Христо Калчев
На лов за Зеления принц (17)

Седемнадесета глава

— Къде си, Манов?

— На път за…

Козела го прекъсна.

— Обръщай колата и в резиденцията!

— Но аз излизам през гарата?

— Чака те засада. Изчезвай или си труп.

Козела изплува от сянката на и без това тъмните улици и с ръце в джобовете тръгна към гаровата кръчма. Беше пил, но трезвен. Залиташе… Не беше единствен по мръсния, осеян с дупки площад. Знаеше, че го наблюдават и снайперистите по покривите, и личната охрана на Наумов, прикачена му от бившия президент Бериша. Пред входа на кръчмата беше паркиран черен Мерцедес, крайната цел, но за да се добере до машината, трябваше да преодолее три кордона „енверисти“. Какво точно означаваше този синоним на маоизма беше рано да подлага на анализ.

Пияният не правеше впечатление никому, а в района на гарата нямаше по-обичайна гледка. Кръчмата, името не можеше да прочете, но орелът над вратата беше символът на страната, присъстваше на знамето и къде ли не из града. Беше и евтина, и денонощна. Пребъркаха го, не носеше оръжие, поне не такова, каквото бяха свикнали да търсят. Като се увериха, че е „чист“, гардовете престанаха да му обръщат внимание, а той точно това искаше. Почиваше си подпрян на една топола на двадесетина метра от кръчмата. Трябваше да събере сили, или поне да ги убеди, че му трябва време да си поеме „сулука“.

Албания беше демократична страна, но само на пръв поглед. В заведението, към което отчаяно се стремеше, висяха портрети на Сталин, Мао, Енвер Ходжа, Че Гевара, Саддам Хюсеин, Кадафи и още три лица, които не му говореха нищо. Комунизмът разцъфтяваше, символите му сияеха. На нивото на вратата имаше портрет и на Горбачов, но превърнат в мишена. Местните пияници играеха дартс, хвърляйки стрелите в лицето му.

Имитирайки стремеж към заведението, всъщност атакуваше колата. Козела презираше отровата и бомбите. Това бяха оръжията на страхливеца, но тази вечер щеше да ги използва. Тръгна, залитна, понесе се напред с размах на ръцете, спъна се, падна до колата, залепи опаковка „семтекс“ под резервоара и с пълзене излезе на светло. Над глава си видя два калашника, получи ритник в ребрата, стана с мъка и на зиг-заг тръгна по обратния път.

Наумов чакаше във вонящата кръчма и отдавна нервничеше. Какво досие му носеше ебалника, който София изпрати на негово място? И за какъв хуй му е, щом безмилостната ръка на МВР е безсилна в Тирана? Наумов едва изчака класическия толеранс, скочи, изкрещя на охраната да го следва и хукна към колата.

От другата страна на площада дебнеше Козела. Когато мерцедесът извърши маневрата и тръгна към моста на ж.п. линията, натисна дистанционното управление. Видя взрива, чу трясъка на приближаващ се влак, влезе в колата и напусна полесражението.

Сейф Ал Ислам Ал Кадафи, синът на Моамар, пристигна в Тирана. От прозореца на хотелската стая Козела беше видял приготовленията, но беше останал с впечатление, че предстои посрещане на държавен глава. Президентът Майдани посрещна като султан синчето на лудия вожд на джамахирията. По цял свят исляма беше един и същ — враждебен и фанатичен. Площадът изгори стотици американски и британски знамена, чучелата на Буш и Блеър, и се разотиде, оставяйки площад „Скендер Бей“ по-мръсен от обор. Напрежение са чувстваше и в хотела, макар че на пръв поглед рутината изглеждаше същата. И без това репресивна, албанската полиция действаше избирателно и не се подчиняваше на централната власт. Всеки от седемте основни клана, организирани във фамилии на племенен принцип, имаха свои полиции, които сучеха и от държавния бюджет, и от мафиотските босове. Една униформена банда пазеше хотел „Тирана“, друга „Албания“, една охрана имаше настоящия президент, друга бившия, и те избягваха да се срещат. Застанеха ли очи в очи, започваше война, която се водеше повече от три века. Изключение правеше единствено Енвер Ходжа, който беше избил всички духовници, племенни вождове и дисидентската интелигенция и в продължение на петдесет години войните от десетки, се бяха свели до една — комунисти срещу албанци. Енвер Ходжа беше мъртъв, структурите му се разпадаха и, макар че Майдани се обявяваше за негов идеен наследник, беше далеч от властта, авторитета и кръвожадността му.

Козела слезе в бара. Всеки ден се събуждаше с мисълта, че няма да пие повече и всяка сутрин се повтаряше една и съща процедура — душ, бръснене, обличане набързо, купуване на пресата и засядане в някоя кръчма.

Във фоайето на хотела продаваха няколко вестника на английски, но вече цяла седмица четеше парижкото издание на „Интернешънъл Херълд Трибюн“. И само новините, свързани с войната в Афганистан. Не беше изпил първата водка, когато се увери, че Осама не е заловен. Друго не го интересуваше. Беше рано, бара празен, но пред вратата на „Тирана“, който виждаше през прозорците, се тълпеше народ, което можеше да значи, че Сейф Ал Ислам е в хотела, или че всеки момент ще пристигне. Точно в десет часа Джанат Гул излезе пред входа да посрещне втория човек на Либийската Арабска Народна Джамахирия. В хотел „Тирана“ беше Флора. Трябваше да прекоси площада, за да я види. Искаше, но не биваше. Беше опасно за нея… него кучета го яли.

Козела чувстваше надигане на вътрешен гняв, но знаеше, че тази отрова ще го доведе до ярост… Отрова? Дали зловещото оръжие на Медичи и Борджии не беше единствената му възможност? Поръча втора водка и включи телефона. Не чакаше позив от никого, но и не знаеше какво да предприеме. Нямаше работа в шибаната Албания, но къде, по дяволите, да се дене? Старостта чукаше на вратата, за бъдещето беше смешно да мисли, но поне за покой, защо не… Сам? Някой ден щяха да открият мършата му по смрадта и мухите.

След третата водка, Козела отиде в тоалетната и откри един дезинфектант, който от много години беше забранен по цял свят. Сублимат! Албания не беше дори „трети свят“. Кой знае, ако се разтърсеше, може би щеше да открие и ДДТ?

Беше мислил да ползва отрова, но нито имаше идея каква, още по-малко как да си я достави. Съдбата си е ебала майката. Господ и на присмех помага! Това ли беше скрития цинизъм на природата, за който говореше Мърфи.