела вкара номера в паметта на джиесема си.

— Какво стана с Юлаев — Гарсона и останалите кримки от КГБ?

— Путин ги изхвърли от играта. Живеят анонимно, но не се лишават от нищо. Болшевишката аристокрация е много богата класа.

Този път Козела се развесели искрено.

— Ти не си ли един от тях?

— И така може да се каже, но аз преди всичко съм евреин.

— Япончик?

— В затвора на Ню Йорк.

— Монгол, Тайванчик?

— И те… Монгол в „Алкатрас“ в Калифорния. Тайванчик в московската „Бутирка“. За дълго.

Козела продължи да пие, Алкалай беше спрял отдавна.

— Кой командва „Малая Одеса“?

— Евреи. От грузински произход. Опасни.

— Брандшайн, Нейфелд?

— Мъртви. Разпитваш ли ме, Козел? Бившият генерал и от МВР, и от КГБ поклати глава.

— Не го възприемай като любопитство. Две години съм извън играта.

Алкалай се изправи и подпря лакти на масата.

— Оженил си се?

— Да.

— Чух, че отвлекли момичето.

— Да.

— Познавах баща й. Със Сирака заедно завършихме академията на КГБ.

— Чу ли, че се е самоубил, Морис?

— Чух, че го е направил с твоя помощ.

Този път беше ред на Козела да мълчи дълго.

— Знаеш подробности?

— Да.

— Източник?

— Прекаляваш, Козел.

— Извинявай.

Отново след дълго мълчание и разтриване на лицевите си цикатрикси, Козела промълви:

— Бог да го прости! Голям мъж беше — погледна го в очите. — Държиш ли ме отговорен за тази смърт?

— Не… Изтекъл му е пясъкът. Вярващ ли си, Козел?

— Не.

— Имаш ли еврейска кръв?

— Не.

— Жалко — Алкалай загаси фаса си и стана. — Утре, в деветнайсет часа, полковник Хакел ще ме чака в „Кемпински-Зографски“. Каня те на вечеря, Козел. И още един път — честит рожден ден!

Алкалай закопча сакото си, обърна се и излезе.

Козела отпи, почувства, че се напива, плати и напусна „Шератон“. Никой не го следеше. Бяха го забравили може би, но беше по-добре да се пази.

 

###

 

На срещата в „Кемпински-Зографски“ се появи въоръжен. Закъсня умишлено, но като влезе в ресторанта, веднага забеляза, че Алкалай вечеря съсредоточен, но Хакел имитира, държейки вратата под око.

Козела тръгна към масата с ръце в джобовете, но с разтворено сако, така че, приближавайки, да даде възможност на представителя на Интерпол да види ръкохватката на магнума.

— Добър вечер, господа — Криво усмихнат, каза той.

— Сядай, Боян — Алкалай посочи стола срещу швейцаро-германския Американец. — Извинявай, че започнахме да се храним.

— Вие извинете за закъснението… — започна Козела, но Хакел го прекъсна.

— Умишлено закъснение — гледайки го в очите, натърти полковникът. — Защо си въоръжен, Козел?

— Боян Андреев, Хакел… По същата причина, поради която ти не си се докоснал до стека — Козела седна, закопча сакото си и повика сервитьора — Изглеждаш ми изморен, Хакел, и остарял. Болен ли си? Хакел се засмя гърлено.

— Интересно наблюдение… дори любезно, колега. Няма да ти отговоря със същото, въпреки че го мисля.

Ред беше на Козела да се разсмее, но от фалшивото му веселие го побиха ледени тръпки. Сервитьорът поднесе водка и се оттегли.

— Наздраве! — каза единственият българин в тази международна компания. — Не се тревожи, Хакел. Желязото не е за вас.

— Никой не е помислил подобна възможност. Иначе бихме взели мерки, Боян. На тази маса няма беззащитни хора.

— И аз съм въоръжен, Козел…

— Боян, Хакел! — грубо го прекъсна той. — Помни го, по дяволите!

— Добре, Боян… — Хакел се усмихна. — колко паспорта имаш?

— Много, но нося български.

— Имаш и чужди, надявам се. Не питам от голо любопитство.

Козела ги изгледа дълго, упорито, подозрително.

— Какво искате да кажете, господа?

— Аз мълча, ако забелязваш — каза Алкалай.

— За сега — Козела отпи и запали цигара. — Говори, Хакел, целият съм в слух.

Полковникът побутна в средата на масата наченатото си блюдо и подпря лакти на масата.

— Къде потъна, Боян. Търся те две години?

— Един отговор и един въпрос, Хакел. Крих се в една лудница. Отговорът. Въпросът е защо ме търсиш?

— Ще стигнем и дотам — обади се Алкалай. — Ти участва във войната в Косово, нали?

— Да, Морис. На страната на християните.

— Религиозен ли си, Козел, пардон, господин Боян Андреев — обади се Хакел.

— Не в традиционния смисъл на думата. В съвременния свят обаче, далновидният човек е враг на войнстващия ислям.

— Клише — измърмори полковникът.

— Точно така — каза генерал-полковник Алкалай, евреин, един от „Билденберг“, който освен че беше притежател на рицарския малтийски кръст, беше и „Сабри“ от първожреците на съвременен Израел. — Ислямистите закъсняха два века от съвременното човечество, а това ги прави негодни, бедни, зависими и агресивни. Юдеистите казват: „Да те пази Йехова от бедни съседи“, а това значи, че дори най-простият мюсюлманин, ако не успее да те ограби, веднага е готов да те заколи в името на Аллаха.

Алкалай се изсмя презрително.

— Недей така, генерале. В Ирландия протестанти колят католици и обратно. Националисти юнионисти и обратно. И това от триста години до света на Интернет. Подобна е омразата на ЕТА към кралство Испания. Валонци чакат своя ден да се разправят с фламандците в Белгия, с норманите в Холандия…

Козела го прекъсна:

— На геополитическа лекция ли ме поканихте, господа?

Алкалай запали пура, Хакел стана и отиде до тоалетната, старият бандит извади магнума от кобура под мишницата и го втикна под колана. Алкалай се направи, че не е видял нищо и подхвърли небрежно, обвит в облак дим.

— Войната на исляма продължава на по-висш етап, Боян. Ще трябва да се включиш отново.

— Къде?

— Косово и Македония… Трябва да ликвидираш десет висши членове на АОК и АНА.

— Солова акция?

— Да.

— Шиптъри?

— Не само. Двама чеченци и по един египтянин, алжирец и пакистанец. Албанците са Хашим Тачи, Сюлейман Селим, Арбен Джафари… На първо време. После, в същинска Албания, Сали Бериша — член на Ал Кайда и близък на принц Осама Бин Ладен.

— Насред Тирана?

— Да, Боян. Там ще намериш жена си… Габриела.

Хакел се връщаше с ръце в джобовете, но като ги извади „празни“, Козела побърза да върне пистолета на мястото му.

Габриела? Габи? Жена ми. Има ли смисъл да я търся? Та тя още няма трийсет години, а вчера аз навърших петдесет. И ако я намеря, какво ще и предложа? „Смъртните ми присъди са отменени“ ли? Да, ама това знаеха ли тези, които са готови да ме прострелят в гръб. И какво мога да й предложа. Участие в лова на Зеления принц и избиването на пръснатите из цял свят бойци на Ал Кайда? С нова война ли щеше да започне новия век днес, на 12 август 2001 година?

— Господин Боян Андреев — Хакел прекъсна мислите му. — Къде се рееш, по дяволите?

Козела се „разтърси“ като от дълбок, кошмарен сън.

— Тук съм, Хакел — изля водката в гърлото си и показа празната чаша на сервитьора — втора огнена вода! Трябва да хвърля това шибано къркане — помисли той, но на глас попита: — В Интерпол ли сътворихте списъка на бъдещите жертви?

— Не. И ти го знаеш отлично. Подобни прерогативи има единствено Лангли.

— О, не само! — Козела взе водката от таблата на келнера и като останаха сами, добави: — Трудно е да различиш почерците на ЦРУ, Мосад, Сисми, Сюрте и тям подобни. Единствено КГБ, или ФСБ сега, издига ръст над събратята си.

— Дори да си прав — каза Алкалай, — дори Русия и Израел да са пряко заинтересувани от унищожаването на ислямските фундаменталисти, реалната война се води в Косово и Македония. Тръгваш на лов именно там, на запад от границата.

— Срещу какво, уважаеми господин генерал от КГБ и Мосад?

— Срещу отмяна на смъртната ти присъда навсякъде по света освен в България. И срещу свободата на жена ти, която отвличат за втори път.

Мълчаха дълго.

Пиха, пушеха, ресторантът беше започнал да се изпразва…

— Чакам отговор — каза Хакел. — Отказ би означавал край на Козела.

Полицаят, гангстерът, генералът почувстваха вътрешен гъдел от хвърленото предизвикателство.

— Как ще стане това? — разтягайки в усмивка лицевите си белези, попита той. — Ще ме застреляш?

— Лично не, но ще излезеш от хотела само ако постигнем споразумение.

— Заплашваш ли ме, Хакел?

— Хотелът е ограден — бившият полковник от Интерпол извади мобилния си телефон. — Ще минеш през килърите само ако им наредя да те пропуснат.

Козела отново млъкна за дълго, допи водката, запали цигара и стана.

— Точно след един месец ще имате отговора ми. Ако съм жив. Знаете, не умирам лесно. На 12 септември ще чакам тук, на същата маса, в осем вечерта. Ако не се явите, ще напусна в девет. Ебал съм им майката на килърите ти, Хакел. Ти прецени какво да им заповядаш, като тръгна към изхода. Тръгвам веднага. Господа, ако е рекъл Господ, ще се видим през септември… Тогава и жегата ще е по-поносима.

Козела се обърна и излезе. Мина през фоайето, остави пет лева на портиера, почака таксито, качи се и потегли. Никой не го пресрещна. Никой не се опита да го преследва по осветените булеварди. Здравият разум беше надделял и Хакел беше прибрал копоите си.

Козела отиваше на бар. Щеше да продължи пиенето си сам, за последно. Отиваше на нова, коя ли поредна война, но отиваше, въпреки че гордостта му не приемаше никакъв ултиматум. Отиваше, когато той поиска!

Тази нощ щеше да се напие за последно и от утре да чисти организма си от отрови.

 

 

На 11 септември самолетите се врязаха в корпусите на близнаците в Световния търговски център на Ню Йорк и в Пентагона във Вашингтон.

Светът онемя…

Президентът Буш се скри, медиите се надпреварваха да бълват глупости в неведението си. Кой, за Бога, беше поръчал това чудовищно престъпление? Какво се криеше зад тази безсмислена показност? И кой?

Козела имаше отговор на тези въпроси, а това правеше съдбоносна срещата на следващата вечер… Мотивирана и задължителна, независимо дали е християнин, дали е просто убиец, или и двете заедно.