Георги Стоев
Любен Гоцев — истинският Кръстник (1)

ПРОЛОГ
Юли 2000 г.

Седяхме с Маджо в треньорската стаичка на стадион „Славия“. Бях се разположил в шефския стол, а той, след тежкия ден в банката, се разхождаше, събул белите си обувки Boss.

— Какво ще правим с този Поли? — каза провлачено.

— Ти решаваш… ти си шефът — не си дадох труд да предлагам идеи. Просто го оставих да се разтапя в собственото си самочувствие на началник.

— Знаеш ли, Жоро… — изтегна се внезапно на дивана, — мисля да не се занимавам с него…

— Какво ти става? Луд ли си?… — кръвта ми нахлу в главата. — Нали знаеш, че той крои планове да те убие?

— Какво от това?… Години наред кой ли не се е опитвал да ме убие, но не са успявали — наклони глава Маджо и разпери ръце в типичния си, отигран маниер.

Не знаех как щяхме да завършим срещата. В този момент бях готов да се нахвърля върху него и да го пребия, но звънът на джиесема му ме спаси от голямата грешка, която можех да направя.

— Здравей, татко… — разтопи се той и разбрах, че разговаря с единствената си дъщеря. — И аз, татко… Рики го закарахме да го обезпаразитят… — намигна ми съучастнически с жест да мълча. — Да, татко, и нашийник против паразити ще му сложат, и каишка, да го разхождаш… Добре, добре… — в гласа му се прокрадна досада. — Имам работа, миличка… Да… Казах ти, имам работа… — изправи се рязко той.

Наблюдавах го внимателно. Вече бях сигурен, че всичко, изговорено за Поли, си беше поза. Не можеше да сдържа нервите си вече дори и пред дъщеря си.

— Доскоро! — тресна слушалката. — Дъщеря ми… — само след миг на лицето му се разля отново блага усмивка. — Наскоро й взех куче — поясни той.

— Каква порода?

Въобще не ме интересуваше котка или куче бе взел на дъщеря си. Просто поддържах някакъв разговор.

— Немска овчарка. Най-интелигентни са, а и са добри пазачи. Макар че в случая не ми трябва пазач. По-скоро искам да се научи да се грижи за някого.

— Не те разбирам…

— Нищо сложно, просто я подготвям за бъдещия й мъж.

За момент си помислих, че този ненормалник вече е намерил милионерски син за четиринайсетгодишната си дъщеря. Но той опроверга мислите ми.

— Не ме гледай така учудено. Нямам нищо конкретно предвид. Просто смятам, че една жена трябва да умее да се грижи за мъжа си.

Застана пред прозореца и се втренчи в тъмнината.

— Де да беше научил някой моята жена как да се грижи за мен… — промълви тежко той.

* * *

Септември 2004 г.

Сега, четири години и половина по-късно, когато костите на Поли отдавна гният в гробището, а Маджо се крие като плъх някъде из Европа, ми се обади да ме пита за Митко Бретона. Знаеше, че двамата с Пехливанов се бяхме опитали да го изиграем, но се държеше сякаш изобщо не е сърдит. Дори ми предложи да се реваншира. Звучеше като човек, който е простил. Този път едва ли щях да му се вържа.

Нямаше как да забравя, че още на другия ден след разговора за обезпаразитяването на Рики и уверението му, че не смята да се занимава с Поли, неговите наемници изстреляха снаряд по бронирания джип на Пантев около Зоологическата градина и родилния дом „Св. Лазар“. Тогава за първи път ми доказа, че не може да му се има доверие. Не му пукаше колко родилки ще убие, както и за стотиците деца, които всекидневно посещаваха Зоологическата градина.

Именно фалшивото му държание и опитът му да се представи като филантроп, прощаващ човешките грешки, ме накара да си припомня тази история.

Бях наясно, че телефонният разговор го е стреснал, но, както винаги, Маджо бе готов да се направи на луд, да те накара да повярваш, че ти прощава и ти е най-верният приятел.

Тези номера при мен вече не минаваха. Още повече че имах куп други причини да подозирам, че не ми мисли доброто.

Ситуацията беше доста различна. Бях сигурен, че знае — аз търсех своето място в лагера на Маргина и Димата, които след смъртта на Бай Миле напираха да сложат ръка върху целия легален и нелегален бизнес на Маджо. И ако Маргина все още стоеше в сянка, Димата се бе провъзгласил за Император на подземния свят.

Не бях безгрешен, но си дадох ясна сметка, че ще направя най-голямата глупост, ако продължавам да помагам на Маджо. Достатъчно го измъквах от калта и му спасявах живота. Бях започнал да работя с Младен в момент, в който почти бе стигнал дъното. Този път смятах да го оставя там. И за първи път реших да наруша правилото си да не се възползвам от силните на деня. Сега смятах да грабя с пълни шепи от това, което предлагаха Маргина и Димата.